Красимир Дамянов,
„Студентът по Хармония“
Изд. „Сиела“, 2012
Обикнах „Невръстни убийства“ още в момента, в който ги прочетох, без каквато и да е задна мисъл. Никога не съм изпитвал завист освен като малък към момчета с раздалечени предни зъби, можещи ловко и надалече да плюят през тях; и като по-голям – към по-надарени от мен младежи преди да присъствам на това как един, шампионът ни, се изложи една нощ на морето. Малкото гърненце по-бързо кипва, казват англичаните. Така че изобщо не си задавах въпроса какво точно изпитвам. Изпитвах единствено възхищение.
След два часа позвъни Алекс от София, възбуден:
– Слушай, слушай… Чете ли за абсолютния слух?
– Не крещи. Естествено. Къде си го купи толкова бързо?
– Взех го от Альошката (чичо му, изперкан художник, живеещ над тях).
– Е, и...?
– Не е лишено от оригиналност.
– Оригиналност? Гениално е!
– Виж сега....
– Е, не е Достоевски, така е! – казах ядосано. Сигурно и сега „Братя Карамазови“ се намираше на масичката му до леглото. След като си направеше клизма преди заспиване, прочиташе малко, отворил наслука, гадаейки си по откъса какво ли ще му се случи на другия ден. Обикновено все мрачни неща, които при него кой знае защо свършваха приятно. С уиски с лед и солени ядки.
– Не ми се спори – съгласи се чуждо на навика си той. – Друго си мисля...
– Какво.
– Ти познаваш ли го?
– Има ли значение?
– Просто не мога да повярвам, че го е написал българин!
И тук за пръв път ми хрумна, че може и да не си…
– Не знам, живял е твърде дълго в Германия.
– Подозрително добре е написано.
– Мислиш ли?
– Но е музикант. Определено. Използва специфични музикални форми. Абе да не би да е някой мистификатор? Много ми напомня на…
– На кого?
– Не мога да се сетя сега.
Такъв си беше – все по-мнителен с възрастта, от друга страна, сигурен бях, нямаше кой друг да разнесе новината по-бързо от него. Утре всички от консерваторията щяха да четат в тролея „Невръстни убийства“ и да се кикотят с нея. Макар че като се замислиш, какво смешно имаше? ... И престани да се плезиш, ти казах! (Баща към обесеното си дете).
– Чак пък гениално? – замисли се Атанас, приятелят ми от Варна, който също пишеше разкази. Седяхме пред издателството, както обикновено. – Абе доста извратеничко!
– Защото го схващаш буквално – възразих. – Става въпрос за раздялата с детството. А то си е чисто самоубийство, в което ти помагат всички заобикалящи. Особено най-близките. Символично е: трябва да убиеш в себе си детето, да се заредиш с жестокост, за да можеш да продължиш като юноша.
–Не знам, липсва му топлота...
– Защо, да не е баничка? – разсмях се.
Някога, като студент, бях застъпвал същата теза пред Млади – за топлотата. Примера с баничката беше негов и аз много се засрамих, като ми го каза. Затова сега с наслада си я представях – Наско Липчев „чатка“ нашият на машината, а пред него тя, баничката, вдига пара... Варна беше прочута с вкусните си тестени закуски. Ето, че на един обаче, му бе хрумнало да изрита тавата!
Странното е, че му бяха позволили и то в най престижното списание...
Всичко беше необичайно в новелата. И най-вече езикът – изискан, съвършен – не знам дали формата беше рондо, но текстът направо можеше да се изтактува! Диалозите дори визуално се различаваха от всичко, което се публикуваше, оставяха впечатлението за пространство, текстът „дишаше“ непритеснен.
11.
След няколко дни отново се позвъни на вратата – беше след обяд. Видът ти обаче направи всички литературни размишления, всички хвалебствия, с които мислех да те засипя, да се разсипят: на прага на апартамента на родителите на жена ми стоеше човекът с най-насинено око, което някога бях виждал: почти черно, само с цепка по средата. Веднага те дръпнах към хладилника.
– Ох! – едва успя да кажеш. – Само да се умия. Безкрайно ти благодаря, но и без това от дете не виждам с дясното, така, че няма смисъл да ми слагаш лед.
– Дясното? И аз не виждам почти с него! – казах развълнуван от сладостно предчувствие. Беше моят човек, беше ти, ти!
– Кой те подреди така? – попитах и вече чувствах, че те обичам. Без очилата, в банята, погледът ти лазеше като хлебарка по кривите плочки, пълзеше опулен по огледалото в търсене на някакъв човешки образ и подобие.
– Ужас! – каза като се видя почти опрял нос в стъклото. – Мръсна, яка, адски яка шваба! Разгонил ми е фамилията!
– Да вървим да му отмъстим! Имам чудесен нов харпун!
– Не върви, аз го ударих пръв – направи кисела физиономия ти. –. Не беше джентълменско от моя страна, признавам.
– И какво значение има?
– Има. Защото се оказа ръгбист. Седнал нямаше вид, но като стана... виждаш резултата. Независимо, че като се върна Мартина, вече пиехме брудерщафт в барчето на хотела. Седна на местото й, без да попита, моля ти се…
– А тя къде беше?
– Мартина е навсякъде. – Ти въздъхна и ме погледна през единственото си око. Аз също замижах със здравото си, почти не те виждах, почувствах те още по-близък така. – Мартина е любовта с главно „Л“. В случая беше отишла до тоалетната.
– С малко „т“? – опитах се да вляза в стила ти.
– Да. Но тя пикае чисто злато и дриска бял маргарец като в народните песни, ако имаш предвид това – погледна ме нежно ти.
И двамата се разсмяхме. За пръв път срещах такъв чаровен лигльо.
– Мартина – повторих с упование. – Красиво име. Сандра обаче ще цъфне всеки момент.
– А тя коя е? Твоята Ана Григориевна? Или Горгоната ти Медуза?
– Онова, което остава от любимата след седем години брак.
– Седем е свещено число в брака, Красимире! Най-високата преграда! Казва ти го човек, който я е преодолял.
– Ще изтичам да купя нещо за пиене в такъв случай!
– Неделя е, всичко е затворено – каза ти и изсипа от голямата кожена журналистическа чанта направо на масата двайсетина петдесетграмови шишенца, от тези, които продават по сувенирните будки и наричат ампули.
Из „Студентът по хармония“, продължение на „Дневникът на една пеперуда“ от същия автор.
Книгата е публикувана в издателство СИЕЛА.
