Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„А наздраве!“, казва Старият морски вълк и надига чашката с мускатова. Варена е лично от него, с грозде от собственото му лозе, южно от Созопол. Старият морски вълк е мой дългогодишен хазяин в градчето. Бил е моряк години наред, пътувал с кораби из всички морета, а сега е само созополски рибар, който вари мускатова и сладко от смокини...

Седим под асмата в малкото вътрешно дворче, уютно като кухничка, с маса по средата, чешма с мивка встрани. Със стария моряк първо бистрим политиката, после обсъждаме къде как потъват парите за града, защо Созопол още няма пречиствателна станция и нечистотиите се изливат в морето – пред плажовете. После той по традиция разправя истории – какви ястия е опитал в Камбоджа, каква мизерия е в Южен Йемен, как, докато чакали 2 месеца на пристанището край Кайро, варили ракия на кораба – от разсипани по кея жито и захар от товарите и тъй нататък.

Но някак неусетно подхваща съвсем созополска история...

„Имах един квартирант, бат’ Бойко, идваше всяка година към 15 септември“ – разказва Старият морски вълк. За него това е добре дошло – към 15-и септември градът започва да се опразва, а всеки летовник по това време е добре дошъл, да донесе още някой лев. Но въпросният бат’ Бойко няма нищо общо с най-известния бат’ Бойко.

„Алкохолик беше – продължава стария морски вълк – Никакво море и плаж, само обикаляше кръчмите. Свикнал му бях, не правеше бели. Разведен, живее сам, имал две големи дъщери. Към 12-13 септември се обажда – „Идвам“, казва. И аз му давам все една и съща стая в новата къща, в новия град. Миналата година пак се обади, пристигна почерпен, купил си патронче по пътя, после второ на гарата в Бургас... Настаних го, вече се бяхме сприятелили, аз и пари вече не му взимах, каквото даде. Аз всеки ден минавам да наглеждам къщата, чукам на стаята, него го няма. На третия ден се появи и вика „Много хубава компания си намерих“. Събрал се с едни пияници... Край плажа „Харманите“, в края на новия град, има едно гаражче продават само менте алкохол – от тия наливните, от разни туби. Там се събират алкохолиците и пияниците на града – един моряк, един пенсионер, безработни. Там си намерил компания...

Но пак изчезна, не мога да го видя. Като минавам, все го няма в стаята. Един ден отворих, дрехите му там, багажа. На масата имаше билет за влака за София с дата 29 септември. Оставаха още 2 дни. Викам – ще се обади. Ама него го няма и на другия ден, и на по-другия. На 29-и му отворих пак стаята – багажът му там, билетът на масата. Викам – той май изпусна влака. На другия ден пак не се появи и аз отидох в полицията. „Абе, имам един квартирант, изчезна“, казвам им. Някакъв дежурен ми показва на един компютър снимки и вика – „Този ли е?“. Гледам – моят бат’ Бойко. „Той се удави преди 3 дни“, казва полицаят. Бре... В края на плажа на „Харманите“ се удавил във вълните, опитвали да го спасяват, очевидци казали, че той сякаш искал да се удави...„Абе, на човека багажа е в мен, какво да го правя?“ „Сложи го в един чувал и чакай“, казват ми. Събрах му нещата – джиесем, дрехи, имаше и нов панталон, сако... Мина седмица-две, отивам пак в полицията – какво става? „Дъщерите му не щат да го погребват, не ги интересува, трябва да уредим да го погребем служебно“, казват в полицията. „Дръж му нещата още, ще ти се обадим“. И никой повече не ми се обади. Ей, една година стана. Май още не са го погребали, седи в моргата в Бургас...“

 

Обръщаме със Стария морски вълк по една глътка от мускатовата, за Бог да прости и минаваме на друга тема. Тъжни работи ставали в Созопол... Де да знам, че след седмица ще се сблъскам отблизо с тъжните работи.

 

Прибирам се в София, с известно съжаление, че не мога да бродя още поне седмица из южното Черноморие. И ме наляга работа, простотии се леят отвсякъде из медиите...

Седмица след като съм се върнал, един следобяд телефонът ми звъни. „Митко умря“, казва ми хлипащ глас. Гласът на една моя леля. Митко е Братовчеда. Втори братовчед, от град В., инженер, живее в София от 20-ина години, от толкова горе-долу е и разведен, има голяма дъщеря, добре омъжена в Италия, нея да не я мислим. Малко му е рано да умре – на 59 години. От какво – не се знае. Предполага се инфаркт. Бил на морето, в Приморско, с дългогодишната си приятелка, също разведена. И приятелката се обажда на роднините и казва: „Митко умря, предадох му всички вещи и колата на полицията, повече не ме търсете“. Ай, стига, бе.

Майка му на Митко е баба на 87 години. Оказва се, че вече и не е с всичкия си. „Съобщихме й, че синът й умрял, а тя на другия ден звъни вкъщи да изкаже съболезнования, но не можела да дойде на погребението на брат си“, обяснява лелята.

И се оказва също, че да прибере тялото, колата му и т. н. можел само Вуйчото на Братовчеда, който е на 82 г. И ...аз. Нямало кой друг.

Вуйчото е стар, но дребен, жилав, някак изсъхнал и съхранен във времето. И голям работяга. Живее на село в Тетевенско, а апартамента си в София е оставил на Братовчеда.

Той вече говорил по телефона с Бургас. Колата на Братовчеда била в полицията, само трябва да отидем.

Тръгваме сутринта в неделя с автобуса. Вечерта преди тръгване намирам в интернет 4-5 погребални агенции в Бургас и звъня да питам колко ще струва – трябва да откараме Братовчеда в родния му град В., там се готвят вече за погребение. Всичките агенции искат 1 лев на километър в двете посоки, тоест около 650 лева. Една прави отстъпка и сваля на 450 лв. Това ще е, казвам, и  подчертавам един от купищата телефони, които съм записал на лист.

 

По пътя за Бургас Вуйчото мълчи. Той си е мълчалив. Идеята му е да вземем колата на Братовчеда, а тялото да го откара катафалка. Вуйчото щял да го придружи с катафалката, а аз да откарам колата в София пред блока в „Младост“. После ще видим какво да я правим, дъщеря му ще даде пълномошно да я продава или каквото реши, разсъждава Вуйчото. След час по телефона се оказва, че дъщерята на Братовчеда щяла да идва от Италия утре. Поръчала всичко негово да го откараме в град В., не в София. Вуйчото почва да мърмори – „Тя не потърси веднъж баба си, не покани веднъж баща си в Италия, а той й праща колети с деликатеси, подаръци.... Сега тя ще дойде да огледа какво има да вземе като наследство...“

Към 10 часа започват да звънят погребални агенти. Записали ми телефона, като съм им звънял за справка. Пъргаво проверили в моргата какъв починал човек има от град В. И започват да валят оферти. Един прави отстъпка и сваля на 500 лева – само за транспорта. Множко е, не може да надмине цената на другия. Докато стигнем Карнобат-Айтос ми звънят поне 10 пъти. Като влизаме в Бургас, около моргата вече кръжат като лешояди поне 3 погребални агенции, надявайки се до последно да грабнат покойния, тоест поръчката. Щеше ми се да напиша бележка под тази история: „Всички прилики с действителни лица и събития са случайни“, но кой ще повярва. Погребалните агнеции навсякъде из България се казват „Тишина“, „Покой“, „Арахангел Михаил“, „Гея“... И се оказа, че в Бургас почти на всички офисите им са все около Окръжна болница, където е градската морга с хладилни камери. Дето се вика – чакат на дупката.

 

Погребалният агент, когото сме избрали заради „по-атрактивната“ цена, ни посреща на паркинга зад Окръжна болница. И започваме да осъзнаваме сложността на процедурата. Трябва да вземем документ – съобщение за смърт. С него да идем в Приморско – смъртния акт се издава от общината на мястото, където е умрял. Вуйчото е изненадан. По телефона не са му обяснили, че трябва да ходим до Приморско. Там били и колата и вещите на Братовчеда. Почвам да псувам наум, защо не съм дошъл със собствената си кола и защо не се заех аз да звъня за тези формалности. Погребалният агент, мъж на средна възраст, леко шкембелия, се оказа подготвен и казва – „Ще ви откарам с личната си кола, само бензина ще ми платите“. Тръгваме. Той е наясно, че ако не отидем да вземем смъртен акт, остава за следващия ден и може да изпусне „поръчката“. Кой знае. Може би просто от човещина услужва човекът.

 

В общината в Приморско са любезни. Дежурният издири по телефона колежката си от съответния отдел, тя дойде от вкъщи и написа смъртен акт. Чак сега се зачитам в диагнозата – „остра сърдечна недостатъчност“. Прибират му личната карта – такъв бил редът, унищожава се служебно, казва служителката.

Димитър еди кой си беше описан и отписан от този свят за няколко минути...

В полицията обаче не се оказват толкова любезни. Дежурният провери, разбра за какъв случай става дума, но ни отпраща – да се обадим в работен ден, утре. Да търсим еди кой си дознател, той не бил от града, бил от Царево и т. н. Вуйчото почва да мърмори пак – „Дай да му се обадим, ще му платим, ако трябва, да дойде.“ Дежурният отказва да даде телефона на дознателя. После разбрах, че било напълно възможно да свършат работа – има дежурни и дознател, и прокурор, нищо сложно – два подписа. Ама на. Братовчеда гледаше стария си фолксваген „Пасат“ като писано яйце. Като инженер. Сега ние го зарязваме там и е все едно кой кога ще вземе тая кола и на кого ще я хариже за джобни пари.

Тръгваме за Бургас, минаваме край Созопол, аз гледам отминаващите встрани заливи и ми се иска да ида при хазаина в стария град и да ударим по една мускатова...

 

По пътя без желание влачим някакъв разговор с погребалния агент. За три „камери“ било 90 лева. 30 лева на ден. Три камери ще рече, че Братовчеда е в хладилна камера 3 дни. А имало някакви, дето само пълнели камерите по 7-8-10 месеца.

А така, изведнъж дойдохме до созополската история. „Има ли някакъв софиянец, който седи там от година?“, питам. „Има – отговаря агентът – много са такива, някой път няма място за другите от тях.“

Е, бат’ Бойко на моя созополски хазяин е там, съсед на Братовчеда по камера. Ние ще платим 90 лева за три дни и ще го отнесем, а за него никой нищо няма да плати. Никой го не ще, а държавата още не го погребва. Защо?

Агентът се опитва да обясни. Имало процедура и срок. Едното било служебно погребение, трябвало роднините да се откажат със съответните документи, или да няма роднини, другото било погребение от общината. Нещо такова, така и не вникнах в тънкостите. Но имало някакъв срок и докато бюрократите от прокуратурата пратят писмо с подпис на прокурор до съда, и докато бюрократите от съда го подпишат, минавал този срок и процедурата започвала отначало. И така, понякога един „клиент“ на моргата преседявал по половин-една  година, докато го погребат законно.

 

От дума на дума наближаваме Окръжна болница. Но погребалният агент я подминава и ни откарва наблизо да търсим дрехи за умрелия. Няма с какво да го облечем, обяснява той. Вещите и колата му останаха в полицията. Иска да ни спести пари – води ни в магазин за дрехи втора употреба. Невероятно. Работи в неделя. Просторен, вътре 5-6 много елегантно изглеждащи жени старателно избират дрехи.
Агентът внимателно се интересува какъв е човекът, колко е дебел, висок, кой номер обувки носи... Кой да ти знае точно... Описваме го горе-долу. Намираме набързо един нов панталон и една нова бяла риза с много фини бледи сини карета – единствените подходящи дрехи с по-голям размер – и плащаме 7 лева.

Обувки втора употреба обаче няма. Влизаме в друг магазин и търсим най-евтините черни обувки. Продавачката ни обяснява, че ако не стават, можем да ги върнем. „А, няма нужда – казва агентът – за умрял човек са“. Тя се втрещява. За да не стане проблем с номера, взимаме чифт черно сабо за 21 лева. Агентът обяснява компетентно, че няма да се вижда, че е сабо, като го нагласи с панталона отгоре... „За пръв път ми се случва така да избират обувки“, гледа уплашено продавачката.

 

В моргата Братовчеда е изваден от камерата и е оставен на количка, увит в одеяло. Служителят си заминал, не ни е чакал и го оставил в коридора. Така си се разбирали с погребалните агенти.

Не ми се гледат покойници, но съм принуден. Агентът се учудва – „Ей, той едър човек“. Братовчеда всъщност е нисък, но широкоплещест, набит и чак сега ми се набива на очи, че е с голям корем, вече бродиран от шева на патоанатомите. Лицето му е мораво, като по учебник за инфаркт. Кво да правиш – живот с евтино винце, биричка, салами, по нещо за вечеря от всички онези неща „от месо“, както ги рекламират по телевизията... „Абе, нещо ме гони кръвното от време на време, карат ме да пия хапчета“, казваше Братовчеда...

В ония хубави погребения по филмите щяха да го вапцат с фон дьо тен и да го напудрят така, че да изглежда като заспал. Ама тука кой ще ти се занимава.

 

И в този момент става засечка. Погребалният агент вика свой колега да помага и казва, че ще пътува с него, ще се връща обратно още същата нощ. Няма място за Вуйчото в катафалката. Вуйчото започва да се моли. После избухва – „Как така, не може там без мен. Аз не мога да пристигна, не знам къде ще се прекачвам, какъв транспорт има по нощите... Отказваме се тогава от услугите ви!“ Агентът се обърква, но настоява на своето – не можел сам да го „облече“, покойникът още бил замръзнал, трябвало да отпусне първо по пътя дотам... А после агентът щял да пътува обратно цяла нощ, защото утре е на работа и т. н.

„А не може ли тук да седна, до ковчега“, пита Вуйчото и сочи отворената врата на катафалката отзад. Агентът започва да се вайка – „Не може, ще ме глобят“. И обяснява как е по правилата – ако транспортира труп, трябва да е в дървен ковчег с метална капсула отвътре, да е сложен някакъв формалин някъде си, да е включен климатикът... „Ако направя всичко това, отива още 150-200 лева отгоре“, казва агентът. Започват едни разсъждения кой как транспортирал покойници. „Идва един циганин, иска да му прекарам покойник от едно село, тука до Бургас. Пита „колко?“ Викам му – 50 лева. „Аааа, не! Много е“, вика. И намери отнякъде един авер таксиджия, докараха покойника седнал на предната седалка, а онзи го държи отзад за раменете да не пада. Сигурно е спестил 20 лева...“

Тая история вече ми идва като епизод от филм на Костурица.

 

Чудя се как да излезем от положението – Братовчеда е натоварен в катафалката, Вуйчото е твърдо решен да се качи в нея, а погребалният агент се опъва.

Братовчеда е в обикновен дървен ковчег, масова конфекция. Все пак избрахме едно ниво отгоре, не най-простия с фазерни плоскости. Обаче покойникът едър в гръдния кош, ръцете му нагласени някак и замръзнал така в камерата, че сега ковчегът не може да се затвори плътно. Само прихлупен с капака отгоре.

Агентът накрая кандисва на натиска и слага една седалка за Вуйчото до ковчега. Той сяда отзад, успокоен, че въпросът е решен, без никакви претенции повече. Изпращам ги с тревога – как този 82-годишен човек ще пропътува 4 часа до ковчега на племенника си... Но той е доволен.

На другия ден Братовчеда трябва да е на работа. Никой в работата му не знае, че е починал. Виждал съм го рядко, веднъж-два пъти годишно, казвал ми е, че работи в някаква фирма. Бил в една, после в друга, все му давали по-голяма заплата. Не се оплакваше. Ценен кадър, машинен инженер, спец по металорежещи машини и изработване на детайли. Не знам на кого да се обадя, да съобщя, че е починал.

Представям си как ще се чудят утре защо го няма на работа, как ще му звънят по телефона...

Отказвам се да ходя на погребението, да търся транспорт, нощни влакове и автобуси, с прекачване по незнайни гари. Достатъчно ми беше дотук. И започвам да я разбирам приятелката му.

На другия ден трябва да търся ключар. С Вуйчото, като се върне в София, трябва да отворим вратата на апартамента, защото той нямал ключ. А приятелката на Братовчеда имала, не се знаело дали някой не е ходил там да тършува. Абе, Вуйчо, какви имоти, каква покъщнина, какви наследства...

 

Купувам си билет за нощния влак за София и тръгвам безцелно из Бургас. Сезонът е свършил и градът е празен, с безброй отворени заведения с по двама-трима души във всяко. „Всичко е сезонно тук – обясняваше таксиджията, който ни караше от гарата до болницата – Малко останаха да работят в Нефтохима, малко на пристанището. Всичко друго е сезонно...“ Абе, май и погребалният бизнес върви. С жестока конкуренция.

Тръгвам към морето. Някой лешояд си е отцепил поне 50 декара от края на Морската градина и си е построил някакъв „Гранд хотел“. Накипрен, претенциозен, а жив човек не минава през входа, нито кола. Никакъв живот. По уличките около него очукано, неподдържано.

Излизам на плажа и се опитвам да се радвам на морето на залез. По брега младо момиче прави крос, облечено с черна фланелка с изображение на извънземно. Продължавам нататък, дишам дълбоко и се опитвам да усетя мириса на море, но упорито ми миреше на формалин.

Иван Бакалов
Иван Бакалов е български журналист, издател и редактор на електронното издание e-vestnik.bg.
Други статии от този автор

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 8 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици