1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

– Дали и на другите им се случва понякога? – помисли си и отново се огледа. Едно облещено небе, опънато като пред скъсване. В ниското две-три облачета, които не успяваха да се изкачат по-нагоре. Треперещият хоризонт, баирът, зад който все й се привиждаше морето, миризмата на прегоряло и глухото жужене в камшичената трева. Всичко й напомняше филм. Само нетърпимото осветяване не й позволяваше да се отпусне и да гледа спокойно. Очите я боляха от тая мощ на слънчевия поток отгоре. И въпреки това тя беше вътре. Много рядко бе имала подобно усещане в истинки киносалон. Там не успяваше да се забрави.

Ала сега се случваше. Нищо не се случваше наистина, и все пак киното си вървеше. В тоя необозрим салон никой не проронваше и дума, никой не свиркаше, защото действието се точи, а на екрана е само тя и кучето, не се долавяше саунд, който да придружава безсмислените картини, но момичето знаеше – някой прожектира и тя няма власт над това. В същото време отдолу сякаш течеше истинското действие, подобно необяснимо, само че бурно. Горното бездействие режисьорът използваше за прикритие и отвличане на вниманието. – Дали и друг има това усещане? Нима го имам само аз! Къде са всички? ...

Надлъж и нашир не се забелязваше жива душа. Дребните живи душички – насекоми, издаваха своите дребни звуци. Тя ги отчиташе с периферията на слуха си. Стрелкането на гущери в тревата си оставаше част от нямото кино. Оня див усилвател – вятърът – сигурно бе в обедна почивка и нямаше кой друг да разплющи високите прътове с пране и тентите над изпръхналите от жажда стъкла по нереалните къщи.

Тя и друг път бе имала усещането, като да не беше жива, като че ли нищо не беше истинско. Но да гледа така на света й бе ново. Лентата се въртеше и момичето успяваше да се вижда отстрани. Все така 17 годишна, в своята поизбеляла рокля, със загорели рамене и лунички по лицето. Около тънките глезени като бръшлян се увиваха каишките на меките й сандали. Толкова удобни, че сякаш стъпваше боса по напуканата земя. При тях също понякога е била страшна жега, но тук всичко е различно – цветовете, миризмите... Такава пустош насред града тя не беше виждала.

– Нима всички са на плаж и затова къщите са празни? Но защо вчера не беше така? Безлюдни градини, столове и отворени чадъри, под които никой не седи. Все едно че нещо се е случило и хората са изчезнали, а животът продължава и без тях. От нито една кухня не се чуваше дрънчене на посуда, викове на деца, разговори. Дори кучетата не се обаждаха. И нейното, а обикновено се скъсваше от лай.

Спря и вдигна глава нагоре. Потърси птица, друго лудо същество, дето не го бе свъртяло в дупката му и се бе престрашило навън, в разклатилия се зенит, в пресъхналото гърло на деня. Не откри никой и нищо. Стройните кипариси край пътя бяха набучени на колци риби в жарта на този час. – Чарли, Чарли, върни се! Тук! – гласа й прозвуча глухо, ала кучето я послуша и покорно застана до нея, част от необяснимата магия.

– Какъв пестелив пейзаж. Тя си спомняше горещите дни на нейното детство. Ливадата, с трудния за косене наклон, по който се крепеше нейната все още млада баба и плевеше, и събираше окапалите сливи, и вършеше все неща, които тя тогава не разбираше, но от това не й ставаше тайнствено или като на филм. Тя си играеше с някоя играчка, под сянката на дървото с голямата корона, на границата до гората. Сетне на двора, сред подрязаните клонки на чемшира, можеше да вдъхне прохладата. Най-вече над пълното корито на чешмата, където плуваха змиорки и не й даваха да си натопи крачетата.

Тук нямаше и неутрон от онази атмосфера. Бе лято, нереално, дълбоко упоено. На ръба на живота. При толкова светлина не я напускаше усещането, че черното му око я дебне отнякъде. Беззвучните му стъпки ту я приближаваха, ту отминаваха, и я правеха от младо момиче – старица.

Дървета, постройки, малкия параклис и тя, всичко бе пронизано от слънчевите остриета. Точно през средата, тъй че да няма и милиметър отклонение, и сантиметър сянка. Всяко нещо бе само за себе си. В сиянието на своята болка и самота. До този ден знаеше какво е скука. Ала такава тежка, изпепеляваща самотност не беше носила у себе си. От нея изпитваше неутолима жажда, макар често да отпиваше от шишето със слънчева вода.

Античната вила, обрасла в зеленина, изглеждаше неутешимо – с оронените й ръбове, откъртените орнаменти над вратата, пресъхналия шадраван отпред. Отвътре не долиташе пиано. Пердетата висяха острани на затворените прозорци – побелели кичури, отраженията по стъклата не пречеха да се види, че няма никой, а капаците стояха полуотворени и придаваха на къщата грохнало изражение.

Чарли доближи ъгълчето, в което обичаше да се разписва, но бързо се върна назад. Предчувствието, че зад следващото възвишение ще се покаже морето, сега не споходи момичето. Тъкмо обратното. Стори й се, че там зейва пропаст, в която може би някога е имало вода, ала тя отдавна е потънала в пластове забрава. Попила е в дълбоките бразди на земята и пак я е оставила жадна.

Момичето подвикна на кучето, за да наруши затишието. То се бе одрямало и нямаше желание да прави своите кучешки открития. Подкани го отново. Тогава то подскочи и се огледа озадачено. – Понякога ужасно ми приличаш на човек – каза тя и се усмихна. После го проследи как се опита да й направи удоволствие, шмугвайки се в храсталака и изскачайки оттам в галоп, като малко конче. – Миличък, та ти приличаш на една полудяла бяла сянка! Ти си единствената бяла сянка на тоя свят. То я разбра и пак се скри в храста. Когато се показа, набоден с тръни и клонки, вече приличаше на таралеж. Тя се засмя с глас. Трябваше да пробуди ехото на товя място.

Вече почти час откакто вървяха по познатия маршрут все с това непознато чувство.

– Имаш ли го и ти, кученце? – прошепна, предала се на властта му. Опашката на животинчето отдавна бе слязла надолу. В този ослепяващ следобед нямаше нищо за откриване. Всичко вече бе открито и безпощадно изложено на показ.

– Ще се върнем по тротоара, днес полянките не те радват – промърмори и се обърна назад. Погледът й се удари в разклатената стена на въздуха и рухна. Там някъде все пак нещо се движеше. Нещо бе станало и въздухът се тресеше от него. А до нея достигаха на вълни тъжните му, неотменими последствия и я принуждаваха да ги приеме. И тя инстинктивно ги приемаше. Не защото й се искаше, а защото не можеше да се съпротивлява. Онова подмолно, дълбоко усещане за движение, някаква необяснима лента се извърташе и прикриваше най-явните неща, и показваше скришната страна на невидимите. И само копнежът на момичето по вятъра отнасяше гущерите като сухи вейки от пътя й.

Малко преди да стигнат абсурдния модернистичен блок, в който обикновено изчезваха, една също толкова абсурдна кола спря до нея. В горния и долния край на улицата бе само празнотата. Откъде и как, без да я чуе, беше изникнала тая черна, дълга лимузина, с металическия си блясък под небето, кой я караше, защо бе спряла – момичето нямаше време да се запита. То следеше какво се случва като на екран, с леко свит на топка стомах, с пробудено любопитство.

Предният прозорец плавно се спусна надолу. В очите на момичето – толкова изящна гилотина. Показа се глава с буйна коса, укротена с гел. В нейните очи – поле с маслинени дръвчета. Лице с тъмни очила, на неопределена възраст, разтегли устните си в усмивка. Тя попита: – С какво мога да Ви помогна?

Тук лентата се къса. В последния кадър бяло кученце седи на тротоара и чака някой да го прибере в къщи.

Pin It
Таня Рупел – Тера
Таня Рупел (Тера) е родена в Благоевград, България. Основното и средното си образование получава в София. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, София, където завършва и свободния факултет по Журналистика. Първата поетична книга на Таня – „Земя, небе и по-нататък“ излиза от печат 1994г. Същата година следва втората част от поредицата, по-късно – трета. 1996г. – първият й роман – „Прошка“;1997г. – новелата „Край реката“; 1999г. излиза сборник разкази и новели „В тишината на залива“; 2001г. стихосбирката „До скоро“; 2004г. „Знак“. Най-новата й белетристична книга „Урок по щастие или нищо подобно“ излиза от печат в началото на 2010г. Таня публикува свои работи в литературния и периодичен печат и участва в радио и телевизионни предавания като гост. Между другото е работила и като водеща на няколко телевизионни предавания с книжна и по-широка тематика. Също така от години в свободното си време рисува и е представяла с успех свои неща във виртуалното пространство. Понастоящем живее и твори в чужбина. През април 2010г. предстои представянето на новата й книга „Урок по щастие или нищо подобно“ в София.
Други статии от този автор

Посетители

63

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 5 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 5 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 1 седмица
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020