От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

– Дъще – каза старецът. – Не се дърпай.

Маймунката клекна до него на земята. Тя беше вързана за китката му с дебел синджир. Хубавите й златисти очи тревожно следяха крачещия към тях човек.

– Искаш ли още една бира? – попита момчето със златната обеца, тесните черни джинси и огромните като топузи маратонки, като се изправи до стола му. В ръцете си държеше две големи пластмасови чаши с наливна бира.

Старецът кимна с достойнство.

– Как се казва маймунката? – попита момичето с дългите голи крака и с голямата червена уста, което седеше на бордюра до стареца.

– Христина – каза старецът.

Маймунката чу името си и подръпна синджира.

– Дъще, не се дърпай – каза старецът.

– А Христина пие ли бира? – попита момичето.


Small Ad GF 1

– От време на време си пийва – засмя се старецът.

Момчето взе празна чашка от кафе и сипа на маймунката

бира. Тя внимателно я пое с черните си пръстчета и изящно отпи. Момчето и момичето изкрещяха от радост.

– Наздраве, Христина – каза старецът.

В олющеното си и разпрано яке от сребрист мачкан лак той приличаше на някакъв несретен марсианец, чийто кораб все не може да се отлепи от Земята.

Започна да мръква. Хората, обикалящи пазара, оредяха. Продавачите вече събираха стоката от сергиите в огромни сакове и ги влачеха към колите. По централната алея на пазара пак мина лудата, като страшно кривеше очите си и палеше фас от фас. Явно беше поизтрезняла и сега отново отиваше към кръчмата, където се надяваше да сподели масата на някой пияница, а после за благодарност да го заведе в недовършения подлез наблизо.

След четвъртата бира старецът усети прилив на сила. Не беше ял цял ден, но бирата притъпи глада му.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Как се казваш? – попита момчето. Очите му бяха живачночерни и пронизващи. По средата на бръснатата му глава от челото до врата стърчеше като украшение на ахейски шлем твърда руса грива.

– Аз ли? – рече старецът и дълго се чеса по небръснатата буза. – Право да ти кажа, не помня. Имах име едно време, ама то, името, ако не върви с човека, и се затрива. Човекът може да ходи още дълго по грешната земя, но името вече е умряло. Нямам сега име аз.

– Тоя нещо се бъзика с мен – обърна се момчето към момичето. – Чу ли го – нямал име. Не ми харесва тази работа.

– Старец – извика момчето в ухото на човека с маймунката. – Не се бъзикай с мен. Кажи как се казваш, че започвам да откачам.

– Така е, момче – каза старецът, взрян в празната си чаша като в някакъв дълбок кладенец. – Всички сме се запътили към Орландовци, ама аз съм най-отпред, начело и бия барабаните. Пам-парам, пам-парам. Ей тъй ми викай, щом се инатиш. Орландо ми викай. Орландо пътникът.

– Искаш ли още бира, Орландо?

– Може – каза старецът с достойнство.

Бирата го караше да се чувства голям и силен. Тя притъпяваше глада и му помагаше да забрави, че няма къде да спи и че няма пукнат лев в джоба си.

Христина изведнъж скочи към момчето и го ухапа по ръкава. Старецът дръпна синджира, но маймунката продължи да налита.

– Какво ти стана, пачавро! – извика старецът и я удари силно с ръка по главата. Маймунката се сгуши под пластмасовия стол и остана свита там, сякаш това й беше родната къщичка.

Събуди се призори от кучешки студ. Дълго се мъчеше да си спомни къде се намира, но не успя. Когато понечи да се надигне, нещо го дръпна силно за врата. Той изчака малко и пак взе бавно да се надига, но онова нещо го държеше здраво и не го пущаше. И тогава, през мъглата в главата си, през страшната жълта мъгла, която се стелеше в главата му и му пречеше да вижда, старецът все пак проумя, че е вързан за врата с някакъв синджир. Другият край на синджира беше навит няколко пъти около металния крак на една сергия и също заключен с катинар.

– Къде е Христина? – сети се изведнъж за маймунката старецът. Той трескаво се заоглежда наоколо, доколкото му позволяваше веригата, но маймунката я нямаше никъде.

Някъде далеч заби камбана.

Старецът се стовари на черния цимент и заплака. По едно време от подлеза изпълзя лудата. Тя приближи, погледа го, погледа го, а после протегна голямата си като копито и миришеща на тиня ръка и започна да бърше сълзите му.

– Не плачи – каза тя. – Мене да знайш колко са ме връзвали, връзвали, пък на, нищо ми няма. Сега ще отвържем синджирчето, а после ще пийнем биричка. Днес е празник, човече, светъл празник. Днес камбаните бият за нас.

Деян Енев е български писател и журналист. Той е автор на сборниците с разкази "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) и "Господи, помилуй" (2004).

Pin It

Прочетете още...

Посока Сакраменто

Палми Ранчев 12 Апр, 2011 Hits: 10845
Още сънува насмешливия му танц. Наоколо се…

BOTEV.COM

Кристин Димитрова 27 Юни, 2009 Hits: 14381
Людмил Писков приключи новия постинг за…