1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Беше август, а през август бурите са силни. Не са чак толкова мощни като юлските, но в тях, като че ли, има повече мрак. Не знам – може би природата е назряла, натежала е през август. По всичко и личи че е бременна и това я уморява. Диша тежко и се задъхва цялата с пресъхналите си хълмове. Даже слънчевите лъчи тежат, но все още не са от злато, а са от сив бронз. Прегорели са. Така е през август. Чак през септември лъчите на слънцето стават златни и меки. Отдавна съм забелязал това. През август всичко е посивяло от жега и безводие.

Особено при нас. На север от Връшка чука – по полегатите хълмове, които начесто биваха пресичани от дълбоки и мрачни дерета. В дъната на тия дерета се криеше самият мрак. За да изпълзи вечер като саламандър или по-точно – като отровночерен дъждовник. Изпод влажните камъни на малките потоци.

В тоя ден бях изпратен патрул по границата. Това е лек наряд – не вървиш покрай проклетата бодлива тел, покрай Съоръжението – а просто се разхождаш километър след километър покрай граничната бразда и оглеждаш контролно-следовата полоса за следи.

Тая прословута в миналото контролно-следова полоса представляваше широка около пет-шест метра ивица земя, простираща се по протежението на цялата граница. Фукцията и беше да поема човешките стъпки и да ги запазва.

Човешките крака обикновено оставят следи. Това го знае всеки, но на малцина прави истинско впечатление. В миналото, във времената на степните номадски народи и на ловците-събиратели, е имало цял един бранш в бизнеса. Следотърсачеството.

Ние, граничарите, бяхме потомци на тия ловци и степни войни, които в древността са гледали с вещина и разбиране следите от човешки крака. Може би само брадите на следотърсачите от древността са били малко по-гъсти от нашите рехави и перушинести, детски бради-мъхове. Но иначе – бяхме едни и същи. Хора загледани в земята с упорито внимание. Вървящи със скован и неестествено извит врат и поглед – забит в рохкавата пръст. С монотонното чувство на човек, гледащ под краката си бавно движеща се река. Река от пръст.

Да. Хората, които бягаха от сивия Изток към подмамващия, пълен с голи жени и шарени шоколади Запад, обикновено оставяха следи. А ние – граничарите – докато патрулирахме – виждахме тия следи и наставаше суматоха. Започваше преследвне на избягалия.

Но, по дяволите! – сложно е да се обясни! Особено на сегашния човек, живеещ с граници само в главата, но не и пред краката.

Ето как изглеждаше цялата тая работа. Цялата държавна граница беше опасана – при това не с една, а с две, на места – с три контролно-следови полоси. Едната беше на самата граница. Другата беше до Съоръжението. Това ще рече – на близо километър навътре в територията на страната. Понякога имаше и още една следова полоса – между двете основни. Стотици и стотици километри разорана, разрохкана и очакваща човешки следи пръст.

Идеята на тази следова полоса, която се намираше до Съоръжението беше, че ако се открият следи на нея – при това – навреме – може да се залови тоя, който ги е оставил. Тоест – преди да е изминал този един километър, който я делеше от самата граница.

Така че – едната КСП беше ясна.

Но на нас – граничарите – така и не ни ставаше ясно за какъв дявол е полосата на самата граница.

Та нали ако на нея има следи, това ще рече, че някой вече успешно е избягал от мрачния Изток в прелестния Запад!? Ха!

Никога не ни идваше на ум, че това може да са и следи на някой идващ към България.

Ха! – казвахме си ние -Та кой ли би бягал Оттам – Накъдето се бяга – натам – Откъдето се бяга!?

Както и да е.

КСП се ореше с брана веднъж на месец, пък и по-рядко. И затова буците пръст, особено през август, бяха толкова твърди, че по тях можеше да премине великан с железни ботуши, без да остави никакви следи. Много слонове – казвах си тогава – си мечтаят за такава пръст. По която да подскачат, без да оставят следи, които да бъдат видени от масайските войни с техните широки като мечове копия.

Тук, когато говоря за това, че полосата не се ореше и поддържаше особено добре, имам предвид полосата до самата граница. Защото тази, намираща се до Съоръжението, като че ли се ореше доста по-често. И това беше по един дразнещ начин логично. Та нали никой не очакваше някой да избяга от Сърбия в България!

Това – за бягането и накъде е хубавода се бяга – беше един доста голям и доста смешен философски въпрос. Който често занимаваше главите на всички нас, двайсетгодишните граничари.

Докато не биваше заместен от някое по-приятно и практично размишление. Примерно – за жените и тяхната невероятна, всепоглъщаща, гърдесто-дупеста, разкошна природа.

***

Та така. В този ден трябваше да тръгна по десния фланг на участъка и да извървя шестте километра до стика. Там, където участъкът на нашата застава свършваше и започваше участъкът на заставата на Големаново.

Пътят ми в началото вървеше покрай митницата, после бавно се изкачваше по един много нисък, безкрайно и мудно издигащ се до някакви си немощни двеста метра над морското равнища, полегат хълм; а след това тръгваше малко по-стръмно нагоре. Навлизаше в млада и висока букова гора, за да стигне накрая до Бачията. Бачията беше най-високото възвишение на север от грамадния и гъсто обраснал цирей на Връшка чука. След Бачията на север следваше равнината. Плоската влашка равнина преди да дойде Дунава. Ф-ф-фиуит. Цоп.

Бачията беше един загладен и не особено висок хълм. Средната му височина достигаше нещо като петстотин метра. Винаги, когато вървях по него си казвах, че сега съм на надморската височина на София. Това правеха сигурно и всичките ми приятели – софианци. Ползвахме всяка възможна връзка, за да си доставим малко носталгично удоволствие.

Доколкото разбирах от география, Бачията беше типична част от варовиковата и хълмиста Дунавска равнина, докато Връшка чука беше младо и остро земно образувание. Всъщност – първото голямо възвишение на Стара планина. Която, както твърдят разни учени, изпокрити по тайните си и зловещи институти, била доста младо земно образувание! Но колко пък младо да е било: Колкото нас? Хм, щуротии разправяха учените.

Бачията беше спокойно и затънтено място. Западният и склон много плавно се спускаше с километри в територията на Сърбия. Цялата беше обрасла с гъста, висока и свежа гора. Предимно високи и млади букове. Но на места – малки дъбови горички. А дъбовата гора все пак е място за друиди, за феи и сцена за разни какви ли не приказни и страшни случки.

В тези дъбови горички, тук-там в короните на дъбовете, на бледозелени кълба, расте имел. Дълбоко, чак в серума на кръвта на детето-граничар плува страхът от това паразитно растение. Защото то е обредното растение на друидите с техните остри сърпове. С които прерязват гръкляните на своите млади и невинни човешки жертви. Но знае ли човек, когато върви през гората, всичките тези неща? Не, той знае само да тръпне и да се страхува.

Странно. Тук там сред буковете растяха подивели джанки, което говореше, че по тия места сигурно някога е имало градини.

Но бях чувал и друга история за джанките. Че в просветените времена между двете световни войни (тия вдъхновени и обречени години!) имало почин сред разните откачени и просветени есперантисти и въздържатели: да ходят през дивите гори с калеми и овощарски ножчета. И когато видят подходяща млада фиданка на диво дърво – да присаждат на нея слива или круша. Или джанка. А джанката, колкото и да е дива и проклета, все пак си е една питомна слива, като погледне човек.

И сега потомците на тия ентусиастки дървета растяха все още в дивия лес. Освен тях в леса имаше и нещо друго странно. Но странно по далече по-зловещ начин. Сред високите букове поколения граничари бяха опъвали и скривали сред храсталаците най-разнообразни тайни клопки и препятствия за нарушителите на държавната граница. На места навити рула от бодлива тел, тип Бруно – съвсем подобни на тези от фронтовете на Първата световна война – се сливаха с гъстия къпинак. Другаде между буковете бяха опънати телове, а по тях – дрънчащи и издаващи заблудилия се беглец консервни кутии, пълни с метални бирени капачки.

Другаде пък все още стояха древни ракетници. Клопки, състоящи се само от една връв и две сигнални ракети. Връвта е опъната между две колчета или дървета, а с краищата си е завързана за халките-спусъци на ракетите. И когато някой пътник минеше между колчетата и опънеше тънката и практически невидима връв, ракетите се изстрелваха високо в синьото небе. Издавайки зловещ пукот и остро, злобно свистене. За да издадат мястото, на което се намираше горкия беглец.

Но всички тези съоръжения бяха правени през далечни времена и никой не ги поддържаше, нито пък знаеше точно къде са поставени. Така те можеха да хванат в капана си както нарушителя, така и всеки заблудил се граничар. Ние, граничарите, поне знаехме, че те съществуват – някъде там – в отровнозелените шубраци. Железни сухожилия, оплетени в една обща, непроходима и опасна маса с къпините, малините и проклетите трънки.

***

Беше около дванайсет, когато започнах да се изкачвам по хълма. Още на излизане от заставата бях забелязал, че от юг, от безкрайния простор над сините върхове на Стара планина – към Бачията се придвижват малки бели облаци. Но това не ми беше направило никакво впечатление. Аз съм от този тип хора, които някак напълно съзнателно и нарочно не осъзнават опасностите. Винаги забелязвам разни плашещи белези и сякаш си казвам: Сега това сигурно е знак за нещо лошо, но аз нарочно няма да му обърна внимание. За да може след това то да ме изненада и истински да ме ужаси.

Това качество, струва ми се, е доста характерно за истеричните хора, на които все им се ще да попадат в драматични ситуации и все да преживяват ужасни и силни вълнения. И така – аз бях видял облачетата, но бях махнал небрежно и насмешливос ръка. Като хитрото хистерично дяволе в мене си беше казало: Ох, как ще съжаляваш, простако, за тая разхайтена небрежност! Как ми се правиш на небрежен смелчага, а после как ще се окайваш!

Вървях упорито по хълма, дишах шумно горещия въздух и с всяка минута все повече усещах, че нещата не вървят на добре. Задухата ставаше особено тревожна, електричеството във въздуха се усещаше – все едно беше някакъв лек, неподвижен ветрец. От него артериите на врата ми се издуваха, а косата ми леко настръхваше. Въздухът не че пращеше, но все едно се готвеше да започне да пращи.А това беше особено тревожно усещане.

Изведнъж, със скорост, която ме изуми, над самия връх на Бачията започнаха да се събират облаци.

Това вече не бяха белите и приятни облачета, с които е свикнал градският човек! Това не бяха облаците от захарен памук – като целувки на памучни ангелчета. Бяха огромни, сиви и тъмносини облаци.

Грамади от небесна влага, подобни на дюшеци, на които спят оловни мъртъвци. В средата чак просветляваха. Толкова наситени с мрак бяха те.

Усещайки, че настава нещо, което ще смрази кръвта ми, аз забавих крачка, а накрая спрях. Слабост ме обхвана. Надигнах глава – към небето. Слабостта на човека, който чака да бъде удавен.

Няма какво да направиш! – казах си и преглътнах сухо.

Върхът на хълма, покрит с гъста гора, идеална за привличане на мълнии, стоеше на не повече от двеста метра от мене.

Ако някой иска да лови мълнии – тук трябва да го направи – казах си и се разтреперах неудържимо. Коленете ми трепереха, както и хранопровода, сърцето и раменете. А пълнителят на автомата ми почукваше в радиостанцията на кръста. А тя безмислено пропукваше с високоговорителя си. И това по ужасяващ начин ме подсещаше, че целият съм щръкнал и дрънчащ от метал. Като един електрическо-стоманен, куршумено-шомполен гръмоотвод!

Ток мина през нервите и изби през кожата ми като суха течност; събра се на електрически прах и се посипа от косата ми. Всичко ме засърбя от страх.

Затичах се към върха на хълма. В главата ми се мятаха ужасни мисли, но тази, която ме накара да тичам така – с все сили – беше мисълта, че в гората...

...има все пак по-високи от мене неща!

И хукнах към гората.

А докато тичах, въздухът съвсем притихна и земята като че ли замириса доста силно на суха трева. Все едно цялото време се концентрира в една точка.

И после се чу съскане.

***

За миг огледах небето, земята, гората и краката си.

Всичко, което можеше да се види. Така, казах си, човек хубаво се оглежда, за да има какво да си спомня, когато си спомня последния си миг.

После подскочих. Като черна котка – с настръхнала козина и извит на дъга гръбнак. Съскането започна да нараства по някакъв невъобразим, подмолен начин, неудържим и ужасен; после светът около мен пропука и се чу изумителен, чудовищен трясък. Бааам!

Едно дърво на стотина метра от мен блесна и се пръсна на хиляди трески сред бяла пара.

Започна една от най-страшните бури, които можеха да се видят в дивите краища на Западна Стара планина. Всъщност, може би всяка втора буря по тия места е толкова силна – казах си в миг. Но тази имаше една изключително важна особеност. В центъра на тази, за мой ужас – бях аз.

Малкият, голям, пухкав, твърд, жилав, нежен, мамин, сладък, уплашен граничар.

Изръмжах като малко, но доста силно животно. Всички животни са плашещо силни, когато усетят, че животът им е заплашен от хладната смърт.

Изръмжах и монотонно захленчих: Господи, майчице, Господи, майчице...

Затичах се. Без посока и без цел. Просто ужасът не ми позволяваше да стоя или да ходя. Затичах, заобикаляйки дърветата – на зиг заг. И занареждах – глухо и еднообразно.

Майчице, Господи...Нареждах тия първобитни молитви по-скоро за успокоение, а не от малодушие. Когато човек загива, обича да си мърмори. В момента за проклетото малодушие нямаше абсолютно никакво място. Небето сякаш беше разкъсано от първия трясък и от него заваля невероятно силен дъжд. Все едно луди и разпенени архангели плискаха с огромни кофи студена вода на земята.

Чу се отново ужасното съскане, аз пак се спрях и замръзнах; след това последва страшният трясък. Още един висок трийсет метра бук се пръсна и обви в бяла пара. На петдесет метра. От мене.

Страхът се движи като течност. Първата вълна те обхваща, втората те изпълва, третата те удавя. Задишах с все сили и заповтарях с все сили, но съвсем тихо – в бучащия дъжд: Майчице, Господи, майчице...

Съскането и трясъците се заредиха с ужасна скорост, дъждът бучеше, дървета се цепеха и цели грамадни клони и вършини увисваха като отрязани ръце – на ивиците оцеляла кора и лико. Аз подскачах и се молех, тичах и виех. Но го правех тихо. Сред трясъците и равномерния рев на дъжда.

След десетия или след стотния трясък – въобще не можех да определям времето и да отделям събитията едно от друго – аз метнах автомата от рамото си, хванах го за цевта и го забучих с приклада в мократа, окапала шума до едно дърво. Извадих пълнителите с треперещи ръце и в този миг се чу отново съскането. Захвърлих пълнителите надалеч в гъстите храсти. И побягнах. Поредния трясък рзцепи въздуха.

Изведнъж в главата ми светна мисъл: щом се пръскат дърветета, които стърчат – по-добре е да си на ниско! И при първото ново изсъскване аз се хвърлих по очи. Изчаках да премине трясъка и с все сила скочих, за да тичам пак.

Тичах през бясната гора, водата плискаше между гъстата шума, небето тътнеше, въздуът съскаше и раждаше електрически змии. При всяко изсъскване аз плонжирах и бухвах на превърналата се за минути в блато земя. После пак ставах и се затичвах. Поне – казах си в миг – не виждам как се пръсват дърветата. Прекалено страшно беше да ги видиш. По-добре да не ги виждам – казвах си. Не ми трябваше повече страх от тоя, който си имах. Който бумтеше заедно с кръвта в ушите ми. Бум.

Към ужаса, че ще бъда пръснат сред облак бяла пара (а нямаше ли в нея да има и червен оттенък – от изпаряващата се моя кръв?)от някоя светкавица, се добави и ужасът, че съм се загубил. Тичайки сред гъстата гора, в която пътеките вече се бяха превърнали в малки, бучащи потоци, а тук там – и в цели рекички – аз нямах никакви ориентири. Дървета и дървета. Тук-там – белег на ужаса – някое пръснато от светкавица дърво. И нищо друго.

Бях се загубил. Със сигурност.

Въздухът – вече някак уморено – изсъска и аз полетях към земята. После се чу грохота. После някак съвсем изведнъж – всичко започна да утихва. Не утихна изведнъж – а изведнъж започна да утихва – с особен, пропукващ и пращящ звук. Гръмотевиците отслабнаха – все едно някой дереше все по-далеч от мен съвсем сухи парцали.

Надигнах глава. Бях повече вода, отколкото човек. Лежах върху малко хълмче. Голямо колкото гроб. Но това не беше гроб, а просто много голям мравуняк. Или – помислих си за миг – просто връхчето на някоя потънала огромна гранитна планина...Останало да стърчи над морето на спокойната горска пръст. Бях малък, мокър и изгубен. Бях захвърлил автомата си, патроните си, радиостанцията си и не знаех къде се намирам.

Тъй като бях на границата, не знаех и в коя държава съм. И дали съм в сивия и безрадостен Изток или в привлекателния и прелъстителен Запад. Но сега ми беше спокойно. Защото небето утихваше. Лежах по корем на подгизналата земя и все още не смеех или по-точно – не исках да помръдна. Зацари влажна тишина. Само едри като човешко око капки падаха от небето и от дървесата. Една капна в окото ми. Бях погледнал нагоре.

После погледнах земята пред носа си. На десет сантиметра от носа ми, много бавно, неуверено, но внушително, пълзеше бръмбар. Беше голям бръмбар. Огромен, черен рогач. Вървеше бавно. Капките се стичаха по покритата му с восък, черна броня. Краката му се освобождаваха от водата и се раздвижваха все по-уверено. Той премина пред носа ми и отмина нататък.

Аз и бръмбарът бяхме останали живи. Стана ми спокойно.

Pin It
Калин Терзийски
Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Посетители

51

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 14 часа
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 18 часа
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 2 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разказът не е издаван... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    От коя книга е този... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма ли мъже, няма и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А това момче, младо... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм тук достатъчно... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Златко внимавай! ... преди 3 седмици