1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

1

Милорад Павич, „Вратите на съня“
(Избрани разкази)
Изд. „Колибри“, 2012 

2012_06_Pavic

– Като си помисля: откога съм; като си помисля: никога вече!…

Тъй шепнеше в брадата си Дед ага Очуз, докато бързаше към Белград по най-краткия път, който през онази 1739 година бе задръстен с австрийски войски по устието на двата Дунава (по тия краища все още наричаха Сава Западен Дунав). Войскарите от отряда му знаеха, че се е зарекъл да проникне в града преди другите турски части и да нахлуе в църквата „Ружица“, посветена на Богородица. Затова бързаха да изминат колкото се може по-голяма част от пътя, който водеше от изток на запад, преди слънцето да е заблестяло в очите им и да е накарало конете да препускат на верев, което ежедневно забавяше похода.

„Не е все едно по кой път ще стигнеш до целта“ – мислеше командирът и избираше за частта си отделен маршрут, определян по доста необичаен начин. Дед ага Очуз беше воювал с русите на Прут и беше видял, че руските генерали заедно с щаба си водят и собствени хорове, балетни и театрални трупи. Оттогава държеше във войската певци и свирачи и сега на тях се падна честта от имената на местата, през които трябваше да преминат за Белград, да съчинят песен, която щеше да съобщава на всеки войскар, който я пее, докъде е стигнал победният марш. Певците ловяха „езици“ и водачи християни и по техните сведения съставяха за всеки участък от пътя по една нова строфа от песента с имената на селищата, през които напредваше войската.

Козла, Бърлог, Ясикова,
Плавна, Речка, Слатина.
Каменица, Сит, Корбова,
Буче, Злот и Златина…

Когато отрядът на Дед ага стигна до края на песента и вече беше на хвърлей от Белград, една случка спря устрема му.

В зори в Болеч колоната срещна тълпа жени и деца, които носеха на главите си тепсии с хляб от фурната. Нечий кон налетя в тесния проход на едно от децата, то изпусна товара си, парчетата от погачата се пръснаха по калдъръма, а на слънцето с гръмко дрънчане заблестя празната тепсия, украсена на дъното с необикновени гравирани шарки. Момчето клекна и събра обратно погачата, а Дед ага Очуз поспря за миг. Той яздеше скъп вран жребец раванлия, който бе расъл спънат по специален начин, тъй че умееше да пристъпва едновременно с двата леви, а после с двата десни крака, без да друса при ход. Такива коне с еднаква лекота вървят и напред, и назад, затова Дед ага не обърна животното, а просто го смахмузи да се върне назад и се изравни с момчето.

– Яжте! – нареди на войниците и те мигом разграбиха погачата.

– Зяпни! – заповяда след това на момчето, откъсна от ръкава си едно скъпоценно копче и с ръка, която не беше свикнала да пропуска, метна копчето в устата му. После грабна тепсията и препусна нататък.

Вечерта внесоха в шатрата на Дед ага Очуз (опъната до един минерален извор) тепсията и около нея насядаха агата, свитата му и един дервиш от Алеп, за когото се знаеше, че все още сънува на майчиния си персийски език. На него се падна честта да разтълкува шарките върху съда. Дервишът огледа внимателно бакърената тепсия, като че търсеше дупка в нея, и рече:

– Тук, на външната страна на тепсията, е нарисувана картата на всемира, небето и земята, карта на всичко видимо и невидимо, а то се състои от четири града или от четири свята, които се наричат: Ябарут, Молк, Малакут и Алам ал Мигал.

1.

Първият свят, дето е гравиран от страната, обърната към нас, е Ябарут, градът на чистите духове, на разумните същества от изначална светлина. Той може да се сравни с окото на ума или с окото на деня, защото има собствено сияние, извиращо от самия него.

2.

Вторият свят, дето е срещу нас като фронта, който ни очаква на запад, е Молк. Тук Слънцето, което свързва по залез небето със земята, слиза прогонено на запад, тук са заточени светлините, осъдени на изгнание от първия свят, Ябарут, света на изконната светлина.

Тия два свята са в непрестанна борба. Третият и четвъртият са свързани помежду си и образуват нещо като порта, през която може да се премине от източния свят в западния, от първия във втория.

3.

Затова третият свят (Малакут) е обитаван от светлини, които притежават и управляват с тялото както платноходката с котвата, сиреч не са свободни. Това е град на вързани души, свят на сетивата и чувствата. Тук той е нарисуван на север. Повечето от хората преминават единствено през него и никога не узнават за съществуването на другите три града, освен може би в някой сън, който веднага след това забравят.

4.

Четвъртият град, Алам ал Мигал, е тъй да се каже междинен свят, който следва на определено разстояние всички явления от сетивния телесен свят. Той се възприема от активното въображение и бива населен с образи и представи, които скитат, откъснати от своите създатели. Те имат свое специално богоявленско място, където пребивават независими, като отражения в огледалото. Това е пространството, което съдържа цялото богатство и разноликост на телесния свят, но в отделно възвишено състояние. На тепсията това пространство е нарисувано на юг, то е свързано с посмъртното бъдеще на човека и представлява праг или отражение на Малакут, града на светлините, свързани с тялото. С тях, като тяхно отражение, то изгражда споменатата порта, през която единствено може да се съединят враждуващите Ябарут и Молк.

– И най-накрая трябва да се знае – добави дервишът, – че онова, което се нарича зрително поле, не е поделено равномерно между четирите града. Казват, че полето за бой с петли се разделя с две кръстосани черти на четири части, тъй че да наподобява картината с четирите свята, нарисувана на тази тепсия. Както знаете, не е все едно в коя част на всемира или на неговата карта, начертана върху пясъка на бойното поле, петелът загива или побеждава. Защото местата с ярка видимост, добър резултат и дълъг спомен са разпределени тъй, че смъртта и поражението в източната и западната част на кръга струват повече от победата и живота в южната или северната част, поместени в пространството с лоша видимост, където смъртта и победата не оставят силно влияние и траен отпечатък, а отминават почти безследно. С други думи – завърши дервишът от Алеп своите разяснения, – не е все едно от кой край на тепсията сутринта всеки от войниците е взел своето парче погача. Защото силен е само онзи, който може да направи едно и също нещо най-малко в три различни свята. На другите дните им са преброени…

***

За Дед ага Очуз, чиято брада приличаше на опашката на коня му, никога не се знаеше кога ще потегли назад вместо напред. Така и сега, вместо отговор взе тепсията, претегли я на ръка, после я обърна неочаквано и поиска да му бъдат разтълкувани и другите шарки, гравирани от вътрешната страна на съда. Ала се оказа, че дервишът няма ключ към тях, понеже не са дело на ислямски майстор, та затуй залепиха на дъното на съда запалена свещ и потърсиха из частта някой от християнските водачи или „езици“ да ги разтълкува. Когато доведоха мъжа, попитаха го:

– Какво виждаш в тепсията?

– Образа си – отвърна доведеният.

– Ти вече нямаш образ бре, щом си предал своите – скастри го Дед ага Очуз. – Ами я вземи погледни по-добре. Туй е било някога гравирана медна плоча за отпечатване на карти, пък после са я сторили на тепсия. Можеш ли разчете какво пише на нея?

– Griechisch Weissenburg.

– Що е туй?

– Белград.

– Гръцки Белград?

– Не. Австрийците тъй обозначават, че ние, сърбите в Белград, не сме от тяхната вяра.

– И от нашата не сте.

– Знаем.

– А и своя си нямате, само гръцка. Ама туй за нас не е важно. Айде сега да ни разправиш какво показва тепсията и кога е гравирана. Трябват ни подробни сведения за Белград. Колкото се може по-подробни. За крепостните стени, за постройките, за дюлгерите, портите, проходите, за имането, жителите, всичко. Цяла нощ е отпреде ни, пък колко живот е пред нас, туй не знаем. А трудно е да разпределиш хляба справедливо, като не знаеш колко е останал. Та затуй думай изтънко. От шарка до шарка, и по-добре нещо да прибавиш, нежели да отнемеш. Помисли само: откога си, пък после помисли: никога вече!

2

Приседнал на някакво седло, водачът въртеше бавно тепсията и оглеждаше дъното й, като внимаваше пламъкът да не лизне мустаците и веждите му, и четеше от бакъра като от книга. Докато течеше дългият му разказ, Дед ага Очуз седеше неподвижно, ровеше из брадата си, сякаш имаше в шепата си пъргаво животинче, и кичур по кичур внимателно я душеше, като при всеки нов мирис, който откриеше, очите му светваха. За тези очи край войнишките огньове се носеха слухове, че на моменти губят зрението си и че понякога Дед ага Очуз като слиза от коня, не вижда земята, от която го е яхнал. Било каквото било, сега турчинът слушаше, като се правеше, че не обръща особено внимание на думите на християнина, и изглеждаше сякаш души като ловджийска хрътка и се мъчи да открие отново някое изгубено място, където е бил преди, ама е забравил пътя до него. Само че мястото не беше някъде навън, далеч от шатрата, а вътре в самия него, скрито и обрасло с време. В очакване познатият и дълго търсен мирис да разбуди спомена и да го отведе където трябва, Дед ага Очуз слушаше разказа. През цялото време жилата под веждата му пулсираше и почукваше като часовник, тъй че космите по нея потрепваха като пеперуди на застиналото му лице. Очакваше се, че часовникът, който тиктакаше в него, щеше да спре и да отброи точния час, щом откриеше двете неща, които агата търсеше: най-сгодното място за нападение на града – в разказа на водача, и най-подходящия момент да поведе атаката – в самия себе си. Затова през онази нощ дългият военен поход заедно с получените сведения не изглеждаше на хората в шатрата толкова важен, колкото онзи другият, вътрешният поход, който щеше да се слее с първия в точния момент в единно неудържимо действие, за да се изпълни обетът, даден отнапред. Поне така мислеха присъстващите в шатрата. А Дед ага Очуз, докато миришеше брадата си, мислеше нещо съвсем друго. Спомняше си как в прашните дни от похода, една привечер зърна нещо, което не успя веднага да проумее. Горе от седлото най-напред забеляза само кучето, което му пресече пътя. Едва след това се досети: кучето се мъчеше да хване една светулка. После изчезнаха от погледа му. Дори се запита дали още някой в колоната освен него ги беше забелязал, а по-късно му хрумна: и аз гоня светулка. Само че тя е вече вътре в мен, а аз все така я преследвам. Значи не стига само да я глътнеш. Трябва да продължиш да ловиш светлината дори след като си я погълнал…

Разказът за тепсията, 

изслушан тази нощ, може да се стори на някого прекалено дълъг и препълнен с подробности, които не се отнасят към истинските военни донесения, но това е лесно да се обясни със страха, който изпитваше неговият автор, принуден да не каже по-малко, отколкото се очакваше от него.

– Тепсията е гравирана, откак в града има австрийски гарнизон – започна донесението си водачът. – Познава се по кулите, между които се намира Савската порта. Тази, по към ръба на тепсията, е строена от Кузма Левач. А другата, срещу свещта, е кулата на Сандал Красимирич.

Сандал Красимирич беше много по-стар от Кузма Левач, на години можеше да му е баща. А по положение в обществото Левач му беше като слуга. Красимирич бе влязъл в Белград с австрийските войски през 1717 година, с кожен шлем тъй здраво вързан за брадата му, че трябваше да я отреже, когато дойде време да свали снаряжението си. А като го махна и най-накрая остана гологлав, откри, че е напълно побелял. Още през войната беше изпратен в строителните части на австрийската армия, заети с изграждането на понтонни мостове, а от 1723 година помагаше във възстановяването на разрушените кули и крепостни стени в града по плановете на швейцарския наемник Никола Доксат. Нямаше друга подготовка освен придобитата по време на походите, но заслужи доверието на началството и в мирно време, тъй че му възложиха да построи няколко по-малки оръжейни и други складове в покрайнините. И макар че същата есен дъждовете пълнеха паниците с храна на работниците по-бързо, отколкото те успяваха да ги опразнят, все пак смогна да завърши поръчките. Взеха да търсят уменията му из града, който се разрастваше след войната, тъй че с помощниците си все повече се отдалечаваше от дома си, колкото повече буквата ,.р“ се отдалечаваше от названията на месеците. „През месеците без кости в името не ме чакай вкъщи“ – казваше обикновено Красимирич на жена си и наистина, щом буквата „р“ изчезнеше в названията им, нито Сандал, нито помощниците му можеха да се видят със семействата си чак до настъпването на дъждовете, докато заедно със септември вълшебната буква на отмората не се появеше отново в опашката на годината.

През това време Кузма Левач растеше в покрайнините край Сава сред евреите и ослепелите от глад кучета. Неговият баща рибар (който служеше на кораба болница, вечно закотвен на брега) не можеше да го научи на четмо и писмо, та го водеше в църквата „Ружица“ с думите: „Кой каквато капа има, с такава поздравява“. При тези излизания момчето забеляза, че баща му си няма име, ами минувачите, познати и непознати, го наричат както им скимне, а той се обръща еднакво на всички имена. Струваше му се, че баща му е затрупан от многобройните си имена, че почти е изчезнал сред странните прозвища, с които понякога от проклетия го кичеха другите. А той сочеше минувачите и предупреждаваше сина си: ..Има хора, дето цял живот обръщат ризата през ръкава; пази се от тях“. Учеше го да връзва моряшки възли и му говореше изпод рибарската си мрежа, цялата в червени примки:

– Виж тия възли и възелчета, тъй са нагласени, че въжето само стяга примката и не позволява да се развърже. Колкото и да го дърпаш, няма да поддаде, защото го опъва не друг, ами то самото. Тъй е и с хората. Пътищата им тъй са се сплели на възли, че ужким са в мир едни с други и не разкъсват военната границата помежду си, ама на практика са като в мрежата, когато я вадят опъната до скъсване, понеже всеки прави каквото трябва, а не каквото си иска. Например ти, сине, не си меко замесен. Имаш силна кръв, може камък да носи. Ама само туй не стига. Ти и твоите акрани не сте орисани за господарство, ами за служене и ангария. И все едно ви е кому ще аргатувате. Няма да можеш дори да запееш, защото ти е воля, ами ще е, защото някой управлява ума ти като латерна, та току я кара да пее…

Ала момчето не вярваше в предричаната съдба и все по-често ходеше да гледа как се издига новият град. А той като че ли изникваше от водата, сякаш самият Кузма Левач го строеше в ума си и го рисуваше с очи, защото се говореше, че момчето на рибаря наистина има очи, надарени с ангелска бързина, и че може да настигне с поглед вятъра над Сава. Обикновено сядаше на крайбрежната крепост над града и полагаше очи на крилата на някоя птица, стрелнала се надолу, и я оставяше да се рее с погледа му из града, който като каменни зъби никнеше бавно край реката. Така нищо не оставаше на случайността и не можеше да се промъкне незабелязано; с течение на времето мрежата от птичи полети трябваше да обхване и огледа целия град, всяко кътче в него, а момчето попиваше с поглед, примигваше, сякаш поглъщаше с очи и най-малката подробност, до която можеше да се докосне в птичия устрем. Тъй понесен от пернатите криле, наблюдаваше кулата „Небойша“, която се оглеждаше в двете реки едновременно и през чиито вертикални прозорци се виждаше късче небе от другата й страна, закривана от нея. Прелиташе с поглед край камбаните, които се чуваха в две империи, а когато птицата, понесена от внезапна въздушна струя, се стрелнеше през арката на Карл IV, покорителя на Белград, и се устремеше нагоре, изплашена от теснината, през която се бе провряла, издигаше се и той, отъркваше криле о църквата „Ружица“, пред градската порта, дето се заключваше вечер, докосваше глашатая, който биеше барабана и чието лице не се виждаше, но можеха да се преброят всички копчета на дрехата му, щом проблеснеха на слънцето. После пропадаше стремглаво надолу с лек ужас чак на дъното на крепостта, до савските пасища, където кравите се бяха спуснали по каменните стълби край сламената колиба в бранището с праз и го бръстеха, което значеше – момчето добре знаеше това, – че на другия ден млякото им ще смърди на праз. И отново в очите му проблясваше модрата синева на Сава, няколко редици красиви нови домове с месингови топки на портите, за които да се придържаш, докато си чистиш обущата на сърповете под тях. После кривваше неочаквано към Панчево, отдето се виждаше мястото с горчиви треви, което стадата заобикаляха. Тук можеше да се усети как вятърът връща водата на Дунава назад към групата войници, маршируващи в строй, докато щиковете им лъщяха като мокри. Градът над тях беше пълен с часовници, които се надпреварваха да бият над резиденцията на принца, а тя имаше толкова прозорци, колкото са дните в годината. Дюкяните бяха нови и препълнени със стока, църквите с триръки кръстове, градините с красиви огради привличаха славеи от двата бряга на Сава, а покрай тях минаваха файтони и влизаха в дъждове, които валяха само над две-три улици. После очите му пак се пълнеха с облаци, с рядка тръстика и мъгла, която течеше по Сава и се вливаше в по-бързата и по-дълбока мъгла над Дунава. На отсрещния бряг в горите се виждаха косите лъчи на слънцето и момчето долавяше в тях горещия и студен мирис на димящи борови иглички. Градът отново нахлуваше в очите му: виждаше как дюлгерите довършват дубровнишката църква; дърводелецът замахваше и удряше с брадвата, ала ударът се чуваше чак след като брадвата отскочи, тъй че между звука и източника му можеше да прелети птица. После момчето видя как вятърът ядоса птицата, защото я отклони от посоката й, и как долу под него се разлюля камбана, но звукът дойде едва по-късно като плод, отронил се от металната си дръжка. Видя как този звук трепти долу под птицата, понася се над реката и връхлита австрийските войнишки коне, които с наострени уши пасяха оттатък Сава. А след това можеше да се проследи как камбанният звън като сянка на облак застига по пътя към Земун група овчари и те, дочули го, обръщат едва видими глави към Белград, който от своята страна на реката вече е потънал в тишина. А после птицата с бръснещ полет пришиваше света към небето като хастар, същия този свят, в който лежеше самият той, уловен като в мрежа. Защото бе достатъчно да се отвори една-единствена порта и турските конници да влетят в градския мравуняк, за да превърнат на прах и пепел цялото това богатство над реките, което им бодеше очите на границата на техния свят. Накрая птицата изчезваше някъде, сякаш вятърът я бе запокитил в калемегданските крепостни стени, и с болки в очите момчето спираше играта.

През октомври 1727 година бащата заведе Левач да види влизането на руснаците в града. Момчето очакваше конници с копия, забучени в чизмите, но вместо войска зърна шейна с троен впряг, а от нея слезе един-единствен мъж в грамаден кожух. В ноздрите си непознатият имаше забодени два стръка босилек; още със слизането си от шейната влезе в митрополитската канцелария. След него един друг пришълец внесе куфар и икона. Това беше всичко.

– Тоя ще ти е учител – рече баща му. – При него ще се научиш да пишеш. Наредиха да му изпратят всички деца, дето умеят да пеят в църквата. Ала запомни, грамотният гледа в книгата, ученият – в мъдрия, а пък мъдрият гледа в небето или във фустата, туй дето го може и неграмотният…

Така Левач започна да учи четене, смятане и малко латински. Междувременно Максим Терентиевич Суворов, както се наричаше учителят, олися пред очите им. От някакво вътрешно напрежение челото му се набръчка като чорап, а кожата му така изтъня, че синият цвят на очите му се провиждаше и през спуснатите клепачи. По време на занятията можеше да се проследи как червеният му език се превърта под бузите, а през почивките се виждаше как потрепва някъде под ушите от ветровете, които вилнееха в устата на руснака, но никога не достигаха до учениците му.

– Всички ние сме между чука и наковалнята и лютив хляб месим – говореше обикновено на децата на своя неразбираем полусръбски, за който се разчу, че бил езикът на неговия цар. Само когато им преподаваше латински чужденецът се отърсваше от страха и ги учеше с вдъхновение на изкуството на запаметяването, на мнемотехниката, основаваща се на речите на Демостен и Цицерон, която им преподаваше от една тетрадка, чийто надпис прочетоха скришом: „Ad Herennium“[1]. За да се запомни добре един текст, според указанията на руския им учител, трябваше да извикате в съзнанието си фасадата на някоя сграда, край която минавате често и познавате добре. После трябваше да си представите как отваряте подред всеки неин прозорец и врата и във всеки отвор, амбразура или оберлихт произнасяте по едно от дългите повторителни изречения на Цицерон. Така, докато в мислите си обиколите сградата и във всеки прозорец или врата кажете по един пасаж, накрая на обиколката ще сте запомнили речта и ще можете да я повторите без затруднения.

По този начин учениците от белградската руска школа научиха цялата реч на Цицерон „In Catilinam“[2]. Започнаха да обикалят и да разглеждат митрополитския дворец в Белград, който тъкмо тогава се строеше и имаше над 40 стаи. Дни и седмици наред Кузма Левач и другарите му всяка сутрин, на път за училище, и всяка вечер, докато го обхождаха в мислите си преди сън, казваха в неговите прозорци, под арките, в ключалките, в бойниците, в църковните канцеларии, кабинети, салони, работни помещения, трапезарии, библиотеки по изречение от речта на Цицерон: „Наистина, Катилина, какво има, което още може да те радва в този град?“. Докато обикаляха архива, който имаше две отделни брави и можеше да се заключва или само отвън, или само отвътре, или пък прекосяваха спалните на митрополита, обърнати на запад, както и тези на неговите приближени и гости, гледащи на изток (за да се будят младите преди по-старите), момчетата редяха думите: „В коя част на света се намираме? В кой град живеем? Що за държава имаме? Тук, тук, сред нас са, сенатори, в този най-свещен и най-тежък съвет на земния кръг са онези хора, които замислят да погубят всички нас, да унищожат този град…“. И така бавно и постепенно речта се врязваше в съзнанието им. „…Quid enim mali aut sceleri fingi aut cogitari potest, quod non ille conceperit?[3]… Наследството си разпиляха, богатството си заложиха, парите им отдавна се стопиха, а отскоро и вярата им, ала похотта им си остана същата, каквато си беше, докато бяха имотни…“ Постройката още не беше завършена и дворецът се пълнеше крило по крило, така че все още през прозорците и открехнатите врати на стаите се виждаше, че повечето от тях са облицовани с дървена ламперия и тапети в различен цвят. Личните покои на митрополита бяха в зелено, единият от кабинетите му – в червено, другият – пак в зелено, но с различен оттенък. Стражите имаха помещения, където можеше да се спи на светлината на фенерите. „Но колко време ще изглежда, че не трябва да бъде затворен и окован този, който вече сам е отсъдил, че е достоен за стража!“ – подвикваха си момчетата от бойниците. „Защо чакаш да заговорят, щом долавяш волята им в тишината?“ Някои от салоните бяха вече изцяло обзаведени, предимно с мебели от Виена, доставени по Дунава. Високите сводове пазеха дълбоко на дъното на стаите великолепни предмети: камини, изрисувани с цветя кахлени печки, дамаски от велур и брокат, копринени калъфи, карлсбадски, виенски и английски порцелан, сребърни прибори за хранене от Лайпциг, чаши от чешки кристал и цветно стъкло, венециански лампи и огледала, музикални часовници… „Затова махни се и снеми от мене този страх: ако е истински – за да не загина; ако ли е лъжлив – за да престана най-сетне някога да се страхувам“ – сричаха момчетата латинските изречения, приключили с ученето тъкмо когато изглеждаше, че учителят им ще рухне вътрешно, подобно на запуснатите и обрасли с дървета манастири, които бяха виждали край Белград. Когато това действително се случи, руснакът се върна обратно в Срем, а Левач продължи учението си в австрийското военноинженерно училище за подофицери.

Тъкмо когато обучението му бе към края си, разчу се из чаршията, че на Савската порта е предвидено изграждането на две нови кули, вместо старите, разрушени през 1690 година. Строежът на едната, от северната страна, бе поверен на отдавна доказалия се майстор Сандал Красимирич и той вече бе ударил темелите. С другата, южната кула, нещата не вървяха толкова лесно. Всички дюлгери из Белград, познати на Сандал, бяха отказали поръчката, защото втората кула трябваше да се строи на блатист терен. „За да излезе водата, първо трябва кладенец да се копае“ – клатеха глави те. Така работата още не бе захваната и когато вече бе трудно да се навакса закъснението, за всеобща изненада една сутрин по улиците на града притърча рибарят Левач, отчаяно хокащ сина си:

– На младини – юнак, на старини – просяк! Сякаш не са го вардили през третата нощ, боже опази! Къде се е завтекъл! Едното за главата, другото за краката!… – Тъй се разчу, че Кузма Левач се цанил за майстор на новата кула.

Сандал зидаше кулата си, както бе навикнал, с помощници, с които се знаеше отпреди. Забоде жълтица в една погача, пусна я по водата в Дунава и се захвана за работа. Средствата му бяха осигурени, понеже хората го познаваха, та му даваха щедро и сол с оките, и вино с котлите. Левач първо трябваше да затрупа блатото с камъни и пясък, а за тая работа не му платиха ни грош. Хората от настоятелството познаваха Сандал отнапред, а страняха от вироглавия младеж, дето не му стигаше неговата работа, та се бъркаше и в чуждата, не беше засаждал с кръв през война и земята не беше му в кръв раждала, ами се бе захванал с нещо, което Сандал смяташе за неизпълнимо. Тъй още от самото начало Кузма Левач строеше „на свой риск и на свой гръб“.

Щом взеха да никнат първите катове на кулите, тутакси се разбра, че народът се тълпи около Сандаловата. Неговите връстници и австрийските майстори идваха още след закуска, с мазни бради, разсънени от кафето, да се дивят на новия градеж, опасан със скеле.

– Очите да ти се не нагледат, сърцето да не повярва на такваз хубост, гледай ти що стори Сандал – говореха те, опипваха камъка, зачервен като коричката на хляб, хващаха се за темето и отмерваха с поглед височината, на която щеше да се извисява бъдещата кула, и хвалеха майстора.

През това време Левач докара една лодка в своето мочурище и в нея, ужким на някаква сушина, ядеше, спеше, но най-вече бдеше над чертежите, изчисленията и линеалите, които мъкнеше нанизани на ръцете си по скелето, поставено от вътрешната страна на градежа, тъй че строителните работи да не могат да се следят отвън. Нощем палеше фенер на върха на лодката и на неговата светлина градеше кулата отвътре, сякаш плаваше нанякъде в нощта, но не надолу по реката, чието бучене чуваше, а нависоко, към невидимите облаци, които също бучаха, раздирани от вятъра или от рогата на месечината. Имаше чувството, че е в утробата на кораб и цял живот е стоял закотвен в някакво пристанище, което не е виждал никога и от което може да се измъкне само през един-едничък люк, и то право в лапите на смъртта. Неочаквано корабът бе навлязъл в непознати води и се бе оказал в също тъй невидимо, но бурно море.

Трябваше да плава безпогрешно през нощта, вперил поглед единствено в чуждите сънища, населили неговите. С такива мисли и чувства, както и с изчисленията, които правеше на свещ, Кузма Левач изтръгваше своята кула от тъмнината. В хода на пресмятанията стигна до извода, че само геометричните тела имат една и съща стойност и на небето, и на земята, независимо как са означени. С цифрите не е така. Те имат променливо значение и Левач знаеше, че при строежа трябваше да има предвид и произходът им, а не само тяхната стойност. Защото числата са като парите, в различните периоди се котират различно – обобщаваше той – и стойността им не е постоянна. Веднъж все пак се разколеба и за малко да изгуби цялото си математическо умение, придобито от руснака със сините очи, които в съня променяха цвета си. В един миг му се стори, че Сандал Красимирич си служи с числата по-вещо от него и че школата, която бе преминал съперникът му, има предимство пред неговата. Тъй една сутрин някакви работници дотърчаха от брега на Сава с вестта, че кулата на Сандал е надвишила крепостните стени и вече се оглежда във водата. Новината за броени минути обиколи града. Беше устроено шумно празненство и Кузма Левач, почувствал се изпреварен и изостанал, нареди тайно на един от мулетарите да отиде и да погледне дали в Сава се оглежда и неговата, южната кула. Онзи му отвърна равнодушно, че се вижда, естествено, при това отдавна, и че няма нужда да слиза до реката. Това се случи по времето, когато Левач забеляза, че гладът за майстори и работници на строежа расте, а неговите връстници и другари от ученическата скамейка, които беше наел на работа, се разпиляват и изчезват един след друг.

Сред приятелите на Сандал, дошли в Белград по същия начин като него, имаше един на име Шишман Гак. Той разбираше от зидарство и звездобройство, ала вече не строеше. Смяташе, че всяка работа трябва да отговаря на възможностите на своя извършител и ако не е на висотата му, то по-добре човек изобщо да не се захваща с нея. Държеше нощта в устата си и живееше в една просторна къща (чиято стена беше опряна до австрийския барутен склад), изоставена и опасна, тъй като избухнеше ли пожар в нея, не можеше да се пренесе върху склада, но обратното бе неизбежно. Нехаещ за опасността, Гак нареди вътре своите книги, инструменти, бинокли и кожени глобуси и както мнозина мислеха, прекарваше времето си в безделие, в търсене на мъжки дъжд и женски звезди. „И птицата пада, а камо ли човек“ – говореха за него. А злите езици добавяха, че не бил кадърен да пренесе огромното си знание от едно място на друго. Топяло се като лед при всяко преселване и навсякъде извън своя барутен склад бил безсилен и изпразнен, а уменията и вещината му ставали крехки и несигурни, паметта, имената и числата му изневерявали, тъй че сменял ли мястото си, не можело да се разчита на него, като че ли е пресадено растение. Една привечер, когато на строежа вече нямаше никого, този мъж, чийто поглед при разговор старееше видимо и в чиято коса постоянно имаше мухи, се отби неочаквано до кулата на Левач. Близна камъка, изпробва хоросана на пипане, хвърли малко трева във варта и после я разгледа, допря три пръста в един ъгъл и премери нещо. Най-сетне се обърна към Левач.

– Ухо вместо възглавница, пък такъв труд и такова знание – рече. – Не те знам къде и кога си се изучил тъй, ама се пази! Никой не знае къде ще го завари утрото, зад пердето или на въжето. Добре е, че си турил скелето отвътре. Нямаше да гледат с добро око, че градиш по-бързо и по-вещо от Сандал. Крий го, дорде можеш… – тъй говореше мъжът, за когото се знаеше, че е засял дните си в нощта. После Гак си тръгна, а Левач продължи работата си. Все по-самотен, понякога търсеше компания, каквато имаше в изобилие от другата страна на Савската порта. Когато се появи там за първи път – а то беше на празненството, че кулата на Сандал е надвишила крепостните стени, – приеха го радушно. Изми по обичая ръце зад гърба си и се смеси с навалицата.

Някои от връстниците му, които преди това работеха при него, го поведоха въодушевено да му показват и обясняват дюлгерските чалъми при върха на кулата, където тя от четвъртита трябваше да премине в кръгла. Сред онези, които хвалеха градежа на Сандал, беше и Гак, ала за кулата на Левач не обели и дума. На празненството не се споменаваше дори името му, сякаш всички го бяха забравили. Тук имаше странен народ, който прикриваше със смях удивлението си и задържаше сълзите си в носа, и като му станеше тежко на душата, само се изсекваше. Имаше и жени, които Левач разпозна (но не и те него), защото бе преспивал с тях понякога набързо, някъде в каруците със сено, прибиращи се вечер от полето, като плащаше на собственика да слезе и да зареже товара си за половин час край градските порти. Тези жени бързо го забравяха, защото от пръв поглед преценяваха, че е от хората, дето като влязат, тежат като камбана, но си мислят: щастието е работа, която обичаш, и жена, която те обича. Затова отиваха при Сандал Красимирич и там намираха каквото им трябваше. Сред зяпачите, които увеличаваха броя на ония, дето се дивяха на градежа на Сандаловата кула, същата вечер през огъня Левач зърна и една странна фигура с мрежа, преметната през рамо, цялата в червени възли. В дългите си рибарски ботуши мъжът се помота сред навалицата, а после скришом от него се отдалечи в мрака.

– Отиде да погребва мъртъвците си по лодките – подхвърли високо някой, така след толкова години Левач най-сетне разбра с какво всъщност се занимаваше баща му, как и с какво го бе отхранил. Сякаш нищо не беше чул, попита:

– А как ще направите прехода към кръглия купол: с тромпа или пандантив?

– С тромпа – отговориха едни, – с пандантив – предложиха други. Всички се обърнаха към Сандал, но той беше зает с друг разговор и само се усмихна подигравателно, сякаш въпросът е неуместен.

Вечерта, като се върна в кулата си, Левач забоде свещ в една погача, легна в лодката, уви плитката си като змия под главата си и се загледа в голямата четвъртита пита мрак до прозореца вътре в помещението. Лежеше така и чакаше нещо да се случи. Нещо трябваше да се случи и да се промени – чувстваше го и се надяваше. Навсякъде бе нощ, дори дълбоко в ушите му; от мрака не чуваше нищо, а тъмнината миришеше на пръст, на уста с дъх на вино. Един бръмбар се беше пъхнал под елека му, бръмчеше и не можеше да излезе. „В нощ като тази – мислеше си Левач – даже кучетата не хапят, само бълхите не те оставят на мира, а скачат под ризата ти, сякаш е пълна със звезди и потрепва отгоре ти. И всичко, дето не си го видял, отлита…“

После стана, угаси свещта и в тъмното опипа стените на кулата. Беше тук, студена и веществена; реална колкото и той самият. А на сутринта наистина се случи нещо, както насред буря се чува тътен на камбана, заровена в земята.

Гостът внимаваше да не се спъне някъде, да не се стресне, да се настани бързо и удобно, тъй че всичко да изглежда колкото се може по-естествено и обичайно, сякаш се е случвало хиляди пъти и не е нищо изключително. Дето се казва, Сандал захапа мустак и дойде лично да посети Левач, но не на строежа, а в малката рибарска колиба на баща му на брега. Седнаха на две бурета, обгърнаха колене с ръце и разговорът тръгна над върховете на обущата им. Насред приказка Сандал измъкна от маншета си свитък с чертежи и планове, после придърпа с пръсти ръкава, сякаш искаше да си облече палтото, обърса праха от книжата и ги подаде на Левач с думите:

– Тука са плановете и изчисленията ми. Мисля, че нещо не е наред, ама ти лесно ще го провериш. Няма кладенец без кал. Направи ми тая услуга. Не върви пред толкоз народ да свършиш кулата си преди мене…

След тия думи, вече на вратата посетителят се обърна още веднъж и добави нехайно:

– И между другото ще те помоля да ми нахвърлиш тромпите, дето трябва да придържат кръглата част от купола…

Така смаян, Левач откри, че Сандал не знае как да пренесе опората на кулата от четвъртитата на заоблената част. „Я виж ти къде го стягал чепикът“ – помисли си той и пресметна всичко както трябва, но в частта, която вече бе построена, нямаше как да се поправи стореното, защото грешките бяха вградени още в основите, които не можеха да издържат кула, каквато бе предвидена. На сутринта Левач отиде при Сандал, занесе му чертежите и поправките и му каза направо, че трябва веднага да завърши кулата, защото по-висока няма да успее да я закрепи. Сандал прие вестта необичайно спокойно, събра книжата, благодари и се извини, че му се налага да излезе – учениците го чакали. Левач бе видял, че в един от складовете до строежа, по нареждане от митрополията се провеждаха временни курсове за майстори и сред учениците на Сандал зърна някои, за които си спомняше, че бяха учили заедно с него и знаеха как четвъртитата част от кулата се пренася с помощта на тромпи към куполния връх.

***

Така кулата на Сандал, както предвиди Левач, беше завършена, преди да е достигнала височината, която първоначално бе предвидена за нея като за наблюдателница, ала неговите приятели, свещениците в града, стражите в двореца на принца и тия по кръчмите, докато пъдеха тютюневия дим над чашите, разправяха, че Сандал завършил строежа предсрочно. И добавяха, че бил изпреварил оня „със задухата“. майстора оттатък Сава.

Кулата на Сандал беше тържествено покрита с олово, избраха стрелец да я пази, та да не прелети над нея врана преди освещаването й, опекоха вол, зазидаха плашило в постройката и поставиха петел на върха й. Така тя хвърли сянка върху кулата на Левач и от този момент той трябваше да строи в тази сянка. С празненства, които се чуваха и отвъд Сава и Дунав, новата постройка бе открита, а Левач продължаваше да нощува в лодката си на дъното на южната кула, която дори не бе стигнала до частта, където трябваше да прерасне в купол. Накрая той вече беше останал без помощници, без пари, сам като клин в тесто, и войниците всеки ден го предупреждаваха да не прави боклук около строежа, че ще му наложат глоба за замърсяване на улиците. Приятелите му заобикаляха отдалече силното течение в кулата, а той работеше с неколцина работници, които за да не умрат от глад, се прехвърляха скришом от турска територия да припечелят по някой и друг грош и се прибираха обратно в края на седмицата нощем, с лодки, чиито весла омотаваха в ризите си – хора, скъпи на думи, а евтини на живот.

От самотията и от височината Левач съвсем онемя, предъвкваше езика си като горчив плод в устата, говореше с ръце и с камъни, и на моменти му се струваше, че дума, под която няма стабилна и тежка основа, дума, която не означава нещо, способно да я издигне нагоре върху здрав постамент, или да я пренесе от едно място на друго, е като птица без крака, която не може да кацне и да свие гнездо, ами мъти пиленцата си във водата. Една нощ легна в лодката и усети как пулсът му бие в дървото, как косата го боли, избива го гореща пот чак до ушите, а костите му са се смразили отвътре, и осъзна, че цял живот е носил в себе си ужасен студ, както огледалата носят навсякъде със себе си своята тишина. Нощите се изнизваха някъде там, от другата страна на кулата, снегът се стелеше, когато дойде баща му и донесе вести. Стоеше в другия край на кулата, вареше на сина си чай от билки и царевична отвара, и невидим разговаряше с някакъв неизвестен за болния, също невидим събеседник.

– Първата глътка и първият залък най-добре хвърли на дявола – вайкаше се баща му в мрака зад огъня. – Още зъбите си не бях сменил, дето се вика, и планините изгоряха от ужасен пожар и суша. Всичко отиде: не остана ни по нивята, каквото бе посято, нито в ямите, каквото бе зарито. И посаденото от бащи и деди, и то изгоря… Тъй от моите ми остана само капата, да я крадна от себе си, че да тръгна с нея по просия. И аз, метна чувала на гръб и хайде, тъпчи вътре. Оттука, та чак до оня свят и обратно. Понекогаш по сто вида хляб домъкна и го стоваря на масата. Крайшници, кори, средички, комати, къшеи, корички, огризки, залъчета, вчерашен ръженик и разкашкан пилаф, онзиденшни палачинки, просен качамак, питка от елда и царевична погача; малки питчици и плесенясали просфорки, овесен хляб и корави войнишки самуни, еврейска маца и монашески колачи, замесени с билки да не се втвърдяват; хлебчета от рибно брашно и погачици от трици; просеник без сирене и без пръжки; недопечени пирожки, невтасли блини и плесенясали бюреци, овесени краваи, с каквито кичат на задушница рогата на добичетата, бабини въздишки, войнишки дажби още от войната, изхвърлени празнични погачи, баяти вити баници, сиромашки хлебец, дето не си заслужава името, или геврек от ония, дето им викат „купи ми тате геврек, пък аз взех, че го изядох без хляб“, сухари и пърленки, пексимети и сладкиши, каквито пращаха в Стамбул за подкуп, безквасен хляб и нафора, трохи и късчета хляб; просфори, овесени, просени, ръжени и ечемичени питки, всичките клисави и безвкусни, среди без кора и тутманици без сърца, пресечен качамак, недопечени цвъчки и шепа тестени дребосъци, всякакви стържещи червата и жулещи задника отпадъци – с други думи всичко, дето е било изхвърлено от чуждите трапези с едно „къш оттук“ – дошло от цял свят на твоята маса, да ти каже, че светът още вчера е бил това, което ще си ти утре. Всеки залък трябва да изрежеш отделно, а накрая като изкараш от пещта големия самун надничар и го туриш вечерта под главата си – за три дни цяло имане! Пука под ушите ти, топли те и се прозява, като го разчупиш, пък ти сит, натъпкан до гуша, спиш на него, хълцукаш насън и сънуваш вино! Оки вино. Бурета с вино, цели каруци с вино. Пък вино няма ни капка!… Такива ми ти работи. Ама не е голяма беда, току сега и тия дето са над нас, и тях неволя ги застигна. Жеравите оня ден отровиха със сенките си градския кладенец, та много свят затриха. Ей на, на черга, опъната между два коня, двамина докараха в митрополитския дворец и Красимирич. Ненадейно и той залинял: разправят, че дългата работа по кулата го изцедила, градежът му изсмукал потта, пък туй не е на добро: човек без пот е като без сянка. Язък за човека, в сухо злато се мереше майсторлъкът му. Трябваше коса да му сеят, ей такъв беше. Пък и колко достолепно носеше старостта си, малко са бременните, дето умеят тъй да носят плода си. Грехота е, можеше още да поживее за полза на народа и на града, ама на, в тия неща ред няма. Ама дай боже да оздравее. Дано оздравее и моят синковец, дето преуморен със студена вода се напил, та закрея…

И Левач наистина взе, че оздравя. Изведнъж посред нощ носът му се отпуши и след толкова седмици до него достигна и го изненада миризмата на собственото му тяло, чужда и остра, сякаш беше отпреде му. Имаше чувството, че през цялото време през него са преминали сума ти сънища, които не си спомняше, както по бреговете на Сава се виждаше, че през изминалите нощи са минали порои, макар че в мрачината никой не ги бе забелязал. С първите пеперуди излезе и той на ливадата, някак замаян, и му се стори, че реката се е издигнала високо, много над бреговете, и само по чудо се задържа в коритото си. Тъй с пияни уши, но с трезви очи продължи градежа.

Като насън довършваше кулата, избиваше прозорци на върха й и вкарваше капаци и врати в отворите при основите, когато неочаквано се улови, че във всеки от тях неволно изрича, както някога като момче, по едно от изреченията от речта на Цицерон срещу Катилина: „Припомни си най-сетне заедно с мене онази минала нощ: вече ще разбереш, че аз бдя много по-зорко за спасението, отколкото ти за гибелта на държавата“. Ала този път Левач не се стараеше да запомни речта. Той изговаряше изреченията от „In Catilinam“ за последен път и след това завинаги ги забравяше, вграждаше ги в прозорците и вратите на своята постройка, като че ли заравяше в яма някаква тайна. „В това съсловие обаче има мнозина, които или не виждат заплахата, или крият онова, което виждат…“

„Този свят не принадлежи на нас – мислеше си дюлгеринът, – а на нашите бащи и на техните връстници, затова те се чувстват и разпореждат в него като пълновластни господари. А аз и моите връстници бяхме и ще си останем прости ратаи на хората, които слязоха в този град, подпрени на сабята си, или пристигнаха с корабите на чуждите войски. От поколението на бащите си ние получихме не само положението на слуги, но и един изпепелен, полуунищожен свят, едно гладно детство, и онези, които ни го дадоха, превърнаха този факт в своя заслуга, принудиха ни да им робуваме заради нея до гроб. А ние, ние сме на тази земя само за да подхвърлим по някоя и друга дума в чуждите прозорци и врати, край които минаваме…“

Когато най-сетне кулата бе завършена и поставиха петел на върха й, Левач се качи най-горе с чаша вино в ръка, за да освети постройката и да огледа града. Ала в бездната под него града никакъв го нямаше. С върха си кулата бе пробила облаците и от нея не можеше да се види нищо на земята. Горе царуваше плътна тишина като разляло се мочурище, в което само понякога от дълбините достигаше кучешки лай или екот на брадва… От земята на свой ред също не се виждаше върхът й, както и петелът, който трябваше да показва на гражданите времето и ветровете. Левач слезе смутен и изплашен, а народът, сбран под кулата, позяпа в необгледните висини, в небесната глухота, където бе потънал върхът й, и после се разотиде с думите, че никой не знае какво е направил там горе, в облаците. Шишман Гак се приближи, стисна ръката му и промърмори:

– Как мислиш, може ли истинска звезда да бъде открита с погрешни изчисления, а погрешната звезда с точни?

Ала мъките на Левач не свършиха дотук. Напролет, когато небето се разведри и гледките пред очите се проясниха, двете кули се показаха едновременно пред жителите на града, блеснали на слънцето от едната страна и някак мрачни и посърнали от другата. И се оказа, че петлите им не показват едно и също време. Петелът на малката кула на Сандал се въртеше безспир и току подскачаше, сочейки нов вятър, чувствителен към всеки, дори и най-слабия полъх и промяна. Докато петелът върху голямата кула на Левач показваше някакво друго, свое време, очевидно свързано с по-широките пространства на хоризонта и с вихрите, които не духаха долу на земята.

– От такава височина нищо не се вижда както трябва – говореха някои.

– Не си струва даже да си мориш погледа; защо са ни два петела? – питаха се понякога други и тъй се стигна до идеята кулата на Левач да се скъси и да се изравни със северната кула на Сандал Красимирич, за да обслужва ежедневните нужди на града. А когато кулите бяха гравирани върху медна плоча с изглед на града, за да ги отпечатват на карти, гравьорът, един от учениците на руснака, направи кулата на Левач малко по-ниска, а тази на Сандал (който му възложи работата) малко по-висока, отколкото бе всъщност, и в тоя вид двете останаха на тепсията, откъдето бе прочетено всичко това.

***

Когато разказът свърши, Дед ага Очуз, който вече беше стигнал до другия край на брадата си, сякаш и сам приключи с търсенето си.

– Сега вече знаем по кой път ще влезем в града – рече замислено той и внезапно се обърна към мъжа пред себе си: – Само дето още не е ясно отде знаеш всичко, което ни разказа. Да не се подбиваш с истината? Всичко туй не може се побра в една тепсия, както погача в гьжва…

– Как да не знам – отвърна непознатият. – Трудно ще скриеш пръстен в носа си. Та аз съм единият от двамината, строили Савската порта…

3

На другия ден, когато турските войски влязоха в Белград, Дед ага Очуз бе сред първите, нахлули през портата на Сава, препуснал да стигне преди другите до църквата. „Всеки влачи смъртта си със себе си до отредения миг“ – мислеше си той и изплашен да не го изпреварят, от гърба на коня си, още в бяг, метна копие в бравата и то като ключ проникна мощно вътре, отваряйки със скриптене вратата на „Ружица“. И докато войниците от всички страни подлагаха главни около църквата, за да я подпалят, Дед ага Очуз, както си беше на седлото, стържеше със сабя очите на чудотворната икона на Богородица и ближеше направо от острието лековитата боя, като режеше езика си от бързане и чакаше чудото да му върне зрението.

В този миг кулите на Савската порта бяха взривени. Разправят, че преди да полетят във въздуха, петлите им за миг показали един и същ вятър. За пръв и последен път.

Превела от сръбски Русанка Ляпова
Текстът се публикува със съгласие на издателството.

 


[1] Rhetorica ad Herennium – най-старият латински учебник по реторика, достигнал до нас, от 90-те години пр.н.е. Б. пр.

[2] „Срещу Катилина!“ – прев. Д. Бояджиев, „Избрани речи“, „Наука и изкуство“, 1983 г. – Б. пр

[3] „Може ли човек да си представи, или да измисли някакво престъпление или злодеяние, което да не е свързано с него?“ – Пак там. – Б. пр.

Pin It
Милорад Павич
Милорад Павич (1929–2009) е сръбски писател, поет, преводач и литературен историк. Един от най-известните съвременни сръбски автори, кандидат за Нобелова награда.

Посетители

47

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 15 часа
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 19 часа
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 2 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разказът не е издаван... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    От коя книга е този... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма ли мъже, няма и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А това момче, младо... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм тук достатъчно... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Златко внимавай! ... преди 3 седмици