Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1. Джордж

Джонатан Сафран Фоер, „Да ядеш животни“

Изд. „изток-Запад“, 2012

2012_06_Da_jadesh_jivotni

През първите двайсет и шест години от живота си не обичах животните. Смятах ги за досадни, мръсни, недостъпно чужди, плашещо непредсказуеми и чисто и просто излишни. Специално към кучетата хранех особена липса на ентусиазъм – вдъхновена до голяма степен от свързания с тях страх, който бях наследил от майка ми, която пък го беше наследила от баба. Като дете се съгласявах да отидем някъде на гости само ако домакините затвореха кучетата си в някоя друга стая. Ако в парка ме доближеше куче, изпадах в истерия, докато баща ми не ме качеше на раменете си. Не обичах да гледам по телевизията предавания за кучета. Не разбирах – изпитвах неприязън дори към – хората, които се въодушевяваха от кучета. Може би дори бях развил скрита антипатия към незрящите.

И тогава един ден се превърнах в човек, който обича кучетата. Станах любител на кучета.

Джордж се появи донякъде изневиделица. С жена ми не бяхме зачеквали темата дали да си вземем куче, още по-малко пък бяхме търсили такова. (Защо да го правим? Аз не обичах кучета.) Първият ден от останалата част от живота ми беше събота. Докато се разхождахме по Седмо авеню в нашия бруклински квартал, се натъкнахме на едно мъничко черно кутре, заспало на бордюра, свило се като въпросителна в своята дрешка с надпис „Осинови ме“. Не вярвам в любовта от пръв поглед, нито в съдбата, но се влюбих в това проклето куче и така ми е било писано – макар че не исках да го докосна.

Предложението да осиновим кученцето е било може би най-непредвидимото нещо, което някога съм правил, но това беше едно красиво малко животинче от вида, който дори закоравелите кучемразци биха намерили за неустоим. Разбира се, хората намират красота и в неща без влажни носове. Има обаче нещо неповторимо в начина, по който се влюбваме в животни. Тромави грамадни кучета и миниатюрни кученца, дългокосмести и гладки песове, хъркащи санбернари, астматични мопсове, надиплени шарпеи, басети с унили физиономии – всички те си имат своите предани почитатели. Наблюдателите на птици прекарват мразовити сутрини в оглеждане на небесата и шубраците за пернатите обекти на своя интерес. Любителите на котки проявяват престорена гальовност, липсваща – и слава богу – в повечето човешки взаимоотношения. Детските книжки са изпъстрени със зайци, мишки, мечки и гъсеници, да не говорим за паяците, щурците и алигаторите. Никой никога не е имал плюшена играчка с вид на камък, а когато най-ентусиазираните филателисти казват, че обичат марките си, това е съвсем друг вид привързаност.

Прибрахме кученцето. Аз го прегърнах – я прегърнах! – от разстояние. После, тъй като то – тя – ми даде основание да смятам, че няма да изгубя пръсти в процеса, проявих напредък и й дадох да яде от ръката ми. После й позволих да ми я близне. А после – да ми оближе лицето. А после аз й облизах лицето. Сега вече обичам всички кучета и ще живея щастливо до края на дните си.


Small Ad GF 1

Шейсет и три процента от американските домакинства имат поне един домашен любимец. Този факт е особено впечатляващ поради своята новост. Отглеждането на животни за компания става популярно едва с възхода на средната класа и урбанизацията, може би поради лишаването от други контакти с животните или просто защото домашните любимци струват пари и следователно са белег за екстравагантност (американците харчат 34 милиарда долара годишно за своите животни компаньони). Оксфордският историк сър Кийт Томас, чийто енциклопедичен труд „Човекът и природният свят“ вече се смята за класика, твърди:

Разпространението на отглеждането на домашни любимци сред градската средна класа в началото на съвременния период е... събитие с истинска социална, психологическа и дори търговска значимост... То има и интелектуални следствия. Насърчава различните слоеве на средната класа да си правят оптимистични изводи за животинската интелигентност; поражда безчет анекдоти за мъдростта на животните; поощрява идеята, че животните биха могли да имат характер и индивидуалност; и създава психологическите основи за появата на възгледа, че поне някои животни заслужават морално отношение.

Не би могло да се каже, че моите отношения с Джордж са ми разкрили „мъдростта“ на животните. Като изключим най-елементарните й желания, аз нямам ни най-малка представа какво става в главата й. (Макар да съм се убедил, че там стават много неща освен най-елементарните й желания.) Оставам изненадан от нейната липса на интелигентност също толкова често, колкото и от интелигентността й. Разликите помежду ни са винаги по-явни от приликите.

А и Джордж не е обичливото създание, което иска само да дава и да получава обич. Както се оказа, тя е истински кошмар през ужасно голяма част от времето. Натрапчиво си доставя удоволствие пред гостите, яде обувките ми и играчките на сина ми, обсебена е болезнено маниакално от катеричия геноцид, има неведомата способност да се озовава между обектива на фотоапарата и заснемания обект на всяка снимка, правена в нейно присъствие, хвърля се по скейтбордистите и хасидите[1], сконфузва жените в менструация (и е най-големият ужас за хасидките в цикъл), завира си пръдливия задник в най-малко интересуващия се от нея човек в стаята, изравя всяко новозасаденото растение, издрасква всичко новозакупеното, облизва готовото за сервиране ястие и понякога си отмъщава, като се изаква в къщата.

Разнообразните ни усилия – да общуваме, да опознаем взаимно желанията си и да се приспособим едни към други, просто да съжителстваме – ме принуждават да се срещам и да общувам с нещо или по-скоро с някого напълно различен от нас. Джордж може да реагира на шепа думи (и предпочита да пренебрегва една малко по-голяма шепа), но отношенията ни протичат почти изцяло извън езика. Тя сякаш има мисли и емоции. Понякога ми се струва, че ги разбирам, но често пъти не мога. Подобно на снимка, тя не може да каже онова, което ми позволява да видя. Тя е въплътената тайна. А навярно и аз съм снимка за нея.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ето, снощи например вдигнах поглед от четивото си и видях Джордж да ме наблюдава от другия край на стаята. „Ти кога влезе тук?“, попитах аз. Тя сведе очи и зачатка навън по коридора – не толкова силует, колкото някакво негативно пространство, форма, изрязана от домашния уют. Въпреки шаблона в общуването ни, който е по-неизменен от отношенията ми с който и да било човек, тя все още ми се струва непредсказуема. И въпреки близостта ни, понякога усещам да ме полазват тръпки и дори изпитвам лек страх от чуждостта в нея. Това чувство се изостря още повече сега, когато имам дете, тъй като няма абсолютно никаква гаранция – освен онази, която чувствам силно, – че тя няма да нарани детето.

Списъкът с различията ни би могъл да напълни цяла книга, но също като мен Джордж изпитва болка, търси удоволствие и жадува не само за храна и игра, но и за компания. Не е необходимо да познавам в подробности нейните настроения и предпочитания, за да знам, че ги има. Нашите типове психология не са еднакви или подобни, но всеки от нас си има гледна точка, начин на възприемане и преживяване на света, който му е вроден и уникален.

Аз не бих изял Джордж, защото тя е моя. Но защо да не изям куче, което никога не съм познавал? Или по-близо до темата: какво е оправданието ми да щадя кучетата, а да ям други животни?

В защита на яденето на кучета 

Въпреки факта, че е напълно законно в четирийсет и четири щата, яденето на „най-добрия приятел на човека“ е такова табу, каквото е и човек да изяде най-добрия си приятел. Дори и най-запалените месоядци не ядат кучета. Телевизионерът – понякога готвач – Гордън Рамзи може да се прави на голям мачо с разни невръстни животни, когато прави реклама на нещо, което продава, но никога няма да видите от някоя от тенджерите му да се подава кученце. И макар веднъж да заяви, че ще пусне ток на децата си, ако станат вегетарианци, питам се каква ли ще е реакцията му, ако те сготвят домашния пес.

Кучетата са прекрасни и в много отношения уникални. Но те са забележително незабележителни в интелектуалните и възприятийните си способности. Прасетата са също толкова интелигентни и чувствителни във всеки разумен смисъл на тези думи. Те не могат да скокнат в багажника на волвото, но могат да носят предмети, да тичат и да играят, да бъдат закачливи, да отвръщат на обичта. Защо тогава не им е отредено да се сгушат до огъня? Защо поне не им е спестено да бъдат метнати в огъня?

Нашето табу върху яденето на кучета казва нещо за кучетата и много неща за нас.

Французите, които обичат кучетата си, понякога ядат конете си.

Испанците, които обичат конете си, понякога ядат кравите си.

Индийците, които обичат кравите си, понякога ядат кучетата си.

Макар и написани в съвсем различен контекст, думите на Джордж Оруел от „Животинската ферма“ са приложими и тук: „Всички животни са равни, но някои животни са по-равни от другите.“ Акцентът в закрилата не е природен закон – той произхожда от историите, които разказваме за природата.

Кой е прав тогава? Какви биха могли да бъдат причините да изключим кучешкото от менюто си? Подбиращото месоядно предлага следните:

Не яж животните-компаньони. Но кучетата не са отглеждани като компаньони на всички места, където ги ядат. Ами съседите ни, които нямат домашни любимци? Имаме ли право да възразим, ако те си сготвят куче за вечеря?

Добре, тогава:

Не яж животни със значими умствени способности. Ако под „значими умствени способности“ разбираме такива като на кучето, то чудесно за кучето. Но тази дефиниция би включила и прасето, кравата, кокошката и много видове морски животни. И би изключила хората с тежки психични увреждания.

Тогава:

Има си основателна причина вечните табута – не бърникай в лайната си, не целувай сестра си или не яж компаньоните си – да са живи. От еволюционна гледна точка тези неща са вредни за нас. Но яденето на кучета не е било и не е табу на много места – и то по никакъв начин не е вредно за нас. Подходящо сготвено, кучешкото месо не носи по-голям риск за здравето от което и да е друго месо, нито пък това питателно ястие буди особени възражения от страна на физическия компонент на нашите себични гени.

Яденето на кучета има благородна традиция. Гробници от IV в. съдържат изображения на кучета, клани редом с други ядивни животни. Това бил достатъчно разпространен обичай, за да намери отражение и в езика: китайско-корейският символ за „хубаво и подобаващо“ (уеоп) се превежда буквално „вкусно като сготвено кучешко месо“. Хипократ възхвалявал кучешкото месо като източник на сила. Римляните ядели „кученца сукалчета“, индианците дакота обичали кучешки черен дроб, а до неособено отдавна хавайците ядели кучешки мозъци и кръв. Мексиканското голо куче било основното животно за храна на ацтеките. Капитан Кук ял куче. Роал Амундсен, както е всеизвестно, изял впрегатните си кучета. (Вярно, той е бил наистина гладен.) Кучета все още се ядат във Филипините за преодоляване на лошия късмет; като лекарство в Китай и Корея; за усилване на либидото в Нигерия; и на още безброй места по всички континенти, защото месото им е вкусно. Векове наред китайците са отглеждали за храна специални породи кучета, като черноезичното чау-чау, а много европейски страни все още имат записани закони относно аутопсиите на кучета, предназначени за консумация от хора.

Разбира се, фактът, че нещо се е правело почти винаги и почти навсякъде, не е оправдание то да се прави сега. Но за разлика от всичкото месо от селскостопански животни, което изисква развъждане и изхранване на животните, кучетата направо се молят да бъдат изядени. Между три и четири милиона кучета и котки биват евтаназирани ежегодно. Това означава милиони килограми месо, което сега се изхвърля всяка година. Самото унищожаване на тези евтаназирани кучета е огромен екологичен и икономически проблем. Би било безумие да се изтръгват домашните любимци от хорските къщи. Но изяждането на тези скитащи, тези не толкова сладки, че да ги вземеш, и не толкова послушни, че да ги държиш, кучета би значело да убиеш цяла сюрия зайци с един куршум, че и да ги изядеш на всичкото отгоре.

В известен смисъл ние вече правим точно това. Рендирането – превръщането на животинските белтъчини, неподходящи за човешка консумация, в храна за селскостопански животни и домашни любимци – дава възможност на преработвателните заводи да преобразуват безполезните мъртви кучета в продуктивни части на хранителната верига. В Америка милиони кучета и котки, евтаназирани в животинските приюти всяка година, стават храна за нашата храна. (Котките и кучетата, които се евтаназират, са двойно повече от онези, които се осиновяват.) Така че защо просто не елиминираме това неефективно и ексцентрично средно звено?

Няма нужда това да поставя на изпитание нашата цивилизованост. Ние няма да им причиняваме повече страдания от необходимото. Въпреки разпространеното убеждение, че адреналинът прави кучешкото месо по-вкусно – оттам и традиционните начини за убиване: бесене, варене живо, пребиване до смърт, – можем всички да се договорим, че ако ще ги ядем, ще ги убиваме бързо и безболезнено, нали? Например традиционният хавайски метод да се държи носът на кучето запушен – за да се запази кръвта – трябва да се разглежда (социално, ако не и юридически) за абсолютно недопустим. Вероятно бихме могли да включим кучетата в Закона за хуманното убиване на животни. Той не постановява нищо за това как са били третирани те през живота си и не подлежи на никакъв сериозен надзор или принудително прилагане, но несъмнено можем да разчитаме на индустрията да се „саморегулира“, както при другите ядивни животни.

Малко хора се замислят достатъчно за колосалната задача да се изхрани един свят с милиарди всеядни, които искат месо към картофите си. Неефективното използване на кучетата – и без това удобно налични в областите с гъсто човешко население (обърнете внимание, защитници на местната храна) – би трябвало да накара всеки съзнателен еколог да се изчерви. Би могло да се поддържа, че различните групи „за защита на животните“ са най-големите лицемери, тъй като харчат огромни суми пари и енергия в безплоден опит да намалят броя на нежеланите кучета, като в същото време заклеймяват безотговорното табу: никакви кучета за вечеря. Ако оставим кучетата да си бъдат кучета и да се размножават без наша намеса, бихме могли да създадем един възобновим местен източник на месо с ниски енергийни разходи, който би засрамил и най-ефективното пасищно животновъдство. За хората с екологична нагласа е крайно време да приемат, че кучето е реалистична храна за реалистичните еколози.

Не можем ли да надвием сантименталността си? Кучетата са в изобилие, полезни са за вас, лесно се готвят и са вкусни, а да бъдат ядени е далеч по-разумно, отколкото да си създаваме затруднението да ги преработваме в белтъчини за храна на други видове, които вече да ядем.

За онези, които съм успял вече да убедя, ето една класическа филипинска рецепта. Не съм я опитвал лично, но понякога можеш да прочетеш някоя рецепта и всичко да ти стане ясно.

Задушено куче, сватбено ястие

Убийте едно средно голямо куче и опърлете козината му на огън. Внимателно отделете кожата, докато е още топла, и я запазете (тя може да се използва за други ястия). Нарежете месото на кубчета по 2-3 см. Оставете го да престои два часа в марината от оцет, черен пипер, сол и чесън. Запържете го в мазнина в голям уок над огнище, после добавете лук и нарязан ананас. Сотирайте, докато омекне. Сипете доматен сос и кипяща вода, добавете зелен пипер, дафинов лист и табаско. Похлупете и оставете да къкри над топли въглени, докато месото омекне. Смесете го с пасирания черен дроб на кучето и варете още 5 до 7 минути.

Един прост номер от любителя астроном: ако ви е трудно да видите нещо, погледнете леко встрани от него. Най-светлочувствителните части на очите ни (онези, с които виждаме смътните обекти) се намират по краищата на зоната, която обикновено използваме за фокусиране.

Яденето на животни има едно невидимо свойство. Насочването на вниманието към кучетата и тяхното отношение към животните, които ядем, е начин да погледнем леко встрани и да направим видимо нещо невидимо.

2. Приятели и врагове 

Кучетата и рибите не вървят заедно. Кучетата вървят с котки, деца и пожарникари. Ние споделяме храната и постелята си с тях, водим ги по самолети и доктори, радваме се на радостта им и скърбим за смъртта им. Рибите вървят с аквариуми, сос тартар, приклещени между пръчици за хранене и в далечния край на човешкото внимание. От нас ги отделят повърхности и мълчание.

Различията между кучетата и рибите изглеждат безкрайно дълбоки. Риба означава невъобразимо множество видове, океан от над 31 000 биологични вида, изливан от езика при всяко използване на думата. Кучетата, за разлика от това, са подчертано уникални: те са един вид и често са познати с личните си имена, например Джордж. Аз съм сред 95-те процента мъже, стопани на кучета, които разговарят с кучетата си – ако не и сред онези 87%, които вярват, че кучетата ще им проговорят в отговор. Трудно е обаче да си представим как преживява вътрешно възприятията си рибата, още по-малко пък да се опитаме да общуваме с нея. Рибите са фино приспособени към промените на водното налягане, могат да действат в отговор на разнообразни вещества, изпускани от телата на други морски животни, и да реагират на звуци от цели двайсет километра. Кучетата са тук, шляпащи с кални лапи през всекидневните ни, душещи под бюрата ни. Рибите са винаги в друга среда, мълчаливи и без усмивка, безноги и безизразни. Според Библията те са били създадени в друг ден и са смятани за примитивна ранна спирка в еволюционния поход към човека.

В миналото рибата тон – ще използвам рибата тон като посланик на рибешкия свят, тъй като тя е най-консумираната риба в САЩ, – е била ловена с единични кукички и въдици, държани в крайна сметка от съответните рибари. Закачената риба можела да кърви, докато умре, или да се удави (рибите, противно на разпространеното мнение, се давят, когато не могат да се движат), а после да бъде изтеглена в лодката. По-едрите риби (в това число не само рибата тон, но и рибата меч и марлинът) често получавали рани от куката, а наранените им тела все още били в състояние да се съпротивляват на теглещото ги влакно с часове и дни наред. Огромната сила на по-едрите риби означавала, че понякога били нужни двама или трима души, за да изтеглят един-единствен екземпляр. Били използвани (и още са) специални приспособления, наречени канджи, с които големите риби били изтегляни, когато вече били наблизо. Забиването на канджата в тялото, перката или дори окото на рибата осигурява кървав, но удобен захват за изтеглянето й на борда. Някои твърдят, че е най-добре куката на канджата да се забие под гръбнака. Други – като авторите на наръчника на ООН за риболов – настояват: „Ако е възможно, закачете я за главата.“

Навремето рибарите търпеливо са издирвали пасажите риба тон и после са изтегляли с усилие рибите една по една с въдици, влакна и канджи. Рибата тон в нашите чинии днес обаче почти никога не е уловена с прости такъми от рода на „въдица и влакно“, а по един от двата съвременни метода: с гриб или с парагада. Тъй като исках да науча нещо повече за основните похвати, чрез които най-разпространените ядивни морски животни стигат до пазара, проучването ми в крайна сметка се насочи към тези преобладаващи методи за риболов на риба тон – ще ги опиша по-нататък. Но първо трябва да обърна внимание на доста други неща.

Интернет изобилства от видеокадри на риболов. На фона на долнопробен рок се виждат мъже, които се държат така, сякаш са спасили нечий живот, след като са изтеглили някой изтощен марлин или риба тон. После идват подрубриките на жени по бикини, вадещи риба с канджи, малки деца с канджи, начинаещи рибари с канджи. Отминавайки странната ритуалност, мислите ми неизменно се насочват към рибата в тези кадри, към момента, в който куката е между ръката на рибаря и окото на животното...

Никой читател на тази книга не би търпял някой да размахва кука пред муцуната на куче. Нищо не би било по-разбираемо и ненуждаещо се от обяснение. Морално неуместна ли е тази загриженост, когато става дума за риба, или е глупаво от наша страна да проявяваме такава безусловна загриженост към кучетата? Дали страданието при бавната смърт е нещо, което е жестоко да се причинява на всяко животно, можещо да я усети, или само на някои животни?

Може ли познанството ни с животните, които сме приели за свои компаньони, да ни ръководи в размишленията ни за животните, които ядем? Колко точно отдалечени от нас са рибите (или кравите, прасетата и пилетата) в системата на живота? Пропаст или дървовидна структура определя тази разлика? От значение ли са изобщо близостта и отдалечеността? Ако някой ден срещнем форма на живот, по-могъща и по-интелигентна от нас, и тя ни третира така, както ние третираме рибите, какъв би бил аргументът против изяждането ни?

Животът на милиарди животни годишно и благоденствието на най-големите екосистеми на планетата зависят от плитко обоснованите отговори, които даваме на тези въпроси. Само че подобни глобални въпроси могат да изглеждат сами по себе си доста далечни. Ние сме загрижени най-вече за онова, което е близо до нас, и с удивителна лекота забравяме всичко останало. А имаме и силния импулс да правим онова, което правят другите около нас, особено що се отнася до храната. Етиката на храната е толкова сложна, защото храната е свързана както с вкусовите рецептори, така и с вкуса, с индивидуалните биографии и социалните истории. Обсебеният от избора съвременен Запад е вероятно по-толерантен към хората, които избират да се хранят различно, отколкото която и да било друга култура някога е била, но по ирония безразборно всеядният човек – „Аз съм лесен, ям всичко“ – може да изглежда социално по-чувствителен от човека, който се опитва да яде по начин, полезен за обществото. Изборът на храни се определя от много фактори, но разумът (и дори съзнанието) не е много напред в списъка.

В яденето на животни има нещо, което често поражда поляризация: никога не ги яж или никога не поставяй искрено под въпрос яденето им; стани активист или презирай активистите. Тези противоположни позиции – и тясно свързаната с тях неохота да се заеме позиция – съвпадат по отношение на своето убеждение, че яденето на животни има значение. Въпросът дали и как ядем животни докосва нещо дълбоко вътре в нас. Месото е свързано с историята за това кои сме ние и кои искаме да бъдем, още от Битие – та до последния селскостопански закон. То повдига важни философски въпроси и представлява индустрия за над 140 милиарда долара годишно, която заема почти една трета от сушата на планетата, влияе на океанските екосистеми и може да определи бъдещето на климата на Земята. При все това ние като че сме в състояние да мислим само за най-екстремните аргументи – за логическите крайности, вместо за практическите реалности. Баба казваше, че не би яла свинско, за да спаси живота си, и въпреки че нейната история е максимално крайна, много хора достигат до тази нагласа „всичко или нищо“, когато обсъждат всекидневния си избор на храна. Това е начин на мислене, който никога не бихме приложили към другите морални сфери. (Представете си никога или винаги да лъжете.) Безчет пъти, когато съм казвал на някого, че съм вегетарианец, той или тя е реагирал(а), изтъквайки някоя непоследователност в начина ми на живот или опитвайки се да намери за нищожен някой довод, който никога не съм привеждал. (Често съм имал чувството, че за такива хора вегетарианството ми е от по-голямо значение, отколкото за мен самия.)

Трябва ни по-подходящ начин, по който да говорим за яденето на животни. Трябва ни начин, който поставя месото в центъра на обществения дебат по същия начин, по който то стои в центъра на чиниите ни. Това не налага непременно да се преструваме, че ще постигнем консенсус. Колкото и силна да е интуицията ни за това кое е правилно лично за нас и дори кое е правилно за другите, всички знаем, че позицията ни ще влезе в конфликт с позициите на съседите ни. Какво да правим с тази неизбежна реалност? Да изоставим разговора или да намерим начин да го преформулираме?

Война 

От всеки десет риби тон, акули и други едри хищни риби, които са живели в океаните ни преди петдесет до сто години, сега е останала само една. Много учени прогнозират пълен срив в популациите на всички риболовни видове в рамките на по-малко от петдесет години – а в момента се полагат интензивни усилия да се ловят, убиват и изяждат дори още повече морски животни. Положението е толкова крайно, че изследователи от Центъра по рибарство към Университета на Британска Колумбия заявяват: „взаимодействието ни с рибните ресурси [известни също като риба] са започнали да приличат на... война на изтребление.“

Както се убедих, война е точната дума, изразяваща отношението ни към рибите – тя обхваща технологиите и методите, прилагани срещу тях, както и духа на господство. Научавайки все повече за сферата на животновъдството, осъзнах, че радикалните преобразувания, които риболовът е претърпял през последните петдесет години, са показателни за нещо още по-голямо. Ние сме повели война или по-точно сме позволили да се поведе война срещу всички животни, които ядем. Тази война е нова и тя си има име: промишлено фермерство.

Точно като порнографията, промишленото фермерство – или промишленото животновъдство – се дефинира трудно, но се разпознава лесно. В тесния смисъл това е система на индустриализирано интензивно отглеждане, при която животните – често пъти по десетки и дори стотици хиляди в помещение – са генно модифицирани, движението им е ограничено и са хранени с изкуствени неестествени храни (които почти винаги включват и различни лекарства, като например антимикробни препарати). В световен план днес се отглеждат промишлено около 450 милиарда сухоземни животни годишно. (За рибите няма данни.) Деветдесет и девет процента от всички сухоземни животни, изяждани или използвани за производството на мляко и яйца в САЩ, се отглеждат в промишлени ферми. Така че въпреки наличието на значими изключения, да се говори за яденето на животни днес означава да се говори за промишленото фермерство.

Повече от всеки друг тип практики промишленото фермерство е начин на мислене: намалявай производствените разходи до абсолютния минимум и систематично пренебрегвай или стоварвай на плещите на другите разходите относно замърсяването на околната среда, човешките заболявания и страданията на животните. В течение на хилядолетия фермерите са следвали ритъма на природните процеси. Промишленото фермерство разглежда природата като пречка, която трябва да бъде преодоляна.

Промишленият риболов не е точно промишлено фермерство, но спада към същата категория и трябва да е част от същия дебат – то е част от същия аграрен преврат. Това е най-явно при аквакултурите (ферми, в които рибите са държани в заграждения, от които се „прибира реколта“), но важи със същата сила и за морския, и за океанския риболов, които споделят същия дух и интензивното приложение на съвременните технологии.

Капитаните на риболовни съдове днес са по-скоро Кърк („Стар Трек“), отколкото Ахав („Моби Дик“). Те наблюдават рибата от оборудвани с електроника помещения и планират най-подходящия момент, в който да изтеглят цели пасажи от раз. Ако рибата се изплъзне, капитаните веднага го разбират и правят втори заход. Тези риболовци са в състояние да виждат не само рибните пасажи, които са на определено разстояние от корабите им. Из целия океан са разположени джипиес монитори и „устройства за привличане на рибата“ (УПР). Мониторите предават информация към мостика на риболовните кораби за количеството риба и точното местоположение на плаващите УПР.

Щом картината на промишления риболов бъде завършена – 1,4-те милиарда кукички, спускани годишно, (на всяка от които има парче месо от риба, сепия или делфин за стръв); хвърлените 1200 мрежи, всяка от които дълга по 50 км, използвани само от една флотилия за улов само на един вид; възможността на един-единствен съд да вади петдесет тона морски животни на всеки за няколко минути – вече е по-лесно да мислим за съвременните риболовци по-скоро като за промишлени фермери, отколкото като за рибари.

В риболова буквално и систематично са били прилагани военни технологии. Радари, сонари (използвани някога за откриване на вражески подводници), електронни навигационни системи, разработени от военния флот, а през последното десетилетие на XX в. и сателитни джипиес системи дават на риболовците безпрецедентни възможности да откриват рибните местообиталища и да се връщат там. Сателитно генерирани изображения на океанските температури се използват за откриване на рибните пасажи.

Успехът на промишленото фермерство разчита на носталгичните представи на потребителите за производството на храна – рибарите, изтеглящи рибата, свинарят, познаващ всяко от прасетата си, гледачът на пуйки, наблюдаващ как човчиците пробиват яйцата, – защото тези представи съответстват на нещо, което буди у нас уважение и доверие. Но тези упорити образи са и най-големият кошмар на промишлените фермери: те имат силата да напомнят на света, че онова, което днес представлява 99% от фермерството, до неотдавна е било по-малко от 1%. Промишлената ферма, превзела селското стопанство, може на свой ред да бъде превзета.

Какво би могло да вдъхнови подобна промяна? Малко хора знаят подробности за съвременната месна и рибна промишленост, но повечето знаят основното – или поне, че нещо не е наред. Подробностите са важни, но те сами по себе си вероятно няма да убедят хората да се променят. Нужно е нещо друго.

3. Срам  

Сред многото други неща, които могат да се кажат за широкообхватните му изследвания на литературата, Валтер Бенямин е и един от най-проникновените тълкуватели на животинските притчи на Франц Кафка.

Срамът е възлов елемент в Беняминовия прочит на Кафка и е изобразен като уникална морална чувствителност. Срамът е както съкровен – усещан в дълбините на вътрешния ни живот, – така и същевременно социален – нещо, което изпитваме само пред другите. За Кафка срамът е отговор и отговорност пред невидимите други – пред „непознатия род“, ако използваме израза от „Процесът“. Той е най-същностно преживяване на етичното.

Бенямин подчертава, че предците на Кафка – неговият непознат род – включват животните. Животните са част от общността, пред която Кафка е в състояние да се изчерви, един начин да се каже, че за Кафка те попадат в сферата на моралното отношение. Бенямин отбелязва също, че животните на Кафка са „съсъди на забравата“, една забележка, която на пръв поглед е озадачаваща.

Споменавам тук тези подробности като увод към една кратка история за погледа на Кафка, попаднал върху няколко риби в Берлинския аквариум. Разказва я близкият приятел на Кафка Макс Брод:

Изведнъж той заговори на рибите в техните осветени аквариуми. „Вече най-сетне мога да ви разгледам спокойно, вече не ви ям.“ Това беше по времето, когато той стана пълен вегетарианец. Ако никога не сте чували Кафка да казва подобни неща със собствената си уста, трудно може да си представите колко просто и естествено, без никаква престореност, без ни най-малка сантименталност – нещо почти напълно чуждо за него – ги изричаше той.

Какво било подтикнало Кафка да стане вегетарианец? И защо Брод разказва тъкмо забележката за рибата, за да представи вегетарианството на Кафка? Несъмнено Кафка се е изказвал и за сухоземните животни в хода на своето обръщане към вегетарианството.

Един възможен отговор се крие във връзката, която Бенямин прави от една страна между животните и срама, а от друга – между животните и забравата. Срамът е работата на паметта срещу забравата. Срамът е онова, което изпитваме, когато почти напълно – но не съвсем напълно – сме забравили социалните очаквания и задълженията си към другите заради собственото си незабавно удовлетворение. За Кафка рибите трябва да са били самата плът на забравата – техният живот тъне в такава пълна забрава, каквато се среща много по-рядко по отношение на сухоземните селскостопански животни.

Освен буквалното забравяне на животните посредством изяждането им, животинските тела са натоварени за Кафка и със забравата на всички онези части от самите нас, които искаме да забравим. Ако искаме да се отречем от някаква част от природата си, ние я наричаме нашата „животинска природа“. Тогава потискаме или прикриваме тази природа, но въпреки всичко, както Кафка е знаел по-добре от мнозина, понякога се пробуждаме и откриваме, че все пак сме само животни. И това изглежда нормално. Ние, така да се каже, не се изчервяваме пред рибите. Можем да разпознаем части от себе си в рибите – гръбнака, ноцицепторите (рецепторите за болка), ендорфините (които облекчават болката), всички познати ни реакции на болка, – но после отричаме, че тези животински прилики имат значение и така същевременно отричаме важни части от собствената си човечност. Онова, което забравяме за животните, започваме да забравяме и за себе си.

Днес въпросът за яденето на животни има за залог не само базисната ни способност да реагираме на усещащия живот, но и способността ни да реагираме на части от собственото си (животинско) същество. Води се война не само между нас и тях, а и между нас и нас. Това е война, стара като историята и по-неравностойна, отколкото през който и да било период в историята. Както отбелязва философът и социален критик Жак Дерида, тя е:

неравна борба, война (чието неравенство някой ден може да се обърне), която се води между, от една страна, онези, които извършват насилие не само срещу животинския живот, но и срещу това чувство на състрадание, а от друга – онези, които се позовават на неопровержимото свидетелство на тази милост. Води се война по въпроса за състраданието. Тази война е навярно вечна, но... сега преминава през критична фаза. Ние преминаваме през тази фаза и тя преминава през нас. Да мислим за войната, която се оказва, че водим, е не само дълг, отговорност и задължение, а и необходимост, принуда, и независимо дали ни харесва, или не, пряко или косвено, никой не може да избяга... Животното ни гледа и ние сме голи пред него.

Безмълвно, животното улавя погледа ни. То ни гледа и независимо дали ще извърнем поглед (от него, от чинията си, от тревогата си, от себе си), или не, ние сме открити. Независимо дали ще променим живота си, или няма да направим нищо, ние сме реагирали. Да не правиш нищо значи да правиш нещо.

Може би невинността на малките деца и тяхната свобода от определени отговорности им позволява да приемат безмълвието на животните и да ги гледат по-непринудено от възрастните? Като че децата ни поне още не са взели страна в нашата война; в нея сме ние срещу плячката.

През пролетта на 2007 г. живеехме със семейството ми в Берлин и прекарахме няколко следобеда в Аквариума. Гледахме аквариумите – или танковете[2], – които е гледал и Кафка. Аз се захласнах особено по морските кончета – онези причудливи създания с вид на шахматни фигури, любими представители на популярните фантасмагорични животни. Морските кончета се срещат не само в облика на шахматни фигури, но и като сламки за безалкохолно и растителноподобни форми, а размерите им варират от 2,5 до 28 см. Явно не съм единственият, запленен от вечно изненадващата външност на тези риби. (Ние имаме толкова голямо желание да ги гледаме, че милиони от тях умират в аквариумите и сувенирната търговия.) И тъкмо това странно естетическо предпочитание ме кара да стоя пред тях тук, отминавайки много други животни – животни, попадащи в сферата на тревогите ни. Морските кончета са най-крайната крайност.

Морските кончета будят удивление в по-голяма степен от много други животни – те привличат вниманието ни към изненадващите прилики и разминавания между един тип създание и всички останали. Те могат да променят цвета си, за да се слеят със средата, и трептят с гръбните си перки почти толкова бързо, колкото и колибрито. Тъй като нямат нито зъби, нито стомах, храната преминава през тях почти мигновено, което ги принуждава да ядат почти постоянно. (Оттам и такива адаптации като очите, които се движат независимо едно от друго и им дават възможност да търсят плячка, без да си обръщат главите.) Не са особено добри плувци и могат да умрат от изтощение, попаднат ли дори и в леки течения, затова предпочитат да се захващат за морските треви или корали, или пък едно за друго – обичат да плуват по двойки, сплели хватателните си опашки. Морските кончета имат сложни ритуали на ухажване и обикновено се сношават при пълнолуние, издавайки прилични на музика звуци. Живеят в дълготрайни моногамни връзки. Но може би най-необичайното е, че мъжкото морско конче износва малките до шест седмици. Мъжките действително „забременяват“, като не само носят, но и оплождат и изхранват с течни секрети развиващия се хайвер. Картината на раждащ мъжки винаги е стъписваща: от люпилната торбичка плисва мътна течност и като по магия от облака се появяват миниатюрни, но напълно оформени морски кончета.

Синът ми не беше впечатлен. Очаквахме Аквариумът много да му хареса, но всъщност той се уплаши и през цялото време ни молеше да си вървим. Може би бе съзрял нещо в онези неми за мен лица на морските обитатели. Най-вероятно се беше изплашил от влажния сумрак или от покашлянето на бръмчащите помпи, или от навалицата. Предположих, че ако ходим достатъчно често и стоим достатъчно дълго, той ще осъзнае – еврика!, – че всъщност там му харесва. Но това така и не се случи.

Като писател, знаещ историята на Кафка, започнах да изпитвам известен срам в Аквариума. отражението в аквариумите не беше лицето на Кафка. То принадлежеше на един писател, който, поставен редом със своя герой, беше очебийно позорно неадекватен. После идваше срамът от това, че съм турист и че съм американец, докато снимките от Абу Грaиб[3] се множаха. И срамът, че съм човек – срамът от знанието, че двайсет от около трийсет и петте класифицирани вида морски кончета по света са застрашени от изчезване, случайни жертви при добива на морска храна. Срамът от безразборното убиване не поради хранителна необходимост, нито заради политическа кауза, ирационална омраза или нерешим човешки конфликт. Изпитвах срам от смъртта, която моята култура оправдаваше с толкова неубедителен мотив като вкуса на консервираната риба тон (морските кончета са един от над стоте вида морски животни, убивани като „нежелан улов“ при съвременния промишлен улов на риба тон) или с факта, че скаридите са удобен ордьовър (траловете за скариди унищожават популациите морски кончета повече от всичко друго). Изпитвах срам, задето живея сред нация, радваща се на безпрецедентно благоденствие – нация, която харчи за храна по-малка част от доходите си в сравнение с която и да е друга цивилизация в човешката история, – но в името на лесната достъпност третира животните, които яде, с жестокост, толкова крайна, че би била подсъдна, ако беше насочена към куче.

А нищо не ме вдъхновява повече от това, че съм родител. Децата ни се изправят пред парадоксите и лицемерието ни и ние оставаме открити. Трябва да намерим отговор на всяко защо – Защо правим това? Защо не правим онова?, – а често пъти няма правилен отговор. Затова отговаряш просто защото. Или разказваш история, за която знаеш, че не е вярна. И независимо дали по лицето ти плъзва червенина, ти се изчервяваш. Срамът на родителството – който е добър срам – се заключава в това, че искаме децата ни да бъдат по-цялостни от нас, да имат удовлетворяващи отговори. Синът ми не само ме вдъхнови да преразгледам какъв вид ядящо животно бих искал да бъда, но и ме засрами и така ме подтикна към това преразглеждане.

А после идва и Джордж, заспала в краката ми, докато пиша тези думи, извила тяло така, че да съвпада със слънчевото каре на пода. Лапите й приритват във въздуха, сигурно сънува, че тича. Катеричка ли гони? Или си играе с друго куче в парка? Може би сънува, че плува. Ще ми се да можех да надзърна в този неин продълговат череп и да видя какъв умствен багаж се мъчи да подреди или разтовари. Понякога, докато сънува, тя изквичава тихичко – в някои случаи достатъчно силно, за да се събуди сама, а друг път достатъчно силно, за да събуди и сина ми. (Тя винаги заспива пак, той – никога.) Понякога тя се събужда от сън задъхана, скача на крака, застава близо до мен – горещият й дъх лъхва в лицето ми – и ме поглежда право в очите. Между нас има... какво?

 



[1] Представители на хазисидизма – юдейско пиетистично движение, чието начало поставя равинът Израел бен Елиезер през XVIII в. Целта на движението е да се възстанови благочестивото духовно преклонение пред Бога и близостта с Всевишния. – Б.р.

[2] На англ. думата tank означава както резервоар, цистерна, така и танка като бойна машина. – Б.пр.

[3] Обвеяният със злокобна слава централен затвор на Багдад. – Б.р.

Джонатан Сафран Фоер е млад американски писател, известен най-вече с романите си „Всичко е осветено“ (2002), „Ужасно силно и адски близо“, (2005) и документалния си текст „Да ядеш животни“ (2009).

Pin It

Прочетете още...

Неуспешен лов

Светослав Терзийски 22 Фев, 2011 Hits: 12627
В стъклото видя само профила на спътника си,…

Бяло

Здравка Евтимова 09 Юли, 2019 Hits: 4326
Не можеше да понася някой да докосва нейните…