Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Цялата случка трябваше да се казва „Три дни в Индонезия“, но сега си мисля, че всъщност това са „Три дни с Ерве“, защото…после става ясно защо.

Всичко започна с това,че Ерве ми рече един ден – Хайде да идем до отсреща с лодка. Няма и един час път. И аз веднага се съгласих без да задам няколко наложителни въпроса. Първо ми каза,че нямало нужда от виза за европейци, от което аз разбрах, че става дума за друга държава, после се оказа,че лодката е ферибот, после аз вече пътувах и беше късно да питам каквото и да било.

Да поясня кой е Ерве. Това е един от няколкото хора тук, с които се забавлявам от сърце. Последният път, когато го видях си беше наумил да седи върху сингапурска полицейска кола и да пуши. Никой не беше в състояние да го махне от там и беше убеден, че не прави нищо нередно. Когато го смъкнах долу изглеждаше мирясал, но едва що обърнах гръб и го мернах, че се е упътил към следващата полицейска кола с явното намерение да си допуши там… Ервето е от Париж, но от много живеене по островите се е смахнал и учи Бахаса – официалния език в Индонезия, което е един от поводите да отидем там.

Та, запътувахме ние на лодката и аз започнах да се ограмотявам. Никога не можах да схвана кой остров в коя държава е, Малайзия, Индонезия – пълна каша. Знаех само,че е най-голямата мюсюлманска държава в света и толкоз. Мислех, че си имат султан или поне някакъв кралец, но те се оказаха с президент, за мое учудване. Преди път попитах Ерве няколко пъти колко пари ми трябват и той безотказно всеки път отговаряше, че мога да ползвам кредитна карта, въпреки, че съм му обяснила многократно, че нямам и не трябва да имам. Затуй предвидливо отидох да си сменя стотина лева и получих голяма чанта с няколко милиона, та се наложи да извадя някоя и друга дреха от раницата. Оказа се, че отиваме на южна Суматра, в незнамкояси част и ще видя два острова, единият беден, а другият още по-беден, единият страхотен, а другият още по-страхотен и изобщо бях успокоена, че имаме стая в хотел, а после в още един хотел, чакал ни един човек, а после още един човек и аз накрая спрях да го слушам изобщо. Още докато пътувахме първият човек прати SMS, че щял да танцува традиционни танци и ни чакал да го видим. Стигнахме ние в Индонезия и се запътихме към хотела. Първо там всяка кола е такси, всеки мотор е такси и изобщо всичко, което се движи е такси. За да те подмамят – бипкат и кряскат и ми изкараха акъла още в началото. За две години в Сингапур не съм чула нито един клаксон, в Тайланд също, защото там задръстванията са по пет часа – и да бипкаш и да не бипкаш и тук направо се ошашардисах. Второ – моторът е основно превозно средство и картинката често е следната: най отпред бебенце с нощна шапка, вместо каска, привързано за баща си с някаква кърпа. После е бащата – кара мотора, зад него две до три деца – най -високото с каска, другите – без, за да пестят място и най -отзад дебеличка майка с фередже и каска. Докато се блещех, Ервето уреди някакво „такси“ и ме повлече към хотела. Там първо ни уведомиха, че няма стаи с два кревата, но ще се постараят да ни намерят такава с king-легло, ако не с queen-легло и ако не…та ние се поядосахме и все пак се намери king-size. После трябваше да бързаме за представлението, а и бяхме гладни, но нямаше как да сме много бързи, защото ни дадоха водач до стаята и се оказа,че след два асансьора, няколко стълби нагоре, после надолу, три коридора и пак стълби ние никога не бихме намерили стаята сами, а има и още една рецепция, но тя не работи вечер и трябва да се ползва главния вход. Облякох си аз риза с дълги ръкави, панталон и изобщо много се закопчах, защото имам горчив опит от Малайзия, където отидох по без ръкав и навървих цяло село след себе си. Попитах специално Ервето – да слагам ли обувки – той рече, че съм прелестна и с джапанки и тръгнахме. Взехме „такси“.

2012_06_Indonesia_5

Сега е момента да поясня,че там никой не говори английски, а Ерве си мисли, че говори бахаса, отделно от туй на мен ми говореше предимно на френски. Аз отначало се ядосах, после унило го поправях – ако може да смени езика – и най-накрая го оставих да си говори като отвреме-навреме вметвах по някое OUI (ако така се пише). След порой от обяснения шофьорът ни тръсна в някаква покрайнина и ни посочи един мол, където била залата. Ерве рече да сме били ядели първо. Викам – супер, къде? Ми навсякъде можело. Отидохме в съседен мол и в някаква закусвалня аз си поръчах най-типичната индонезийска храна. Донесоха ми малко риба, боб-яхния и лютеница. Лютеницата е съвсем като нашата, само е трижди по-люта от най -лютата, която съм яла и плаках горчиво следващите три часа. Мина ми и главобол, и хрема и всякакво желание да ям индонезийска кухня. Междувременно се разбра, че сме изпуснали първия танц, но след малко ще има още един. Погълнах рибата набързо и затичахме към залата. Никога не съм мислила, че ще ходя на „Златен Кестен“ на Суматра. Залата беше нещо като зала Универсиада преди 20 год., пълна с весели хора и на сцената се вихреше нещо неописуемо. Първо излезе една жена в златна рокля и изпя доста прилична родопска песен. После излязоха едни юнаци и друснаха едно шопско хоро – даже си и викаха – „дръж се Индонезийо, батамец те гази“. Същите стъпки, същите движения – ужас. Това е анти всякаква логика. Опитах се да обясня на Ерве, ама той рече, че няма нужда да се напъвам толкова, защото той отколе знаел, че съм луда и аз млъкнах. После се дотътри човечецът, бил свършил и с втория танц, ала можело да видим танц от южен Калимантан и средно Бали да речем, та се наложи да поседим. Цялата работа беше като годишният концерт на читалище, някои от песните бяха като стари градски, а да не забравим – имат си и чалга – баш като нашата, казва се DANGDUT. Еле, свърши, аз вече наистина се ядосах и се развиках на Ерве, че не съм си и помисляла, че ще ям лютеница и ще гледам хора в Индонезия и че искам да видя нещо силно индонезийско и той обеща тържествено да ми покаже най-съкровени островни неща още на другия ден. След туй се завърнахме в хотела, за да вземем още един французин и незнам си кого още и се развихри следната сценка. Тъй като си бях взела очилата, за да не пропусна някой танц, а чантата ми беше микроскопична и събираща само малко пари реших да помоля да ги оставя на рецепцията, за да не търся стаята една седмица. Казвам аз :

– Може ли да си оставя тези очила тук и да си ги взема утре?

Насреща любезни усмивки и мълчание. Викам :

– Очилата, ако може…аз съм от 2007 стая.

Тук се получи някакво просветление и момичето се успокои видимо – каза – Aaa, искате стая.

– Не – казвам – имам стая, искам да си оставя очилата.

– Аха – рече тя – на кого?

Викам – на вас.

– А за кого?

– Ми за мен си, хей тук да ги оставя, ако може, че ми е малка чантата…

Девойката отиде за помощ. Дойде един чичо. Започнах отначало.

– Очилата, ако може…

– О, разбира се – рече чичото- Коя стая?

Казвам – 2007

– Нека да видим – рече той. Взе да търси нещо в компютъра и накрая казва – ама тя е заета

– Да- викам- заета е, от мен и ако може да си оставя очилата тук и да си ги взема утре ще е страхотно

– Да, може. Има пратка за мистър Ерве – оповести той радостно

– Добре – съгласих се аз – нека да са за него.

Чичото искаше да услужи и каза – сега ще му се обадим

– Ами обадете му се – викам – ама той е тук зад мен и няма да ви вдигне! А в този момент Ервето стърчи зад мен и просто ще пукне от смях. Предложих му да се намеси на бахаса, ама той не бил знаел как е „очила“ и продължи да се киска. Чичото се зарадва,че е разбрал и каза – А, искате да ви заведем до стаята, за да оставите пратката лично.

Тук всякакво търпение свърши, аз отидох зад тезгяха, грабнах един плик, наврях очилата вътре, написах – „за мистър Ерве, 2007 стая – поверително и лично!“ и ги връчих на момичето. След туй халосах Ервето, за да спре да се хили, защото щеше да се задуши вече, намерихме французинa, индонезиецa и някаква местна девойка, която не разбрах с кого от двамата беше, и се запътихме към Клубa. Още на входа ме спря някакъв бодигард и ме попита дали смятам, че мога да влезна вътре с джапанки. Аз отговорих утвърдително и непоколебимо и веднага ме пуснаха. Ерве се промъкна с ужасните си пътни чехли без въпроси и аз се вбесих окончателно. Разгледах всички крака в клуба – имаше много сърмени чехли, няколко джапанки и доста токове. Но не туй бе проблемът. Абсолютно всички девойки бяха почти голи, а аз с дълги ръкави и панталон до земи! После – мюсюлманска държава! Дрън-дрън. Леле, колко алкохол се изля пред очите ми! Поговорих си с тоз-онзи, доколкото е възможно, обсъдихме въздържанието и рекохме да си ходим. Беше къде два след полунощ. Стигнахме хотела – аз реших,че можем да си намерим стаята и сами. Първо – аз водих и намерихме басейна. После води Ервето и намерихме сапфирената бална зала…Накрая поискахме водач, аз си взех очилата и тръгнахме по дългият път към къщи. Намъкнах се в банята и от там дочух воплите на Ерве. Какво пак има – викам -стига стена, че вече си ми черен! Ерве поясни,че не сме били първите в тези чаршафи. Погледнах – вярно, не сме. Да се обадя ли на рецепцията или ти ще говориш бахаса? – питам

– О, ти знаеш английски по-добре от мен, давай – казва Ерве. Звъня аз и обяснявам случая -те казват, разбира се мадам и затваряме. 20 мин по-късно Ерве вика – не са те разбрали. Ами, напълно възможно – казвам – я да звънна пак. Пак се обаждам – а те все едно за първи път ги търся. .

– Можем ли да Ви помогнем ?

Аз рекох,че не знам дали могат да ми помогнат, ама ако не се появи някой до минутка никой няма да може да им помогне и те казаха, че идвал човек. Ерве оповести, че чаршафът май не е достатъчно мръсен, за да викам някой в 2. 30 посред нощ и трескаво започна да събира всичкия боклук от земята и да го трупа на чаршафа. Аз вече щях да почина от смях, обаче никой не идваше и Ерве отиде в банята. Тъкмо влезе и се почука. Появиха се двама здравеняка и ме попитаха как могат да помогнат и къде е господинът. Господинът се появи от банята мокър и яден и изрева насреща – Shit!

Тук му е мястото да обясня,че Ерве говори английски и се разбираме прекрасно благодарение на моята интелигентност, но все пак той не прави разлика между дълго и кратко „И“ и всъщност искаше да каже – Sheet – т. е. – чаршаф! Те обаче подскочиха два метра и се засуетиха из стаята, дорде не им наврях под носа постелката пълна с боклуците събрани от Ерве. Отидоха за нови, а ние седяхме на раклата, като стара двойка и чакахме. Чаршафите дойдоха! Последва най-необяснимото сменяне на спално бельо в живота ми и отне доста време. Който е чел Джером Джером знае какво е „немското легло“, но то не може да се сравни с „индонезийското“ такова по никакъв начин. Подпъхване, усукване, постилане, заглаждане, отмятане и замятане, местене на матрака, потупване на възглавници – не може да се опише. Междувременно аз се присетих, че нямам блуза за спане, шампоан и слънчеви очила, а Ерве каза, че това били бели кахъри, защото имало сапун от хотела, очила щели сме да купим утре, а той можел да ми даде блуза, ама той пък си бил забравил шорти и гребен, а не искал моите, затуй утре трябвало да се подстриже и купи. После учихме бахаса и аз разбрах, че е кауза пердута. Ако искаш да кажеш „добър ден“ – има седем варианта – за между два и пет сутринта – превод – добро много, много рано, после – добро рано, после добро утро, обед, следобед, привечер, добро късно, добро много, много късно и т. н. Ако пък искаш да кажеш „довиждане“ е различно, ако този, на когото го казваш остава там или пък ако ще напуска мястото в друга посока. Мисля, че е напълно ясно от разказаното до тук, че Ерве е луд за връзване. Здравеняците смениха чаршафите, ние им казахме добро много, много късно и довиждане за някой, който отива в друга посока и си легнахме. Аз поне нямам спомени. Но под нас имаше дискотека, асансьор и паркинг за мотори плюс спалнята на персонала и май не сме спали повече от пет часа.

2012_06_Indonesia_1

Ден 2-ри

Събудихме се ние криво-ляво и се смъкнахме на закуска. Там имаше ориз, спагети, боб и баница. Чудесна млечна баница! Ерве продължи да ми говори на френски, но все пак разбрах, че трябва да се подстриже, купи шорти, моите слънчеви очила, да видим две градчета и да намерим „крис“. Крис е едно от няколкото индонезийски изкуства. Най-известното е батик, но аз наистина не харесвам батик, после е кукленият им театър, много специфичен,продължаващ няколко дни, актьорите изпадат в транс и са връзка между живите и мъртвите и какво ли още не; гамелан – оркестър от гонгове, звънци и ударни, често съпровождащ кукления театър и крис. Крис – това е къдрав нож, много красив с девет до петнадесет вълни и инкрустирана кания,може да се сравни с ритуала по правене на катана в Япония. Често с магична сила, древна история и прочее, но аз исках да си намеря някакъв нормален за сувенир. Hай-напред попаднахме в същия мол, дето гледахме танците. След дълго скитане аз намерих двулевови очила, а Ервето едни страшни къси гащи, които нахлу веднага и затърсихме фризьорница. Аз мрънках, че не искам магазини, а нещо много типично индонезийско и той обеща,че щом се подстриже за минути ще ми намери нещо за разглеждане. След туй хлътна в един салон и аз зачаках. Следва да се отбележи, че Ерве няма повече коса, отколкото може да се отреже за две-три минути и не можех да разбера какво прави толкоз дълго там. Мотах се наляво, мотах се надясно, накрая се ядосах и си купих фередже, сложих си го и влетях в салона. Ервето не ме позна, естествено и подскочи здравата, когато го тупнах дружески по рамото.

– Какво мислиш? – викам.

– Аз наистина не знам какво трябва да мисля. Защо си купила това? – пита той, а аз обидено казвам

– Не ме ли харесваш?

Ерве рече, че не ме харесвал нито с нито без фередже, може би бих имала шанс ако се поприкрия още с по-големите черни покривала, от които се виждат само очите, а ако скрия и тях вече можел и да помисли. Междувременно се оказа, че са го направили на черта отзад, а той не искал, ама не помнел как е черта на бахаса и да съм помогнела. Махнах фереджето и започнах да чертая овали по тила на Ерве, които девойката следваше с машинката, после го отвлякоха за масаж и работата оттече. Най-сетне се появи и каза :

– А сега за крис.

Питахме дузина, двама знаеха какво е това, а един знаеше, че може да го има в едикой си мол или на пазара, който беше наблизо. Първо отидохме на пазара. Беше адски топло,пазарът бе смес между най-стария битак в София, Женският пазар отзад преди ремонта и автогарата в Ниш. Нито може,нито трябва да се описва. Там имаше подкови, метли, тигани, обувки, чаршафи, Коран и броеници, колички със скара и риба, кал,плъхове, бебета, продавачи в невероятни одежди и цветове и неистов мирис на канал. Това, което със сигурност нямаше – крис. Ние се промъквахме истерично из тази бъркотия и съпроводени от най-радостни възгласи и куп подтичващи хлапета след нас. Измъкнахме се и проверихме в мол-а. Там намерихме един добър човек, който обясни на съвсем приличен английски, че крис има на Бали, а тук е мангоу и е без вълни и доста по-дълъг, че старите са много скъпи, а новите не са, и че може да ми намери, поръча, донесе и т. н. и измъкна едно голямо мангоу – страшно красиво и доста дълго и каза, че струва 25 лева. Аз настина исках да го взема, ама казах, че все пак предпочитам крис, а и едва ли съм за последно в Индонезия и трябва да проверя как стоят нещата с границата. Проблемът е, че в Сингапур носенето на оръжие се наказва със смърт и не търпи никакви обяснения. Аз все пак исках да разбера кое се води оръжие и кое- не. Продавачът рече, че било така и имало смъртно наказание, ама важало само на летището, а за лодката не било смъртно със сигурност и Ерве ме задърпа да се махаме преди да направя някоя глупост. Видяхме и двете градчета и мръсни, потни и изморени решихме да идем на басейна в хотела.

Този път намерихме стаята, но пък не работеха картите за отключване и пак трябваше да се върнем на рецепцията да ги подновим. Отидохме на басейна. Там един австралиец кротко си четеше книжка. Ерве каза на чудесен английски и доста високо:

– Я, един мъж чака за теб.

Австралиецът се пообърна, не видя никой друг и продължи да си чете книжката, леко смутен.

– Ерве, викам, дали не ти хрумва, че австралийците знаят английски?

– Какво искаш да кажеш – не разбра той – това им е матерен език на австралийците

. – Искам да кажа – поясних аз – че се радвам, че не ми говориш на френски, но може да го правиш по-тихо.

– Чудна жена си ти – каза Ервето – все намираш за какво да се цупиш. Първо за езика, после за силата, туй ще да е от много учителстване. Или пък не ти харесва?

Тук австралиецът си грабна книжката и се измете. Така останахме на басейна сами и аз намерих някакво джакузи, в което се намъкнах,а Ерве тръгна на някъде. После дойдоха хора от персонала и ми обясниха, че това е само за джентълмени и ме измъкнаха. Тръгнах да диря Ерве и го намерих в същата ситуация – в женското джакузи. Проверихме и сауната – беше пълна с един човек и нямаше място за още един, така че виснахме на басейна с по една бира и поспахме, поучихме бахаса и накрая на мен ми стана студено и пак отидох в сауната, изревах на три езика „много добър ранен следобед“ и човечецът избяга, а аз се постоплих. След туй се приготвихме да излизаме, за да посетим „Night Market“, който бяхме чули, че е наблизо, да ядем и пак да ходим в клуба. Аз вече се гиздосах с огромни токове, снежно бяла риза, дрънкулки и се понесохме към маркета. В Бангкок, например, това е прелестно място с много изкуства и занаяти, има дрехи, мебели, сувенири, бижута – всичко! A и е много красиво. Тук, обаче ударихме на камък. Никой и не беше чул за този маркет, а тези, които бяха чували сочеха в противоречиви и неопределени посоки и така един час. Най-накрая попаднахме на някаква улица, където върху разбития тротоар, между много бараки и разрушени сгради, доста едрички плъхове и летящи хлебарки имаше някакви подвижни скари, на които весели хора печаха риба и месо, а други весели хора сочеха рибата, която искат да им бъде опечена, съпроводено с викане, махане към небето с ръце, детски писъци и облаци от пъстри кърпи.

2012_06_Indonesia_2

Ерве рече :

– Боя се да предложа…

Аз отвърнах :

– Боя се да приема

…и се тръснахме сред тълпата. Ерве посочи две риби, аз посочих някакъв сос, едни хора станаха от масата си,за да ни направят място и ние се озовахме зад скарата. От ляво имаше руини на стара постройка, попритичваха животни, просяци, един човек забърса масата с нещо като препаската на първия човек и със сигурност непрано от тогава и седнахме. Пак припомням – с токовете, ризата и парфюма, великолепна и царствена. Рибата беше фантастична. Всички спряха да се хранят и се обърнаха да ни гледат. Ерве реши да говори бахаса и да разбере къде е „Нощният пазар“. Успя да разбере, че това е то „Нощният пазар“ и мисията беше изпълнена. После получихме едно канче с вода да се измием от рибата, което беше напълно невъзможно и тръгнахме из града. Изпихме няколко бири в няколко бара и установихме,че е 20ч и е адски рано за клуба. Пак се мотахме, аз вече едвам ходех с токовете из дупки и прашоляк, улиците взеха да се повтарят, хората да ни разпознават и да ни махат весело, стана 21ч, пихме още нещо, учихме бахаса, аз заспивах и казах, че ще го изпратя до клуба и си прибирам да спя, но Ервето рече,че трябвало да се храносмели рибата и много бавно се упътихме натам. Клубът беше заключен е се оказа, че не работи в неделя. Тържествено разходихме още малко клубните си одежди из главния град на остров Батам, Южна Суматра и се прибрахме да спим, за да станем рано и да отидем на остров Бинтан на другия ден.

2012_06_Indonesia_3

Ден 3 -ти

Станахме ние криво ляво, ядохме баница и за радост на всички напуснахме хотела. Ерве намери едно „такси“ и се упътихме към пристанището. Взехме си някакъв билет и се качихме в някаква лодка. Той отбеляза, че била доста по-малка от предишния път, но на мен ми се спеше и не му обърнах внимание. Този път бях без токове, ама продължавах да съм с бяла риза, защото бяха останали чисти само бели ризи, хаха. Пътят трябваше да е около един час и аз се приготвих да спя. След двадесет минути стигнахме. Ерве рече:

– Ето стигнахме, с малка лодка се стига по-бързо.

– Да – викам – всеизвестен физичен закон, така е и с по-малките самолети и с колите – стига се по-бързо.

– Не е нужно да си така отвратителна – каза той – както виждаш сме тук.

– Да – викам – ама къде?

Ервето обаче ми показа голям надпис „Бинтан“ насреща и аз реших, че не съм права. Валеше из ведро. Промъкнахме се по кея и се напъхахме в селския смесен магазин. Там имаше няколко маси със зелени чайници за измиване на ръцете, Алтай, нещо като царевични пръчици и кафе. Имаше и една скара за риба. Ние влетяхме и се тръснахме на една маса, а всички посетители онемяха. Ерве се заоглежда наоколо и призна, че не му се вижда познато. Извадихме картата. След дълга тирада от наша страна и сочене с пръсти от тяхна, разбрахме от местните, че да, на Бинтан сме, но от другата му страна и срещата ни с шофьора ( „много добър познат на Ерве „) не е тук. Ерве извади речника и започна да пише SMS на шофьора. След още малко време оповести, че нямало да дойде, ама не разбрал защо. Казах на Ерве, че ще отърва света от него ако не направи нещо и той поръча още кафе. След малко шофьорът писа пак и поръча да му се обадим.

– Той знае ли английски – попитах – или пък френски, например?

– Не – рече Ерве – само бахаса.

– Ми обаждай се тогава – викам – нали знаеш!

– Знам – унило отговори той и набра. Междувременно всички жени от селото се събраха да пекат една риба на скарата, като махаха с части от сламена шапка и запращаха целия пушек върху мен. Не видях някой да поръчва тази риба и според мен я използваха за претекст,за да дойдат и да ни видят. Докато жените махаха методично към мен, а аз махах с речника към тях, а рибата изгаряше, Ерве в другия край на кръчмата заговори на бахаса, а всички мъже от селото го поправяха колчем разберяха някоя дума. Така с всеобщи усилия се разбра, че шофьорът щял да дойде в 13ч и знаел къде сме, да не сме се притеснявали. Беше 10. 30 и валеше проливно. Ерве изчезна на някъде. Рибата изгоря напълно и я подновиха. Още тогава имаше някакви наченки на желание да намеря тоалетна, но тъй като не бих си и помислила да питам, а и нямах желание да я виждам, скоро забравих за това. Ерве се завърна с два огромни чадъра и оповести:

– Свърших всички пари и ще трябва да платиш кафето.

– Ами – викам – я си ползвай кредитната карта.

Ерве каза, че си я пазел за хотела и се изкиска зловещо, но аз, за жалост, не схванах какво има предвид тогава. После каза,че щял да ме почне с чадъра ако не платя кафето веднага,защото трябвало да се разходим из селото и нямало чак толкова много време. Щял да обясни на местното население, че не искам да си слагам фереджето и пуша на всичкото отгоре и беше убеден, че ще срещне разбиране и подкрепа. Валеше страшно. Опитах се да отклоня разходката ама Ервето рече, че тъкмо за туй бил купил чадърите. Не е необходимо да си луд за да пътуваш с него, но определено помага. Платих кафето, взехме си раниците, разтворихме огромните чадъри и трябваше да вървим едн след друг, защото нямаше място за двамата на улицата. Сладки и кални като двама Сънчовци с чадърите, ние посетихме двете улици, видяхме джамията, съпроводени от скромна процесия от хлапетии и безработни младежи и убедена съм, тълпата беше така скромна заради нарастващия дъжд. Обиколихме цялото село, видяхме училището, полицията, дано да е станала снимката…След като се озовахме отново в магазина, a и нямаше голям избор, а и беше все още 11ч, пак се тръснахме там и пак се започна с печене на риба и т. н. Ерве отиде да си упражнява бахасата с мъжете, а аз заспах на масата и се събудих, когато дойде шофьорът. А той дойде с приятел и някакво нечувано превозно средство, на което прозорците се смъкваха чрез бутане надолу с длан и се вдигаха по същия начин. Приятелят имаше половинметрови отгледани нокти и явно искаше да кандидатства за рекорд. И двамата ме зяпнаха изумено. Шофьорът попита дали съм жената на Ерве, аз казах – да, а Ерве каза – не. След малко приятелят попита дали съм жената на Ерве и аз казах – да, а той каза – не. От това те разбраха, че аз съм му втората жена и спряха да ме зяпат, а аз се ядосах наистина и наругах Ерве. Той обаче каза,че не бил свикнал да му правят предложения по този начин и къде по-страшно било, че се кискам непристойно,отколкото, че не съм му била първата жена. Запътувахме по нещо като Искърското дефиле с таратайката и лудия шофьор със страшна скорост. Ерве каза, че това бил най-добрият шофьор на острова и да не съм се била притеснявала. Попитах го с колко други се е возил, ама се оказа, че не се е возил с други. Това ми напомни на един спор с приятел, когато аз обяснявах, че готвя страхотно и че в Шумен още ме споменават за суши-то, което направих, а той попита „ А те бяха ли яли суши преди?“

Сега наистина ми трябваше тоалетна. Ерве каза, че ще пътуваме около час. После се оказа, че няма да пътуваме около час, защото той знае пътя от другото пристанище, а от това – не знае. Те не говореха английски, а аз не знаех как е на бахаса „искам да се изпикая“, затуй помолих Ерве да им каже да спрат. Той каза, че това е изключено.

– Защо – викам?. – Защото сме в мюсюлманска държава и не може току така да пикаеш в гората.

– Моля ти се, бе човече, каже им да спрат!

– Ти – вика Ервето – си родена да създаваш проблеми. Това е мюсюлманска държава и е голям проблем за тях ако им кажа това.

– Добре – викам – ако свършим с този проблем, все пак ще им останат два-три по-малки, с евреите например. Не, та не!

– Ерве – предложих аз – ще си сложа фереджето, ще се затуля с двата чадъра и ако искаш ще им кажа, че не съм ти жена, само им кажи да спрат.

– Щом видим морето – обеща Ерве – и остават само няколко минути.

Следващите 40 нямаше никакво море. Той весело подвикваше на всеки завой „No sea“, което трябваше да значи, че не вижда морето, а на мен хич не ми беше до смях, ама …

– Виждам хотела – каза Ерве и пак се изкиска зловещо и аз започнах да стоплям, че той не случайно се киска колчем спомене“хотела“. Еле, спряхме под едни палми и аз отърчах в тоалетната. По път усетих, че някой ме преследва. Беше Ервето, защото нямал пари да плати на шофьора, след него самият шофьор, мислейки, че бягаме, а след него – приятелят му – да помага. Тичаха ли тичаха, аз обаче бях неудържима и ги надбягах. Захлопнах резето на дъсчената врата, а те се курдисаха отпред твърде обезпокоително, но така ми беше паднало пердето, че и целият индонезийски народ да беше пред вратата нямаше да се смутя. После платихме ( не с кредитна карта), уговорихме се с тях за другия ден – все пак да ни приберат и започна дивният ни следобед. Но това предполага нов разказ защото първо не би се побрал тук и второ – това е най-невероятното ми преживяване от години насам и още плача от смях, щом се сетя.

2012_06_Indonesia_4

Пристигнахме ние в хотела…

– Къде е хотела – викам – не виждам постройки. А Ерве хихика. Оказа се, че ме е замъкнал на края на света в някакво рибарско село, а хотелът представлява наколни жилища в морето, сковани от дъски и бамбуци, със сламен покрив. Никога не съм виждала по-прелестни колиби. Гледката е неповторима – гладко като стъкло море, колибите, един малък остров отсреща с невероятен плаж и зеленина, до края на света – море и рибарски салове и едри шарени риби. Бях на върха на щастието си и вече, аха да ревна, а и забравих за всички пазари, подстригвания и грешни лодки. Просто pай. На рецепцията имаше един телевизор с една програма, дартс, билярд, няколко маси и едно куче. Ерве попита дали съм искала едно бунгало или две. Аз рекох, че ги искам всичките. След туй се осведомих дали има мадагаскарски хлебарки там, а той каза, че нямало, ама имало жаби, гущери, комари и нощни пеперуди. Нощните пеперуди ме довършиха и аз реших, че искам едно бунгало. В него имаше душ със студена вода, вентилатор, за да пъди комарите, едно жалко одеалце, един малко по-дълъг чаршаф и един пепелник. Покривът е на много метри от стаята и е от слама. Явно покриват с нещо отгоре,защото валеше страшно, а вътре не течеше. Най-хубавото беше, че в понеделник няма жива душа наоколо и единствените клиенти бяхме ние. Отначало обикалях като луда по дъсчените мостчета между колибите, мокра като кокошка и най-сетне боса,после пак пихме кафе и накрая Ерве попита дали мога да ловя риба. Викам – всичко мога, червей да нанижа, да заметна, да засека – това съпроводено с доста пантомима, защото не знам как е „засека“ на английски, ама и да знаех – той не знае. Ерве каза,че хей сега ще донесе такъми, обаче никой не знаеше как е въдица и стръв на подходящия език и накрая решихме, че е fishing kit и той зачезна. След малко се върна с една старинна въдица, един плик с мъртъв октопод и калмари и един човечец.

– Къде е твоята въдица? – викам.

Оказа се, че не бил ловил никога риба, а и не мисли да опитва, но щял да погледа. Човечецът ми наниза нещо на куката, показа ми къде да хвърлям и след това заръкомаха наляво-надясно, обаче Ерве разбра само,че говори за някакви 40 долара и каза – не. Човекът пак закаканиза нещо, ние пак казахме – не. След туй онзи спря да дудне, облегна се на парапета и ме зазяпа. Ерве отбеляза,че този път вече със сигурност си имам обожател. Опитах се да го отпратя, ама той разбра, че искам да ми нанизва октопода и ми затегли въдицата от ръцете. Наложи се да танцувам танцът на червея. Изиграх цяло театро – че мога сама да нанизвам, как ще заметна, как ще хвана голямата риба и как той отива на някъде, обаче човечецът се опули страшно и не помръдна. Викам на Ервето – я аз да се преместя да видим какво ще стане. Тръгнах по кея, след мен човекът със живарника и октопода, след него Ерве с чадър – няма отърване. Накрая оставих въдицата на земята, хванах човека за ръката и го насочих към последните колиби като махах с ръка към безкрая – в смисъл – хайде, сега по пътя, по пътя та вкъщи и се кланях в знак на благодарност и най-сетне успях да го разкарам.

(Тук малка скоба – виждаха се огромни рибоци, също по-малки шарени, някои подскачаха и пльосваха обратно, а в далечината се виждаха салове с по един човек – някои бяха с въдици, някои в плитчината си хващаха риби с ръце, а имаше и един с остър кол в ръка).

Тъкмо хванах една жълта едра риба и моят човек пак се появи. Ерве каза:

– Работата отива на сватба.

– Добре – казвам – вместо да се правиш на идиот, не че ти е трудно, що не разбереш какво иска и да го махнеш. И Eрве взе да каканиже нещо и да тупа човека по рамото, а онзи отвърна със същото и така доста дълго време – тупаха се и си говореха, имах чувството, че се опитват да ме спазарят за някоя и друга риба, накрая човекът си тръгна и аз се заех с риболова. Беше подходящо за филм на ужасите – аз, разкъсваща октопод и калмари, които разпръскваха мастилен сос върху празничната риза, с френския си маникюр, който най-специално си направих за пътуването и кълняща най-страшно, защото индонезийските риби се оказаха много умни и успяваха да изядат стръвта без кукичката. Ерве, който унило учеше бахаса под един навес и дъждът, който очевидно нямаше да спре никога. Есенна картинка. И тогава от далечината се зададе кой? Човечецът, разбира се, заедно с преводача на селото – явно учена слабичка девойка с обувки,сигурен белег за престиж. Турих въдицата настрана и зачаках. Преводачката каза на английски: „Твоят приятел продава собствени риби за 40 долара вътре в морето. “ Аз изумях напълно. Тя продължи: „Има и свободни риби извън морето. “ Тук вече и Ерве се заслуша.

– Добре – викам – къде са рибите извън морето? Тя се консултира с човека и каза „Тук“ – махвайки с ръка към единия парапет.

– Аха, а къде са тия вътре в морето?

– Там – рече девойчето и махна с ръка към другия парапет.

– Страхотно – зарадвах се аз и веднага си спестих 40 долара като мръднах с 1м вляво.

– Обаче – продължи преводачката – той продава всичко за 10. Аз вече съвсем се слисах,защото никак не исках да си купувам всичко, без да знам какво е това всичко, дори и за 10 долара обаче на Ерве му омръзна и отиде за 10 долара, а аз най-сетне схванах, че това е наем за въдицата и гадните калмари, и бих дала и 10, и 20, и мило и драго – само да ми е махне от главата вече. Те си тръгнаха победоносно с печалбата, а аз хванах втора риба. И тогава дойдоха стършелите. Не мога 100% да твърдя, че това животно се нарича така, но приличаха на стършели, бяха доста едри, с оранжево и жълто и доста силно бръмчаха. Оказа се, че искат моите риби, а ако не може – то поне моята стръв. Аз бях до ушите в октопод и собствен сос, рибите бодяха докато ги откачах от въдицата, валеше доста силно и напълно откачих.

– Ерве – развиках се много ядно – ако искаш риба за вечеря, направи нещо!

– Че аз непрекъснато правя нещо – рече Ерве и прояви гениална мисъл. Донесе една адски мръсна хавлиена кърпа, още се чудя откъде я намери и покри стършелите с нея. После се заформи строен ред – аз късам калмар и го нанизвам – половин минута, хващам риба за минутка, откачам риба от куката, в това време стършелите се измъкват и налитат на моята стръв, Ерве покрива стършелите с кърпата и пак отначало. После се принудих да разделя стръвта на две – за мен и за тях, защото не ми се бъркаше под пешкира за октопод докато те бяха там. От време на време оставяхме стършелите да си полетят и пушехме, а после Ерве каза, че е намерил майка им и да не сядам на тази пейка повече. Истина – в дървото от което беше скована пейката имаше много дълга дупка – нещо като тунелче и вътре – същия цвят животно,и то дълго. Добре, че беше умно и нe пожела да излезе. Имахме вече поне четири риби годни за ядене и доста малки, които пуснахме. Дойде време да си измия ръцете, защото не си различавах пръста от калмара и дадох въдицата на Ервето да я подържи малко. Бдително пазеше стръвта като я държеше отвън водата. Аз свърших с ръцете и той,като ме видя, че наближавам – пусна куката във водата. В същата секунда се хвана огромна, червена, бодлива и по моему отровна риба. Аз взех да крещя на български – тегли, той взе да ругае на френски, дръпна въдицата с все сила без да навива макарата, рибока прелетя опасно ниско, усука се около парапета и пльосна в краката ми на кея.

– Хванах риба – каза Ерве тържествено – моята е най-голяма, най-красива…

– Да – викам – и най-бодлива, а сега ще си я откачиш сам.

– О, в никакъв случай – запротиви се Ерве – ти имаш опит, има няма един час и се справяш с по-дребните.

Рибата се метна във въздуха и се откачи от куката.

– Видя ли – зарадва се Ервето – и най-умната.

– Да – казвам – я да си я дресираш.

Обаче рибaтa пак се замята и той сe уплаши да не скочи във водата. Ерве беше намерил универсално средство за разрешение на всички проблеми него ден – взе кърпата и покри рибата. Ако се беше сетил по-рано можеше да покрием и човечеца с нея. Сега вече нямаше с какво да покриваме стършелите и те се разлетяха. Най-накрая една риба ми отнесе куката и се свърши,a Ерве отнесе рибите на някакъв негов „много добър познат“ (както се изрази самият той) – за да ги изпекат, аз установих, че трябва да изхвърля абсолютно всичките си дрехи. Друго, което установих е, че всичката вода от душовете, чешмите и тоалетните, естествено от кухнята и т. н. отива в морето под нас и реших, че ми е студено да плувам. После се разходихме по плажа, който няма край, видях най-красивия залез на света, запознахме се с рибарскo семейство и няколко кучета, щяхме да играем дартс, ама нямаше стрелички, после да се уча на билярд, ама нямаше топки, изядохме си рибата и каквото можеше да се изяде, изпихме бирата на селото и в 21. 30ч аз тържествено си легнах като се опитах де не броя нощните насекоми и си спах дорде не дойде шофьорът на „таксито“. Спах само с едно малко прекъсване – да видя най-красивия изгрев на света и то без да искам – Ервето се беше измъкнал и забравил вратата отворена. От кревата ми се виждаше морето, острова отсреща и слънцето – като в рамка.

После видяхме един град без канализация и с дъсчени къщи и картинката би била много потискаща ако не са самите индонезийци. Безспорно най-сладките и дружелюбни хора на света са тайландците, но веднага след тях аз нареждам индонезийците. Не мога да ги опиша, трябва да се видят. Поне в тази част на Индонезия. Чуват се и други мнения за живеещите в Банда Аче, не знам – трябва да се види. Изобщо, да кажеш, че си бил в Индонезия е голяма глупост. Трябва да се разглежда по отделно всеки остров и по възможност с Ерве – ха, ха, ха. Имам предвид, че тук всички ходят по курортите и всъщност не виждат нищо от реалната Индонезия. Там има скъпи хотели, барове и всичко е дрън-дрън. Мислят, че е опасно да се скита из островчетата, а и май им се вижда мръсно и е извън разбиранията им за ваканция. Така, че е цяло щастие да намериш някой да шляпа из калта и да се забавлява от все сърце. Следващото, което искам да видя е Бали, а и имало някакви „Дълги къщи“ – това е къща без стаи – като коридор с много висок покрив и мноооооооооогo дълга – понякога събира по 40 семейства и така цяло село си живее в къщата. Така, че…до скоро.

 

P. S. :

Привет на всички! Малко новини относно имената на Бали. Аз поне се посмях. Както се оказва на Бали има четири официални имена. Това може да разбереш, както си седиш в някой бар и си говориш с местните хора

– Здрасти,аз сам Елена, а ти?

– Ами аз съм Нюман.

До тук добре. После виждаш още някой и пак същата работа… и той е Нюман. (Не, че аз не сам пак Елена). На третия Нюман вече започваш да се съмняваш, а на четвъртия, направо си бесен и не разбираш защо са се сговорили да те правят на идиот. На петия Нюман налиташ на бой.

Както се оказва първото официално име на Бали е Пути. Второто е Мъду. Третото – ура, Нюман а четвъртото го забравих, но пък първото и второто запомних с лекота. Следва да се поясни, че няма никакво значение дали бебето е момиче или момче. Има ред – първото е Пути, второто – Маду и т. н. също така всяко първо момиче е Пути и всяко първо момче – също. Ако ги раждаш шарени – т. е. момче, момиче, момче, момиче, а те си имат по 15 деца има голяма вероятност семейството ти да изглежда така: Пути, Пути, Мъду, Мъду, Нюман, Нюман и т. н. Когато изчерпаш имената, започва се отначало, пак с Пути 2, Мъду 2 и така до безкрай.

От изложената статистика и по теория на вероятностите в твоето семейство е напълно невъзможно три поредни деца да се казват Пути, но пък за злощастие на някой учител е напълно вероятно цял клас от първолаци и от двата пола да се казват Нюман.

Как ги изпитват не е изяснено. „Нека да отговори Нюман“- и всички отговарят в хор. Най-интересна ми се стори възможността бабите, дядовците,мама и татко, както и две от децата, (а защо не и повече) да се казват Мъду. Ако всичките са второ момиче или момче – що па не.

Някои удобства – ако страдаш от склероза и не се сещаш за името на своя внук или дъщеря, достатъчно е да се провикнеш с едно от горепосочените имена и поне една четвърт от Бали ще се отзове на помощ. Също така няма никаква опасност да сбъркаш името на мъжа си с туй на съседа, защото винаги може да се оправдаеш, че си викал дъщеря си. Също е удобно с вересиите – „Пиши го на Пути…“. Не бих искала да си представям какво става в съда и какво записват стенографите,когато уважаемият Мъду трябва да отсъди правилно по делото „Мъду срещу Мъду“ с няколко едноименни свидетели и адвокати.

Доста глупаво би звучало- „Детето е кръстено на мен“.

И категорично не искам да виждам Балийска картотека!

Елена Мечка
Елена Мечка е родена в град София в семейство на музиканти. Завършва Музикалната Академия със специалност пиано в класа на Проф. Моллова. Преподавала е в НАТФИЗ 'Кр. Сарафов“ и ДМА „П.Владигеров“, автор е на оригинална музика за куклен театър на над 50 постановки, както и на 8 CD с детски песни и приказки. Носител на наградата „Куклар“ за 1999 година. Работи и живее в Сингапур, заедно с двамата си сина.
Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици