1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

– Теодореее…

– Божидареее…

Когато вечер нашите майки се провикваха от балконите, за да ни приберат от игра, те никога не използваха умалителните ни имена. Защото на цялата махала още веднъж трябваше да се напомни, че името на малкия Теодор все пак се отличава от това на дядо му Тодор. Още по-голяма бе разликата между моето име – Божидар, и това на дядо ми Божинко.

Всъщност, аз и Теодор сме адаши. В превод от старогръцки Теодор означава точно Божидар. С годините обаче стигнах до извода, че Господ не разбира добре езика на българите – за сметка на старогръцкия. Бог много точно си преведе името на моя приятел Теодор и го отрупа с разни таланти. Надари го щедро и пребогато с телесна красота и остър ум. А значението на моето българско име Господ така и не успя да проумее. И остана твърде пестелив, заделяйки едно-друго и за мене.

С Теодор сме заедно откакто се помним и дори отпреди това. Бременните ни майки са се разхождали, хванати за ръка, по неравните павета на нашия площад. После са ни родили в една и съща стая на родилния дом, в един и същи ден, макар че аз съм с цели двадесет минути по-възрастен.

Живеехме един срещу друг – от двете страни на красив кръгъл площад, когото всички в града наричаха циркуса. В центъра на площада шуртеше чешма с гореща минерална вода, а над нея се носеха облаци пара, ухаещи на сяра. Аз и родителите ми обитавахме апартамент в олющено триетажно блокче, а Теодор и семейството му разполагаха с красива червена къща. Пред нея всяка сутрин и вечер спираше черна служебна Волга – бащата на моя приятел беше директор на най-големия градски завод.

От първи до седми клас седяхме с Теодор на един чин. Той получаваше само шестици, а аз я карах криво-ляво – ту имах нужда някой да ми подскаже нещо, ту попреписвах това-онова. Теодор беше абсолютният тартор на класа, даже и момичетата го слушаха. Никога не грешеше и мнението му не се оспорваше. Тичаше най-бързо, най-добре играеше мач, имаше най-хубавото колело. Само той можеше да кара ски – всяка зима ходеше за една седмица с техните на Боровец.

Въобще, всички ми завиждаха, че съм най-добрият приятел на Теодор.

През лятото след шести клас двамата преживяхме заедно знаменателно премеждие. Един жежък ден ходихме за риба на малък гьол край града. Наловихме трийсетина каракуди и тръгнахме да се прибираме, ухилени до уши. Пътят ни минаваше край гробището. Беше ден след задушница и между гробовете щъкаха циганчета. Подвикнах им:

– Ей, що крадете храната на умрелите?

Едно от циганетата – беше от нашето училище, викаха му Кьопето, ни показа среден пръст. Аз не му останах длъжен, даже моят ответен жест бе по-неприличен. Кьопето взе да ни кълне, наведе се, грабна парче керемида и го запрати срещу нас.

Сякаш времето забави обичайния си темп… Керемидката – с грозни ръбове и странна форма, летеше, въртейки се и премятайки се, някак неестествено. Летеше право срещу лицето на Теодор. Вдигнах ръка да я хвана, но тя ме прасна в дланта и отхвръкна встрани. Заболя ме.

– Щеше да ме уцели – учуди се Теодор. – Сега ще направя показно изпълнение.

Той бавно остави на земята въдицата си и кофичката с рибите. Огледа се. Наблизо имаше кошче за боклук, а под него се търкаляха скапани домати. Теодор взе един домат, претегли го с ръка дали е достатъчно тежък, кимна одобрително, а после с отсечен замах го запрати срещу Кьопето.

Доматът полетя абсолютно праволинейно. На метър височина, успоредно на земята. Циганинът дори не разбра какво го застигна – както си седеше позасмян върху един надгробен камък, изведнъж се катурна назад и вирна крака. Доматът се беше пръснал точно между очите му.

После се чу протяжен, жаловит вой.

Теодор имаше точна ръка. Не познавам по-точен стрелец от него.

Само за миг около поразения с домат, скимтящ ром се струпа цяла тумба по-едри и по-дребни негови събратя. После двайсетина чифта смугли очи ни погледнаха враждебно.Тогава ние с Теодор си плюхме на петите. Аз стартирах първи. В едната ръка стиснах въдицата, а с другата грабнах кофичката с каракуди. Подгониха ни и трябваше да тичаме много бързо. Усещах как при всяка моя крачка по няколко рибки изскачаха от кофичката… Така и не ядохме риба тоя ден.

Преследваше ни освирепяла тълпа, а ние тичахме по средата на улицата, изплезили езици. Вече ми се струваше, че сме пробягали километър, а всъщност бяхме минали едва около стотина метра. Църквата бе най-близкото място, където можехме да потърсим спасение. Влетяхме през входа й, убедени, че вътре ще се намерят неколцина яки мъжаги, готови да ни отърват от преследвачите. За беда дори старият поп Мирон го нямаше в храма. Само две бабички бродеха в сумрака…

Циганите не посмяха да ни последват вътре в църквата, но останаха да дебнат отвън. Така се озовахме в безизходица. Помощ отникъде не идваше.

Качихме се на балкона – на мястото на църковния хор, и притихнахме. Седяхме почти без да помръднем два-три часа. Само се ослушвахме с надеждата тумбата да си тръгне към махалата.

– Искаш ли да се побратимим? – каза по някое време Теодор и гласът му прокънтя в храма.

– Какво да направим? – попитах аз.

– Искаш ли да станем кръвни братя? – повтори Теодор.

– Да – отвърнах.

Тогава той измъкна от джоба чекията си, бавно освободи острието и без да каже дума, направи на дланта си дълбок разрез. Кръвта му шурна. Теодор ми подаде ножчето. Нямах време за умуване, срязах и аз ръката си.

После притиснахме една о друга отворените рани.

– А сега – усмихна се Теодор, – повтаряй след мене! Заклевам се…

– Заклевам се… – промърморих.

– Заклевам се – надигна глас Теодор, – да те обичам повече от брат.

– Заклевам се да те обичам повече от брат – повторих аз.

После Теодор разкъса на две парчета носната си кърпа. С едното превърза раната ми, с другото аз превързах неговата длан.

Изведнъж съвсем наблизо удари гръм и рукна пороен дъжд. Това ни спаси от тумбата цигани, която си тръгна, сипейки закани.

От тоя ден насетне с Теодор си викахме:”Браток – това, браток – онова!”

Мина време и с моя побратим станахме ученици в София – той в английската гимназия, аз – в художественото училище. Живеехме заедно на квартира в Подуене. Точно тогава Теодор бе дръпнал на ръст и стърчеше с една глава над мене. Това определено ме изнервяше и през ден се мерех колко съм висок с надеждата да го настигна на бой.

– Браток, успокой се! – повтаряше Теодор. – Съвсем скоро ще пораснеш. Ще станеш над два метра.

Така за първи път моят побратим прояви пророческата си дарба. Аз наистина започнах да раста със страшна скорост. Когато навърших двадесет години, вече бях висок два метра и шест сантиметра. Носех обувки 49-ти номер. Имах 30 сантиметрова педя. Носът ми стърчеше като клюн на пеликан, а ушите ми се вееха като бананови листа. И не спирах да раста.

Оказа се, че съм болен от гигантизъм. Дребно туморче караше хипофизата ми да се престарава. За късмет, след една операция издължаването ми спря. Но вече приличах на чудовище – бях се превърнал в страшен великан с редки зъби, груба кожа и изпъкнали скули. На всичко отгоре започнах и да оплешивявам.

По същото време Теодор достигна телесното съвършенство. Заякна, а русата му коса заблестя чак неестествено.

През студентските години продължихме да делим с него една квартира. Той учеше философия в университета, аз следвах в художествената академия. И твърде добре си прекарвахме заедно.

После Теодор натрупа разни научни степени, споделяше мъдри мисли наляво-надясно, основа фондация и институт за стратегии. Накрая се запиля по света – първо в Англия, след това в Америка и Сингапур. От десетина години не се беше връщал в България. Навред даваше акъл, а прогнозите му винаги се сбъдваха. Стигна се дотам, че някакво прочуто списание го класира на 74-то място сред стоте най-влиятелни интелектуалци в света… Предполагам, че братокът не е държал особено да го класират по-напред в тая класация. Ако си го беше поставил за цел – щеше да е първи.

Аз пък станах скулптор и се прибрах в родния град. Родителите на Теодор ми продадоха голямата си червена къща и отидоха да живеят на село. Така отново се завърнах на кръглия площад, на циркуса. Нямаше нужда да се показвам  много-много в София. Скулптурите ми се продаваха добре в галериите, а външният вид на автора им само отблъскваше ценителите на изящното.

В началото на двадесет и първи век археолози откриха уникална бронзова монета с изображение на Аполон Изцелител. Оказа се, че този бог е бил символ на нашия град и негова статуя е стояла над извора с горещата лечебна вода. Точно в центъра на циркуса. Общината обяви конкурс за статуя на Аполон, която да заеме древното си място… На двайсет метра от моите прозорци.

Нямаше да си простя, ако друг спечелеше конкурса. Освен това от години из лабиринтите на спомените ми бродеше едно натрапчиво видение, от което, реших, е време да се освободя…

През лятото след трети курс от следването ни отидохме с Теодор на спортен лагер в Равда. Аз минавах за баскетболист, а той тренираше стрелба с лък. Всъщност, почти не тренираше –  само ходеше на състезания и ги печелеше.

Причината за спортния лагер обаче бе по-романтична. Теодор отчаяно се стремеше към близост с една волейболистка от класическа филология. Тя се казваше Ница Ангелопулу, беше дъщеря на гръцки емигранти. Имаше тежки червени коси и сочни бърни. Беше подлудила мъжете в университета. Какво ли не опита побратимът, за да спечели сърцето й – напразно. Накрая научи, че Ница пишела лирика, затова той реши да се ограмоти в тая насока. Изчете цялата съвременна българска и гръцка поезия, но и това не се оказа достатъчно. Наложи му се да пропише – за месец сътвори дузина любовни стихотворения, публикува ги в централния литературен печат и дори успя да спечели национална литературна награда. Едва тогава Ница разбра, че го обича, а точно на Равда възнагради Теодор с ласките си.

На сутринта – след като двамата за първи път споделиха любовта си, отидох заедно с тях на нудисткия плаж. Там се излежавахме часове наред с бира в ръка. Теодор сияеше от щастие, не сваляше очи от Ница.

Току над плажа се извисяваше стръмен отвесен бряг – скала, просечена от ивици глина.

– Това е хума, лечебна глина – повтаряше Теодор, докато начука шепа хума, накисна я да се размекне и после добре омаза цялото си тяло с нея. Даже и дългата си до раменете руса коса. След това с риск на живота се покатери на върха на стръмния бряг и застина неподвижно там – като статуя.

Дълго стоя Теодор неподвижно горе. Толкова дълго, че хумата засъхна по тялото му. Беше му достатъчно да гледа надолу и да се наслаждава на любимата си – наблюдаваше я как подскача, нагазила до колене в морето, докато огромните й гърди тежко се полюшват. Гледаше това Теодор и горделиво се усмихваше.

– Приличаш ми на Аполон на Праксител – казах.

– Този Праксител скулптор ли беше? – попита Теодор.

– Един от най-великите в Древна Гърция – отвърнах.

– Добре ме запомни, браток – усмихна се Теодор и изпъна снага. – Запомни ме, както съм омазан с глина, за да не се чудиш какво да ваеш, когато един ден се решиш да направиш своя Аполон. Аполон на Божидар.

Още като чух тия думи, бях убеден, че са поредното пророческо прозрение на Теодор, затова се постарах да запаметя сцената от плажа дълбоко в мозъка си – на място, защитено от заличаване.

Когато дойде време да извая Аполон на Божидар, божественият образ вече бе стоял достатъчно дълго на пиедестал в съзнанието ми. И имаше напълно завършен вид – още преди да започна да го изпълнявам в материал. Освен това с годините бях придобил нужната сръчност, така че хич не се и колебаех дали ще се справя.

Докато работех по фигурата, постоянно хвърлях по един поглед към мястото, отредено за нея – към центъра на циркуса. Статуята трябваше да гледа право срещу мене – ден и нощ. Всъщност, имах нужда Теодор да ме държи под око. Имах нужда от Теодор.

Грубите ми пръсти оформиха едно съвършено тяло. С последното докосване направих върху лявата длан на бога почти невидима резка – като белег от стара рана.

Всички харесаха Аполон на Божидар. Той бе отлят от бронз и зае мястото си в средата на циркуса, над чешмата. Така вече постоянно ме държеше под око.

Реших да не казвам на Теодор как съм украсил родния ни площад. Надявах се, когато се прибере някой ден, да хареса скулптурата и да почерпи по бира.

Мина месец и побратимът ми звънна по телефона от Сингапур:

– Браток – рече, – да знаеш каква носталгия ме тресе…

– Нали беше космополитен тип? – попитах го аз.

– По-точно… – въздъхна Теодор, – имам носталгични халюцинации. Постоянно в ушите ми звучи натрапчиво ромолене, което става особено непоносимо нощем, когато е тихо.

– И на мене веднъж ми пищяха ушите… Цял месец пих хапчета, но се оправих.

– Браток – продължи Теодор, – постоянно чувам шуртене на вода.  И не само я чувам как църцори, но я усещам и как смърди… Смърди на сяра. Тоя адски аромат не мога да го сбъркам. Така ухае само чешмата на циркуса.

– Чудна работа – успях да кажа само и вдигнах поглед към статуята на Теодор. Около нея се стелеше облак пара.

През нощта сънувах сън. Сънувах, че седя пред къщи – на масата на двора, и пия вино. Беше късен следобед и ниското слънце ми светеше право в очите. И както си седях, сякаш усетих, че статуята ме наблюдава.

– Браток – кимнах на бронзовия човек, – ела да пием по едно вино!

Теодор бавно се раздвижи, слезе внимателно от пиедестала си, огледа се, прекоси улицата. Дойде и седна тежко на стола до мене.

Донесох му стъклена чаша. Напълних я с червено вино. Той ме гледаше сърдито, стиснал устни.

– Наздраве! Жив и здрав бъди! – казах и отпих.

Теодор хвана чашата и я стисна с металните си пръсти. Едва не я пръсна… После бавно я поднесе към устата си и я надигна. Виното обаче се изля по брадичката и шията му, а после се стече надолу по бронзовия торс.

Теодор остави чашата на масата и взе да хлипа – целият се затресе.

– Какво? – попитах.

– Ъъъ – той посочи с пръст устните си.

– Не можеш да си отвориш устата?

– Ъхъ – кимна Теодор.

– Затова няма как да пиеш – досетих се аз.

Бронзовият побратим кимна още веднъж, изправи се и бавно се върна на пиедестала си.

Няколко дни подир това съновидение отново се чух по телефона с Теодор.

– Браток, сигурно си ми направил някаква магия? – каза той. – Няма друго обяснение…

– Каква магия, бе?

– Върху кожата ми се появи странно петно. На дясната ръка, горе под мишницата, от вътрешната страна на бицепса. Прилича на татуировка, но е по-бледо.

Попитах:

– Какво общо може да има между това петно и моя милост?

– Сякаш си се подписал върху ръката ми… Това е общото – отвърна Теодор. – Много добре помня подписа ти – Бо…р. С рисунка на борче. Няма как да го объркам. Точно така се подписваш върху пластиките си.

– Чудна работа – казах и побързах да затворя телефона. После вдигнах очи към статуята на циркуса. Тя си стоеше тихо на мястото и всеки можеше да открие върху нея подписа на автора й – горе на дясната ръка, отвътре на бицепса.

На 22-и юни, точно в деня на лятното слънцестоене, се събудих рано-рано сутринта. Погледнах часовника – беше 6 часът. Обикновено се будех към девет. Повъртях се двайсетина минути в леглото и като реших, че не мога да заспя, станах да си направя кафе. Щом влязох в хола, разбрах, че нещо не е наред. Огледах циркуса и… О, боже! Статуята я нямаше.

Изтичах по гащи навън.

Някой беше откраднал Аполон на Божидар. Беше го отрязал от постамента на две места. Единият срез разсичаше палеца на десния крак – защото богът едва докосваше земята с този крак. Другият срез бе по-вандалски – минаваше точно над глезена на левия – опорния крак. Така върху постамента над чешмата беше останала да стърчи само част от единия кух крайник на статуята.

Обадих се в полицията. Ченгетата дойдоха, документираха пораженията и ме увериха, че ще реагират бързо.

По обед джиесемът ми иззвъня. Погледнах дисплея му – там беше изписано името Теодор. Ухилих се и допрях слушалката до ухото.

– Здрасти, браток – рекох. – Не е ли много рано сега в Сингапур?

– Божидаре, аз съм – чух глух глас отсреща. Беше Ница, жената на Теодор. – Лоша работа… – рече тя и се разхлипа. Дълго, дълго я чаках да се посъвземе. После успя някак да каже: – Теодор катастрофира и вече пет часа е в кома… Да се молим да оживее!

Глътнах си езика и само мучах нечленоразделно.

– Моля те – продължи Ница, – да кажеш на техните. Аз няма да събера сили.

– Да, да – промърморих.

– Божидаре… – пак изхлипа Ница, – стискай палци, много е зле Теодор. Докараха го без един крак. Единият крак му го няма… Ще ти се обадя скоро…

– Чао – казах и затворих телефона.

Пред очите ми падна пелена. Нарязах си салата, седнах на масата в двора и изпих няколко ракии.

Когато умът ми се избистри, качих се на пикапа и поех към циганската махала. Бях сигурен, че ще се опитат да нарежат фигурата на парчета още същия ден. Утре щеше да бъде късно.

Карах бавно. Оглеждах се, ослушвах се. Уличка след уличка. Пребродих махалата, продължих през промишлената зона. И ето – чух метално кънтене…

Промъкнах се в задния двор на старата консервна фабрика и там открих това, което търсех. Десетина цигани се мъчеха да разфасоват съвършената фигура на Теодор. Подскачаха около статуята като лешояди край мърша. Старият ми познайник Кьопето – вече с прошарена, пооредяла брада и хлътнали бузи, беше стъпил с два крака върху бронзовия торс на бога и блъскаше с огромен чук главата му.

Свирнах с два пръста. Кьопето спря да блъска и бавно се обърна. Видя ме, озъби се и стисна здраво чука. Другите цигани набързо се въоръжиха – кой с тръба, кой с тояга.

С кански рев хукнах право срещу тях. Кьопето ме срещна първи и чукът му изсвистя на сантиметър от ухото ми. Направих крачка встрани и го ритнах между краката. Той дори не гъкна, само се сви на топка. После размахах ръце – като перки на вятърна мелница. Много бях ядосан, много здраво блъсках. Когото ударех, не повтарях. Не успях да натръшкам всичките цигани – двамина от тях навреме се усетиха да избягат. Хич и не ги гоних.

След тая батална битка се уморих и поседнах да почина. Враговете ми се търкаляха в прахоляка, наблюдаваха ме страхливо и не смееха да помръднат.

Чак сега успях да разгледам Теодор. Лявата му ръка беше неестествено извита назад, а лицето – намачкано до неузнаваемост. Гледах го, гледах го, пък изведнъж ревнах като дете. Ревнах и зароних сълзи.

– Ей, бате – обади се по някое време едно от циганетата, – не плачи! Това не е човек. Това е метал.

Когато се наревах, накарах циганите да натоварят статуята на пикапа ми. Те толкова внимателно я пренесоха, че накрая чак ме досмеша.

Цели две седмици ремонтирах бронзовия човек. Работех трескаво от утрин до мрак. Левия крак заварих с аргон, а за да възстановя лицето, се наложи да направя прорез точно в устата.

След като монтирахме Аполон на мястото му на площада, легнах и спах непробудно 15 часа.

Събуди ме телефонът. Както бях сънен, чух познат глас:

– Жив съм, браток. Оцелях. Вчера излязох от реанимация – гласът на Теодор звучеше бодро. – И съм цял. Сингапурските доктори сътвориха чудо. Левият ми крак беше отрязан малко над глезена, но те ми то зашиха. И пак ще си имам крак.

– Браво! Не мога да повярвам – казах и го повторих.

– Браток – продължи Теодор, – най-странното е че всичко си спомням. Пътувах с влакчето от летището за центъра и се чу страшен трясък… Като се свестих, около мене имаше само кръв и стенещи хора. Дълго лежах, без да помръдна, а когато реших да се изправя, гледам – левият ми крак го няма. Тогава отнякъде се появи един мъж, облечен в черно. Той ми стегна раната с колана си, а после рече: „Ей сега ще ти намеря крака!” Тръгна мъжът да ми търси крака, рови се дълго из отломките, накрая се появи с хладилна чанта в ръка и каза: „ Имаш късмет. Намерих го.” И знаеш ли как изглеждаше моят ангел спасител? – пое драматично въздух Теодор. – Беше висок над два метра. Имаше нос като клюн и огромни лапи. Бях готов да се закълна, че ти самият като супермен си прелетял хиляди километри, за да ме спасиш.

– Чудна работа – казах и се усмихнах под мустак.

Минаха още две седмици и Теодор ми се обади отново.

– Да знаеш, браток, много странно се развиха нещата. Реших да дам награда на моя ангел спасител и наех частен детектив да го издири. Детективът каза: „Няма проблем. Не са много хипофизните гиганти в Сингапур. Лесно ще го открием.” Оказа се, че и катастрофата, и спасителната акция е записана с камери. Но никъде, дори за миг, не се появява двуметров великан. Други хора са ме закарали в болницата, а моя ангел спасител аз съм го бил сънувал. Така се оказа.

– Чудна работа – казах.

През нощта ми се яви съновидение: Както си седях на масата в двора и си пиех виното, пак реших да поканя бронзовия човек да ми прави компания. Той бавно слезе от пиедестала си, но като тръгна тоя път към мене, видях че куца с левия крак. После Теодор се настани на масата ми, а щом му налях вино, надигна чашата и я изпи на екс.

– Благодаря, че ми направи прорез в устата – каза. – Радвам се, че вече умея да говоря и мога да ти кажа, че те обичам повече от брат.

– И аз те обичам повече от брат – рекох.

Pin It
Костадин Костадинов
Костадин Костадинов е български писател и издател, съосновател на издателство „ПАН“ – едно от водещите детски издателства у нас.
Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 14 часа
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 18 часа
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 2 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разказът не е издаван... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    От коя книга е този... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма ли мъже, няма и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А това момче, младо... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм тук достатъчно... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Златко внимавай! ... преди 3 седмици