1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

(Измислен разказ за хора, които не са съществували)

Меир Шалев, „Исав“

Изд. „Колибри“, 2012

2012_06_Meir_Shalev

Младият херцог Вилхелм от рода Геслер умря при зло­полука по време на лов, когато беше едва петгодишен. Дива гъска изпляска с криле, в гъсталака изтрещя изстрел, дете­то падна на земята, загърчи се и закрещя. Виковете му се разнесоха над прахта, заплетоха се в тръстиките, блъснаха се в стволовете на тополите, но хрътките бяха обучени да откриват само лисици и диви патици и стигнаха до телцето на херцога едва след като беше замряло. Стрелецът, прост овчар, промъкнал се в ловния имот с надеждата да се сдобие с някой и друг фазан, се самоуби същата вечер, обхванат от дълбока скръб, оставяйки след себе си млада вдовица, нес­вързано писмо на разкаяние и неразрешима загадка – как може човек да се самоубие с два куршума в тила?

Вилхелм бе единият от двама братя близнаци – черве­нокосо храбро момченце – и още четиригодишен умееше да уцелва вдигнати от скривалищата им бекаси и да пуска в полето ловни соколи и хрътки. Няколко дни преди да бъде убит, бе получил първата си ловна пушка, миниатюра на истинска „манлихера“, изработена от най-добрия майстор на оръжия в Европа – Елияу Натан от Монастир.

От деня на смъртта си мъртвото дете властваше в жи­вота на живите родители. Опечалената майка закупи за огромна сума „Пиета“ на Джанини и я окачи в стаята на заги­налия син. Лежеше с часове, свита и сгърчена в малкото му легло, съзерцаваше озареното от сияние тяло на разпнатия и черпеше сили от мощната снага на майка му, известна сред изкуствоведите като „Мадона Робуста[1]“, защото Девата на

Джанини беше едра широкоплещеста жена, с малки остри като на юноша гърди и дълги мускулести ръце. Бащата за­ключи с катинари ловния дом на рода Геслер, запечата пор­тите с восък и се отдаде на други две занятия с благотворно влияние върху мъжката душа – научни изследвания и събирателство. Той записваше крилати фрази, колекционираше миниатюри и микрографии и проучваше явлението стигмата у вярващите католички. Днес е известен като първия, опи­сал случая на Луиз Лато – френска шивачка, от чиито стави на ръцете всеки петък капела кръв.

Братът близнак на Вилхелм, херцог Антон, влизаше при майка си, молеше я да стане от леглото на покойния брат, носеше й цели пакети с любимите й марципани от град Любек, но тя не се поддаваше нито на молбите му, нито на съблазните. Ставаше едва в полунощ и отиваше в пекарната на двореца, там плачеше и ядеше прясно изпече­ни хлебчета, а ако валеше, излизаше навън, та косата й да се намокри от дъжда. За няколко месеца смъртта на сина й я превърна в дебела жена с вечно зачервени очи и подсмърчащ нос. Нае Ернст Вебер – известен художник на детски портрети – и в продължение на седмици описваше лицето на покойния. Вебер нарисува стотици деца, всичките мърт­ви, но тя не призна нито едно за свое. Накрая все пак се намери решение – бе извикан френският фотограф Марсел дьо Вин, който засне лицето на майката, докато говореше за сина си, направи съответния ретуш и се получи поразител­на прилика с покойния.

Годините минаваха. Бащата и майката живееха всеки затворен в собствената си скръб, а херцог Антон от мило дете се превърна в разглезен и капризен младеж. През целия си живот имаше чувството, че покойният му брат го държи за петата[2]. Не намираше забавление в лова, но се посвети на жени, прищевки и карети. По това време братството и равенството – тези „френски болести“, както ги наричаше старият херцог – вече бяха загубили първоначалното си очарование, но херцог Антон разбираше тези понятия по своему и без да подбира, даряваше любовта си на девойки от всякакви съсловия – на момичета от простолюдието и на благородни девици – и всички те се радваха на абсолютно равенство в леглото му. Имаше навика да се предлага сам на дамите по банален френски маниер: „Не би ли искала гос­пожата да преспи с мен?“, но изговаряше думите задъхано и с някаква невинна дързост, притискайки същевременно слабините си към събеседницата си, та да не остане никак­во съмнение относно намеренията му.

Херцогът беше щедър и забавен ухажор, твърдеше и дори доказваше, че егоистите са най-добрите любовници, и си създаде име на познавач в областта на изтънчените удо­волствия, телесните наслади и пренебрегването на норми­те за благоприличие. Нощем спеше в легло, пълно с малки кукли от самурена кожа, чието меко докосване не можеше да се сравни и с най-ласкавия допир, а всяка сутрин, след като старата бавачка напудреше кожата му на най-чувстви­телните места и го облечеше, в стаята влизаха двама млади слуги с огледала в ръце и започваха бавно-бавно да се вър­тят, та да може херцогът от всички страни да се огледа в цялото си великолепие. Закуската се поднасяше „точно два часа и половина след изгрев слънце“, затова за правилното водене на домакинството придворният астроном състави специална таблица с часовете на изгревите и тази таблица я проумяваха дори швабските готвачи.

Херцогът се хранеше от чинии, по чиито краища със златни букви бе изписано „Honni soit qui mal y pense“ – „По­зор за маловерните“, а взискателността му към прясната храна бе толкова маниакална, че му бе построен специален павилион за хранене: с басейн с течаща вода за отглеждане на змиорки, с малка, излъскана до блясък кошара, в която прекарваха последната си нощ теленца и прасенца, и с пещ от ютландски тухли, загрявана с торф, защото няма нищо по-добро от него за печенето на хлебчета.

Но най-известната засвидетелствана изтънченост на херцог Антон не бе свързана с храненето, а се изразяваше в деликатното и продължително притваряне на клепачите, с което той се освобождаваше от водите си – сякаш бла­гопристойният му лик нямаше нищо общо с дейността на низшите части на тялото. Заради тази му привичка на мра­морния под в тоалетната стаичка винаги падаха по някол­ко капки, а докато бе дете, бавачката бе задължена да при­държа мъничкия признак на мъжественост и да го насочва правилно при ходенето по малка нужда. Когато херцогът бе настоял подобна практика да продължи и в зряла възраст, тази му чудатост придоби широка известност и се превърна в една от най-забавните и приятни услуги в най-отбраните публични домове в Европа. В Полша бе наречена „Имаме си малка лейка“, в Испания – „Слепият бик“, във Франция – „Изстрел в мрака“, а във виенските заведения се наричаше просто „Херцогът и неговата бавачка“. Всички тези факти са потвърдени и документирани, а невярващите могат да ги намерят в книгата на Колдуел и Мартен „Начин на живот в европейските дворци през Х1Х век“, макар че на историчес­ките хроники, както и на книгата на тези двамата, не бива сляпо да се вярва.

Във втория том на своето съчинение Колдуел и Мартен твърдят, че херцог Антон отстъпвал по прищевки само на един човек в света – кардинал Бодуен от Авиньон. Ето защо херцогът виждал в лицето на кардинала образец за подражание, зазубрил съчиненията му и се стараел да не му отстъпва в нищо. Впрочем въпросният Бодуен от Ави­ньон бил също важен изследовател и пътешественик. Той оставил няколко илюстровани изследвания върху „Елинис­тичните мозайки в земите на Левант[3]“, в които твърдял, че известната особеност на мозаичните изображения да следят с поглед този, който ги гледа, се дължи на най-обикновено и леко отстранимо кривогледство. Вече петдесетгодишен, кардиналът се присъединил към войските на Наполеон в похода им на изток и в Светата земя се добрал до особено въжделена находка – препуциума, или кожичката от обряз­ването на бебето Исус. Няколко години по-късно предпри­ел второ пътешествие – да търси млечните зъби на детето Исус – и изчезнал безследно.

Уместно е да се отбележи, че вследствие Христовото възнесение на небето препуциумът и млечните зъби пред­ставляваха единствените останки от неговото тленно тяло. И най-отявлените неверници, дори отричащите самата Све­та Троица, признаваха, че въпросната кожичка на Спасите­ля е нетленна, а блясъкът на млечните му зъби непомрачим. Мнозина са ги търсили и мнозина, като самия Бодуен, са съжалили за това. Най-известният пример е на Бодуен IV, кралят на кръстоносците, неизпитвал никога болка, който, само като зърнал кожичката, се покрил с язви от проказа. Този случай е описан в прочутите мемоари на неговия нас­тавник Гийом от Тир и затова няма смисъл тук отново да се връщаме към описанието му. Като по-малко известни жерт­ви може да се посочат германският пътешественик Клаус от Кьолн и датската ясновидка Пия Шуцман. След като се добрали до Йерусалим в търсене на споменатите реликви, незабавно били обзети от стремеж към уединение и се от­къснали от света – той в подземията край Терапион, а тя в манастира „Плач Господен“.

Имало обаче и вярващи, които въобще не пострадали и дори се изхитрили да изнамерят неизброимо количество кожички, дотолкова, че лутеранският свещеник Август Гримхолц писал за тях в книгата си „Францискански заблу­ди“, че ако се пришият всички мними кожички от обрязва­нето на Месията една към друга, от тях може да се издигне шатра с такива огромни размери, та да приюти за нощувка всички кръстоносци, пребродили целия свят до стените на Йерусалим. Но този Гримхолц бил известен като неверник и пияница. Достатъчно е да споменем, че подкрепял хипо­тезата на Гордън за местоположението на Голгота и дори си позволил да изрази съмнение относно истинността на „Жартиерът на Богородица“ – същият, който донесъл от Светата земя Микеле ди Прато, – въпреки че той излъчвал безспорен мирис на девственица.

По ирония на съдбата всичко това вече е потънало в бездната на забвението и името на кардинал Бодуен е из­вестно днес благодарение на няколко незначителни и глу­повати проучвания, направени в младежките му години в католическата семинария в Тулон, между които и това, че най-доброто, подобаващо и приятно избърсване на задните части се постига с малко гъсенце.

„Първо с човката, после с перушината“ – обяснявал младият семинарист на възторжените си приятели и тази фраза: „Premièrement le bec, ensuite la plume“, се превър­нала в девиз в кръговете, които можели да си позволят това удоволствие. Херцог Антон, роден години след из­чезването на кардинала, също я прибави към списъка си от правила и принципи и нареди на своя домоуправител да закупи за отглеждане и размножаване стадо гъски, така че винаги да има на разположение за нуждите си необхо­димите гъсенца.

Херцогът проявяваше склонност и към научни занима­ния. Освен на модните тогава експерименти да се изнамери летателен апарат, по-тежък от въздуха, с които се занимава­ха всички, и на опитите да се подобри велосипедът, задвиж­ван с пара – горещо и бавно превозно средство, след което се носеха пищене и пушек, – херцогът посвети няколко го­дини от младостта си на изследвания в областта на генети­ката и астрономията. Опита се да създаде чист хомозиготен вид бяла врана и наблюдаваше звездите от специална спал­ня, чийто прозрачен таван бе изработен като огромна леща. Нощем тя увеличаваше звездите, а денем я закриваха с чер­но платно, защото нагряваше нетърпимо стаята и веднъж дори опърли две успали се италианки.

Тук е мястото да отбележим, че същата година хер­цогът сключи свещения годежен съюз и негова годеница стана австрийската принцеса Рудолфина – русолява и едра като крава, притежателка на огромни гърди и състояние, – натрапена му от бащините съветници. Размерите на тялото и на ума на принцесата се намираха в обратно пропорционална връзка, но тя бе по-известна с потресаващия лош дъх на устата – от типа, който дори пепел от миртови корени не може да притъпи. Мъртви насекоми и пеперудки покрива­ха дантелените якички и широките копринени скатове на гръдта й – все злощастни мъничета, попаднали в зловонната струя на дъха й.

Няколко месеца преди сватбата херцог Антон заяви на родителите си, че би искал да замине на Изток. Не че беше повлиян, опазил бог, от склонността на някои аристократи, предимно английски, с безкрайно свободно време и пълни кесии, омаяни от Ориента и неговите хора. Не! Желание­то му бе да събере малка сбирка спомени и преживявания, които да облекчат страданието и скуката, очакващи го след венчавката.

„И какво е то съпружеството – цитира на баща си сен­тенцията на каталонския поет Хуан Хименес, – ако не скуч­ният и прашен път, водещ ни право към смъртта.“ Майката на херцога, която по това време от многото скръб, хляб и дъжд беше заприличала на огромна гъба, избухна в рида­ния, но баща му като истински ценител на сентенциите не успя да сдържи усмивката си и го удостои с разрешението и средствата, необходими за пътешествието. Постави му само едно условие – като влезе в Йерусалим, да се обърне към стените му и да изрече сетните думи на Хайнрих V: „Ако Господ ме дари с дълбока старост, ще те завладея!“, а след това да премине със затворени очи по Пътя към Голго­та, като си представя всяка последна стъпка на Исус, както повелява това Орденът на пазителите на Храма, към който принадлежеше и родът Геслер.

Херцогът зазубри най-най-новите пътеводители на Клеменс и Мелвил, както и пътеписите на по-старите им предшественици Странника от Бордо и Поклонника от Ха­новер, и събра свита от съветници, дипломати, гъсенца, телохранители и учени. Разпореди се да приготвят дори леката бърза карета, както и белия липициански кон. Взе със себе си стария лекар евреин Реувен Якир Пресиядучо, а също и преданата си слугиня Зога – огромна албанка, на която като дете еничарите прерязали гласните струни. Беше няма, но достатъчно силна да отнася херцога на ръце в лег­лото нощем, след като беше прекалил с пиенето и удоволст­вията, а след смъртта на бавачката му пое задължението да насочва струята в тоалетната. Беше красива, светлокоса, с гъсти вежди и имаше в гърлото не един, а два мъжеца. Кога­то лошо настроение обземеше херцога, той молеше Зога да отвори широко уста и щом видеше един от двата мъжеца, избухваше в смях като дете. Но най-важната й отлика бе, че имаше същата кръвна група като него. Антон страдаше от ниско кръвно налягане, а чувствените наслади отклоняваха много кръв към долната част на торса, което му причиня­ваше мигрени, слабост и дори припадъци; тогава д-р Реувен Якир Пресиядучо преливаше във вените му от жарката кръв на Зога и го връщаше към живот.

Към свитата се присъединиха фотограф и хроникьор, за да документират пътешествието, и всеки два дни изпра­щаха свитъци хартия и фотографски плаки на родителите на херцога, които не преставаха да се удивяват на различия­та между слова и изображения. Така че освен съвпадението относно началото на пътуването на Виенската железопътна гара и лошия му край в Йерусалим, можеше да се мисли, че става дума за две напълно различни пътешествия.

В Истанбул херцогът бе приет от султан Абд ел-Азиз, който му връчи писма до своите паши и окръжни управители, както и огромна пътна шатра, обзаведена с копринени заве­си и килими, медни тасове и дамаски скринове. В нея имаше и вътрешно помещение за уединение с трикрило огледало, което да отразява любовта от всички ъгли, алабастров леген за миене и наложница черкезка, обучена на европейски ма­ниери. Херцогът предаде на султана поздрави от баща си и подаръка му – преносим ешафод, плод на уменията на гер­мански инженери, единствен по рода си за лекото и просто прилагане на изпълнителната власт в далечните провинции. Ешафодът, който отвън наподобяваше обикновен шкаф на колелца, отвътре съдържаше няколко сгъваеми уреда за мъ­чения и наказания, обслужваше се от екип от двама техници и муле и можеше да се придвижва както по планински пъ­теки, така и по тесни селски улички, за да стигне до всяко бунтовно гнездо. Още същия ден султанът се отправи към близките казарми да изпробва новия подарък върху затвор­ниците, а свитата на херцога се качи на борда на „Мирамар“ и отплава право към земята Египетска.

В сбирката сентенции на херцога баща Александрия се описваше като „древна курва за мъже и народи“. Тя по­срещна херцог Антон със своите топли и влажни повеи и с почетен парад от потни коне и тъпанджии. Той посети овъг­лените останки на голямата библиотека и оплака погубената й навеки мъдрост, разгледа прочутите конюшни, известни с прекрасните си коне и жокеи, потомци на славните кавале­ристи от Сиена. Вечерта в присъствието на двама от настав­ниците си – пруския и швейцарския – проведе разговор с двама младежи близнаци, вещи в любовните игри с мъже и с дребен домашен добитък. Те се впуснаха в мръснишки спомени, като закачливо му намигаха, и предложиха да му изнесат „представление“, на което – така казаха – неимо­верно много се насладили Уелският принц и австрийският престолонаследник Рудолф.

Същата вечер херцогът бе откаран в двореца на губер­натора, където една танцьорка му игра кючек, а пъпът й из­лъчваше възгорчиво примамливо ухание на върбова кора. След това го напоиха с кафе и го натъпкаха с лепкави слад­киши, тежки като олово, чийто вкус беше като на козя бълвоч, залята с мед. За да си възвърне духа, Антон, придружен от телохранителите си, реши да се разходи по крайбрежния булевард сред тамошните търговци – до един облечени в бели костюми, с червени фесове и мухобойки от слонова кост в ръце, като пътьом кимаше и леко им се усмихваше.

През нощта домакините откараха херцога в просла­веното заведение на мадам Антониус. „Единственият в света публичен дом, в който се правят годишни абонамен­ти“, прошепна съветникът му. Тук херцогът провери най-надлежно всички слухове и мълви относно анатомичните особености, с които били надарени девойките от Абисиния, след което му предложиха да прилепи ухо до влагалище­то на една от тях и по лицето му плъзна неволна усмивка, защото от раковината на плътта й се разнесе шум като от далечен прибой и чуден шепот на вълни, и дори, както му се стори, призивните песни на удавници и плачът на сирени. А Зога, горката слугиня албанка, едва не умря същата нощ от завист и загуба на кръв.

„Спокоен и блажен се качи херцогът на борда на „Мирамар“ и отплава от земята на фараоните към Светата земя“, докладва хроникьорът на родителите му и им описа плит­ките вълнички на делтата и заблатените брегове, огромните меки дюгони[4], извиващи се в топлата морска вода, жълтевината на песъчливата Земя на филистимците и чернотата на скалите край Яфо. На фотографията обаче се виждаше само блед измъчен момък, отпуснат в леглото. Алексан­дрийските лакомства още се бунтуваха в червата на херцога и десетки гъсенца бяха изхвърлени от „Мирамар“ и удавени в солените води, но дори чайките – тези най-смрадливи и лакоми птици – се погнусиха от тях.

На пристанището в Яфо го чакаше поредният губер­натор, чиято брада вонеше на риба и прах от пожарище. Херцогът пожела да види очуканите каменни стъпала, по които се спуснал пророк Йона, а екипаж от гребци го от­веде съвсем близо до скалата на Андромеда. Обядът му бе поднесен в католическата църква и там му показаха бур­канче с мътна белезникава течност, за която твърдяха, че е „млякото на Мария“.

В същия миг тънка болка прониза тялото на Антон, каквато казват, че изпитват персийките, когато мъжете им изневеряват, но херцогът я описа на ухото на д-р Реувен Якир Пресиядучо като „горещ пясъчен часовник в стома­ха“, после се поправи: „Не! Като крива игла“, а след това изстена и каза: „Като любов, но в черния дроб“. И въпреки че във всяка болка се крият предупреждение и пророчество, той не ги усети, а се качи в леката си карета и се понесе към Йерусалим.

Край каретата тичаха четири едри овчарски кучета и душеха наоколо, а на дебелите им вратове се полюшваха ке­сиите с парите. Пред и зад нея се движеха шест талиги със съветниците и сандъците. Оркестри и патрули на турската войска, както и рояци мухи и дечурлига, посредници, мага­рета и просяци, вдигаха врява и прахоляк. Привечер изпре­вариха огромна процесия от руски поклонници и херцогът с изумление забеляза, че начело и в края на колоната крачат мъжете, а в средата жените теглят с дебели въжета грамадна дървена талига, върху която лежи камбана с гигантски размери и с тегло поне седем тона. Жените се привеждаха и стенеха от неимоверното усилие, а мъжете ги насърча­ваха с вода и сълзи и им подвикваха думи на поощрение и подкрепа. Начело на процесията крачеше висок як селянин с дълга брада, лице на поет и големи ръце. Херцогът наре­ди на съветниците да го попитат какво означават жените и камбаната, но поклонникът едва ги погледна със страшните си православни очи, отказа да отговори и херцогът продъл­жи по пътя си – като елен, който е подгонен към убийците, но нехае за съдбата си.

Вечерта пътниците спряха в малък прашен градец, който – като всичко останало в тази страна – можеше да се похвали само с останки от миналото. Наоколо пълната луна посребряваше древните маслинови горички, сред които имаше „дървета, посадени още от Веспасиан“, както писа във всекидневния си отчет хроникьорът. Насред калните улички изникваха мраморни стени и дялани камъни, ске­лети на отдавна мъртви величествени сгради и фотографът се пошегува, че не може да ги заснеме, защото не престават да мърдат. И тук бе устроен прием, след който поредният турски наместник покани херцога на любимото зрелище на войниците му – борба по анадолски. Мъжаги с бръснати глави и кожени панталони намазаха телата си със зехтин и се захванаха да се прегръщат и да се блъскат един друг. Във въздуха се разнесе миризма на кръв, кал и сперма. Херцо­гът повърна и го отведоха да види подземните градски во­дохранилища, а оттам – в църквата, за да успее с последни сили да се изкатери до камбанарията, откъдето, по думите на градоначалника, Наполеон стрелял по мюезина, който имал нещастието да се качи на близкото минаре призори и с воя си да наруши съня на императора. Губернаторът му намекна, че може – и дори е прието – да качат някой мину­вач на минарето, за да могат почетните гости да се посъревновават по точна стрелба с великия пълководец. Но за голямо прискърбие на домакина, херцогът се задоволи да използва леглото на Наполеон в компанията на дървеници­те, които не бяха хапвали нищичко от онази историческа нощ. На сутринта Зога му помогна да уцели дупката, в ко­ято и Наполеон бе пускал вода, и този път херцогът усети режеща болка, сякаш от натрошени стъкла, в долната част на корема. Той изстена, отдръпна се назад и се подпря на широкото рамо на прислужницата. После дойде на себе си и отиде да се подкрепи в англиканското училище за девици. Погледа ги как бродират и отбеляза в дневника си: „Всички възпитанички си приличат, сякаш са сукали от една дойка, и всички са със сключени вежди“. След това, въпреки нес­тихващата болка в корема, продължи пътя си.

На хоризонта, през пелената от прахоляк, започна да синее избледнялата стена на планините на Самария и Юдея. Херцог Антон заобиколи възвишението на град Гезер, спусна се в „Долината на разбойниците, където Йошуа бин-Нун спрял луната“[5], хвърли според обичая бодлива клонка в „кладенеца, дето нищо не плава, защото е пълен с отровната слюнка на сатаната“. Керванът отмина някакъв вонящ турски хан, изкатери се по тясна клисура, притисната между мрачни голи планини, спусна се, изкатери се, пак се спусна и спря за почивка. Тук, при завоя на ручея, в малко селище, наречено Колония, херцогът яде едро жълто гроз­де, чиято късна лятна сладост опари гърлото му, подхвърли няколко монети на децата и пи студена изворна вода, уха­еща на полски цветя. Побърза да се уедини с две гъсенца зад кадифения параван, а като свърши, керванът се заизкачва по стръмен криволичещ път, покрит с камъни. Точно по това нагорнище – както му разказа съветникът – са минали войските на Тит и оттук се спуснал Скитникът евреин по пътя към вечното си скиталчество. Още две върволици нис­ки хълмове остави Антон зад гърба си и ето пред него се появи Йерусалим, притаен зад планините.

Защитен от турските стени, които предизвикаха на­смешлива усмивка у артилерийския съветник на херцога, подмигващ с хилядите бойници и огрян от залязващото слън­це, древният град прецени новата си жертва. Мигом изстреля насреща му изпитаните си оръжия – стрелите на позлатените си кули, мрежите от небе и измамлив сумрак, който сякаш мо­жеше да се дъвче. Коленете на херцога се подкосиха. Внезап­но, като по команда, виненият въздух бе разкъсан от острие­тата на лястовичи крила, от звука от тръбите на стражата, от вонята на пот на молещите се. За тази неповторима смесица на „йерусалимския вечерен ветрец, едновременно смърдящ на изпражнения и ухаещ на тамян“, херцогът вече беше чел в книгата на Мелвил. И въпреки това сърцето му подскочи. „Ако Господ ме дари с дълбока старост, ще те завладея!“, из­рече наум думите, но усети, че и сам се съмнява в тях.

Сега градът му предложи обичайните си вечерни до­бавки – удължените сенки на кулите, опустелите пазари, забулените златни куполи и още няколко поетични сцени, добре известни на поклонниците му. Херцогът усети тръп­ките, обещани му от Светото писание и от туристическите пътеводители, и ответния лек и сладостен трепет в долната част на гърба. Той записа в дневника си, че Йерусалим е „единственият град в света, който издава мирис на човешка плът“. Тази забележка обаче донякъде напомня отбеляза­ното в дневника на туриста антисемит Виктор Бурке, който трийсет години по-късно писа, че камъните на Стената на плача „излъчват дъх на уста“.

Мютесарифът[6] на Йерусалим, който го посрещна при Градината на Антимос, закрачи редом с малките си ходила, спря на ъгъла на стената, обясни му, че тъкмо тук Давид е победил Голиат, и му извести, че в чест на пристигането му е разрешил на всички християнски църкви и манасти­ри да бият камбаните – нещо, което им било забранено от триста години. Херцогът бе помолен да вдигне ръка и в миг гръмнаха камбаните и екът им се разнесе над хълмовете. Древните камбанени езици, повечето от които не знаеха що е звън, бяха натрупали едва сдържано желание и насъбран гняв и сега неутолимо заудряха бронзовата плът. И огромен облак от ръжда и вяра се вдигна и замъгли градското око. Това събитие е убягнало от вниманието на летописците, но се среща в няколко книги за музика и тук ще цитираме му­зиколога Густав Щерн – споменавайки го в „Голяма книга за камбаните“, той пише: „Камбаната, а не тъпанът, е ис­тинският инструмент, водещ до катарзис“.

Херцог Антон се изпълни с религиозен плам и това го превърна в лесна плячка. Силен тласък подкоси коленете му и тъп горещ меч се завъртя в червата му. Той избухна в ридания, припадна, мигом бе напомпан с живителна­та кръв на Зога и бе върнат към живот. Слугите издигна­ха разкошната копринена шатра сред дюлевите дървета на „Керем ашейх“[7] – вече несъществуваща градина, която по онова време се намираше между Щъркеловата кула и про­чутия стар бор, чиито семена били докарани в Йерусалим от кръстоносците.

Същата нощ в бивака на херцога никой не спа. Хро­никьорът запълваше десетки страници с описания на ве­ликолепието и величието на древната столица, фотографът негодуваше, че сиянието й осветлява плаките, звездобро­ецът чертаеше таблици на изгревите й, а генералът омърля чаршафите, защото сънува как тя покорно му се отда­ва. Градът, който превръщаше мозъците на властелините в каша от лъжи и безумие, изкарваше пяна на бяс на устата на свещенослужителите и помрачаваше с небивалици умовете на пророците, смаза горкия херцог за броени часове. Цяла нощ той седя под огромното дърво, но въобще не му дойде наум, че дори борът исполин, най-старият от всички жите­ли на града, още не е свикнал с коварството му и ако имаше крака, щеше отдавна да е изчезнал оттам.

На следващия ден херцогът се запъти към Виа Долороза и според завета на предците си от Ордена на пази­телите на Храма вървя от Претория до църквата на Божи гроб със затворени очи, заобиколен от привидения и те­лохранители, които го пазеха да не се блъска в каменните стени. На Четвъртата спирка[8] положи ръце върху следите от нозете на Богородица в Мозайката със сандалите и из­пита очакваните конвулсии. На Шестата спирка[9] той също избухна в ридания, а край църквата „Света Вероника“ све­щениците настояха да извадят бялата копринена кърпа и да избършат от лицето му сълзите, потта и кръвта. През цялото това време херцогът не отвори очи и затова никой не знае какво е видял, но като се прибра в шатрата, запо­вяда на фотографа да иде и да заснеме току-що извърве­ния път. „Крачка – снимка, крачка – снимка!“, му нареди. Самият той се упъти към Гроба на четирите принцеси на склона на хълма Скопус, тоест Наблюдателния, където му показаха куп прешлени и ребра, зъби и бедрени кости като части от някакъв страховит пъзел. И не беше ясно коя е дъщерята на фараона, коя Наама амонитката, коя Яел, принцесата на Тадмор, и коя Луиза, светицата на кръсто­носците. „Мъртъвците – прошепна в ухото му съветникът на излизане от пещерата – са най-силната гилдия в Йеру­салим.“

Междувременно фотографът стигна до Пътя към Гол­гота. Приведен под тежестта на огромната камера, чиито дървени подпори обкрачваха двете страни на тялото му, придружен от двама турски войници и от седем магарета, в чиито дисаги бяха натоварени тежките фотографски плаки, той правеше крачка – снимка, крачка – снимка. Отна­чало всичко вървеше гладко, но като стигна до последните Спирки, които са във вътрешността на църквата на Гроба Господен, гръцкият патриарх му изпрати дългокосите си монаси, които му удариха такъв бой, че той едва успя да се отърве. На другия ден, когато узна кого са набили хората му, гръцкият патриарх ужасно се притесни. Побърза да се яви в бивака, дълго се кланя и шумоля с полите на расото си и накрая покани херцога в лятното си имение. Двамата се качиха в каретата и стигнаха до билото на хълм, изди­гащ се западно от града. Тук бе построен малък манастир в чест на свети Симеон. Те седнаха край боядисана в зеле­но камбанария, оградена от борове и кипариси. Облечена в черно жена им поднесе парчета диня, поръсени с лимон, захар и мента, а пред тях се разкриваше ярка живописна гледка.

На връщане патриархът се радваше като дете. Разказа, че под църквата на Божи гроб се крие мозайка на Афродита, останала от храма й още от времето на Адриан, и „затова подът там е топъл и през зимата“, и неочаквано намигна. После се пошегува относно шашмата как „се спуска сви­ше“ светият огън на всеки Великден и накрая попита ще може ли да подържи юздите и да покара каретата. „Мъжете никога не престават да си играят – каза за оправдание. – Дори да са глави на Църквата.“

Падна нощта. Нови болки забушуваха в тялото на Ан­тон. В бивака го чакаше отегчителен хор от мъдреци, старейшини и равини от всички еврейски общности, строени пред шатрата, и тъй като не знаеха от коя страна е дошъл, пееха наред химните на всички европейски държави. След това избутаха напред млад евреин, който му поднесе седе­фена кутийка, а в нея – петнайсет житни зрънца. Херцогът, изнемощял и болен, нямаше никакво понятие от тънкостите на ориенталското гостоприемство и не можеше да предпо­ложи, че тези петнайсет зрънца са истински микрографски съкровища – върху тях бяха изписани петнайсетте еврей­ски утринни молитви с четчица от един-единствен косъм. Той едва се усмихна с подпухнали зачервени очи, измър­мори „благодаря“ и изгълта зърната, в които беше вложен половингодишен къртовски труд. По лицето на евреина премина вълна от потрес и подобна вълна пробяга през въ­трешностите на херцога. Той отпрати гостите и като видя, че преносимата господарска тоалетна е наобиколена от съ­ветници и телохранители, затърси подходящо място да се облекчи.

Антон се промуши между ашкеназкия и сефарадския равин, все още спорещи кой ще върви вдясно и кой вляво от него, прекоси приведен прашния път, спускащ се към река Кедрон, клекна и се облекчи в сянката на грамадните скал­ни камъни на стената. Едва сега, след като му олекна, се усети, че бе забравил да си вземе гъсенце за бърсане, но из­рови един камък от прахоляка и се избърса с него като най-долен мулетар. С чувство на облекчение се изправи, вървя така до Портата на Баб-а-Заара и мигновено градът сякаш го всмука в утробата си, пое го в каменните си черва, той се гмурна в него и изчезна.

Скоро след това хората на херцога забелязаха изчезва­нето му и изпаднаха в паника. Мютесарифът бе вдигнат от сън, изгуби самообладание, мушна се обратно между пар­фюмираните чаршафи и обзет от страх и притеснение, заскуба косата на легналия до него момък. Всички си спомниха изчезването на двайсетгодишната сестра на руския консул, която седмица по-късно бе открита мъртва сред разкопките на Палестинския изследователски фонд – сърмените дрехи разкъсани, а голото й тяло повито така, както бедуините от­татък река Йордан повиват новородените. Херцогът обаче, без да подозира нищо за това, се шляеше из тъмните улич­ки, вдишваше блажено и тикаше с наслада металния край на бастуна си между паветата на настилката. Той премина под Арката на Лазар, прекоси двойната порта на Манастира на белите сиракини, стисна ноздри, като стигна до клани­цата на шейх Абу-Рубах, от която се носеше воня на кръв, и се озова на малка площадка, добре известна на туристите заради настилката й от червени камъни – възпоменание за света Пелагия. На това място селджукски конници отрязали косите й и бликналата от тях кръв се просмукала навеки в каменните пори.

Тишина и мрак царяха наоколо. Само някъде отгоре навремени долиташе похотлив кикот. Градските камъни из­лъчваха лятната жега дори след залез слънце и хората въз­становяваха сили на плоските покриви. От време на вре­ме оттам хвърчаха недоядени парчета диня и се разбиваха върху паважа. Херцог Антон напипа и вдигна една кора и вдъхна благоуханието й. Воден от необяснимо желание, впи зъби в огризката, покрита с червило и слюнка, и сладостно задъвка. Двама францискански монаси изведнъж изникна­ха в тъмното и единият му подхвърли монета – градският прахоляк вече бе покрил и помрачил блясъка на одеждите му, а с просташката си лакомия той им заприлича на обик­новен просяк. После някъде се открехна врата и се разнесо­ха вопли на изтезавано момиче. Херцогът потрепери, едва не падна, но се овладя и продължи нататък…

 

Превела от иврит: Емилия Юлзари
Откъсът се публикува със съгласие на издателство "Колибри". 

 


[1] Силна, здрава (ит.). – Б. пр.

[2] Намек за библейските близнаци Исав и Иаков – синове на Исаак и Ревека. Иаков бил вторият и държал брат си за петата. По-късно станал праотец на дванайсетте племена на Израил. – Б. пр.

[3] Ориент. – Б. пр.

[4] Едри сладководни млекопитаещи. – Б. пр.

[5] В християнската версия – Исус Навин, водач на еврейския на­род след смъртта на Мойсей. Според Библията, по време на битка помо­лил Господ да спре слънцето над Гаваон и луната над долината на река Аялон, за да успее да победи враговете си. – Б. пр.

[6] Окръжен управител, градоначалник в Османската империя. – Б. пр.

[7] „Лозето на шейха“ (иврит). – Б. пр.

[8] Според християнската традиция на това място Исус срещнал май­ка си Мария. – Б. пр.

[9] Тук Исус срещнал Вероника и ликът му се отпечатал върху воала й. На мястото по-късно е построена църквата „Света Вероника“. – Б. пр.

Pin It
Меир Шалев
Меир Шалев е най-популярният съвременен израелски писател. Книгите му са издадени на повече от 20 езика (за пръв път се превежда на български от иврит) и са удостоени с много национални и международни награди – израелските „Бърнстейн“ (1989) и „Бренер“ (2006), италианската „Джулиета“ за любовен роман (1999), Националната американска награда за еврейска книга (2007), престижните израелски национални отличия „Прат“ (2009) за цялостно творчество и „Нюман“ (2011) за най-добър писател на годината. Шалев е роден през 1948 г. в Нахалал – едно от първите земеделски селища, създадени още преди основаването на Държавата Израел. По-късно семейството (баща му е известният поет и публицист Ицхак Шалев, а майка му е детска поетеса) се премества в Йерусалим. След военната служба, по време на която е ранен при река Йордан, Меир завършва психология в Йерусалимския университет и започва кариерата си като журналист и водещ в радиото и телевизията. И досега, вече посветил се изцяло на литературата, той все още поддържа седмична колонка в масовия всекидневник „Йедиот ахронот“.

Посетители

47

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 15 часа
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 19 часа
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 2 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разказът не е издаван... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    От коя книга е този... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма ли мъже, няма и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А това момче, младо... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм тук достатъчно... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Златко внимавай! ... преди 3 седмици