Ох. Аз съм дяволът. Уморих се. Току що изкатерих тая височина… страшна джунгла е тук. И се уморих.
Сега – да поседна на билото и да се приготвя да правя зло по света. Ох. Доста съм стар, старичък съм, да. Уморих се.
Здравейте. Тук съм, на върха на Връшка чука. Знаете ли къде е Връшка чука? Не знаете. Близо до град Видин. На самата граница между България и Сърбия. Връшка чука е първото голямо възвишение на Стара планина.
Като брадавица е. Грамадна и силно обрасла земна брадавица. Докато се кача до върха, през тия гъсталаци, страшно се изморих.
Седя на най-високата точка и както ви казах – готвя се да правя зло. Първичното зло… знаете ли за него? Аз го нося. Знаете ли, наричат ме Луцифер? Носител на светлина. Викайте ми Светльо. Хаха.
Шеговит съм, нали така. Голям гявол съм аз. Да. Сега ще започна да правя злото, за което съм роден. Което аз съм създал и на което съм носител. Да. Викат ми Луцифер. Тоест – носещ светлина. Ха. Аз нося зло.
Явно злото е някакъв вид светлина. Не мога да разбера хората. Защо ми викат Луцифер? Може би злото е светлина, защото силно разбужда хората. Нали се сещате… когато човек тъне в добро… в блудкаво спокойствие, благодушие и добри чувства… и всичко му е наред… той е като задрямал. А ето – идвам аз, нося зло… Примерно – когато стане убийство. Нали се сещате как им светва пред очите на хората. Как проумяват много неща. Много неща.
Докато всичко е наред, те дремят и не проумяват нищо. Нищо не виждат, защото я няма светлината на злото. Когато дойде злото, и хората започват да виждат много неща доста ясно. Доста ясно, по дяволите. Ха. Пращам нещата по себе си. Да.
Я да видя как са нещата надолу? Виждам какво ли не. Там примерно… там в българската територия виждам граничната застава. Там са войниците. Пазят границата на своите си държави. Глупости някакви. Както и да е. За мен времето е относително понятие, аз живея едновременно във всички времена, но за тия хора там долу е 1989 година. Те мерят времето по смъртта на Христос. Странно. Обичах Христос. Той носеше светлина, наистина. И той казваше, че не идва с добро. Не носи мир, а война. Но го убиха. Ето… както казах, убийството носи ужасно много светлина.
Това убийство, специално това – на Христос – колко ужасно много светлина донесе на хората! А? Нали така?
Ужасно. Хората виждат нещата само, когато те биват осветени от някоя трагедия. Трябва да има кървища и касапници, за да осъзнаят това и онова. Иначе не осъзнават. Виж – каква метафора се получи. Казах, че убийството служи за просветление на много хора… и подсъзнанието ми веднага ме доведе до Христос. А иначе щях да дам за пример Престъпление и наказание на Достоевски. Но с Христос се получи много по-добър пример. Подсъзнателно – наистина. Да. Стар съм вече. Мисленето ме уморява.
Както казах – там долу, под Връшка чука, е 1989-та. Тук горе си е все едно. На върховете не съществува време. И по сипеите не съществува време. Или пък там съществува? Може би по сипеите търкалящите се камъчета отброяват нещо? Не знам. Там където няма щъкащи хора – струва ми се – там няма време. Няма време за облаците. Както и няма време за камъните. Няма дати и години - това имам предвид. А иначе там долу е 1989-та. Я да погледна.
Да. Ето една човешка фигурка излиза от заставта. Кой ли е това?
Аз - така или иначе – знам всичко. Познавам всеки на земята. Правя се, че не знам кой е това, всъщност знам – просто не се вглеждам. От досада. Досадно е да се знае всичко. Това, там долу – тоя който излиза от граничната застава – е редник Калин Терзийски. Знам го добре. Той е едно умно и възпитано момче от добро семейство. Ха ха, каква баналност. Да де, момче, войник е втора година. Малко е развален.
Всъщност – доста е развален. В него има много недоволство. Той е мой човек. Развален: гневен, суетен, мрачен и объркан, честолюбив и предвзет… и подозрителен, много подозрителен. И чувствителен. Не е точната дума чувствителен… някак е чувствен. А това е перверзно. За мъж май не е хубаво. Не знам. Също така е доста надменен. И най-вече – съмняващ се… усъмнен… Съмняващ се във всичко. Такива хора, честно казано – ме дразнят. Даже хехе – даже! и мен ме дразнят.
Но – да, признавам - това са моите хора. По дяволите! Я да се приближа. Я да го видя какво ще прави. Няма да се залавям да правя зло, преди да го видя какво ще прави. Може като го погледам… тоя млад човек – и да ми хрумне нещо. Аз се вдъхновявам от постъпките на хората. Да, да, честно. Хората измислят такива неща…
Ето спуснах се. Летя сега покрай това момче и го гледам съвсем отблизо. Все едно съм стъпил на рамото му. Но аз нямам с какво да стъпя. Аз съм само поглед и фантазия. Виждам бузата и рамото му от съвсем близо. Виждам и мислите му – за мен това е съвсем нормално – да виждам мислите и чувствата. Виждам всичко. И мъха на бузата му. Да – той е съвсем младо момче. Усещам миризмата му. Мирише на млад котарак. Тоест – на нищо. Здрав е. Виждам какви странни и тревожни мисли се въртят в главата му.
Той мисли за това, че не е признат като човек. Всички хора май това мислят. Ужасно се мъчат. Все мислят за това, че не са получили толкова, колкото заслужават. Това ги мъчи. А аз работя именно на такава почва. Видя ли почва от такива мисли – аз посявам зло. Видя ли, че някой пак и пак мисли тия вечни човешки мисли – че не е оценен и че незаслужено еди какво си… и че не е получил това, което заслужава от живота и хората… и аз – так – и посявам зло. Така правя.
Ето – сега редник Калин Терзийски мисли, че на заставата не го смятат за достатъчно мъжествен. За достатъчно голям мъж. Не че на външен вид е женствен. Пък и поведението му е като на обикновено момче. Но зад всички тия неща… има някаква колебливост. И явно другите я забелязват. Те усещат колебливостта и я смятат за немъжествена. Мекошавост ли я наричаха? Както и да е…
И той по принцип от край време се съмнява в мъжествеността си. Момчешки съмнения. Смята, че го смятат за прекалено слаб. Нежен. Изнежен, безволев, отстъпчив. За такъв си мисли, че го смятат. А и то май е така. Май е действително такъв, имам предвид.
Даже наскоро му сложиха прякор. Прякорът, който му сложиха неговите приятели е Женчо. Хаха. Ужасен прякор за едно момче, поне така ми се струва.
Това - защото си беше сложил някакъв гердан на врата. Той искаше да каже на приятелите си, че тоя гердан му е подарък от една доста хубава жена. Да, да - любовен подарък. Защото тя го обича. Но момчетата не го чуха. Не му обърнаха вниманиие.
Явно герданът беше само повод да му измислят тоя прякор. Той наистина е много отстъпчив и колеблив. Аз го гледам – такъв си е. Защото се срамува. Да. Той се срамува. Защото е чувствителен. Нали ви казах вече. Един такъв – чувствен. Има много страсти в него. И това го прави колеблив.
Знете как е – хората се срамуват от страстите си и стават нерешителни и колебливи.
А той… ха ха. Той иска да покаже, че е груб и смел. Че има желязна решителност и воля. Хаха. Все иска да докаже, че е по-мъжествен. Всички момчета са така. Доколкото знам де. Мъчи ги мисълта, че не са се доказали… че не им е признато колко са мъжествени… и тям подобни глупости. И това е добра почва за зло. Както и да е.
Я да видя сега какво прави той?
Гази в снега. Дълбок сняг е навалял тия дни около Връшка Чука. Даже по тая пътека, по която вървим… всъщност - той върви, аз се рея над рамото му… та и по нея има много сняг – а там, където няма пътеки, снегът е дълбок около метър. Редник Терзийски отива да провери левия участък на съоръжението. Ще върви пет километра покрай бодливата тел и ще гледа за следи.
Това вършат тия момчета всеки ден. Проверяват за следи по границата. Ако има следи – значи някой е минал или се опитва да мине през границата. И те трябва да го заловят. В съвсем близкото спрямо тоя момент бъдеще цялта тая работа ще изглежда съвсем глупава. Но сега й придават особена важност. От държавите никой не трябва да избяга, казват сегашните хора, защото светът още е разделен на лагери и тези лагери враждуват и така нататък. Глупости някакви. Както казах – скоро това ще се смята за пълна идиотщина…
… Но сега редник Терзийски много сериозно си върши работата – гледа ту в гладката снежна ивица покрай съоръжението от бодлива тел, ту самото съоръжение. Търси следи от нарушение на държавната граница. А в главата му се въртят горчиви момчешки мисли. Познати са ми такива моменти в момчешките души. Доколкото помня Александър Македонски уби своя приятел Хефестион в момент на подобна горчива слабост. Когато едно момче се чувства обидено, то прави понякога и жестокости. Я…
Какво става?
Редник Терзийски се спря. Чак се блъснах във врата му. Но аз съм само поглед и фантзия, затова минах през врата му, влях се в каротидната му артерия и по нея се издигнах до клетките на мозъка, видях хилядите неврони и синапсите между тях – тревожно и тихо пропукващи с милиони нервни импулси; минах през синапсите като лек импулс, след това се спуснах надалече през неговите мисли, отлетях заедно със стрелкащите се като рибки негови фантазии - чак до остров в Пасифика, до колибата на една жена с тъмно лице. След това се върнах в клетките, прелетях през очите и излязох от него. И се огледах.
Редник Терзийски се беше облегнал на един от бетонните колове на съоръжението и гледаше напрегнато към една групичка ниски дървета на стотина метра от себе си.
Загледах се натам и аз. Я гледай ти! Съвсем до съоръжението от бодлива тел, точно при малката горичка, която се състоеше от пет-шест малки акации – играеха в дълбокия сняг две сърни. Зимната им козина се открояваше - изумително ярка на белия фон. Като петна от ярка, влажна ръжда – двете сърни искряха в най-вълнуващия златисто-кафяво-червеникав цвят. Живи същества в белия сняг. Да! И аз съм много чувствителен, като погледне човек! Красивото винаги е било мое пасбище – там аз винаги съм пасъл своите угоени грехове – за да ги пращам на хората. Хехе. В красивото! Тези сърни бяха много красиви. Да, по дяволите! Знаех какво се ражда в главата на редник Терзийски. Всъщност аз знам всичко преди да се е случило. Ако не бях така разсеян и така небрежен – и то – нарочно – щях винаги да знам всичко – и това щеше да е непоносимо. Но аз се разсейвам и това ми дава възможност да виждам разни неща, все едно не ги знам предварително. И даже – да им се учудвам. Ха! Правя се на човек! Виждам разни неща и се учудвам. Понякога се стъписвам или пък се трогвам. Сега се стреснах. Силно се смутих, наистина…
… Наистина. Смутих се, по дяволите, смутих се от това, което се роди в главата на редник Терзийски. Някой ще каже: нали ти му го извика в главата?! Не беше ли ти тоя, който го накара да помисли това… и да направи това?
М-ммм. Не! Не съм аз! – така ще изкрещя от негодувание - Хорта не правят лоши неща, защото аз ги карам. Мисля, че злото е сторено още, когато са разделили окончателно лошото от доброто. Казват – в райската градина. Там хората са прогледнали за лошо и добро. Това е метфора, в края на краищата… добра метафора… Та така де, оттогава хората се стремят ужасно силно с някаква част от себе си към лошото. Към Злото. Сега примерно бих нарекъл тая част, с която се стремят към Злото: Подсъзнание… Нали така? – да използвам някой и друг човешки термин…
… Това е ясно де… така става, за да има равновесие: щом съзнанието е насочено към това, което наричат Добро, явно за равновесие нещо… да речем – подсъзнанието, ще се стреми към това, което наричат Зло. Както и да е! Веднага разбрах какво се роди в главата на Терзийски. Докато ви споделях тия мои мисли, той вече започна… О, по дяволите!
Редник Терзийски упорито гледаше двете сърни и тялото му бавно се движеше; извиваше се. Погледът му така се беше впил в тях, че бих казал, че е хипнотизиран от тях. И така е – разбира се – в такъв бял сняг тия оранжево-кафяви петна могат да те позамаят. Но имаше и друго… В редник Терзийски се вълнуваше и клокочеше нещо друго. Ярост и Безумие. Двете сърни приличаха на дупка, на подвижна статуя, на жена, на играчка, на самата съблазън! Приличаха на всичко, което едно дете-мъж иска. Да притежава, да оскверни, да поиграе, да убие и да изнасили. Приличаха на жива мишена, по дяволите, на жива стръв за животното в тоя малък човек. На това приличаха. Момчето се раздвижи по-енергично и аз забелязах какво прави. С бавни, змиевидни движения той свали автомата от рамото си, свли предпазителя и с рязко движение зареди. Щрак – щрак. С двойно изщракване затворната рама вкара патрон в цевта на автомата. По дяволите. Знаех си.
Редник Терзийски се притисна с все сила към бетонния кол. Ясно ми беше, всичко ми беше ясно: тая превъзбуда на мъжа, на ловеца. Всяко дете-мъж… всеки мъж съмняващ се в това, че не е достатъчно мъж… ох тая човешка гупост, тия човешки мизерни митове… мъж, мъжественост, ловна страст, мирис на кръв… глупава работа… Редник Терзийски така силно напрегна мускулите си, че чак ставите му изпращяха. Сега той правеше както всички мъже във всички времена – готвеше се за безцелно убийство.
Гледаше двете сърни – те играеха в дълбокия сняг някак прекалено грациозно, някак неловко: снегът правеше движенията им бавни, като нарочно забавени. И неговите движения бяха бавни. Първо бяха бързи, сега вече бяха станали съвсем бавни. Той все едно облизваше нещо – така сладостно се извиваше. Движеше раменете си и ръцете – с насочения автомат – наляво надясно – за да хване по-добре на прицел животните. Като че се наслаждаваше. Всъщност – аз добре знам, че се наслаждаваше. Хм. Даже ми се стори, че изръмжа. Сигурно изръмжа. Или аз съм изръмжал – от негодувание?
Сърните внезапно спряха на едно място. Загледаха се право в мен. Да, да. Те не гледаха редник Терзийски – те гледаха мен. Те бяха усетили дявола. Аз ги гледах точно в тоя момент през цевта на автомата. И те погледнаха в мене. Аз се бях настанил точно на върха на цевта. Исках да погледна точно накъде гледа тая ужасна малка дупчица на цевта. Тя гледаше съвсем точно в плешката на по-близката сърна. Изведнъж нещо щракна. Ударникът.
И аз излетях.
Летях с куршума. Фиииуп. Шляп. Забих се. Влязох право в плешката на сърната. Усетих горещата и, пищяща, безнадеждна кръв – дълбоко в тялото й. И излетях навън. Право в белия сняг. Пуф. Заедно със сноп кръв, плът и козина.
Вдигнах се на десетина метра и се огледах отново. Редник Терзийски стискаше зъби, лицето му се беше сгърчило, беше станало като малка и безцветна точка. Човек загубва понякога човешкия си вид – знам това. Става някак безличен, когато престане да е човек. Обаче… какво е човек? Хм, няма време за такива разсъждения… Редник Терзийски започна да стреля с ужасна скорост – но на единична стрелба – тоест – целеше се, не стреляше хаотично. Повечето куршуми се забиваха в снега пред сърните. Пуф, пуф, пуф. Вдигаха се бели облачета сух сняг. Някой от куршумите минаваха през преспите и шляпваха в оранжевата козина на сърните. При всяко шляпване сърните приклякаха и се олюляваха. Странно – независимо че куршумът удряше едната – потрепваха все едно и двете. Накрая редник Терзийски спря. Отблъсна се от бетонния кол и се изправи. Отпусна ръце. Изкрещя. Затича се към сърните. Едната лежеше съвсем безжизнена, другата топеше муцуната си в снега, лапваше малко сняг и го дъвчеше. Така правят много от съществата, преди до умрат. Предъвкват – за успокоение. Редник Терзийски дотича до сърната и я хвана за муцуната. За миг се зачуди какво да прави. Виждах какво се завъртя в главата му – за миг в главата му се завъртя и завихри ужас. Той осъзна – гледайки живата още сърна – че се е изпуснал. Че е изпуснал бесът от себе си и от човек се е превърнал в ужасен звяр. И от това изпита мигновен ужас. Но хората могат лесно да пренебрегнат човешките си чувствата, когато ги води някоя жестока животинска страст - и редникът дръпна силно главата на животното; отметна я назад. Изпъшка и даже като че проплака – с тънък глас: Да не се мъчиш, мила!
Така изквича той. И докато изпъваше назад главата на сърната, с дясната ръка извади войнишкия си нож. Той беше тъп и почти неизползваем. Но сега влезе в действие. Редникът го заби в гърлото на сърната и с все сила натисна. Плътта – трахеята, ставите и костите – изхрущяха. С няколко силни, отчаяни тласъка на цялото тяло успя да отреже главта и. Лявата му ръка, олекнала – вдигна главата нагоре. Очите на сърната ме погледнаха. Аз се скрих зад една въздушна молекула. Беше ми прилошало.
Погледнах пак надолу. Ама че работа. Момчето-мъж, войникът, седеше в една голяма червено бяла утъпкана територия. Ужасна територия. Около десет квадратни метра, целите покрити с големи петна кръв и хиляди дълбоки следи от копита. Както и от неговите обувки. Много кръв. Редник Терзийски разглеждаше главата и чистеше ножа си. Видах като пред очите си чувството, което сега седеше в сърцето му. Приличаше на голяма, студена, отровна жаба. И седеше върху сърцето му. В нея имаше даже и някакво самодоволство.
Ужас, празнота и самодоволство. Тук, в тая безобразно утъпкана, зловеща територия на смъртта. Ето това са мъжете. Да редник Терзийски. Сега ще го разбереш, надявам се. – така си казах. И се вдигнах с все сили нагоре. Връщам се на Връшка чука. За да гледам отгоре хората. Доста дни ще се чудя, дали да посея зло… дали има нужда от повече.
Ще стоя и само ще наблюдвам. Оставям редник Терзийски да мисли. Както казах: Убийството често носи просветление. Дано в тоя случай, с редник Терзийски, да донесе.
Виждам го сега - как седи и охка. Сред касапницата – в снега.
Човешкото вече се връща в него. Виждам, как човешката му същност го обладава отново. И сега тя ще страда ужасно. Защото той е пожелал да бъде мъж, животно и разни други жалки и мизерни работи…
Дано това убийство донесе просветление.
Това беше всичко от мен. Аз съм Луцифер. Засега – довиждане.
