1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Показвам глава през прозореца. Търся последните лъчи на деня. Вдясно цялото пространство е бетонирано. Високи стени ме ограждат отвсякъде. Вляво е единственото свободно ъгълче.

За късмет, точно там се изтъркулва вечер огненото кълбо. Когато се сетя навреме, отварям широко и съзерцавам вдъхновените акварели на Господ. Това ми носи неочаквано облекчение. Често се изненадвам от размаха на изобразеното, от необикновените съчетания на нюансите, от едва доловимата смяна на картината. Гледам и се уча на смелост и простота от природата.

За лош късмет, тъкмо в този ъгъл вече е излята основата на нов жилищен блок.

Наскоро открих, че се е показал вторият етаж и е зачеркнал стволовете и част от короните на няколкото дървета отзад, които имаха шанса да не бъдат отсечени. Почувствах се ограбена. Обедняла. Съседът ми се смя, когато споделих с него мъката си.

– Лукс е да имаш изгрев и залез в големия град! Искаш ли ги, трябва  да ходиш на село, или да си лепнеш на стената фототапет. Ние тук имаме всичко – локалите, театрите, прогреса. Човек избира кое му е по-важно. Аз дори не поглеждам през стъклото. И за прогнозата питам Мрежата.

Така е – казах си и съжалих, че се бях изтървала пред чужд.

В края на краищата и другите, както мен, искат да имат своя дом в този град, на тази улица. Това е прогресът.

 

Гледам с неовладяна тъга на запад. Осъзнавам, че това са последните седмици, в които ще имам още тоя разкош и не мога да се наситя. Какъв лукс е да тъгуваш по изгубеното слънце! Явно съм разглезена богаташка. Освен на покрива над главата си, държа и на някои екстри – светлина, птичи гласове. Каква наглост! Хората нямат хляб и вода.

 

Наглост и жестокост е гледката пред очите ми. Цели три крана се надпреварват да обесят златната глава. Някакви примки, някакви тежки блокове... Искат да я смажат ли? Железни клюнове я кълват без милост. Разграфяват малкото късче синьо и вкарват слънцето в рамка. Пред строежа, на улицата, се тълпят любопитни. Може би новодомците? На всяка екзекуция се събират зяпачи. В днешно време всичко се документира със снимки и се препраща нататък. В космоса скоро ще научат за поредния опит да затрият светлината. Тия нямат търпение. Бързат  да се нанесат и после да се гледаме като... двама на дуел в тунел. И аз ли бързах така? Да се вградя в мойте четири стени. Да застроя свое кътче от въздуха, небето и всеки залез, който се излъже да се случи под прозореца ми.

 

Зазидана съм в тази панелна гробница с модерно оборудване, да не ми е скучно бавното умиране между стените й. И няма нито една тухла в нито една от тия стени, която да пада и да отприщва свободата. На взора, на мисленето, на музиката поне ... Пред мътния ми поглед – все бетон. Звуците, дето чувам през студените ограждения, не са ми по вкуса. Карат ме да настръхвам. От предразсъдъци най-вероятно. Не знам, ама никак не ми допадат. В такива моменти съжалявам, че дуварите ми не са по-дебели. Така става ясно как се освобождава и мисленето ми. Никак!

Тъпча на едно място и от толкоз огради не мога да видя по-далеч от носа си. Не мога да понеса и две верни ноти от чуждата мелодия, нито фалшивите в гласа на съседката, дето се промъкват през невидимите пролуки. Отвръщам с Пинк Флойд или Вятъра на промяната. Вятърът, който намира всяка дупчица и отворче. Той се промъква отвсякъде и прави въздуха по-светъл и чист.

 

Опитвам се да дишам с пълни гърди. Нещо свири отвърте ми. Коя ли е тази песен? Всичко се е размесило и объркало в паметта ми. Неритмичен микс бумти в слепоочията ми до оглушаване. След толкова години в мечтания гроб, между отстиналите  стени, не се чувствам повече като стопанка. Един погребан жив фараон, затрупан с бившите му любими вещи. Една преуморена жрица, останала без повелител и олтар. Изгубена в пространството на самотата робиня. Ненужна, нежелана, освободена.

Преди жадувала за тая свобода, вече не мога да я имам. Отвикнала съм. Забравила съм какво е. Заградена, насечена от толкова пъстри и коварни бариери, дори не искам повече да съществувам между белите стени на собствените ми кости, в меката подплата на човешката ми плът, в топлия басейн на укротената ми кръв. Рано или късно трябва да се превърна в жива вода, в светлинен газ. В нещо, което взривява, разгромява.

 

Внушение ли е? Дочувам някъде отдолу, между високите бойни стени на вътрешната ми крепост, как бълбукат и се пукат едри мехури. Как вече изгърмяват приземните етажи на собствения ми затвор. Циферблатът в зениците ми го показва. С пожълтели стрелки и избледнял дванайсети час, часовникът им не спира да отчита оставащата отсечка преди взрива.

 

Напрягам се да извадя – в претовареното си от градски пейзажи съзнание – няколкото невероятни залеза, които успях да зърна преди да вдигнат последния етаж на новата постройка. Трябва да ги задържа колкото се може по-дълго. Докато успея да смеся така боите, че да получа ултрамарина и огнените ивици, дето не ми дават мира. Старата истина пак се оказа в сила. Едва когато загубиш нещо, го оценяш истински. Защо не ми липсва той? Къде ли е? От часове не се е показвал на вратата ми.

 

Нарисувах залез. Получи се. Спонтанно изтичах до прозореца и надзърнах навън, да сравня с оригинала. За миг се бях изумила, че вече нищо не се вижда. Тогава неуместна сълза капна на картона и придаде истинска дълбочина на рисунката. В този момент влезе мъжът ми.

– Хей, много е хубаво! – Не е зле, ама не е това, което беше на небето. – Какво ти е, защо плачеш? ... Имах глупостта да споделя истинската причина. Липсваше ми ужасно изгледа от прозореца. Мъжът ми се смя.

– Голям лукс е да имаш някакъв изглед от градски прозорец освен стени. Или трябва да живееш в съвсем краен квартал, или да си богат с къща и съответната  градинка. Няма начин. Обаче тука имаме достатъчно спорнти площадки, басейни, кафенета и, разбира се, паркове.

– Прав си – измрънках и съжалих, че се бях доверила на свой.

 

На следващия ден се обади една приятелка. – Имаш ли желание да слезем до центъра да видим новата колекция на Мадона? – На коя Мадона? – Как коя! Не чу ли, че е направила шикарни рокли на достъпни цени? Може да си струват. – Може. Уговорихме се и след уморително обикаляне от магазин в бутик и обратно, седнахме на кафе. Ненадейно тя ми довери интимна тайна от несполучения си брак. Усетих се задължена да отговоря на тази откровеност. Споделих на свой ред тъгата си по загубената гледка от прозореца. Приятелката ми се кикоти звънко и дълго, докато не се задави. Помислих си: „Заслужавам си го. Пак се изтървах, и то пред приятелка!“

– Мъжът ми, а и съседът, казват, че е истински лукс да страдам поради тази глупост. И, за съжаление, трябва да им дам право. – Ах, твоят си е наред. Може би  имаш малка следзимна депресийка. Стой повечко на слънце. Това ще ти помогне. Както на мен биха помогнали някое Шанелче или Гучи, да ми върнат самочувствието.

 

Реших всеки ден да взимам триножника и да отивам в парка. За моя радост времето се задържа прекрасно почти две седмици. И аз отивах все по-рано и си тръгвах все по-късно. Незаситила глада си по изгреви и залези. Докато кожата ми не издържа. Внезапно, тъкмо когато тенът ми бе станал бляскав, някакви отвратителни пъпки осеяха лицето, деколтето и други чувствителни места по тялото ми.

– Ееех! – рекох си  – ако си беше рисувала, наместо да се пържиш по цели дни, сега щеше да имаш още неща за изложбата и хубаво лице. Ама акъл патки пасе... и в парка! Междувременно бях посетила даже два пъти солариум, когато бе малко облачно. Защото съм човек без мярка. И когато се отправя в една посока, стигам до края й. А от това винаги боли.

 

Онази приятелка не се сдържа и пак кудкудяка с пълно гърло, докато не се задави. Аз й признах, че и мъжът ми не е проумял как съм се докарала до това дередже. Ядосана, бях му поискала сметка: – Къде зяпа до сега! Не можа ли по-рано да ми кажеш? Той също се бе отбранил достойно: – Ти в огледало не се ли поглеждаш? Не можеш да разчиташ на мен. Знаеш, че женените мъже зяпат по чужди жени.

 

Така си беше. Единствено от съседа бях получила истинско разбиране. – Какво сте сторили с красивото си лице! Да не сте заспали на слънце?

– Да – излъгах. И понеже никога не намирам точната мярка, не се сдържах и го попитах защо е била мрачна тази сутрин съпругата му. Изведнъж симпатията му се изпари. Физиономията се изопна и през свитите му устни изхвръкна:

– Отде да знам какви прищевки й развалят все настроението! На мен ми откраднаха лаптопа, а тя е кисела...

 

Ясно. Задръгнах прегорялото си лице умислена. Едно беше сигурно. Дълго нямаше да носталгувам по слънцето. Бях буквално погълнала, в епидермиса си бях запаметила толкова изгреви и залези, че можех спокойно да се отдам на тайнството на сянката. Тя също има своето чудо. И както се познавам, докато не настина сериозно, сигурно все ще го търся. След което ще търся лек в аптеката, при лекаря, съвет от познат, помощ от съпруга и все ще съжалявам, че си признавам грешките, че разкривам душевните си терзания, че нямам сили да се справя сама. Колко хубаво щеще да бъде, ако си бях останала богата с изгледа от моя прозорец! Ако егоизма ми не бе накърнен от новия жилищен блок, налапал хищно всички лъчи...

 

Какво пак свири в ушите ми? Отварям прозореца и не чувам нищо. Само проглеждам в нищото. Пред очите ми, в левия ъгъл на небето, като истински трепти отново един невъобразим залез. Каква е тая моя мания по залезите! Въобще, как да се обясни човешкия копнеж по хубавия залез? В изгревите също има красота. Но сякаш решимостта на началото, тая неустоима дързост на светлината – ослепяват човек. Карат го да притвори клепки и да види отвътре златното чудо.

Аз съм се отдавала без капка колебание и боязън на раждането на един ден. Там  някъде, на морето, за първи път усетих какво е да се слееш със света наоколо, да си малко по-едра песъчинка сред необозримия пясък на крайбрежната ивица, да си балонче от пяната на вълните, на дните... В един-два светлинни мига, под кожата ми проби мощен гейзер и се сля със собствения ми изригнал възторг. Аз бях, усетих го за първи път така осъзнато, щастлива. Частица от голямата хармония.

 

А в залезите има някаква дълбочина. Тя тегли навътре. В тях нищо не изригва. В тях можеш да се отпуснеш и да потънеш. Да се предадеш, да се отдадеш на същата оная хармония. Красиво да си тръгнеш от света, без болка. Сигурно това е вечният човешки страх. Вечният копнеж. Последните лъчи да не пронизват. Как страшно би било да си идеш като нанизан на копие. Аз пак признавам опасенията си. Но не съжалявам.

 

Сред преливащите цветни облаци – розови, оранжеви и сиво-бели, в центъра на златното око, в спектъра, аз искам от лъчите да ме галят. Да ме отнасят плавно, ден след ден. Почти замечтано, докато настъпи оня час и като в нежна люлка да ме залюлеят отвъд. Копнея да потъна неуловимо, както неуловимо го прави слънцето. Да е така хубаво-тъжно-леко, че наистина да ми спре дъхът.

 

Нещо профуча в тъмнината и разсипа въображаемия ми залез. Лъхна хлад. Времето ли излетя? Тук няма прилепи... Ах, времето – тоя разрушител на чудни картини, взривител на домове и пандизи, тоя среднощен разбойник и пладнешки обирджия, само той се промъква така незабелязано и оставя такива жестоки следи!

Само времето бавно, но сигурно ни оставя голи, бездомни, сами. Взривило една подир друга стените на луксозните ни, мизерни гробници. Запалило ни някъде в началото и ни оставило тихо до догорим. Отмъкнало близки и далечни. Изпепелило понякога и най-безценното ни – кутията със свидните спомени.

Само времето и неговата мелодия. Колко се опитвах да я разбера, да я харесам! Вятърът на летящите мигове свири сърцераздиращи серенади на повтарящите се дни. Дните се сливат един в друг и прииждат нощите. Изгревите преследват залези. Приливите – отливи.

Аз крача по невидимо въже, опънато между каменните стени на вечния град, вслушана в тайния вятър. Не балансирам. Не броя стъпките. Само сянката ми нараства и бърза да ме изпревари. Нататък. Напред. Да види още веднъж как  слънцето се опитва да пази равновесие над всичко. И как внезапно пада от небето.

5.4.2012 г.

Pin It
Таня Рупел – Тера
Таня Рупел (Тера) е родена в Благоевград, България. Основното и средното си образование получава в София. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, София, където завършва и свободния факултет по Журналистика. Първата поетична книга на Таня – „Земя, небе и по-нататък“ излиза от печат 1994г. Същата година следва втората част от поредицата, по-късно – трета. 1996г. – първият й роман – „Прошка“;1997г. – новелата „Край реката“; 1999г. излиза сборник разкази и новели „В тишината на залива“; 2001г. стихосбирката „До скоро“; 2004г. „Знак“. Най-новата й белетристична книга „Урок по щастие или нищо подобно“ излиза от печат в началото на 2010г. Таня публикува свои работи в литературния и периодичен печат и участва в радио и телевизионни предавания като гост. Между другото е работила и като водеща на няколко телевизионни предавания с книжна и по-широка тематика. Също така от години в свободното си време рисува и е представяла с успех свои неща във виртуалното пространство. Понастоящем живее и твори в чужбина. През април 2010г. предстои представянето на новата й книга „Урок по щастие или нищо подобно“ в София.
Други статии от този автор

Посетители

88

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 5 часа
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 6 часа
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 7 часа
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 12 часа
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 16 часа
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 20 часа
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 1 ден
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 1 ден
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 6 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 1 седмица
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 1 седмица
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 1 седмица