1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Хубаво селце е Канул. Велико Търново в мащаб, да речем, 1:10. Без църквите и Арбанаси.

Катерили се къщите по баирчинките, та се забравили. Надпреварвали се коя по-високо да е, коя по-далеко да гледа. Дали пък не са и бягали по стръмното и високото, да ги не стига никой!!??…. Добре, ама сред високото и стръмното се крият подмолите на свлачищата и срутванията. Особено напоследък. Климатичните пояси взеха да се разместват и наместват, защото ясно е, не се водят по волята и акъла на човека, а на Земята с нейните повърхности и вътрешности. И не само се наместват, ами проявяват волята си, далеч по-могъща от човешката и подвластна само Нему.

В Канул баирчинките полека, но сигурно, оголяват и обосяват, горичките оредяват, прозирни, като брюкселска дантела. Дъждовете взеха да прииждат стремглаво. Сгромолясат се, сторят набързо потопче някакво или се кротнат и с дни не си отиват. Езера и блата местна собствена направа. Не помагат нито спътникови наблюдателници, нито точни прогнози. Те са само указателни, като табелите по пътищата. На къщите какво им остава, освен да се хлъзгат и да вървят полека надолу, към ниското. Някоя успее да се задържи права, друга – не, килне се и… дотука.

Селцето си има и хора, не се води обезлюдено. (Боже, каква дума за селище! )

Местните догарят като газена лампа или кандило на свършек. Пукат, припламват, мъждукат. Заселниците са или прехвърлили петдесетте пресни пенсии, или спечелилите от новата лотария, която се разиграва по нашите земи. Лотарията е знайна, срещу некой и друг лев, че и гратис – вземай, каквото си искаш. Можеш, дава ти се от някого, от някъде… Куче влачи, диря няма, викат старите. Но то кучета ли са като кучета, цели лами триглави.

Заселниците купуват къщи повече заради големите дворове и се втурват в градеж. Лотарийните имащи вдигат палати и двуметрови огради край тях – пиле да не прехвръкне. Пенсиите правят ремонти, градинки, огради, кучешки колиби и курници. Най-вече обаче укрепват, подпират. Нещо като някогашните залесителни пояси. Зидини, ама с бетон.

Съсед ми е бай Рангел. Прехвърлил осемдесетте, сух, жилест, държелив. В сини дочени панталони и карирана риза, опасал една агнешка кожа на кръста, този човек не спира да работи. Бих го оприличил на мравките, ама той е единак. Бабичката му е болнава, немощна, повече лежи, почти не я виждаме по двора. Налегнала я екзема, от жегата ли, от животните ли, не се знае. Цялата е в някакви струпеи, сърбят, текат, болят, да я ожалиш. Не може нищо да похване горката, Бай Рангел върти и управлява къщата. Голям предводител е на мъничко си дворянство – козичките Болинка и Бенка, седем щурави кокошки, петелът Осман и кучето Айдут. Казвам дворянство, без никакво преувеличение, даже е малко слабо за обитателите на бай Рангеловото имение. Истински аристократи са всички, само кокошките са по-долен ранг.

Кога, как успява тоя слабоват на вид човек всичко да свърши, че да прави и зидини , ум не ми го побира. До към обяд жена му оправена, почистена, закусила, цялото дворянство нахранено и въдворено по места: козичките – на паша, кокошките и петелът – на дворен и уличен обход, кучето – на пост, цялата улица пази. Някой ден успява и некоя манджа да забърка, бобец да свари, миш-маш да опържи. И ето ти го по някое време, клекнал пред поредната зидинка, взема по-малко бъркано с мистрията, лепи, оглажда…

Живо-здраво, бай Рашо, провиквам се аз с кафето и цигарата в ръка.

Здрасти, живо-здраво, байовото.

Пак си подранил, все гледаш да ме изпревариш, приближавам се към оградата аз и смуча настървено петата си цигара.

Бре, кехая, не се подбивай с мене, заканва ми се той с мистрията, кой кога може, чоджум, кога може и кога нагласи душата и сърцето си.

Млъквам, позасрамен, ала със завист незлоблива и възхита. Обичам думите на селските хора, обичам мястото и намерата им. Понякога нарочно се завличам чак до магазина, присядам с чаша бира на пейката при селските мурафетлии и ги слушам и им се радвам. Най-много обаче ме радват разговорите с бай Рангел. Питал съм го за турските думи, влезли трайно в речника му. Откъде, бае, как така, тука турци е имало само за дамазлък, не са се налагали чак толкоз върху вас, защо ти така често употребяваш такива думи, харесва ли ти, навик ли ти е от младини… Той тънко се засмя и рече, че и една другоезична дума да знае човек, е добро, а дваж по-добро е да не я забравя, сиреч да я туря в езика си, стига да е на място и на време. Тогава тя не пречи, закитва още приказката, речта човешка. А тези, неговите думи са малко, запомнил ги от майка си и баба си. Баба му другарувала с една кадъна в съседно село, гостували си отвреме-навреме, кадъната даже проговорила малко от малко български. На него му харесва, но пред сина внимава, не винаги, когато се сети. Не обича Траян да чува турски думи, ама никак, той и това сегашното депесе никак не го ще…Ама кой ни пита нас, никой.

Бай Рангеле, ти пак метър на 50 сантима, а… харесваш си ги тоя размер… що не опнеш наведнъж по-дълго и по-тънко, по-лесно да ти е, подхвърлям аз, повече да се намирам на приказка, отколкото да извикам одобрение и съгласие на предложението си.

Бърканото е на привършване, бай Рангел гребва още два пъти, замазва два-три камъка, изправя се и чисти с изхабен нож мистрията си. Изправя се до количката и помолва да му дам цигара, ако имам, де.

Не пуша, знаеш, и заради Росна, нали видиш на какъв хал е и заради …, що да ти обяснявам, тебе цигарката не ти се свиди, ако ти беше свидно нямаше да си поискам.

Пушим и мълчим. Вече припича, аз съм без шапка, извинявам се и понечвам да тръгна към нас.

Славе, искаш ли да ме чуеш да ти обясним защо са ми късички зидините, или така си ме питаш сал, да не зяносваш бадева стоенето край мен, обръща се към мен и ме гледа внимателно със зачервените си, сълзящи очи.

Ами, как да ти река, и двете, опитвам да се пошегувам, но нещо ми става чоглаво и посягам за нова цигара.

Ако искаш, като на съсед и близък човек, ще ти кажа, стига да не бързаш… ако е само така, не ща с празни приказки да пълним това, що се не пълни…

Тепкам на място, рия земята с крак, както котето зарива акото си. Бре, човекът му с човек, какво ме стори, с две думи бербат ме стори. Решавам да го поканя привечер у нас на чашка, че тогава… даже ще го замоля и защо е турил имена Осман и Айдут. Така му и казвам, той кимва с глава, приятен обед, вика и кривва към къщи.

След две седмици бай Рангел си отиде. Клекнал до зидините, с една ръка в забърканото, с другата се подпрял. Намерила го болната Росна, турила го да полегне и полека се запътила към мен.

Викна на вратата, то от тая екзема само гласът й беше читав.

Éла, молим те, не можем сама да го пренесем.

Какво да пренесеш, къде?

Бай ти Рангел. Напущи ме, човек с човек, напущи ме, без дума да каже. На зидиньете барем да е могъл сбогом да изрече, на зидиньете, ох-ох-ох… изхлипа напевно тя.

Бутнах комшулука, тичешком стигнах до бай Рангеловите недовършени зидини. Наведох се, топъл беше. Повдигнах го за раменете и го довлякох под асмата. Затворих му очите и тръгнах да търся кмета и помагачи да изпратим както трябва човека при Господ.

Pin It
Люба Александрова
Люба Александрова (род. 1942) е завършила химическия факултет на СУ „Климент Охридски“. Специализира в областта на приложната екология. Публикувала е в сп. „Пламък“, „Жената днес“, „Отечество“. Авторка е на стихосбирките „Безоброчно“, „Камъче в обувката“, „Холограма“, „Това, което е“, „Случва се“. Носителка на наградата „Народни будители“ за 2010 г.
Други статии от този автор

Посетители

83

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020