От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

В началото беше само мрак. Мрак и хаос. Опита се да не се смущава от това, защото си припомни, че дори и най-старата, или може би най-важната, или… каквато и да е, от всички човешки  истории, започваше с нещо такова, мрак, хаос и някакво слово, което се носело над водите… Изостави тази мисъл бързо, защото в момента всичката енергия му беше необходима, за да поддържа в съзнанието си усещането за спокойствие. Спокойствие и липса на паника. При всички случаи, на каквато и да е цена. Клаустрофобията, инак отвлечено понятие, познато от купища полузабравени книги и филми, го разпъваше отвътре като закачалка за дрехи, попаднала в еластичен, но непробиваем балон… Абсурдността на сравнението го разведри за момент, опита да си представи как те се борят един с друг, закачалката и балонът, как опитват да си наложат взаимно чуждата, непонятна и неприемлива форма, докато застинат в нещо средно, прилично на течащите часовници на Дали… Паузата приключи също така внезапно, както беше и започнала, защото пред очите му отново просветна яркочервеният, просветващ в тъмното надпис, с който беше започнало всичко.

You’ve been deleted.

Опита се да игнорира застрашаващото присъствие на светещите думи, които, дори и дълго след като бяха престанали да проблясват, оставяха кървавочервен отпечатък някъде по стената на ретината му – червен, заплашителен като всичко червено, и някак много особено, повече от осезаемо тежък в плътната непроницаемост на нещото, в което той беше попаднал, изпаднал, пропаднал, или каквото и да е.

„Всяка история, която не напишеш, рано или късно ще те накара да я преживееш“. Не си спомняше кой и кога му беше казал тези думи. Във всеки случай сега се появиха те, изписани в мътно-млечен, пасивен цвят, който изчезна бързо от пространството в или около стената на ретината му, оставяйки след себе възкиселия вкус на неизречен упрек; впрочем, това вече нямаше значение, не и сега; единствено важното в случая беше, че кървавочервеното понамаля и това го зарадва, разбира се, защото кой ли може да ти повярва, че онова изтъркано cogito, ergo… може да се окаже единствената ти надежда някога, някъде, неизвестно къде, неизвестно кога… Там вътре, в черното и неподвижното, от което, поне засега, не се очертава никакъв изход. Cogito, ergo… Cogito, ergo… Cogito, ergo…

Направи предпазлив опит да помръдне нещо – клепач, пръст, каквото и да е – и беше наказан начаса, под формата на усещане за пълно безсилие, защото, освен непонятно откъде идещата увереност, че, да, той действително притежава неща като клепачи, пръсти и други подобни, да, да, да, хиляди, милиони пъти да!, в състоянието му нямаше нищо друго, даващо дори и най-слабо основание за такъв род оптимизъм. Всичко очевидно, поне за момента, беше кървавочервеното в стената на ретината му, останалото беше само мрак и хаос. Само. Нито дори някой, който да го замеря с ябълки, като бащата в онази история с човека-насекомо. Никога не беше си помислял, че може да стигне дотам, да завижда на някого, изпаднал в ситуация, изглеждаща по-малко абсурдна от собствената му. Отново се съсредоточи върху опитите да предизвика в съзнанието си усещането за някакво подобие на движение. Резултатите си оставаха повече от скромни, дори и след многократни опити, но той продължи, какво друго му оставаше, чак докато умората го затисна с благодатна ръка и му подари поредна порция пълна, ненарушавана дори и от червеното, неизвестно колко дълго траеща, тъмнина.

Събуждането – той предпочиташе тази дума, по липса на някаква друга, по-подходяща за описване на момента, в който освен тъмнина в съзнанието му се очертаваше и присъствие на нещо друго: цветове, спомени, усещания за неща, които не притежаваха друга осезаема демонстрация освен… да, освен това, че бяха тук, при него… Та, събуждането не му донесе облекчение, съзнанието му продължи да се блъска като нарицателната муха в стъкленица, бенг, зззззз, бенг, зззззз, но това все пак беше нещо и той продължи да го върши напук на отчаянието, което, разбира се, го затискаше с безпощадността на преобърната стоманена каса, премазала нечий крак. Зарадва се на поредното сравнение, ако и отново нелепо, защото то идваше от нещо познато, и това му даде усещане за прогрес, за вид напредък, ако и тъмното да си оставаше все така желирано и неподвижно, после се напъна и започна да търси корена му. Стоманена каса, затиснала нечий крак… стоманена каса, затиснала… Ами да! Прозрението го прониза с такава яркост, че за миг му се стори, че тъмнината е изчезнала, и светкавиците на радостта го запробождаха с непоносимото си „осанна“; в продължение на няколко мига му се струваше, че отново преживява онзи толкова банален, но и толкова незабравим момент, първата съзнателно достигната еякулация, после еуфорията се сниши и отдръпна, затихна, оставяйки след себе си само непоклатимата увереност на спомена. Да, да, да – някога, някъде, той беше написал такава история. В момента останалите й подробности му бяха недостъпни, но тази картина – безпомощният, затиснат от непосилно тежката стоманена каса човек – се изправи в съзнанието му с монументалност, подходяща за декор на холивудски филм: Грифит, де Мил, каквото си поискаш. Той приближи предпазливо до образа в съзнанието си, застана пред него в тихо, изпълнено с благодат преклонение, после се осмели, протегна… не му беше съвсем ясно какво точно, но протегна нещо, и го докосна.


Small Ad GF 1

Усещането беше прекрасно – нежно, тихо и изпълнено със себепонятна наслада, като мадлената на Пруст, като всеки спомен, изплувал от необятността на уж безвъзвратно изгубеното; спасителен пояс в океана от черна, ако и може би хранителна супа, в който съзнанието му беше изпаднало тъй безвъзвратно, тъй безвъзвратно… Той се притисна до него с цялото си… неизвестно какво, пък и това нямаше значение, притихна като детенце, гушнато от майка си, отпусна се, остави се на сладостта да го люшка бавно и нежно, чак докато моментът изгуби девствеността си и се превърна в неразделима – о да!, именно неразделима – част от тесния черен свят-саркофаг, който, оказа се, все пак притежаваше достатъчно еластичност и способност за растеж, за да приема в себе си нови неща без видимо усещане за отесняване. Откритието му се стори толкова значително, толкова епохално, че следващите няколко вечности отминаха почти незабележимо, и дори червеното по ретината му някак изгуби нещо от плътната си заплашителност и се поотдръпна назад – все тъй злобно и неподвижно, даже и когато примигваше – но вече някак по-малко доминиращо, не единствено, не всеопределящо. Той вече не беше сам.

Усилията му бяха почти сизифови – нерядко му се случваше да губи поредния, изтръгнат с неописуеми усилия от мътилката на забравата спомен, само на милисекунда преди да е успял да го запечата и задържи при себе си, в саркофага. Но въпреки това – пък и какво друго му оставаше – той продължи да се бори с лепкавата чернилка, измъквайки от нея различни, понякога напълно несвързани едни с други образи, подреждайки ги едни до други с прилежността на немец-естествоизпитател, някакъв откачен Хумболт, класифициращ живинка след живинка, изпълващ страница след страница с никому, освен може би самия нему, непотребни парченца битие, в една отчаяна, но напълно безалтернативна битка със забравата, отчаянието и небитието. Понякога му се удаваше да ги сглоби едни с други, при което се получаваха цели поредици от спомени, все още водещи единствено в нищото, но все пак толкова уютни, толкова дъхави и гушкави с топлината на инстинктивно близкото, познатото, родното, което той не би могъл да обясни никому, пък и каква нужда от това? Друг път си оставаха самотни и ръбести, неспособни на сближаване или примесване с нищо друго – спомени за болки, белези в душата, чието присъствие във всяка друга ситуация сигурно би му било трудно поносимо, потискащо и тежко, но тук, разбира се, те бяха също такива части от бавно увеличаващото се съкровище, както и всичко останало. Остри, пронизващи съзнанието звуци, отделни думи, чието значение той не разбираше („гамен с гамен!“; „веднага махни ръката си от там, чуваш ли!“; „ти не си единственият“; „размерът има значение“); подобни на изхвърлени от океана, огладени от вечността, но заредени с непоносимата острота на непонятността, парчета кехлибар, които той подреждаше в едва обозрими, простиращи се докъдето поглед стига редици – неговите редици, неговото съществуване, неговото всичко…

С течение на времето, някак от само себе си, в хаоса от парчетии започна да се появява и нещо като ред. Някои от думите, като например тази, „Енев“, се повтаряха прекалено често, за да бъдат случайни. Също и усещането за дребност, за собствена незначителност, което полепваше по всяко от нещата му като тънък пласт нечистотия, която в началото той се опитваше да премахва редовно, чак докато престана да му обръща внимание и така го принуди да изгуби остротата си. Крясъци, несвързани викове, спомени за удари между лопатките, по гърба – нищо на света не беше в състояние да премахне спомена за много особената болка, която причинява един нацелен удар между лопатките… Но и прекрасни, красиви неща, които блестяха отдалеч сред редиците: „Приеха мееееее!“, „Господи, колко си хубава!“, „Никога не бях вярвал, че ще успея да те напиша до края.“ Най-често спомените се подреждаха в малки, кръгообразни, неводещи доникъде лабиринти. Други водеха към празни помещения, изпълнени с миризма на мухъл и нечие неприятно присъствие, или просто така, в празното. Рядко му се удаваше да направи повече от няколко последователни крачки, отделните множества си оставаха откъснати едни от други, твърде често намръщени, изпълнени с враждебност, която му беше едновременно и неразбираема, и някак инстинктивно позната: част от нещо негово, което беше се изгубило в мрака, но въпреки това присъстваше. Беше прекалено важно, за да не се усеща.

Моментът, в който най-после му се удаде да изгради и нещо разбираемо, нещо завършено и цяло, все пак настъпи, ако и това винаги да беше изглеждало повече от невъзможно. „Тате, обичам те. Знам, че си при мен. И че винаги ще бъдеш, каквото и да се случва.“ Присъствието, първото не-негово присъствие в саркофага, се оказа онова на нещото, обозначено с думата „тате“ – отначало също неразбираема, после все по- и по-близка, по-преизпълваща всичко, докато накрая се превърна в огънче, което – осанна, осанна! – разпръсна част от мрака и замъждука из него. Мъничка, треперлива свещица. Огьнче. Блясък. После се появи и лицето – отначало само високото, красиво чело, обрамчено от блестящо-сребърна грива, очите с искриците; малките, кой знае защо винаги весели бръчки около тях, големият месест нос, мераклийските устни, вечно разтегнати в усмивка, рядката, къде обръсната, къде не, брадица… Образът не говореше, разбира се – нещата в саркофага си оставаха все така херметично затворени и изолирани едни от други, ако и той отдавна да беше заприличал на някаква абсурдна смесица от Ноев ковчег и Вавилонска кула: един препълнен със звуци и картини, ревящ, пищящ и бушуващ свят, в който никой не разбира никого – но въпреки това присъствието му беше някак инстинктивно успокоително и подкрепящо, нещо което всеки разбира: глътка вода в пустиня, прегръдка за болния, целувка по челото на измъчения…

Оттук нататък стана много по-лесно. Той вече дори не се опитваше да подрежда нещата, те валяха отгоре като парчета от компютърна игра, някакви пъстри, зъбати и чепати картинки – при него нещата най-често бяха чепати, това изглежда беше едно от основополагащите правила на цялото – които се подреждаха от само себе си, без видими усилия от негова страна, просто защото така си беше редно и правилно, такъв вече беше тукашният ред. Появиха се няколко жени, различно важни, после два детски образа, преизпълващи всичко покрай себе си със светлина, особено момиченцето… Заредиха се картини на щастливи или не чак толкова моменти, очерта се живот, преизпълнен с усилия, не винаги непременно смислени, но винаги присъстващи. Очерта се и главният враг – скуката, която винаги досега беше осуетявала всичките му усилия да стигне до нещо стабилно и неподвижно, нещо истински забележимо. Очерта се и пътя, в който той винаги беше вярвал, или поне убеждавал себе си в съществуването му…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И всичко завършваше с алените думи.

You’ve been deleted.

Смисълът им все още си оставаше непонятен, макар и достъпен за инстинктите. Те бяха стената, отвъд която не се виждаше нищо. Пределът. Хоризонтът. Краят на обозримостта. Надеждата, изоставена на входа. Началото на безкрайността.

Той прекара немалко вечности в напразни опити да предприеме нещо против убийствената съдбовност на тази фраза. Опита се да я доближи, да я почувства, дори да се бори с нея. Саркофагът отдавана вече се беше превърнал в подобие на малък, но обитаем остров, гъмжащ от живи и неживи присъствия; времето, в което тук беше властвала тъмнината, му се струваше отдалечено като онова на Големия взрив, но въпреки това непонятността на алената фраза продължаваше да властва над всичко.

You’ve been deleted. You’ve been deleted. You’ve been deleted.

Пръстите му – вече не се притесняваше да нарича с това име усещанията, с които свързваше точно този определен вид преживявания – сякаш започваха да си припомнят нещо сами, без участието на другото, по-централно преживяване, наречено „разум“. В херметичния му свят нещата и без това съществуваха едни през други, в някакво странно състояние на вечна смесеност и припокритост, нехаещо за чисто човешката му потребност от граници и разграничения, от яснота и разбираемост. Сигналите прелитаха и вибрираха, достигаха целите си или не, изчезваха в празното или оставаха запечатани някъде. Понякога му идваше в повече и в такива моменти той почти копнееше за успокоителната празнота на първоначалния мрак, но по правило успяваше да се нагласява и адаптира достатъчно бързо, за да не бъде изоставен някъде далеч в килватера на все по-бурно пенещата се мътилка от информация, когато малко по малко започваше да придобива свой собствен, независим от волята и желанията му живот. Мозайката от преживявания и спомени изгуби пикселизирания си начален облик, оглади се, придоби далеч по-висока разделителна способност и вече го обгръщаше отвсякъде, искряща и ослепителна в пъстротата на безброй милиони цветове, вселена във вселена във вселената.

Докато накрая дойде проблясъкът.

Беше кратък, неописуемо ярък момент, лишен от други измерения освен светлина – един напълно безшумен взрив, който за някаква неизмеримо дребна част от възможно най-кратката наносекунда го ослепи и оглуши, превърна обитаемия му остров в море от блясък и премахна дори непосилната фаталност на алените думи.

Той надигна клепачи – вече не го интересуваше ни най-малко какви точно, реални или въображаеми – предпазливо завъртя първо едната, после другата си очна ябълка.

И я видя.

Тя седеше недалеч от леглото, на което, някак срамно-безпомощно под белотата на чаршафите лежеше собственото му тяло, разпознаваемо единствено поради очевидността на усещането, инак напълно чуждо, инертно и някак изоставено – и четеше книга. За миг той дори успя да се удиви на лекотата, с която го достигаше яснотата на усещанията: след космическия хаос на онова, от което идеше, всичко тук му се виждаше тъй просто, очевидно и разбираемо само по себе си, че за миг той се уплаши дали не е изпаднал в плен на някаква особено хитра, особено притворска игра на собственото му съзнание, но за това не му остана много време, защото тя надигна очи от книгата си…

Зениците й се уголемиха до размерите на вселени, тя бавно вдигна ръка и я притисна към устните си, очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха безшумно, две ручейчета вечност, уловени в точно този конкретен миг…

– Тук… ли… си? Върна… ли се? Наистина?

Той затвори бавно клепачи, молейки се с цялото си сърце тя да разбере сигнала по същия начин, по който той й го пращаше.

„Господи, колко си хубава!“

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Кучета и котки

Кристин Димитрова 03 Май, 2008 Hits: 16425
Перуниките до оградата се размърдаха и на…

Какви пари

Здравка Евтимова 09 Мар, 2010 Hits: 10813
Този баир, който се виждаше от прозореца на…