1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Цвета Делчева, „Реконструкция“
Изд. „Сиела“, 2011 

2012_03_Rekonstrukcia

Червените шифонени пердета откриват огледала, които връщат погледа навътре и само нощен джаз нахлува лекичко, потрепват дежурни светлини, разлистват повърхността. Страшна мъка е заседнала в саксофона. Знанието, което му се полага, дори и нищо да не иска да знае. И този гняв му е достатъчен да пожелае битката с невидимия, но осъзнат съперник, притискащ моя кръг и променящ формата му, без да разкъса мембраната, да се настани в него. Извиква тръпката по ръба на чашата, както пчелата извиква удоволствието по краищата на цветето. Нажежен до розово лотос.

-1-

Тя нарича „съвършенство“ периода от влюбването до първото разочарование, което обикновено е свързано с някакво споделяне. Тогава болезненото научаване на нещо не й позволява да навлезе във фазата на любовта, нейният идеализъм отхвърля това илюзорно засилване на чувството заради ревността, породена от него, след което то рязко отслабва, а самото припомняне на споделеното в определени количества напълно премахва болката.

Споделянето за нея е началото на края, то прави влюбването крайно, то е онова нещо, което не му позволява да продължи вечно.

Тогава тя започва да упражнява едно насилие върху себе си, в което цялото й същество сякаш е заето с някакво самоунищожение на видимата си част, за да преодолее зависимостта и да се подготви за раздяла, за да бъде запазен коренът – копнежът по съвършеното.

-2-

Много обича киното, може би оттам идва тази нейна своеобразна памет за действието, която те кара да се чувстваш като че гледаш филм на език, който не знаеш, и въпреки това имаш убеждението, че схващаш напълно сюжета и дори можеш да го преразкажеш.

И тъй, обзета от един порив, тя се появява на екрана.

Лежи будна в тъмното, изпитва някакво много силно вълнение, което не може да спадне под налягането на съня.

Разхожда се пред огледалото напред назад и само от време на време му хвърля поглед, сякаш му говори.

Седи с отнесен поглед и поглажда ръба на чашата с вино.

Усмихва се на нещо, което не се случва в момента.

Понася вниманието към себе си, за да приключи по-бързо.

Върви сякаш е вдишала нещо голямо и се страхува да не го издиша много бързо. И долавям непосредствено, само по походката й, някаква сила у нея.

На връщане към къщи си купува ягоди, съблича се и ги изяжда една по една – много бавно.

Прокарва ръка по лицето си сякаш проследява някакво описание, рови в гардероба, търси нещо точно определено, облича роклята, отива на някакво тържество, на което почти през цялото време стои с гръб към всички – хубава като в сън.

Върши някакви дребни добрини.

Изглежда, че в този момент й върви във всичко.

Хората, с които се среща, я поглеждат така, сякаш има някаква съществена промяна в лицето й – да не би да си е сменила очите?

Люлее се дълго на люлката на една поляна, някой преминава покрай нея на път към гората, а после – обратно, към хотела, а тя само леко поклаща глава отрицателно.

Включва телевизора – върви някакъв видеоматериал с двама заложници в Ирак, двама нещастници, шофьори на тирове, които ще бъдат убити и вероятно вече са убити; гледа разсеяно като че гледа филм, в който има прекалено много струпване на ефекти, затова изобщо не може да я впечатли; веднага след това трепва смутена.

Минава през парка, скрива се от дъжда под покрива на лятната естрада.

Изважда няколко сгънати листа и чете – лицето й е изкривено от нещо като грозно хилене, не може да събере устата си, да контролира изражението си от някакво вътрешно ликуване.

Сяда на пейката щастливо-уплашена, обречена едновременно на блаженство и невъзможност.

Върви по улицата като че има температура и иска да я свали, преди да се прибере.

Пуска уредбата, усилва звука, пее заедно с певеца, танцува из къщата по един невъзможен за следване начин, за партниране.

Вечеря с някакви хора, светеща като книжен фенер, огряна отвътре от своя си повод.

Отново изважда някакви листове, този път с напечатан текст и се взира в един от тях като в рентгенова снимка – сякаш забелязва някакво малко петно върху дробовете на съвършенството, после ги скрива.

Влиза в кабинет или просто работна стая, сяда, навежда се съсредоточено над документите, след малко погледът й се кръстосва и тя вече не вижда нищо, по-точно нищо конкретно, което да разсейва мисълта й.

Пътува на задната седалка в колата и гледа през прозореца навън, очевидно непрекъснато проиграва ситуации.

Чете някакъв скучен доклад с пропит от чувственост глас.

Слиза на моста, минава под дърветата с кестените покрай университета, после през подлеза с антикварната книжарница с книги, наредени по кръглата витрина, оттам покрай двореца и археологическия музей, спира се под каменното лице на светеца между чинарите, сякаш някой я целува. После завива и там, в този триъгълник между църквата, джамията и синагогата се спира отново, сякаш този някой я целува много дълго и я провъзгласява за царицата на градовете, които лежат отдолу.

Изглежда като приведена в безпомощно състояние, при което наистина всяко споделяне би трябвало да се разглежда като квалифицирано престъпление. 

-3-

Отваря пощенската кутия, вижда бележката за препоръчана пратка. Затваря я. Върви по улицата, стига до пощата. Подава бележката, после бърка в чантата си, вижда, че е забравила личната си карта. Започва да уговаря служителката с такава настоятелност, че накрая тя отстъпва и вероятно прави някакво нарушение на закона.

Разкъсва плика – вътре има папка-бележник, прилича на дневник, на вътрешната страна на който се чете фабричен надпис: In case of loss, please return to:… As a reward: USD…

Слага плика отстрани на бюрото. След като много е настоявала да го получи, сега не бърза да прочете съдържанието му.

Едва изчаква да дойде вечерта.

Запалва всички свещи, които намира из къщата.

Разделя записките на части, за да увеличи предполагаемото удоволствие и започва да чете така, както дете яде вафла – първо леко отлепя най-горната коричка и я изяжда. После със зъби свлича кафявия пълнеж отвътре навън, като извърта вафлата, но внимава да не засегне долната кора. После отчупва долната кора и я изяжда. После свлича със зъби пълнежа. После пак кора. Пълнеж. Кора. Пълнеж и кора.

Непрекъснато насочва вниманието си към определени факти и ги затваря като насекоми във втвърдяващ се кехлибар.

Това възбужда водопад от асоциации с минали събития и в паметта й, като в някаква сграда, се запалват отделни лампи и осветяват цяла поредица от постдраматични, посттравматични сцени: в бяла нощница като на осъдена се събужда и поглежда към една вдълбана дебела свещ, която очевидно е горяла до късно вечерта, лицето й се изпълва с горчивината от някакво знаене, съобщаване, някаква безпричинна жестокост, защото е извършена след това; поема изненадано една снимка, заставена да гради представите си за непознатото с познатото и дори под въздействие на споделеното да приеме неточното му наричане любов; лицето й, което сякаш е натопено във фиксаж, е запазило състоянието на шок, когато промяната в светлината вече подсказва следващия ден – силната за мъжа позиция и слабата – за жената; изважда един диск, слага го в компютъра и започва да чете, изглежда, че ще получи мозъчен удар, но се разминава с нещо като временно ослепяване с едното око.

После лентата се връща отново на сцената, която се вижда през първия осветен прозорец, превърта действието малко напред и показва как тя съобщава нещо и то първоначално произвежда страшен гняв, но след това започва да й придава стойност, която бързо се покачва и колкото и голямо да е усилието, самоунижението, което другият слага на кантара, никога не е достатъчно – едно безкрайно във времето отмъщение, с което като че ли няма нищо общо.

-4-

Тя разгадава „дневника“ на жертвата прекалено дълго, за да притъпи болката, да я направи по-поносима. В същото време чете като с лупа – силното преувеличаване, което в случая е неизбежно, защото е свързано с изключителното значение, което придобива даден човек в периода на съвършенство.

Едната й половина спонтанно реагира с онова желание да насили себе си и да започне да убива чувството, но другата сякаш се възбужда от това, че той е пред нея, в нея, целият, и иска, настоява, вярва, че тя ще го приеме такъв, какъвто е.

Сякаш е положил венеца си върху главата й и я е помолил да му го износи с една необяснима лекота, която вероятно идва от това, че й е казал всичко, дори повече, отколкото е подозирал, че знае.

Тя се бори. Наистина полага изключителни усилия да прекрачи в следващата фаза, дори се опитва „да режисира“ някои сцени:

Отдръпва се и повиква някоя друга да играе на нейно място, а тя стои отстрани и направлява играта, прави леки забележки, че етюдът не е изпълнен с достатъчно чувство, наслаждава се на неудобството от заставянето му да изпълни сцената с тази жена, напряга го докрай, показвайки му с жестове как трябва да го направи, докарва го до пълно изтощение, за да го изпълни със страст, сякаш го прави с нея, а всъщност – с някоя друга;

Изглежда, че тръгва към него, но се отправя към друг, с когото изпълнява танца, но в същото време за него, защото знае, че той я гледа; показва му колко страстна може да бъде, той го преживява с красивата ревност, предизвикана от този жест, който не преминава границите – разстоянието между танцуващите и това, че става пред очите му;

Гледа как той подрежда модела си в еротични пози, тя се скарва с някого наоколо, ядосана е, той дочува, усмихва се, не казва нищо, подрежда друг модел, обикаля около него, самият той не е доволен. Тя променя нещичко в позата, така е по-добре;

Поглежда това, което прави, предлага някакви корекции, той възроптава, но после се съгласява, поправя нещо, по-късно поправките вероятно ще бъдат отхвърлени, но сега тя си тръгва с една особена усмивка;

Пее с отметната назад глава сякаш много трудно взема тоновете, той я следи уплашен, а после иска да я прегърне, щастлив.

-5-

Следвайки философията на физиката, според която осъществяването на всяка потенциална възможност става чрез движението, възстановяването на самата среща протича по същия начин – паметта й се освобождава от всичко друго и се съсредоточава само върху действието или по-точно, тъй като се появява втори персонаж, в паметта й се редуват действие с въз-действие. Освен това прескача и проследява само няколко поредни сутрини.

Чувства се някаква суматоха в едновременното извършване на няколко действия, които биха могли да бъдат първи. Има нещо в нея, което предразполага – може би начинът, по който сяда, навежда се леко напред и настрани.

Безспорно той е голям чаровник, лицето му е направено като от многолистно тесто, движенията му са изразителни, подчертаващи думите. Като че ли не търси в нея изповедника, а само задейства разговори на определени теми, с което сякаш се допитва до мнението й.

Тя слуша с една особена готовност, сякаш винаги е била предопределена за някакви изключително сложни ситуации, в които да се докаже.

Всичко, свързано с тях, в неговата памет е затъмнено, а при нея – осветено. Във филмите, правени от мъже, режисьорът може да нареже вените на героинята си, дори ако после забрави да ги зашие, може да я остави да я пребият до смърт и даже да мислим, че е убита, а той да ни я покаже отново, да добави и дете, без изобщо да й остави белези. Или да положи големи усилия да филмира сценарии, които изобщо не си заслужават. Предпочитанието към такива текстове е като слабостта към жени, които говорят малко и създават илюзията, впечатлението, че зад това стои някаква много интересна същност. А при нея действието е натоварено с толкова драматизъм, че не може да бъде изразено. В сградата на тази „вертикална видимост“, отново използвана като похват, през един прозорец, който винаги свети, се вижда как той понася случилото се, което е очевидно, защото бременността вече й личи, но седят заедно, пият кафе и разговарят така все едно, че нищо не се е променило, че вече нищо не може се промени.

Но умът и паметта явно не са на едно и също мнение за важните неща и подробностите. Тя подминава всички други разговори, чието въздействие само маркира, за да покаже накрая в близък план единствено това, което има отношение към съвършеното. Явно класическият цикъл се завърта и завършва много бързо с една единствена задача – да ни подготви за споделянето.

Ръцете му треперят, докато говори, прави нещо механично – чупи крехките корички на фъстъците.

Тя става и отива до банята. Поглежда се в огледалото. Прилича на човек, който току-що е излязъл от пълна упойка.

Не може да се прецени дали е бил готов предварително, или внезапно решава да разкаже една история със свенливост, която издава любов, и друга, за която очевидно си спомня с мъка и съжаление.

Тя се връща и предлага нещо – може би да сподели на свой ред. Той отказва с красиво движение.

Седят в ресторанта на гарата, тя го слуша как говори, чува нещо доближаващо се до първоначалното очакване, но ей сега ще пристигне влакът, а дори и да има време, всичко вече е предварително загубено. Не се и опитва да го последва в думите, макар, че от всички неистовства, тези са най-хубавите, знае, че в последния момент и двамата имат нужда от крайностите и го слуша така, сякаш всичко не се беше срутило току-що…

-6-

Тя преминава през всички известни фази на тъгата:

Отрича отключването на проблема – не е вярно, това не се случва с мен. Всичко е съвършено. Нищо повече не мога да кажа, освен това: всичко е съвършено. Не се опитвай да ме уверяваш в обратното. Нищо не може да се промени.

Изпада в гняв: не можеше ли да умре, без да й го разкаже?

Върши неща, които ненавижда, от които очевидно се срамува – някакво пазарене, прави го автоматично, не може да се спре. Обръща поглед навътре, после нахвърля нещо върху листчета, прави някакви кръстовидни схеми, статистики…

Няма й нищо, нищо й няма, само леко й се вие свят, опитва се да стане, но всичко се люшва отново пред очите й и тя се захваща за краищата на леглото като за ръбове на лодка.

Накрая признава несъвършенството, но се съгласява, че след като харесва промяната, която намира у него, след като приема резултата, трябва да приеме и приноса на всяка отделна случка.

-7-

Тогава внезапно проумявам, тъй като гледам отвън и мога да се абстрахирам от самите думи, защото не знам какво точно е споделил той, че когато я освобождава от споделяне, то е било от страх от същото – невъзможността да се понесе споделеното.

Макар и да не е имало такова обратно споделяне, преди това тя по всяка вероятност несъзнателно е предоставила твърде много информация или е изпуснала твърде много случайни думи.

Оставила го е да прави собствени тълкувания и така е предизвикала желанието за компенсация, за отмъщение или за доизмисляне на нещо, съответно на нейния възбуждащ свят.

Тоест би могло да има наместване на неговия разказ. За да се получи някакво уравняване. Тя на свой ред прави същото, за да може да „приеме“. Самото наместване е възможно само защото става въпрос за едно уравнение, тоест двете страни на равенството могат да се разменят.

Разликата е само в по-късното отношение към случилото се, когато жената по принцип се води от желанието си да зачеркне, а мъжът – да разкаже.

Но за да стигне до това приемане, тя трябва да бъде напълно искрена, а не просто да симулира постигането на целта.

Знам, че има и нещо друго.

В сградата на паметта й отново се запалват лампи, но този път осветяват една и съща, повтаряща се сцена, последвала нещо, което е смятала, че ще каже само веднъж, ще го каже за последно. Възпроизвеждане на повода за ревност по асоциация, без нейно участие и стигането до една и съща ситуация – изпадането й в истеричен плач, при което другият се успокоява, задоволява се по един своеобразен, садистичен начин, едновременно и проява на мазохизъм към себе си, някакъв псевдоинтелектуален садо-мазохистичен акт.

После осветлението бавно става по-слабо и по-слабо, светлините напълно угасват и остава само впечатлението за огромното съжаление за пропуснатата възможност за една изключителна близост с човек, който й се е доверил, приемайки нея самата по един кавалерски и достоен начин.

-8-

Когато действието стига до втората среща, се улавям, че този път следя само нейните движения.

Движения неизменно на другата сутрин.

Неспокойна е, вглежда се във всяка подробност, в трохите на масата, загрижена за нещо.

Нарежда и разтребва, слага и прибира закуската, и пак я сервира с движения, които се самоотричат. Говори като някой, който се е отказал от цигарите, но му липсват жестовете на пушенето, с които да подчертава думите или да ги използва за пунктуация: запалването – нов ред, дръпването – запетая, движенията на ръката – удивителна, изтръскването на пепелта – тире, загасването на фаса – точка.

Чака. Опитва се да работи. Чака. Не издържа, взема автобуса, като че ли току-що се е сетила, че има да свърши нещо важно. После говори по телефона. Сменя посоката. Сяда на стола отдясно край малката масичка. Отпива от кафето си и му отговаря нещо кратко. Имам впечатлението, че ако й се наложи да сподели, ако той се съгласи тя да сподели или по-лошо, ако настоява за това –тя също ще се изправи пред проблема за служенето с истината – може да казва и само истини, но да пропуска това, което не иска да разкаже.

Пак чака. Най-после излиза навън. Сяда на една от изнесените навън маси в градината на ресторанта. Разглежда някакви коректури. Рови с вилица из месото в чинията си, което се разваля пред очите й.

Разгръща стари вестници, търси нещо, но попада на друго. Нещо, което непрекъснато припомня историята, историите, които напомнят други истории, което пречи на окончателното им архивиране.

Върви през парка, листата са напълно пожълтели, един лек ветрец ги сваля от клоните – всичките, дъжд от листа. Иска да спре, да задържи някак си есента. Може да се проследи настроението й, което постепенно изчезва като дим от цигара.

Слиза по стъпалата, отваря външната врата на сградата. Брадичката й потреперва, ноздрите й се разширяват, старае се да не говори, кимва утвърдително на неговата молба. Плаче сдържано в някакво заведение, като пред хора, после се опитва да каже нещо, но не може да спре да плаче.

Все едно са й казали: „Замръзни!“. Изглежда че признанията му, когато се решава да попита, за да получи нова възможност и да покаже ново отношение, вместо да отрекат споделеното при предишната среща или до го омаловажат, го променят … Макар и отново да казва нещо само най-общо, той очевидно употребява думи, които я шокират с неочакваната си „неточност“ и грубост. След първото споделяне, с което тя успява да се справи, следва преправяне на споделеното и така се стига до ефекта на минало, което не отминава.

Тези признания се забиват в паметта й и с кървавия сплит ведно с алпийското въженце тя полита надолу, към бездната на проблема за следващия ден.

-9-

Връщам лентата назад, за да видя причината, поради която той променя споделеното и тогава забелязвам неща, които при първо гледане се пропускат.

Като избягва по принцип споделянето, тя отново изпуска отделни думи, съобщава безстрастно някакви факти, защото, както обикновено, в разказите си жената несъзнателно напада мъжа, а мъжът съзнателно украсява своите, за да напада.

В същото време споделеното вече от него не може да надмине въображението му по отношение на нейните преживявания и така се натрупва ново количество от същия проблем, което води до повторно „наместване“, за да може на всяка негова издутина да отговаря нейна вдлъбнатина –тоест, да се допълнят до цялото като ин и ян, което се оказва невъзможно, защото твърде много си приличат.

Мисля, че вече напълно разбирам какво се случва нататък.

Тя отново изпада в кризата на непонасянето на споделеното, което всъщност е и отказ за признаване на приликата.

Освен това във второто споделяне мимоходом се появява нов женски образ, който не е съществувал при първото, тоест има едно допълване на споделеното.

То е направило сравнението невъзможно.

В яда си за първи път тя споделя нещо съзнателно, с което прехвърля споделеното върху него, което той на свой ред не може да понесе и така го въвлича в един неравен рицарски (творчески) и гладиаторски (материален) двубой.

Всичко сякаш умира, но коренът остава, готов да роди отново, дори да произведе за кратко време истинска джунгла. Защото благодарение на този цикъл от емоции в крайна сметка тя изстрадва само чувството, не и неговия обект, тоест унищожава обекта като потенциален източник на разочарование, за да съхрани чувството…