1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Въпреки всичко щастливи

Тази книга сигурно щях да я подмина като самолет, но в едно антикварно гнездо се зачетох в нея – есета и фейлетони от неизвестен автор. Човешка книга от сърдечен и добродушен германец. Къси творби, умни и най-важно – карат те да се вгледаш в неща, които не си забелязвал.

Например колко ни е стеснен погледът към възрастните хора, дори към собствените ни майки – живи са, добре са, голяма работа, понеже скучаят, досаждат понякога, дори се сърдят, че не се обаждаме. Ала тихо си отиват. Всеки ден им е даден на вересия. Ние търчим като файтонджийски коне из попрището на занаята, гледаме да не изпуснем дечурлигата, а те – старците, гаснат и искат личен контакт, да ни милват за сбогом с поглед, да ни чуят на живо. И все нямаме време за малко повече време, за едно може би последно домашно свиждане…

„Татко, искам да стана политик“ – обръща се един ден към писателя Бахер неговият син. „Защо точно политик?“ – пита озадаченият баща. Синът му отговаря, че знае – политиката е мръсна работа, но „който не го показват по телевизията, изобщо не съществува!“.

Авторът заключава: „По-рано наистина трябваше нещо да направиш, за да се появиш на екрана, днес е нужно да те показват често, за да направиш нещо“.

Умна книжка, жалко, че открих един-единствен екземпляр в коша за четива по лев, бих купил десетина. Защото книгата е най-мъдрият ми приятел след Учителя Живот. Но защо чакаме да ни дадат по телевизора, за да сторим нещо? Не всеки, когото показват по телевизията, ще оставя нещо в настоящето. И не се знае как бъдещото ще погледне връз него. Животът продължава да ни превъзхожда, защото сме лоши ученици: знаем всичко, но не знаем, че нищо не знаем. Това последното го е изрекъл Сократ. Не за да ни се докара, а за да ни подсети, нас, всезнайковците, че не мислим с главите си, а с телевизорите върху раменете си. И въпреки всичко сме щастливи.

Парламент

Имам автомобил средна ръка, но предпочитам да пердаша през града като повечето софиянци – с гр/адския транспорт. По-бързо е, по-практично, дори е по-екологично. Но не е логично, че досега не съм засичал контрольор в нито една маршрутка. В тези бусчета самоконтролът е на суперпочит – днешните шофьори, в миналото наричани кочияши и файтонджии, сами решават на кого да връчат билетче и кого да подминат с тарикатска полуусмивка.

Онзи ден в таратайката за Гара Север за Своге шофьорът – младок, щастливо разминал се с военната си служба, пафкаше цигари „Парламент“. Опериран съм по рождение от завист, още като дете успяха да ми махнат и трите сливици, но ненужното ми чувство за справедливост остана. И още ме яде като неизлечима болест.

Та казах си, този колар на бензинова каруца няма как да е заслужил толкова висока заплата, че да смуче всеки ден от най-луксозните цигари. Няма как да е високоплатен спец, защото се вижда, че е обикновен придатък към волана. Едва ли има високо образование, едва ли върти голям и отговорен бизнес. Но той вече си има своя парламент лукс, и няма как да му пука кой ще е кмет, какви лица ще влезнат в местния парламент, нито кой ще бъде официалният образ на България през следващите пет години.

Идат нови избори, но не съм чул някой нов кандидат за градоначалник да е обещал, че ще тури точка на всеки подобен разгул.

Затова у нас преобладава треторазрядното мнозинство. Посредствената маса предпочита посредственото общество. В което правилата се определят от нискоинтелигентните хора.

Идат нови избори, но ние, избирателите, пак сме същите. А народът и политиците сме скачени съдове. Каквито сме ние, от градския транспорт, такива са и те, с луксозните цигари. Само дето нито контрольорите, нито кандидатите за кметове сме ги виждали в маршрутките.

Окото на циклопа

Есента е сезонът на зрелостта. Узряват зорите, презряват залезите, листопади политат към пръстта. А ние отново сме целите в очаквания – ще отмине ли най-сетне жегата на кризата, ще отдъхнем ли от непосилния пек на безпаричието, ще издържим ли на смразяващата безработица, ще ни изостави ли чувството, че сме ненужни...

Кризата все някога ще издими като запалена купчина от изсъхнали листа. С нея все някога ще се разделим, но със собствената ни ожесточеност, безпросветност и вандализъм няма скоро да си кажем сбогом...

През пролетта неколцина бивши съученици от кварталното 43-то основно училище посадихме в градинката на черквата „Св. Троица“ трийсетина борчета, липички и дъбчета. Сторихме го пред очите на днешните малчугани, които учат в родното ни школо. Защо ли? За да събудим у тях изконното чувство към общото, за да усетят личната си необходимост като обществена потребност.

Днес в градинката са останали 4 борчета, всички с пречупени върхове. От другите само следи: прекършени стволове, изтръгнати спомени, тревясали дупки, които приличат на детски гробчета. Съученичката ми Милица, най-очарователната певица от „Тоника“, живее срещу градинката и всяка седмица отивала да ги полива. И всеки път е виждала как едно подир друго дръвчетата са нарочно обезглавявани. Последователно. И съвсем съзнателно. Сега вместо паметна градинка на културата там мълчи малкото гробище на убитите ни намерения...

Кризата е време за изпитание, за промяна. Но дори днес, когато сме в окото на Циклопа, не щем да се променим нито като поведение, нито като отношение.

Не ми е жал толкова за дръвчетата. Както се казва, тях Господ да ги прости. Жал ми е повече за нас, българите. Защото няма Бог, който да се смили над убийците на деца. Пък били те и няколко невръстни дръвчета.