1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

И тръгнах към Женския пазар. Не по-късно от десет и половина сутринта. Защо ли в тази празна октомврийска утрин се запътих точно натам? Може би защото имам особено отношение към жените, или пък защото старото му име е Георги Кирков, а това ми напомня за сюрреалиста Джорджо ди Кирико? Не мога да обясня.

Реших да не минавам по заразения път откъм Мария Луиза покрай Лъвов мост. В този път има нещо обидно и мръсно, напомнящо изсъхнала капка циганска семенна течност. Запътих се пеша по прашния път откъм Сточна гара – място на мечтите за всеки, пристрастен към дишането на лепило за тапети. Прашно място. Пресякох булевард Левски и се впуснах в пътешествие по улица Кирил и Методи.

 

Малките пътешествия са много мили. Който веднъж е ходил за бира до най-близкия квартален магазин никога няма да поиска да спре да го прави. Виж осемнайсти блок в квартал Банишора и умри. Малкото пътешествие е ювелирно, то дава възможност да виждаш детайлите, отсенките: всяко пожълтяло листо, всяка тревичка, всеки лишей. По лицето на болнав контрольор в градския транспорт.

 

Вървях в мекия октомврийски предиобед по тясната дълга уличка. Жълтеникави къщи, стари, но не така подпухнали и гъбясали, както тези по старите булеварди. Тук там празни прозорци. Но почти навсякъде следи от упорит живот. Значи тук, на нашата Земя, все пак има живот, мисля си. Навсякъде виждам малки дюкянчета, в които бавно и неотклонно пърха живот – дюкянчета за обличане на копчета, за пренавиване на електромотори и ремонт на стари джезвета. Неведоми са пътищата на старите джезвета.

Пред вратата на работилница за ремонт на цигулки стои момче с черен костюм и червена риза, закопчана до горе, без вратовръзка. Гледа като победител от последната война. Последната война сигурно е била срещу тези, които носят жълти ризи, сини костюми и папионки.

 

Виждам съсипана слаба жена, бедна и обезличена от алкохола, която чука на вратата на запусната къща и извиква женско име. В ръката си, тънка като крак на врабче, държи половин филия, не намазана, а нацапана с маргарин. В първият момент помислих, че е масло, но сега знам, че за тези хора няма масло. Тя викаше женско име и аз разбрах, че отива да занесе тази половин филия на някоя жена, която е по-бедна и по-опустошена от самата нея. Лайф стайл. Стайл оф ауър лайф.

В едно магазинче, ни пълно, ни празно – с чипс и вафли – седят мъж и жена и играят табла. Не е ли рано за табла, мисля си.

И достигам до Женския пазар.

 

Там където има гниене, има живот. Гниенето и животът на Женския пазар са толкова преплетени, че са неразличими. Много интензивни, също така. Иска ми се не просто да видя какво става на Женския пазар, а да видя такива неща, които другите не са видели. И ако мога да извадя от тях някакви мъдри заключения.

 

Ако човек подскача от сергия на сергия, ако ходи и разпитва, ако се вре и досажда с въпроси, няма да разбере нищо. Трябва да седи тихо и в мрачно спокойствие да наблюдава. Скакалецът е глупак, паякът – мъдрец. Ако поседиш безцелно няколко часа на някое безцелно място, ще откриеш странни неща. Например как сервитьорката на някой безцелен ресторант безсмислено ревнува собственика от жена му.

Аз седнах близо до средата на пазара, в малко заведение, в което можеш да се наядеш с гнусотии, да се напиеш с отрови и да получиш няколко добри тупаника в зъбите от местните хора, ако си много хитър. И започнах своето наблюдение.

 

Месо, твърде много месо. Искам да напомня, че това, което четете в момента е лайфстайл четиво. Това е един фешън. Фешън на месо, цигани, продавачи на клечки за уши, на масло в кофи и камъчета за запалки. Както и на един луд, който върви през пазара. За него – после.

Много месо. Зад стъкла, пред стъкла, в мрачни ъгълчета на гнили дюкяни, окачено на куки като продукт на публично разчекване с коне. Магазините за месо са предимно арабски. Българските не са интересни. Явно арабите притежават особен, древен гений, за да измислят такива улични остъклени морги. И най страстният карнивор би изтръпнал от погнуса при вида на арабските магазинчета за телешки гръкляни и агнешки апендикси. Някои казват, че ливанците и други араби са по-цивилизовани от българите. По вида на говеждата синкава плът, захвърлена на мазни мозаечни плотове разбирам, че не са. В едно от магазинчетата мургав мъж реже ярко морав бут и в промеждутъците между два среза яде баница. В магазинчето влиза дебела баба и посяда на стол пред тезгяха. Някак много фамилиарно. Колко струва това шкембе?- пита бабата. Дин и педсе – казва арабина. Почистено? – пита бабата. Не бочистено. Ау, един и петдесет и непочистено, срамота – казва бабата и тук започва тиха и непривлекателна, фамилиарна свада между християнството и исляма.

Между хлебарница и месарница виждам клозет от алуминий и стъкло, а пред него – двама наперени двайсетгодишни цигани – кенефчии. Те са аристократи по дух, брамини сред низшите касти на джебчиите и продавачите на крадени касетофони за коли. И погледът ми попада на две жени – в гръб. Толкова дълги крака, толкова горди походки и черни като асфалт коси не може да има. Вървят, а около тях в радиус от два-два и половина метра странно витае духът на Ню Орлийнс. Циганки-проститутки, мисля си и тръгвам след тях.

Когато стигат до кенефчиите, циганките-проститутки (това звучи като хетери-харпии) казват: О, цунка, как сте, готини? И говорят на български, защото са аристократки. А кенефчиите ги целуват зад ушите, казват им нещо смешно-наперено и запалват цигари.

Аз унило стоя на осем метра от тях и им се възхищавам. Не аз, а те са новите хора, които ще се вливат занапред в русата кръв на Европа. Да!

Сядам в друго заведение и си поръчвам бира.

 

Дванайсет часа е. Пред мен старец с няколко инсулта в тъжната си келява глава продава клечки за уши. Мисля си, защо ли не продава и клечки за очи – да ги слагаш под клепачите на враговете си и да ги оставяш да гледат слънцето? Каква ли е нуждата на хората от клечки за уши? – си мисля. И откъде ли ги намира този треперещ човешки индивид с коса като валмо прах, извадено изпод леглото? Поглеждам очите му и там виждам откъде, как и защо. Не е много весело, но пак повтарям, това е просто лайфстайл.

Отивам при стареца, купувам клечки за уши, които биха ми стигнали за две години напред, ако имах двайсет и седем уши. Старецът не може да говори много, защото говорният център в мозъка му е зле. Фъфли си нещо. И аз разбирам, че са отвратителни тези хора, които се интересуват повече от двестадоларовите си гуменки, отколкото от тези като него.

 

Зад гърба ми продават орехови ядки, на купове, изчистени. Предприемчиви хора, все пак, са жителите на Женския пазар, казвам си. Играят си да изчистят орехови ядки и ги продават умерено по-скъпо. Отивам до близката будка и си купувам еврейски сандвич.

 

Еврейските сандвичи са по-интересни от баналните арабски дюнери. В тях има сигурно не по-малко от четири варианта на смляна соя. Веднъж ядох нещо арабско, което се казваше кубе – беше топка от изключително мазна и тегава, най-вероятно овнешка кайма омесена с цели орехови ядки. Оттогава предпочитам евреите пред арабите.

 

Един дебел мъж върви между сергиите и яде вафла. Разглежда храните. Не се интересува особено от цвеклото и сушените сливи. Разглежда пушените меса, сланините, луканките, пилешките филенца, безкрайните върволици от салами, които могат да уплашат със зловещия си болнав вид всеки здравословен европеец. Аз тръгвам след дебелия човек и го виждам да си купува франзела, а след това и парче пушени гърди – тлъсти като неговите, неестествено жълти. Това е обядът на местния жител – търговец или мошеник. Толкова е дебел, че ме е страх за него. Българите по принцип са дебели и ме е страх за тях. С изключение на жените на бившите мутри, които сега са банкери и които жени ходят на фитнес, за да бъдат слаби, да се харесват и да получават разнообразни подаръци, като малки джипове или някой и друг тупаник за осми март, нова година и рождените си дни. Просто лайфстайл.

Продължавам разходката си из Женския пазар. Изоставям дебелия мазен мъж с мазната му храна, в ръцете на затлъстяването и преждевременната смърт от инфаркт. Насочвам се към една задънена уличка, над входа и има надпис: „Славейче“ – комитет за култура“. Толкова жалка, старинна и неуместна табела не съм виждал, а ей Богу съм виждал доста табели в своя живот. Тя стои на място, където никой не може да я види, над входа на някакъв неведом коптор. Навлизам в него, а вътре един изключително пиян мъж крещи: „Извинявам се!… извинявайте на целия Женски пазар. Извинявам се“. По-навътре от него, в дълбочината на коптора двама мъже седят на масичка и се чукат с бирите си, чукват и трета, недокосната бутилка – най-вероятно черпят свой умрял приятел. Мъжете са млади, но на Женския пазар животът е кратък и брутален. В дъното на коптора мъж на средна възраст влачи за плитката дванайсетина годишна циганка, въвлича я в мрачно стълбище. Тя не се съпротивлява, чевръсто подтичва около него, защото има опит. Навярно я води някъде да я наказва за нещо или да прави секс с нея – мисля си аз. И съм покрусен.

И излизам от гнилия коптор, а навън грее октомврийско слънце, тълпата шуми и над шума й се издигат от време на време гласовете на циганите с колички, натоварени с продукти: „Пази се!“ и аз си мисля, че това е пророчески глас, който казва на тези луди хора: „Пази се!… защото е близо денят на Армагедон, когато земните царе ще се изправят един срещу друг за последна битка, и всичко ще стане ясно.“ Но хората безразлично се отдръпват от количките, псуват и продължават да купуват и продават, защото затова са там – на Женския пазар.

 

А през пазара върви луд, който е навел напред глава, вените на врата му са издути и той спокойно и равномерно крещи: „…тогава американците ще сринат с бомби цял Афганистан и ще влязат за това в рая… и там за всеки от тях ще има по три кувейтски пички, три кувейтски пички, които ще им седят на куровете. А-а-а.“ Тръгвам след този луд, но той върви все в кръг, обикаля една отсечка от пазара и крещи еднообразни неща. Въпреки това ми харесва, защото е антиглобалист и смело изказва мнението си. Българите вече нямат цензура, заради това вече нямат и никакво мнение по никакви въпроси, и нищо не ги интересува, защото не е забранено да се интересуват от нищо. Ако хората на Женския пазар имат общо мнение по някой въпрос, то той е, че този луд не ги интересува, както не ги интересува и нищо друго, освен вяло и немарливо да предлагат и купуват стоките си. Това е стайл оф деър лайф.

 

Отивам до един мрачен ъгъл, навсякъде е разкопано, хората подскачат по тесни дъски сред кал и гниещи плодове и пластмаси. И всичките са жалки, болни, уродливи и мръсни, а аз си мисля за това, как налудничави момчета на средна възраст – политици, икономисти и тям подобни с опънати вратове и ококорени очи се опитват да убедят русите жители на Европа да вземат тези хора у тях – да поживеят – поне в ъгъла до кухненската печка. А русите, здрави, дебело намазани с прясно масло европейци се смеят, показват белите си зъби и казват: Не, не. Ха-ха. Не!

И аз заставам на този отвратителен ъгъл, а едно малко циганче се приближава и ми казва: За пет лева свирката, господине. А аз казвам: Пет лева ли? Я се разкарай. Не те ли е поне малко срам…

 

След това си тръгвам от Женския пазар и влизам в Халите. В тях е някак приглушено, чистичко и мирише на дискретна глупост. Тук нищо не гние, затова няма и живот. Българите не са тук – мисля си. Тука има само някакви хора, които искат да си въобразят, че живеят по-добре от кучета, и правят такива усилия да си го въобразят, че чак се обезличават. Ходят тихо и образовано между подредените щандове, отрупани с най-разнообразни боклуци от поливинилхлорид и полиуретан и си мислят че са открили деър стайл оф лайф. Сред тая спокойна и ведра потребителска пустош ми става тягостно и се връщам на Женския пазар, за да походя след лудия. Пък и пет лева не са много.