1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Живея в центъра на град, в една голяма стая. Отвсякъде виждам и ме гледат прозорците на други такива стаи. Благодарение на тия прозорци и у нас е достатъчно светло, макар директно да не прониква нито лъч. Не съм предполагала, че отразената светлина може да е толкова мощна. Отсрещните стъкла прехвърлят десетки златни мостове насам.

Прозирни и крехки, тези антени в рамки, редовно измивани от усърдни домакини с вода и препарат, блестят настроени на къси и дълги вълни, на всяка честота, където би могло да се улови дори мини-ват от естествената ултравиолетова суровина. Те са може би градските слънчогледи, които следват неотстъпно своя водач отгоре и предават всеки най-малък нюанс в настроението му.

Колко ми е необходимо слънцето сега! Може би ще ми помогнат и тези три брези и двата бора, които стоят на пост между бетонните къщи, сънуват гората и си предават тайнствени послания оттам и други светове по вятъра в листата, игличките и своите асфалтирани сенки. Често птици кацат по клоните и си организират надпявания.

Пеят срещу хорската глъчка, хеликоптера на болницата, несекващото улично движение и най-вече срещу вечно боботещия телевизор на съседа. Трябва да го заглушат, да го удавят в своята музикална програма. И ето че в момента чувам само тях. И най-неочаквано, като отдавна забравена любима мелодия, това отколешно: гуу-гуу-гу, гуу-гуу-гу…

Невероятно! Как докосва душата. Този звук се откроява сред останалите. Сякаш разтегля, удължава, разлива последния звън от обедните камбани на близката църква. Подръпва блесналите трамвайни релси като тънки струни и се понася към онези, другите. Оттатък всички графици и разписания. До последната спирка. При вече пристигналите.

Той не спира движението на нито едно превозно средство. Няма как да спре и времето. Обаче принуждава най-протяжните брънки на часовете и всяка мотриса, дори и най-остарялата, и в най-северния град на земята, да се поклаща в ритъм, който води на юг. На юг и някъде назад и встрани. Към нещо омагьосано-топло, към отминали лета и царства, където са живели … някога… някакви … и може би аз.

Този рефрен кара клаксоните да замечтаят. Покривите да заблестят като върховете на сребърна планина. Чакащия на светофара да носталгува по невъзможната страна на улицата. Толкова близка и все пак непозволена … А аз по теб.

Какво ли е сърцето на тази Гу-гу птица? Защо все тоя неутолим копнеж в свирнята й? Няма ли нещо по-леко, по-игриво в нейния репертоар? Вярно, че от време на време темпото мъничко се изменя. Като че зазвучава по-твърдо, почти окуражаващо. Ама все пак из въздуха остава онзи далечен зов в нереалния вик сред бетона.

Така е и с човек. Опитваш, експериментираш, напъваш се да захванеш по друг начин старата си песен, с нов тембър и ритмика. Веднъж да се събудиш с озаряваща най-първа мисъл въпреки метално-сивото чело на деня. Да се подхванеш отзад напред, да се обърнеш наопаки и да изскочиш по-силен, млад и добър.

Обречена ли съм като тази песнопойка все да тъгувам, все да гукам, докато изкукам? Кой ще ме ориса така? Лош дух извън мен? Всевишният вътре в мен? Неутрончето, което му бях отредила? Или парчето, което (въпреки съпротивата ми) той отчупи и все още държи в грамадната си шепа? Като камъче. И се чуди, и мае накъде да го запрати, та да не му се връща в чепика да го убива. Това парче, голямо колкото сърцето, почти цялата аз. А дали не и неотстъпената, все още приемаща се за независима, територия?

Всичко това малко по малко да го довършва. Несъвършенството на собственото му творение. Неустойчивостта ми. За кой ли път търся, а не успявам да намеря при него закрила. Ако се стегна, ще го надвия ли? Ако съм твърдо решена, ще остана ли – без бог, без господар? Защо ми е, щом съм отново сама! Може ли да съществува стадо без пастир? А пастирът може ли без стадо?

В главата ми като в казан врат и недовират разни подобия на мисли.

Жалка съм, знам. Колко по-страшни болки има! Ала никакви разумни доводи не ме облекчават. В ума ми се надбягват драматични примери и ми иде да почервенея от срам. Обаче съм червена от плач. Нещо ме стиска за гърлото, прегъва ми жлъчката, сплита до невъзможност и без друго обърканите ми черва.

Ще притъпя тая тъпа болка! Та това е само една тривиална, нормална, банална любовна мъка. И като всеки зрял човек и аз съм чула, че от любов не се мре. Поне не скоропостижно (ако сам не се разбързаш). Ама аз се боя тъкмо от тая бавна смърт. Една бавна смърт никога не може да е лека.

О, боже! Животът (ми) е бавна смърт. Как можа в миг на самосъжаление да ми хрумне, че Господ носи чепици и аз съм песъчинката, дето му пречи да върви? Какво самомнение! Пък и със сандали или други някакви засукани изобретения за стъпалата може да са се разхождали древногръцките и римските богове и богини. Някой друг бог от близкия или далечен изток. Но моят, сто на сто, е бил и си остава бос. Знам това.

Нали се опитах да го заменя. Да си избера нов, малко по-ведър. До чиято мъдрост да се стига по един по-проходим, по-поносим път. Или поне изображенията му по стени и куполи да бъдат донякъде приветливи. Виждала съм рисунки на чужди, разсмени богове, потънали в размисъл или наслада … Е, тревата на комшиите си остава винаги по-зелена.

Може би така е устроен умът ми, че да не откривам другата страна на нещата. Тъй или инак, не успях да го разменя за по-добър и сега търся помощта му. Нуждая се от нея. Кой смее да твърди, че човек сам избирал бога си? Аз вече не. Той ме избра. Само това смирение пред тъгата, само тихото му упование ме възкресяват всяка заран, пак и пак.

Когато съм отчаяна, призовавам го. Благодарих ли му, когато бях щастлива? Кога за последно бях щастлива, боже мой! Докога ще повтарям това – “боже“? Само продължавам да подхранвам мита. Не вярвам мъжете да са измислили Господ, за да бъде последната сламка, за която да се хвана аз, още една разглезена женска душа. Имам зъб на всичко, що е от мъжки род. А причината е само в един мъж. В този, който сама си избрах. Всъщност сама ли го избрах, или се оставих да ме завладее като някакъв бог? Днес нещата изглеждат толкова приземени. Няма нищо небесно или съдбовно. Само тая куха самота.

А не се е случило нищо особено. Нищо, което да предизвика края на света. Даже на моя собствен. Нима не бих могла да продължа да дишам и без него? Да живея на друга улица, в друг град, където да имам даже истинска светлина в стаята? Вместо отразяващата повърхност насреща, в която се оглеждам сега. Колко бързо се виждаш отвътре, някак в дълбочина, когато зърнеш разплаканото си копие в огледалото. В този момент аз съм успешна карикатура на себе си.

Той сложи това неуместно огледало, за да станело уж по-светло, по-просторно. В действителност – за да издува перки пред него. Да ме изместват още, и още разширяващите му се рамене и претенции. Как само се блещи срещу собствения си облик! Пра-пра-прадядо му трябва да е бил горила. Или нарцис? Ха-ха – опитвам се да се спася.

Утре ще осъмна помъдряла и вече ще обичам великодушно. Ще го пусна да пасе, където си ще. По чужди пасбища и ливади. По-тучни и сочни. И няма да съхна и жълтея, понеже ще имам обичта си вътре в мен – щедрата, всеопрощаващата.

Любовта – тая вечна поробителка. Докъде ме докара!

Нима се отказах заради нея от свободата си? Та нали свободата беше най-голямото благо? Възпитана съм грешно. Всичко, което съм чула от баща си, никога не се е отнасяло до мен. Той просто забравяше, че не съм момче. На коя жена й трябва свобода? Трябва й сигурност. Най-сетне поне се улавям в женственост или нещо подобно. Заблудената овца се завръща в стадото, при пастира си, до гегата му.

Сигурност не съществува. Знам го със сигурност. По-скоро в езерото Лох Нес има чудовище. Лично аз – стабилната, преданата, еднолюбката – аз съм разлюбвала внезапно и светкавично съм зарязвала. Без жалост. Чудовищно.

Не, не приемам да ме боли така! Докога? Вече не съм на 16. Болял ме е зъб, месеци наред. После го вадиха с часове. Това беше болка! При една операция, когато упойката се оказа слаба, също. Сега няма нищо подобно. От какво се чувствам така? Трябва да е някакво внушение. Защо това постоянно задушаващо усещане за край? Някой потрудил ли се е да обясни научно как функционира емоционалната болка.

Как така ти няма нищо, а си мислиш, че свършваш?

Какво да направя? Накъде да тръгна? Не мога напред. Нима наистина не съществува път назад? Вероятно продължаваш с обърнати стъпала, очи, антени. Напред към всичко, което си подминал досега, без да го забележиш, проумееш, изживееш. Напред към природата … на нещата. Към собствения корен. Към основния ти тон, който въпреки усилията или тъкмо заради тях, излиза все същия, макар и нов. Познат, неопознат, пронизващо-красив до изгукване Гу-гу тон.

В любовта е като на война. На война е като на смърт. Затова ли ме налитат тия мисли – грабливи свраки? Той копнее по друга. По – "жена и море", както простичко пише на най-добрия си приятел. "По жена и море"! Все едно коя жена, кое море. Мъжкото сърце и тяло искат своето. А между редовете прозира непознат женски силует, очертанията на далечно море. Това аз ли съм? Не, това не е нашето море. Него го тегли нататък. Усещала съм, когато наивно съм опитвала да го закотвя до моя сал, на моето пристанище. Него го мами безбрежието, невидяното, непокореното.

Нали мъжът е завоевател? Мореплавател. Мечтател. Простено да му е! И аз имам своите съновидения …

Всичко е било измамно затишие пред бурята. Наситен с очакване въздух преди неотменимата битка да го насити с барут. И изведнъж – сякаш някой ме изтръгна от тихия кей на съня ми. Разкрещя ми се в лицето. С оная пиратска безцеремонност в единственото си око, с отлепен мустак и коварна черна превръзка: – Тревогаааа! Докога ще къртиш! Проспа острова на съкровищата! Остана без капитан. Отмъкнаха го русалки. Обраха ти всички богатства, оръжия, припаси. Ти си сама.

Пропусна спасителната светлина на фара. Синьото на водата, на небето, земята, която се бе появила на хоризонта, човешките същества. Не видя чудните риби, растения, перспективи. Всичко това и още нещо. Тревогаааа!

Нека ми е! – крещи ми се, а не намирам гласа си. – Нека, щом позволих друг да е капитан на собствения ми кораб!

Ала това може да се случи винаги. Даже и да съм будна. Дори сама да държа руля в ръцете си. Какъв ще е тогава моят спасителен план? – Да се хвърля в океана? Да греба накъдето и да било? Пък все на някой остров ще открия друг един корабокрушенец, друг един с разбит съд, нерви, сърце? И той отдавна ще ме чака.

Това би било хепи енд!

Обаче аз не искам друг. Искам него. Да съм стопанката на сънищата, копнежите, на кошмарите му дори. Той да е господар на сърцето ми. Алчна съм. И все по-слаба. Отказвам се от свободата. Избирам пак робството на любовта. И все ще се опитвам да примирявам непримирими страни. Не вярвам в безграничната, неегоистична, безусловна обич. Аз съм човек. Тъкмо да ме завладее, случва се нещо, което ми показва болезнено-красноречиво колко съм назад, колко още трябва да се уча.

Ала и на него съм отредила малко повече от неутрон, само атом вяра. Откъде я вземат хората тая пуста вяра? Защо моите складове са все празни? Огромни халета, в които и мишките се чудят какво да гризат. Подредени са само съмненията и скептицизма ми. А те са отровни.

Ле-леее, ако и той беше като мен! Да сме отворили вече детективска агенция, да разбиваме на хората илюзиите, след като сме останали без свои.

“Жестока, прегазена от ежедневието, романтичка доказва на всяка усъмнила се съпруга, каквото пожелае? Със снимков материал и най-последна аудио-техника“ …

Край. Тегля чертата – заради кое си струва, заради кое не. Плюс, минус, плюс, минус. Стига романтика. Да живее прагматичността!

Щом ги споменах тия идиотски илюзии, ще започна с тях. Че ти, скъпи мой, ти се оказа голям илюзионист! Така ми ги майсториш с чевръсти пръсти. Такива витиевати, пернати. Тука има, тука няма. Скриваш светкавично ръце зад гърба си и хоп – гълъбче, хоп – обещание, букетче, пак обещание. Аз, смаяна, тичам да приготвя вечерята. Складовете тая нощ ще са пълни. На идния ден, като се сетиш, че работата не е заек, ще я хванеш за ушите и ще я пъхнеш в дълбокия си цилиндър – мирис на рози, бодлива целувчица, златна мъгла. Аз тичам да сложа прането, пердето, детето. Ти продължаваш да работиш за сръчност и убедителност. Гъвкави пръсти, силни ръце…

Пиша ти плюс. Заради тях си струва да продължавам. Ваеш ги упорито. Ръце на флорентинец, стоял модел пред великия майстор на Сикстинската капела. Как ме вдигаш и носиш с тях по пъстрите небесни дъна да събирам звезди и мляко. За омагьосващи питиета. Друго не ми е необходимо – ми каза веднъж и не вдигна чаша, а щанга. А аз почнах да вдигам гири:"Защооо? Моля те, опитай, толкова време и старание вложих. Опитай!" Ти беше категоричен. Вече не си жаден. Аз ли бях бавна, досадна, ненавременна? Ти – пресит и препит?

Пиша ти минус, заради тая неотстъпчивост. Пиша ти често и писъмца преди да изляза. Пак минус – въобразяваш си, че мога да продължавам да бликам, след като не докосваш и плика. Малък плюс – отключваш чувството си за хумор като откриеш, че поредното послание не е любовно вричане, а фарс – пълен с подигравки и горчивина. Обявяваш резултата: едно на нула за мене и пускаш розовата мъгла. Обаче си искрен и затова си заслужава да продължа.

Струва си и заради куража, с който не се отказваш от любовта ни, макар че аз я предавам в гнева си. И заради нежността, с която ми измисляш най-различни имена. Заради топлината, която ми даваш и ми вземаш студа. Заради студа, който ми подаряваш, за да не се изнежвам. И мъдрото балансиране. И твърдостта на юмруците, с които ми разбиваш всеки, дори и сътворен от друг (преди тебе) мираж. Заради високото, от което ме оставяш… не да падна, а да пробвам да полетя. Заради съчувствието и грижата ти, когато пак се строша.

Заради това, че ме оставяш сама да се оправям с чувствата си. Да разплитам степаните си мисли. Някой път закъсняваш, друг път идваш с мен, ала не се намесваш. Макар да ми липсваш, съм ти благодарна. Идвай! Имай търпение! Имай го в грамадни, нездравословни дози. Само любовта ти искам да е по-огромна.

Любовта ти към мен може би наистина е отровна за теб. Ала кой твърди, че отровата е вредна, че убива? Аз ти давам редовно. Ти ставаш силен. Претръпнал в мъжката си чувствителност, изтръпнал в постоянството на желанието си. Жилите ти се изопват. Искат още, още много да ги напрягаш, да ги товариш, да вдигат все по-тежко. Да понасяш непоносимите стотици грамове на най-трудната от всички гири – тази на чувствата. От нея, казваш, получаваш най-трайна, най-лоша мускулна треска. Обаче не се отказваш.

Заради това си струва. Плюс. Заради дълбоката тишина понякога, в която рискувам да се удавя. Заради внезапната сериозност, с която ме спасяваш. Без изкуственост в дишането, в целуването. Естествено и първично. Не утешително.

Заради кроткото неразбиране, с което ми асистираш, когато се мъча да се извадя. Сама да се изродя от най-тъмната и дълбока дупка, в която някога съм попадала. Заради енергията, която струи между нас и задвижва чинии и чаши по въздуха. Прави да се отварят всички врати по пътя ни и да се тряскат с необуздана мощ. Да се чупят стрелките на спрелите ни часовници. И да тръгва ново летоброене.

Струва си за това, че издухваш праха от крилете на тая чудна птица – кухненския ни шкаф, който устисква на всичко. На любов в топла вечер, чукане на тлъсти пържоли за месоядни гости, на постоянен хаос отвътре и безброй пръстени отпечатъци отвън. Вероятно и той се надява да хване главния извършител. Онзи, когото преследват всички. Да го улови за себе си, да го завладее. Ако ли не – да сложи ред поне, да открие вътрешната си чистота. А разтварянето на старите му крила да напомня на полет, звука – на приспивна мелодия, на звънтенето на прибиращи се стада…

В пантите се усеща умора. Ръжда – под клепките, и тъга. Непосилна ли е целта? Не ме бива. Не мога да си направя сметката. Нито сама, нито с кръчмар. Камо ли пък да си разчиствам сметките – с теб или с обичта. Струва си, не си струва, каква е цената, защо е такава, кой я вдигна толкова, как да я платя, приемат ли се кредитни карти или се плаща винаги в брой, начаса, и рекламациите са невъзможни, даже на касата? …

Нямам представа. Както не знам и няма да проумея как е изваял отчаянието в каменната си фигура Микеланджело. Как е избол радостта от очите й. Кой е извил гушката на гугутката, все да плаче. Кой може да спре болката … Времето … Извивката на моята гръд или на висока вълна те сепва в съня?… Идва ли край?…Остава ли нещо?…Има ли ново начало?…

Заради това, което не знам и никога няма да науча. Обаче искам да го вярвам, да го бъде, да го има. Заради онова, което всъщност ще дойде. На което вероятно още не е измислено име. Заради нещото, което трябва да остава.

Заради нея – любовта! Камък върху камък. От потопа – екот. Нов релеф – след лавина. Пустош. На бунището – изхвърлено и запалено минало. Политаща смрад над циганските колиби… Все нещо остава. Знам. И оттам пак ще се пръкне тя – с двете си лица – по-слаба от живота, по-силна от смъртта.