1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Кой донесъл картофите от Америка

Някога, разказва една индианска легенда, картофите в Перу и Боливия растели направо по стъблата. Това било много практично, а и далеч по-удобно, но когато дошли през океана белите завоеватели, божествената покрови­телка на картофите Асомама наредила на жреците си да ги скрият в земята. Надявала се пришълците да си заминат бързо, като не намерят нищо за ядене, но се излъгала – конкистадорите не напуснали никога новия кон­тинент, затова и картофите останали вечно в пръстта. Единственото, което могла да направи Асомама, преди да я прогонят от храмовете, било да помогне на карто­фите да продължат да растат и да зреят под земята и на мястото на всеки един заровен да поникват нови десет. Така те никога нямало да свършат и народът и – да гладува...

По същото време на другия край на света, близо до град Кадис в Испания, откъдето потегляли кралските галеони за колониите, живял един беден селянин, който имал трима синове. Най-малкият, както обикновено е в приказ­ките, бил безделник и развейпрах. Наричали го Хуан Папанатас, нещо като у нас Иван Глупака, защото, когато умрял бащата, не пожелал да остане на село, а поискал от наследството едно клепоухо магаре и тръгнал по бе­лия свят да си търси късмета. Може би си мислите, че като всеки глупак от приказките веднага се оженил за царската дъщеря. Но император Карлос I, който управля­вал по това време, нямал нужда от престолонаследник, а от войници, моряци и злато. Империята му била толкова голяма, че – както обичал да се хвали – слънцето никога не залязвало над нея. Имало място за всички под него – дори за глупаците... И Хуан продал магарето, пропил парите и потеглил за Америка.

Какъвто бил заплес, стигнал последен на континен­та. Не било останало нищо ценно за Хуан Папанатас освен слуховете, че в планините било закопано истин­ското съкровище на инките, което никой не знаел къде е и какво е. „Ето ти работа тъкмо за мен! – зарадвал се Папанатас. – Да ида не знам къде си и да донеса не знам що си!“ Вдигнал един взвод войници и поел накъдето му видят очите. Тръгнали от Тринидад, плували по река Ориноко, пробили си път в селвата, видели безброй чуде­са; ходили-бродили навсякъде, одрипавели и омършавели, но не намерили нищо освен жега, студ, комари, запустение и смърт. А от съкровище – нито следа! Полуживи-полумъртви се добрали до подножието на великите планини, които минават от единия до другия край на Америка и се наричат Андите.

Една вечер Хуан Папанатас и хората му замръкнали в едно индианско село, където жителите не били чували още за славата на императора. Живеели си мирно и тихо, далеч от световните събития. Общо взето не се интере­сували от гостите, а по цял ден ровели в земята и съби­рали камъни. Зачудил се Хуан Папанатас. Тази работа не му харесала, сторила му се подозрителна.

– Какво толкоз – рекъл, – индианци на негово величест­во, по цял ден превивате гръб и събирате от земята? Каз­вайте веднага какво копаете, докато не е станало късно!

– Папа – рекли изплашени индианците. – П а п а, сеньор!

kartof3

– Папа? – изкривил вежда Хуан Папанатас, като си помислил, че му се подиграват, намекват за прякора му. – Къде са съкровищата на инките!

И се хванал за меча.

– Тука – закимали те и посочили в гърнето, после на двора.

„Тъй – рекъл си Хуан. – Златото претопяват в гърне­та и го копаят в земята!“

– Я се отдръпнете малко, да поровим и ние!

Нахвърлили се да копаят войниците. С мечове, с но­жове, а които нямали – с нокти и зъби, но не намерили нищо. Само камъни.

– Чакайте – спрял ги Хуан Папанатас, когато вече се готвели да си отмъстят на жителите на селото за шегата. Случайно бил видял как от един от преполове­ните в блъсканицата камъни потекъл сок, а месото му лъснало сочно и зърнесто на светлината на факлите. – Я разгледайте хубаво този камък, дето го съсякох с меча си. Помиришете го... Тия селяни не са толкова прости. Виж ти! – обърнал се към индианците. – Я ми донесете ония другите от гърнето! – заповядал и какво било учудването на всички, когато, след като изсипали водата, извадили отвътре пак от същите камъни – само че омекнали, на­пукани и някои даже обелени. От тях се вдигала апетитна пара с миризма, подобна на хляба, да не говорим, че на вкус били още по-прекрасни; нямало нужда човек да ги дъвче, направо се топели в устата! Сега вече всички разбрали на какво индианците викали папа.

– Злато не намерихте – строил войниците си на след­ващата сутрин Хуан Папанатас. – Но с Божията помощ и с моя късмет се добрахме до една тайна, според мен от голяма полза. Ако и да ме мислите за глупак, но всеки от вас да нарами по един чувал от местните камъни и жив или мъртъв да върви след мен към брега на морето. Мисля да развъдим тия камъни по нашите земи, там камъни и без това виреят отлично. Ще падне работа, казвам ви, но ще ги сменим до един с нашите, а с тях ще построим брод до Англия. Казах – след мен!

И поели обратно. Преди това разровили цялата земя на селището и извадили всички картофи, защото, както разбрахте, това били от ония, по-точно потомците им, които Асомама завещала на народа си и индианците свик­нали да обработват в земята. Пътешествието им няма да описваме, то не се различавало по нищо от всички ос­танали през океана, с тази подробност, че повечето кар­тофи покълнали и изгнили, а голяма част била изядена по време на плаването и в Кадис Хуан Папанатас слязъл на брега всичко на всичко с три грудки в джоба.

– Е? – рекъл императорът. – Какво ми донесе от но­вите земи Хуан Папанатас? Я да видим какво носиш?

– Папас – бръкнал в джоба си смелият пътешестве­ник. – Цял кораб бяха, само три останаха, ваше величест­во – и протегнал ръка. – Но и те стигат...

– Папас?! – намръщил се императорът. – Виждам, че си заслужил добре името си, глупако! И хляба ми, и ми­лостта ми да ти поверя оръжие... На колене, куче!!! – из­ревал Карлос I страшно. – Камъни да ми носиш! Сякаш ги има малко в Испания!...

– Точно това имах предвид, господарю... Да посеем, викам, ваше величество, от тези; нашите не могат да се ядат...

– Какво искаш да кажеш? – зловещо попитал импера­торът.

Той знаел какво говорят хората по селата: че в стра­ната имало много злато, но че нямало какво да се яде поради войните; освен камъни да ядем, казвали с тъжна усмивка поданиците.

– Бунт! – изхриптял Карлос I. – Стража! Отведете този човек в затвора. Пригответе му една хубава камен­на килия. Нека изгние в нея, костите му да се пръснат на пепел по четирите вятъра, помен да не остане от него!

Съществуват две предположения за по-нататъшната съдба на злополучния пътешественик и оттук – два края на тази история: единият тъжен, другият щастлив.

Първият е, че поради прежни заслуги Хуан Папана- тас не бил изгорен жив, а милостиво обесен през есента на 1534 година в Кадис и после погребан заедно с торба­та с трите картофа. На следващата пролет неизвестни крадци претършували гроба му и попаднали на тридесет млади картофа, половината от които дали на гробаря, с когото били в съдружие. Той ги посял и така започнало разпространението им в Европа.

Другият, щастливият, е, че Папанатас успял някак да убеди императора в невинността си, като сварил единия от трите камъка, а останалите връчил на придворния градинар за посев. Макар и да се била родила вече внучка­та на императора, Исабел Клара, той не се оженил за нея, както е в приказките, защото била още много малка, а той вече стар и оклюмал сеньор. Но понеже принцесата като всички деца много обичала пържени картофи, в нейна чест и за прослава на милостта на императора Хуан Папанатас бил венчан за третата братовчедка на втория придворен градинар, което все пак било нещо.

Изберете си който край искате. Аз предпочитам първия, защото си мисля, че е по-достойно да умреш за прехраната на човечеството, отколкото да живееш за прослава на императора. В края на краищата картофите спасили Европа от глад, а императорите и въобще крале­те неведнъж опитвали да я затрият...

Ще добавя само, че по-късно започнали да викат на картофите в Испания не само папас, но и пататас, а оттук до папанатас има една сричка! Значи все нещо е вярно, макар да се предполага от учените, че този пря­кор иде от „роден от картоф“, един вид, глупав. Но може да значи и обратното, родоначалник на картофите, нали така? Чувал съм и на български да казват за някого: „Абе остави го, голям картоф!“, когато искат да подчертаят, че е твърдоглав и глупав. Но дори и така да е, това, че ги свързват с глупостта, не е ли само още едно доказа­телство, че именно Хуан Папанатас, Иван Глупака, ги е донесъл?

kartof7

 

Спорът около откриването на доматите

По-любознателните деца и тези, които вече могат да четат вестници, знаят, че съществува ли по света някой сериозен спор около нещо, то неминуемо ще се сблъскаме с неопровержимите доказателства за така наречената българска диря. Оказа се например, че българи или от бъл­гарски произход са френският поет Ронсар, живял през XVII век, откривателят на Южна Америка – испанецът дон Алонсо де Охеда и още много други, дори бабата на император Наполеон, г-жа Бонапарт. За българи, рабо­тещи в чужбина, струва ми се, споменава още Бокачо в „Декамерон“.

Ето защо не се изненадах много, когато миналата есен, докато пишех приказките за злояди деца в Драганчетата, една махаличка край Габрово, открих нови подроб­ности около нашата роля във Великите географски от­крития. Чисто и просто веднъж, докато ровех по всички шкафове в къщата, дето се бях настанил, дано открия нещо за четене, неочаквано попаднах на няколко кутии с писма и документи от миналото на Драганчетата, спо­ред мен от изключително естество. Наред с всичко ос­танало в раклата се пазеше и една съсухрена кесия, пълна с някакво още по-съсухрено семе, което при внимателен оглед можах да установя, че бе от домати. Почерняло и мухлясало от влагата, то бе придружено с един къс хар­тия, за който, и без да съм специалист, веднага ми стана ясно, че е много стар и ценен. Каква бе изненадата ми, а и удивлението да открия при внимателно взиране, че бе на староиспански; език, който поради ред причини, върху които няма да се спирам, ми е понятен.

Веракрус. Мексико.

25.12.1521. Рождество Христово.

Мила майно ле!

Честита Коледа и поздрави от Новия свят. Тук време­то е отлично и като се изключат неприятностите, които имахме с местното население, и това откриване мина добре! Криво-ляво с негова светлост командора Кортес вече поста­вихме началото на новите земи. Вуйчо Охеда, тук му викат така, се помина преди шест години при едно нападение на варварите при река Ориноко. Не успях да ти пиша тогава, защото бях много зает в Куба (разработвах първата захарна плантация), а и сведенията за смъртта му бяха непотвърдени. Господин Колумб, който ме взе на третото си пътуване по негова препоръка, също почина в Испания в страшна си­ромашия. Аз съм добре, има-няма вече тридесет, че и повече години, откак избягах от село (турците още ли са тъдява?), и кое-що скътах настрана Надявам се да се върна догодина по Димитровден, ако, разбира се, не им хрумне на Техни Ве­личества да открият някой нов свят. В такъв случай ще се позабавя. Изпращам ти една кутийка с ескудоси (закопай ги на скришно!) и една шепа доматено семе, на ацтекски, мест­ния език – томатл. Мисля, че все ще послужи за нещо. Казват, че е растение с голямо бъдеще. Засейте ги с татко на топло място напролет и ги колтучете (късайте им страничните стъбла). Хванахме се на бас на по едно буре ром с един касти- лец един италианец и един французин, кой пръв ще открие доматите в Европа. Затова изпращам ти тайно малко семе, за да бъдем както винаги и във всичко първи!

Гледай да не ме изложиш! Испанците са хора горделиви, не обичат да се ровят в пръстта,, а и земята им е камениста и суха; италианците, напротив – имат добра земя, но са мал­ко глама,ви и нищо чудно от песни да забра.вят да ги посеят. За французите да не говорим!... Ти се грижи добре за домати­те, когато пора, снат, отбери за посев по-едрите, от първата китка. Със следващия кораб ще ти пратя и семе от чушки, да видиш това чудо какво е! Чушките са люти и не стават за нищо, освен да ги пъхаш под опашката на магарето. Голям майтап пада!...

Е, ще привършвам... Ако турците вече са си отишли, за­сейте голямата нива, ако не, гледайте доматите тайно от южната страна на къщата и чакайте някой да ви освободи! Засега сбогом и дай бог да се видим догодина наесен. Поздрави на всички!

Ваш Драгано ел Булгаро (така ме наричат сега)

Веракрус.

Каравела на Н.В. „Виктория“

Мисля, че от написаното дотук е ясно какво се било случило на село, та за срам и позор доматите били от­крити за ядене в Италия, макар семето да пристигнало първо у нас. Били отглеждани два века като мушкатото по балконите във Флоренция и Милано и служели за украса по време на пищните шествия с макарони във Венеция, но след една чумна епидемия, която отнесла две трети от жителите и добитъка през XVII век, огладнелите граж­дани се нахвърлили лакомо върху насажденията в двореца и ги опоскали наред с хризантемите, розите и гергините.

domati4

Единствено доматите се оказали вкусни, макар че у нас, както е известно, правим конфитюр и от рози. В същото време никой в Драганчетата не разбирал и дума от испан­ски, езика на Веласкес и Гоя, та торбичката с дребното семе си останала непобутната до ден днешен. Каква беше изненадата на моя приятел, собственика на старата къща и наследник на кесията, когато му преведох развълнуван текста. „Боже мой! – извика още по-развълнуван и от мен той. – Ако габровци само знаеха испански! Ако бяха откри­ли доматите навреме! Сега щяха да са едри като дини!“

Не се и съмнявам, опитах се да го утеша аз. Може би не са искали да ги споделят с турците, знаели са, разбира се, испански, но просто са решили да ги спестят за по- трудни времена (нямам предвид днешните).

domati5

Може. Всичко е възможно у нас. По някой път изобщо няма никакви домати на пазара! Само турски и македон­ски. И като си помисля, че ние, българите, открихме Аме­рика, обновихме френската поезия и спечелихме битката при Аустерлиц, направо ми се плаче. За бога! Не стига че загубихме бурето с рома (сега вече щеше да е близо на петстотин години) поради вродена пестеливост, но гу­бим едно по едно и удоволствията от живота... Не мога да си представя лятна трапеза без домати. И не искам!

Бедни ми Охеда, и ти, Драгано! Ще стигнем дотам, мисля, че отново както в Италия ще отглеждаме домати за украса по балконите. Казват, че в тенекия от сирене дават прилична реколта... Затова, когато се нахраните, запазете малко семенца – може пък един ден да дотряб­ват? Изсушете ги в книжна салфетка и ги скътайте на сухо. Преди да ги посеете, накиснете ги няколко дни. Не забравяйте да колтучите доматите редовно, а като узреят, спомнете си с благодарност за техния откри­вател – вечния и винаги пръв във всичко предприемчив българин!

Илюстрации: Дима Дамянова

 Prikazki_poster 

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

72

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 2 дни
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици