От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Бойка Асиова, „Мъжкото можене“
Изд. „Жанет 45“, 2007

2011_08_boika_Asiova

Върху две страници във в. „Словото“ на Съюза на българските писатели, както си му е редът от десетилетия, се прави критически анализ на най-добрите книги, излезли предната година. Така и моят сборник с разкази на издателство „Жанет 45“ попадна с няколко изречения в него. Анализаторът, сам автор на интересна проза, беше завъртял оценката си върху заглавието „Мъжко можене“, което се свеждаше до „оная работа“. В мъжкото можене влиза и „оная работа“, не отричам, но само тя ли е? Писател ми беше казал, че заглавието е подвеждащо. Книгата е за женското можене, поради много силните женски образи.

Че писачът на критическия анализ не беше прочел книгата ми, дори и разказа, който беше дал името й, беше вън от съмнение. Та, любезни читателю на „Либерален преглед“, искам да предложа на твоето внимание някои от разказите в сборника „Мъжко можене“.

А как стана едноименният разказ?

Една позната ми жена от Благоевград много време искаше да ме заведе при попа, който някога венчал дядо й, та да ми разкаже историята на тази венчавка. Беше чела мои работи и очевидно вярваше, че ще бъде интересно за мен. Днеска, утре, ха да отида при този отец, когато сколасах, момичето ми каза, че се споминал. Да призная, че се изядох от яд, малко е.

Та Коте Двояко, дядото на моята читателка, завършил живота си с две жени. Едната от тях нейната баба. Селяните му дали този прякор заради двуженството, сетне станал и фамилно име – Двоячки. Каквото ми разказа момичето, силно ангажира въображението ми.

Върнах се към собствения си разказ в тези дни, когато по медиите се разшумя историята на многоженеца от Рибново. По причина на журналистическите ми задължения познавам извътре това голямо село в една от най-западните гънки на Родопите. Големи упражнения паднаха от журналисти, специалисти и форумци. Право ли е, криво ли е неговото мъжко поведение. Но вън от съмнение е, че този хубавеляк, помак по принадлежност – верска, историческа (винаги се затруднявам в определението) се прави на турчин. Като твърди, че изповядва исляма, решил, че да завъди три жени – с две от тях в брак, третата приятелка, е свещено негово право, позволено му от Корана. Като го видях по телевизията, не прилича на човек, който ходи в петък на джамия. От екрана ни гледаше един откровен дембел, пребиваващ доста в механи и кафенета, за когото се грижат две жени – едната на четно, другата на нечетно число, третата – добавка в категория „екстри“. А той кога с коя и какво, си остава вътре между тях.


Small Ad GF 1

Стана ми мъчно за моя герой Коте Двояко. Ако имаш търпение, любознателни читателю, виж защо.

 

Мъжко можене

Атлазо, ми ти чу ли? Коте се е снощи оглавил за Бела Рада?

Плиснатите в лицето й отровни думи забиха нозете й в земята. Стоя вкопана на място време, колкото с око да мигнеш. На нея й се стори век. Свали кърпата от главата си и отвърна, повече на себе си, нежели на тях:

– Атлаза да ми не е името, ако ме не викат Котевица! – обърна се, фустанът й, последван от двете черни тежки плитки, се люшна, усука се около сухата й снага и като влачеше шамията след себе си, хлопна вратата.

Опърлени от пламъка, що просветна в очите й, трите жени се скупчиха една до друга. Уплахата ги държа вързани като житен сноп и като си поеха въздух, оттласнаха се една от друга и всяка хлътна в портата си.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Всички знаеха, че Атлаза от Дъбова махала прибира нощем Коте при себе си. Ходи той къде ходи, кръстосва горите, пресича границата, която делеше Българско от Турско, прекарва през нея хора и оръжие. Понякогаш и стока, други път пари. Никой не знае чии са – грабени или дарени. Ако са грабени – от кого? Казваше само, че са за Делото. Чуваше се, че другарува с Яне. А преди Илинден бил и в четата на Гоце.

Познаваше планината като дивотина. Минаваше през долищата и замиташе след себе си следите. Сал една диря не можеше да изтрива. Тази за към Атлаза. Дъбова махала имаше очи и уши като в една обща къща. Знаеше се къде, с кого, какво става. И си оставаше вътре, в махалата. Като между стените на всеки добър дом.

Атлаза му беше мека постеля. Но тя беше и най-вътрешната преграда на силяха. В нея пазеше всичко. Страховете си дори. Само тя знаеше, че ги има. Пред нея броеше парите и й оставяше да ги крие. В тайниците й имаше и револвер за черни дни. Всякогаш беше готов мехлемът за раните му. Тя го правеше и само тя си знаеше какво забърква в него.

– Остави тия илачи. Не се готви рани за връзуваш... – Коте се просегна, улови я за кошулята и я навлече под халището.

– Оти? – попита Атлаза подплашена от неизреченото.

– Оти баба Дача ми предрече, че коршум нема да ме лови. У вас си нема да умреш, вика, рани нема да имаш. Като ти свършат дните, ей така, без ни една драскотина ке се вознесеш – Атлаза погледна нагоре, където ръката на Коте сочеше пътя на неговото вознесение.

– Море с тая душа грешна кога па се не вознесеш. Баба ти Дача да си найде овреме друга за нейното вознесение – с яд спомена Атлаза името на старата билярка и понечи да стане от одъра.

– Чекай, къде си тръгнала?

– Да духна лампата – рече тя и по гласа й се разбра, че вече не иска да го направи.

– Нека свети. Додека Господ спи – може! – вече с по-мек глас отсече Коте и заклещи жената под себе си.

 

Случваше се нощи наред да дели одъра с Атлаза. А биваше и много време да го няма. Къде се запиляваше? Никой не знаеше. Веднъж се прошумоли между дъбиките, че бил откаран в Еди Куле и оттам самият паша на Горна Джумая го извадил. Знаеше се, че бяха големи достове с него. Даже мълвата заплиташе и някаква ханъма между них. Но това бяха работи, които си оставаха зад високия зид на пашовите сараи.

 

Атлаза никога не престана да го чака. Сънуваше го. На сън я гореше неговата близост. Премяташе се като заклано яре и се събуждаше вир-вода. Веднъж сънува една дума. Дума. Не я беше чувала от никого, та да я знае. Плоднина. Не плод, а плоднина. Плоднина е мъжкото можене. Ясно, сякаш някой с бучка варовик беше изписал думата по самото черно на нощта.

Плоднина... плоднина... плоднина... Чу го. Някой я шепнеше в самото й ухо.

Атлаза се събуди. Заопипва бързешката постелята. Нямаше го. Защо ли си мислеше, че може да дойде, докато спи, и тя не ще го усети.

И ето ги сега тия трите. Жените от махалата. Изхвърлиха из устите си по един разцепен на две език и замязаха на триглава змия. Ссс-с-с... "Коте се оженил за Бела Рада... – рекоха й.

"Атлаза да ми не е името, ако не се викам Котевица!" – повтори в себе си тя.

 

Бела Рада беше от Буковата махала. Лицето й мязаше на току-що издоено мляко. Бяло, топло, с лека сладина, що остава на езика, след като го преглътнеш. Синеоко стройно девойче. Усетило се. Но мъжът в русата му главица се мотаеше като в мъгла и то не знаеше иска ли го, хубаво нещо ли е това, или е само страшно. Тази пролет то се пукна заедно с кукуряка и заради лицето му го нарекоха Бела Рада.

 

Коте ритна с коляно вратата. Не беше се стъмнило още и тя не беше запната, литна пантите и се блъсна в стената. Около софрата вечеряха Бела Рада, майка й и баща й. Той стоеше в рамката на вратата, изпълнил я от долу до горе, сложил ръце на силяха, откъдето стърчаха дръжки на пищови и ножове. Привечерната светлина минаваше иззад него. Лицето му падаше в сянка.

Те бяха мирни хора и в тяхната къща комити не идваха. Нито каквито и да е непознати люде. Но за него бяха чували. От едни – лошо, от други – добро. Зависи кой коя страна му е видял – бялата или черната. Не знаеха защо е опрял до тяхната къща. Бяха люде от втора ръка и преди да попитат, той рече:

– Дошел съм за Рада. Искам я с благослов. Утре на мрако да сте готови – остави по една жълтица пред тримата и излезе.

Никой не узна как тия хора дочакаха другата вечер, когато Коте в обещания час дойде. Не беше сам. Водеше с него и Хаджията. Всички наричаха така попа, който беше ходил на Божи гроб и представляваше за миряните от Букова и Дъбова махала чест пред околните села. Дедо Хаджи си беше дружка на Коте и кандиса да дойде като калесник. Да си не изкарат ангелите родителите на момето.

На другия ден вече от двете страни на реката и буковци, и дъбовци знаеха, че Коте е взел Бела Рада за невеста.

Измушнаха се набързо някоя и друга година. Бела Рада беше леснорода. Сдоби се с три деца, едно по друго. И трите се пръкнаха между Илинден и Голема Богородица, защото ги зачеваше зиме. Не беше вече турско. Мина и Балканската, и Световната война, нямаше вече граница през сред Рила и нямаше кого да се превежда. Но Коте не мирясваше. Кротваше за кратко през зимата и напролет хващаше... кой път? – никой не можеше да каже.

 

Цената на Атлаза падаше от година на година. Баща й додаде жълтици и Давидко я взе. Разсърдена, Атлаза от магарешка оса по-зла биваше. Из устата й огън излиза, от дъха син пламък – така думаха за нея и гледаха да са по-далеч от очите й.

Откак дойде в къщата на Давидко, тя не престана да дава нишан на Коте, че го чака.

Мъжът й беше човек, хартисал на света. Никой за нищо не го имаше. И затова кога една сутрин Давидко отиде на дърва с един циганин от катуните и не се върна, никой се не се сети сетне да пита за него.

 

– Я съм Котевица! – съобщи Атлаза на онемялата Бела Рада. Зад нея стоеше Коте. Развърза цедилката си и ловко я прехвърли откъм гърба пред гърдите си. Разви детето от топлата завивка, остави го в краката си и рече: – И то е Котево. Ако се вика Давидково.

И без да й го кажат, Бела Рада знаеше, че детото е Котево. Не само защото сега видя, че то е одрало кожата му. Знаеше си го отнапред.

– Ми я, бре Коте? Я... що да права? – зорлем попита Бела Рада и вдигна към мъжа си сините си очи, в които се беше събрала оловна мъка.

– Разберете се с нея... – с омекнал глас отвърна Коте, обърна се, че не можеше да гледа повече синьото на Радините очи, и хлопна вратата по себе си.

– Ти остани. Нели къщата е на два ката – ти на долния, я на горния – чуха ушите на Рада.

Не беше го мислила така дошлата, но Коте й стовари и тоя грях – тя да изпъди жена му. Атлаза не можа да го стори.

От утре към неговото си име щеше да се прибави и хорското – Двояко. Коте Двояко. Никой не посмя да попита къде изчезна Давидко. Ни стражар, ни общинар, ни мъж, ни жена. Катанец увисна на селските уста. Неизречената новина, че мъжът й е убит, се разнесе като заушка и се забрави.

Даже дедо поп, той кандиса да венчае Коте за Атлаза върху венчилото с Бела Рада. Богобоязлив свещеникът не беше. Но до някое време тръпнеше да го не привика владиката и да му потърси сметка. Не би. "Дедо Владика с Господ вечере. Той с него ще се разбере кое може и кое не" – утеши се дъбово-буковишкият божи служител и си подкара дните спокойно.

 

Най-сетне Двояко миряса и си седна на огнището.

Нямаха чет пътищата, що беше извървял, горите, що беше пребродил, и скривалищата, в които беше нощувал. Само че и огнището му, и то двояко стана. На единия кат едната жена, на втория другата. Откърмиха и извардиха шест деца. Атлаза доведе едно и роди още две. Шестте викаха на Коте тате, а мамо – на Атлаза и на Бела Рада по три. Всичките станаха Двоячки.

Коте повече не погледна към Бела Рада. Делеше нощите с Атлаза. Мъжката му сила беше голяма и той не мирясваше и кога Атлаза взе да попрегаря. По вършитба я примъкваше към снопите. Станала вече свекърва, топеше се от срам пред снахите, които се кискаха в краищата на шамиите си, колчем го видеха да й маха с ръка и да я вика зад хармана.

Само че повече за нищо не й доверяваше. Тя не беше вече вътрешният му джоб.

– Ти мъж си затри и на мене нема да се почудиш – думаше й той. – Ке ме знаеш вече само от кръсто надолу.

Атлаза умря рано. Не напълнила още шеесе, склопи очи. Жените думаха, че сърце я е изяло. Може и така да е. Вината е сърцееда. А тя си го знаеше греха – ожени се връз жива жена.

Коте остана да върти къщата на две огнища. Накупи имоти в града. Най-хубавите парцели около пазара станаха негови. И се наредиха къщи една до друга. Всичките Двоячки.

 

Дедо Коте Двояко тръгна и по черкви. Всяка неделя старият комита ходеше в божия храм, в който се черкуваха миряните от Дъбова и Букова махала. В притвора му беше изрисувана баба Дача и пред нея на един камък той залепваше запалената свещ. Имаше й се за длъжник, загдето му предрече, че коршум не ще прекъсне отредените му на белия свят дни.

– Дека ми е пукната земята? – питаше той на младини баячката и се смееше като човек, който нямаше страх от нищо.

– Кам да вида! – хващаше тя ръката му и прокарваше тънки костеливи пръсти по дланта. – На свето место ке ти свършат дните.

– Де море? На свето думаш? Кат се пукне земята, да спропадна в нея, па тя да не ме изфърли? Не верувам.

Приживе имаха баба Дача за богохулница, защото се бъркаше в божите дела. И я коряха, и се страхуваха, и я търсеха. Според кой кога се види на зор и го напуснеше надеждата помощ да му дойде откъм небето. Попът все й се заканваше, че умре ли, няма да я спее както си му е редът, а ще я остави да вампиряса.

– Тая се не знае, дедо попе, кой кого ке спее – не пропускаше гледачката да го закачи, колчем го видеше да вее расото си край къщата й.

Черквата беше западнала и баба Дача даде много пари да се възземе. Като брои жълтици за зографин, който да нарисува нови икони в нашарения от чревояд иконостас, завеща като умре, всичко, което е нейно, да мине към черковния имот. Най-сетне настоятелството кандиса да й се изпише образът в притвора. Тя си плати на молера и му поръча да я изтипоса млада.

 

Тая неделя дедо Коте Двояко беше наумил друго. Навръх Свети Нестор, който беше пазителят на черквата, на двайсе и седми юли, искаше да запали свещ, преди да почне утринната служба. Предната седмица купи от Рилския манастир голяма колкото копраля вощеница и се зарече да я запали за Бела Рада дорде е жива. Да й свети, кога се представи на оня свят.

– На тоя й поцърних живото, на оня да не й е тевно. Полага й се – рече си наум старецът, пъхна свещта в силяха и потегли към черквата.

В притвора беше навеяло листе всякакво – от чернокафяво, червено, жълто, до избеляло. Като мина през този листник, повлече крака през него и замириса на орех и желъд, на подгоряла трева. Бутна с рамо леко подпряната врата и се запъти към голямата икона да отслужи виделото за оня свят на първата от двете си жени. Черквата се изпълни със светлина. Свещта щеше дълго да гори и той припали от нея една по-малка и излезе да я постави пред образа на баба Дача. Старецът разтреби шарената шума около обления във восък камък, който му служеше за свещник, накапа от запалената свещица и я залепи върху него. Приседна до камъка да почака дорде изгори светилцето. Есенното слънце огряваше нозете му.

Коте Двояко притихна. Оброни глава. Очите му останаха отворени. Някогашното синьо в тях беше проядено от годините и бяха останали сал едни сивкаво-жълти жички. Срещат се такива листа по гората. Като ги облази буболечка, изпие им сока и те останат да стърчат ни живи, ни умрели.

Бойка Асиова е българска писателка и журналистка. Автор е на книгите „Добрата дума“ (1985), публицистика, сборниците с разкази „Сребърна пара“ (1987), „Да излъжеш дявола“ (1999), „Мир вам, сто врабчета“ (2001), „Приписки“ (2003), „Време назаем“ (2004), „Песните на мама“ (2005) – сборник народни песни, както и комиксът за юноши The X Files skin Deep (1998). Сборникът с разкази „Мъжко можене“ (2002) и романът „Яловата вдовица“ (2007, II изд. 2007) са издадени от „Жанет 45.

Pin It

Прочетете още...

Бездомен пес

Атанас Стойчев 25 Сеп, 2014 Hits: 8665
Веднъж ЕМП ми каза, че дълго време не е имал…

Заклинание 88

Костадин Костадинов 07 Ян, 2014 Hits: 9033
Ангелът се качи на бойницата към Дунава,…