От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Златко Енев, „Реквием за никого“
Изд. „Сиела“, 2011

2011_Requiem_korica

Събуди се бавно, ужасно бавно, като дълбинен водолаз, който не може да си позволи да изплува прекалено бързо – и дори когато, вече на края, беше абсолютно сигурен, че е буден, съзнанието все още не искаше да се завърне окончателно, не можеше да разбере нито къде се намира, нито защо не е в състояние да се помръдне, и едва доста по-късно, колко по-късно, не можеше да каже, му стана ясно, че е гол, разперен като Витрувианския човек и закопчан, да, именно закопчан, със собствените си белезници, за таблата на леглото, а леглото тук беше здраво, професионално, така че той дори не се опита да дърпа и опитва да изтръгне нещо, тук вече му стана ясно, че поне за момента ситуацията е излязла извън контрол и че единственото, което му остава, е да се опитва да запази ясно съзнание и да изчаква, да изчаква колкото е необходимо. Рано или късно тя със сигурност щеше да направи грешка. Каква точно той не можеше да знае, разбира се, само знаеше, че грешката ще се окаже фатална, естествено. Неговият ангел винаги е бил по-силен от нейния. В това той никога, никога през живота си не беше се съмнявал.

Главата му беше поставена внимателно на висока възглавница – първата, засега все още минимална грешка, разбира се, защото това му позволяваше да наблюдава по-добре обстановката наоколо. На нейно място той например би се постарал да завърже очите на жертвата, това би било професионалното, гладко изпълнение, но от нея, то се знае, такава изтънченост не може да се очаква, аматьорка е тя, аматьорка, има си хас.

Огледа се внимателно – тялото му беше покрито с леко, но плътно одеяло, интересно, нямаше никакво усещане за долната част на тялото си, тоест тя сигурно го беше упоила здраво (какво всъщност имаше в куфара, уф, за съжаление там наистина има достатъчно, за да се упои и бик, а тя сигурно ги разбира тия неща, все пак дъщеря на медицинска сестра е…) Но нищо, за това ще мислим, когато му дойде времето, най-важното сега е да се запази бистра глава и присъствие на духа. Късметът винаги е на страната на спокойните. Другите… ги отвява вятърът, разбира се. Толкова други преди нея ги отвя. Колко глупаво от негова страна, да отлага екзекуцията толкова време, само поради носталгията по прекрасното време, което бяха прекарали заедно там долу, в Прищина. Обикновено той никога не е изчаквал толкова дълго – и никога не е имал проблеми. С никоя от тях, без изключения. Е, това очевидно ще бъде най-важното нещо, което ще трябва да се научи от тази среща. А сега – концентрация, пълна концентрация!

Тя се появи в рамката на вратата, облечена в красив пеньоар, приготвена, дори гримирана. Той се стегна и се постара да се усмихне.

– Надхитри ме ти, Мария. Подцених те, признавам. Не очаквах да се окажеш чак такава жена. Моите поздравления.


Small Ad GF 1

Тя също се усмихна, ласкаво, нежно. Кой знае защо, това изобщо не му хареса и по гърба му полазиха студени тръпки.

– Всеки от нас си намира майстора, рано или късно, гълъбе мой. Даже и най-големият майстор. А ти, не ще и дума, си от най-големите. Това май го знаем и двамата, а?

Той надви безпокойството си, усмихна се отново.

– М-дааа. Имаш право. Предполагам, че занапред доста често ще ми се налага да казвам това, нали?

Тя отново се усмихна, все така нежно и ласкаво.

– Ти сигурно си гладен, а? Искаш ли да хапнеш нещо?

В очите му светна удивление, примесено с дива надежда. Толкова лесно? Дали това наистина е възможно?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Направо си умирам от глад. Готов съм и цял бик да излапам. Само че така… – Той посочи с глава към закопчаните си ръце. – Така май нищо няма да стане. Ще трябва да поразхлабиш малко тия пранги. Само на едната ръка, колкото да мога да държа прибора си, разбира се.

Все същата усмивка. Той едва се сдържа да не изпсува с цяло гърло.

– Няма проблеми, аз ще ти асистирам – каза тя и изчезна към кухнята.

Завърна се почти веднага, с чиния дъхава, вдигаща пара супа. Миришеше вкусно, наистина. Приседна до него, напълни внимателно лъжицата – нито прекалено много, нито прекалено малко – и я поднесе търпеливо към устните му. Той ги стисна до побеляване.

– Знаеш ли… Аз май не съм чак толкова гладен.

– Супата е хубава – каза тя много, много ласкаво.

– Каква е тая супа?

– Нашенска, естествено. Супа топчета. Хайде, отваряй устенца, моля те!

– Не искам – запъна се той.

– Но тя е толкова вкусна. Супата е вкусна, защото съм я приготвяла с много любов.

Споменът го застигна като юмрук между очите, за миг чак му прилоша, той затвори очи, преброи внимателно до десет, поемайки дълбоко дъх при всяко число, после решително махна с глава.

– Не, казах вече.

Тя бръкна в джоба си и извади щипка за пране.

– Аз съм се подготвила и за такъв случай. Извинявай, нямам никакво желание за това, но…

И посегна с щипката към носа му. Той чак побледня от ярост. Хитра, кучката! Наистина хитра. Дали този път не я е подценил?

– Момент, момент – каза той умолително. – Просто искам да съм сигурен, че не се опитваш да ме отровиш или… така… Опитай я ти първо.

Тя се поначумери, после размисли, изглеждаше досущ, сякаш се бори със себе си, бавно поднесе лъжицата към устата си и пое съдържанието, преглътна го.

– Ето, сега вече можеш да бъдеш сигурен.

Той въздъхна примирено и отвори уста. Тя го нахрани, бавно и грижливо, попивайки устата му със салфетка – той едва се сдържаше да не забие зъби в ръката й, би могъл да й причини доста тежка рана, разбира се, тя дори не предполага на какво са способни тия зъби – но това в никакъв случай не решаваше основния му проблем, белезниците, така че той с неудоволствие се отказваше от изкушението, всеки път.

Когато супата свърши, тя го изгледа доволно, като дресьор, който ей сега ще измъкне от джоба си захарче, усмихна се, все така, после пое въздух и каза, много бавно, много отчетливо.

– Това…бяха… собствените ти топчета.

Той изрева както още никога не беше ревал през живота си, с яростта и гневната мощ на породист, много породист и много силен хищник, хванат в капан, после, разбира се, фонтанът в стомаха му надви всичко и започна да бълва обратно. Изненадващо бързо, тя поднесе празната чиния под устата му и успя да улови по-голямата част от кафеникавата, миризлива течност. После помаха със свободната си ръка под носа.

– Допреди малко миришеше хубаво. А сега вече не. Факт.

Той измуча нещо неразбираемо. Цял късмет, че главата му все пак се намира така високо. Задушаването може да настъпи понякога толкова бързо, толкова нелепо.

– Съжалявам, но не мога да ти помогна – каза тя, поднасяйки отново лъжицата до устните му. – И тоя път вече не мога да ти предложа дегустация.

Той стисна устни с решителността на смъртно отчаяния. Тя отново му показа щипката.

– Пичката ти майна! – произнесе той, на свой ред много бавно и много отчетливо. – Лъжеш, курво. Само опитваш колко пари ми струва ума.

Тя се усмихна – той вече беше готов да й предложи каквито иска пари, само да не се усмихва по тоя начин, – после придърпа одеялото и го остави да погледне. Шевовете, непрофесионални и груби, се виждаха съвсем ясно, макар че той все още не чувстваше нищо, абсолютно нищичко.

– Какво използва? За упойката.

– Новокаин, какво друго? Ти сигурно също така действаш, нали?

Той се замисли, после озъби някакво подобие на усмивка.

– Долу-горе. Ако преди това го заслужат, разбира се. Инак – без упойка.

Помълчаха, заедно.

– Знаеш ли – продължи той, опитвайки се да не гледа към нея. – А всъщност… ти ми дължиш живота си. Албанците бяха готови да те утрепят като куче, едва успях да ги разубедя. Такива работи.

Тя мълча дълго, гледайки навън през прозореца.

– Съжалявам, че не мога да ти се отплатя със същото. Наистина съжалявам. Просто няма как, нали разбираш?

– Then get on with it, motherfucker! – провикна се той, неволно отчитайки святкането на предупредителната лампичка в главата си: „Цитат, цитат, цитат. Целият ми живот е само един безконечен цитат, мамка му!“

После промърмори, с безсилен, уморен гняв.

– Сигурно си ми сложила конска доза. И досега не чувствам нищо…

– Трябваше да съм сигурна, че изненадата ще е перфектна – тя разтегна устни, после отново го покри с одеялото. – Хайде сега, бъди добро дете и прави каквото ти каже мама. Мама много те обичка, нали знаеш?

„О, Господи, не можеше ли да ми спестиш поне това?“

– Е?

Той стисна очи с все сила и отново разтвори устни. Споменът, споменът! Без спомена сигурно би успял да удържи значително по-дълго време. Споменът, споменът, споменът…

Когато свършиха, той едва успя да прошепне „остави ме сега на мира, само за малко“. Гърлото му пулсираше болезнено, целите му гърди бяха изпълнени с киселина, пареща, горяща киселина. Тя пак се усмихна. О, Боже, престани, престани, престани!

– Но разбира се. Почивай колкото си искаш. Но ми се обади, когато си готов. Имаме да свършим още една работа, последна.

Той едва-едва поотвори клепачи. В очите му не се виждаше и следа от някакъв проблясък.

* * *

Събуди се по някое време, не токова защото беше вече отпочинал, а защото болката започваше да става все по-осезателна. Изпсува тихичко, огледа се. Нямаше я в стаята, затова пък всичко беше изпълнено с острата, задушаваща миризма на бензин. Косите му настръхнаха. Огледа се, нямаше грешка. Целият под, всичко беше покрито с локвички бензин, старателно, щателно, навсякъде. Господи, да бъде твоята воля, Господи!

Тя се появи на вратата, в същия пеньоар, с нещо бяло, преметнато през ръка.

– Слушай, слушай – запелтечи той бързо-бързо. – Това дето си го намислила е грешка, груба грешка, послушай ме. Аз като мъж пó ги разбирам тия работи. Няма как да ме подпалиш и сама да не попаднеш в пламъците. Това тук ще избухне като бомба, ти представа си нямаш какво става, когато се запали такова количество бензин. Даже само изпаренията…

– Че кой ти е казвал, че искам да бягам?

Той онемя, зяпнал.

– Ето, даже вече съм се приготвила.

Тя разпери пред него дрехата, която държеше. Беше старомодна нощница, от бабешко време, с розички по деколтето.

– Това ми е кошулята, сватбената. Приготвила съм си я отдавна, много отдавна. Не е точно от баба ми, но…

Той изведнъж прихна, застигнат от пореден спомен.

– Защо се смееш?

В нашето семейство има една такава приказка, от едно време. Когато прадядо ми се женел за прабаба ми, тя имала също такава… подобна… кошуля. Накичила се за пред жениха, в първата нощ. А той я изгледал, и само казал „кошулята много хубава, само тия розички да ги махнеш. Това са курвински работи, не подхождат на чиста жена.“ Така че прабаба ми донесла ножицата и – щрак, щрак – махнала розичките. Инак, разбира се, той нямало и да я погледне.

Постара се да свие рамене, въпреки белезниците.

– Карталовци, какво да правиш? Вари ги, печи ги, пак си остават карталовци.

Тя се замисли.

– Знаеш ли, дядо ти май е бил прав. Пък и аз винаги съм искала да си легна… като чиста жена.

Пресегна се, откъсна розичките една по една, заедно с малки парченца плат, и ги захвърли на пода, сред бензиновите локви.

После махна пеньоара, без да се притеснява ни най-малко, той разпозна някои от белезите, които сам й беше причинил, и от това му стана някак много топло, много уютно. Очите му изведнъж се напълниха със сълзи и той прошепна прегракнало:

– Винаги си била… винаги. Чиста, най-чистата от всички.

Сълзите бликнаха от очите й, грамадни като гроздови зърна, затъркаляха се по страните й, цели ручеи. Тя не се опита да ги бърше, само се наведе над него – сълзите го опариха, бяха също като киселината, която изпълваше гърдите му – и го целуна по челото, дълго, много дълго. Прошепна едва доловимо „благодаря ти“, облече нощницата, после се гушна до него и извади кутия кибрит. Той замръзна.

– Почакай, почакай… още малко. Имаш ли цигари?

– Имам, но… нали сам каза, изпаренията.

– Няма значение, дай ми я в устата, незапалена. Искам да ти покажа нещо.

Тя стана, потърси някъде, после се върна и пъхна цигарата между устните му. Той се прицели с едно око, напъна се и я издуха в точна, добре премерена дъга. Незапалената цигара се пльокна точно по средата на една от бензиновите локвички. Той се засмя, по-точно зацвили, съвсем като кон.

– Виждаш ли, точен съм до милиметър. Това съм го научил от майка си. Тя беше в състояние да те улучи с плюнка право в челото, от единия край на стаята чак до другия. Страхотно добре целеше. И май още може.

Тя намръщи чело. Никола се заоправдава, някак против волята си.

– Ти какво сега? Аз… нищо. Просто искам, като ще е гарга, нали знаеш… Да си отидем с малко смях, това искам.

Мария пак се замисли.

– Не – отсече тя по някое време. – Това е същото като розичките по кошулята. Не става, нали разбираш?

Той се съгласи, мълчаливо. Права е, както винаги, курвата му с курва!

– Добре тогава, само още една, последна молба. Искам да кажа нещо, последно, преди да палнеш клечката. Но ме остави първо да си го кажа докрай, разбираш ли?

– А как ще разбера, че си стигнал до края? Нали искаш това да са последните ти думи?

– Ха, за това не бях помислял. Добре, чакай. А, когато съм готов, ще ти намигна ето така, бързо, на три пъти. Става ли?

– Добре, давай, че направо се задушавам.

Той пое дълбоко отровния въздух на стаята, съсредоточи се.

– Мамо, мамо…

Гласът му изневери, прекърши се като клонка и изби на фалцет. Той преглътна мъчително, напъна се и изрева нечовешки:

– Мамо, обичам те!

И запремига бързо, на три пъти…

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Проглеждане

Жозе Сарамаго 30 Дек, 2013 Hits: 5613
Лошо време за гласуване, оплака се…