Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Любомир Милчев-Dandy
„Приемът (моралите)“
Изд. „Сиела“, 2010

2011_02_Kapuzinergruftumschlag

Похищението и разхищението на Европата бе семпъл епизод от същий недодялан сюжет. Зачуват се и кастанети… Съглеждат се и два силюета, нервно стискащи и мачкащи в ръце родословни дървета, които нивга повече не ще се разлистят в дървеса и словеса. Сякаш искат да се завтекат, вку-пом разплакани, за удостоверение при домакина. Единият отива назад до хуногундурите и все се не насища на древност и прародина возточна, а другият, вперил победоносен поглед накъмто запад, а че и на юг, във всичкото съзирва закваска българска и принос непризнат и дотолкоз вкупом се обезпокояват и настървяват, че човек се зачудва как при толкоз произходност знатна и приносност чутовна, някак липсува спокойствие и ведрина. Ех, да следваха задатък той, що сам от семето порасте, кое бащи и братя оставиха в наследие и, ей го на, имаме го в ръка, та от него да отвъдим особен плод, в който да вносим особености свои, да ще бяха по-приветливи. Тогаз нашто първообразно не би било безвъзрастно чедо, ни мършава сподирница на кое да е друго. Задатък в додатък. Ала-бала. Иже херувими.

Ведрина може и да липсва, но пък нервозността им бързо и кат вълна се препредаде чутовно на две клатушкащи се старици, пременили се едва ли не кат една Райна Княгинка и които, както си ломоте-ха, се вцепениха, а едната дори бодро запя:

Тих бял Дунав се вълнува, весело хрипти. бум. Другата кукунделка начаса я сръга:

Не беше хрипти, ма-а-а, а шуми! За смях станахме.

Трябва да преосмисляме нещата, скъпа, постмодерн – замаза положението опълченка първа. Бум!

Появилият се в арката отпи от бокала, връчи го обратно на живата статуя, която изглежда иска да отпрати отново на дъното на морето, плесва с ръце и произнася със самоуверен, ала забъркал се в мелодичността си глас, мързеливо, но не и без превъзбуда, тактуван от опашките на котките, от веждите на своите лакеи и от зачулите се кастанети:

– Бездни разни току хлътват изпод мен, а също и разни ми ти скучни, престарани гладкости. В едните благоволявам да се провалявам, а по другите се хлъзгам, ха-ха!… Имам да ви кажа едно-друго, но и достатъчно основание да премълча… Алеее – хоп… Каква ли изненада филистерът крие?… ха – ха…

Сребърна монета се изтърколява по паркета и застива, търкулната, откъм герба, досами конячена обувка със съблазнително бомбе. Три девойки го съзерцаваха, напълно изоставени от щастия.

Ето, види се – нищо не ще бъде спестено… Не е ласкателно, но ако не се вземахте толкоз насериозно – си е направо безобидно. Разбира се, предпочитам да ви изплаша до смърт и може и така да стане, но като знам колко сте невзрачни и докачливи

може и нищичко да не стане… Имаме на разположение лъснат паркет, излъскани до блясък фрази и дори фалосът, който щял да прехвърли пропастта, отделяща жалкия парад на нашта изкуфяла цивилизация от тъй нареченото бъдаще… Цитат… Една добре излъскана пишка, казвам ви, винаги е по-изразителна от намусените ви изражения… Изражения. хм. Извержения и най-паче възражения.

И отново след кратък оглед на амбианса:

– Не ще ли дадете признак на живот?… Отлично зная целия тромав спектакъл на наподобена близост, омраза, изисканост и вулгарност, на който сте вкупом навикнали и в който сте склонни вкупом да вложите чувство… или по-скоро честолюбие. Ах и ох! Може всинца да го играете безкрай тоя спектакъл, ако се не случи зловреден поглед отвън… Тогава ставате опасни, знам аз… Вънкашен поглед! – как не!… – чувам да роптаете – Тран-сценденция!??? – никогаш! Ето, сега, скъпи, ще ги получите в изобилие, съответно на големия ви авторитет… Ех, все сте склонни към средня, неско-посно отстоявана в сръдня…

Същият оня дебеланко, кат попива всякоя дума и ето как кипва, та възвира в гняв, се врътва кат пумпал, просъсквайки през слюнки:

– С-с-стойност -ност -ност -ност -ност -ност-ност-ното…

Домакинът не намира какво друго да направи покрай слюнчесто-слузестото, стойностно дебеле, освен да погали голия, ням прислужник. Как непристойно е погаленото! Достойно ест…

Но, – задавен от вълнение, изхриптя критикът, неизменно банален и предвидим като прогноза за времето, или каминен комплект връз камина – не мислите ли, че е твърде схематично? Все пак, ди-гнитетът… и прочее и прочее…

Изобилие ли казах? – поправи се домакинът -Как пък не! Схе-ма-ти-зъм и ни-ка-къв разкош! Туй го заслужавате най-много и злосторно. И ще ви се въздаде!

Някои закриха с ръка зейнали уста, което изчерпа представа за скандал, други посягат към напитки, за да обозначат чувства, а трети се наговорват да не забележават домакина, позволил си тъй непочтителна интродукция. Ето такива безлични спо-годявки неизменно разжамбват трандафорите, с които тромаво пристъпят към своите повечко или по-малко скучни цели.

Пък и нали представата им за светски живот е като обявление във вестник… Ще рече – лиезонът – изчерпан в обявление.

Докато траеха всички тез подготовки, в единия край на салона лице, чиято горна наполовина наподобява мраморен античен бюст, дори когато ползва трамвай, а отдолу постаментът – отреден на кекави, но, види се, амбициозни крака, обути в балетни пантофи с принтове на антични апофтегми, след няколко пробни разтъпкнувания, които приличат на риене на кон, с покашлювания, маркиращи начало на неготова лекция, се изсулва и завтурва, с пет политнали пируета се вижда озован край домакина, където има да съобщи съвсем немного:

Драги ми господине, сън сънувах – спя аз между царя и сестра му и той… да вземе, та да ми обърне гръб… Претърпял съм огорчение голямо… Реалност и действителност, ставане. Текстове и кон-текстове. Главобол! А вие възползвахте ли се от мандата на царя?

Когато, безблагородний, человеку не бидоха дадени гащи на бурбонски лилии… – полуотвърна домакинът, вгледан в монограм на пръстена си, без да довърши – А може би просто би следвало да се приучите да не сънувате, за да наваксате загадка за изрядно окаменяла сциенца… , хм, а също и да не търсите разяснение, оцветено в републиканско чувство и… стид… Губите време в посоки, които ви правят неубедителен. Не, не се възползвах от мандата на царя. А не ви ли привлича повече прин-чипе Чириле? Повече от ясно е, че българското републиканство е уродливо и угодливо.

– Принц Кирил ли? Та той е мъртъв, осъден и убит от народен съд – изкрещя с думи-куршуми и патрони бронебойни историчка, по навик предразположена да мисли повече за мъртви, нежели за живи, и по академично предопределение скована да поправя ли, поправя… и преправя. Народен съд и разстрел.

Господинът счете торбичките под очите си по-внушителни от отговор и отправено възражение, ала път назад не бе възможно да се извърви в сократически пируети, а по-скоро белязан от спънатост, която изглежда хорейно да импонирва на класическото му образование. А може би в перспективата на олигавен от филистерия разпад не би била добре приета каква да е съгласуваност.

Може да се отбележи, че оттеглянето на прециоза нема великолепие на срутване – туй ръка да отпадне в замах, крака да се откачат главоломно, торс да се целосрине пергамонно, а глава да мълви, опечалена и неразбираща отделността си, и не връз сребърен поднос преломена. Текстове и контекстове, контексти и тексти!…Алфата на омегата е омегата на алфата. В безкраен махмурлук от собствен авторитет, той взе да заприличва на залят с гипс ан-тиквитет. Но нали пък е налице приоритет… и цял възново новейш и изново обновейщещест университет…

Множество усърдни аспиранти се завтурнаха всред гостите с „Както каза господин професорът…“ на уста и благовестяха ли, благовестяха. А някои се и прехранваха с благовестието. даже. Види се професорът бе отгледал цяла глутница сократически кучета. Един ден те верояно щяха да го разкъсат.

Точно тогава, ах, в неминуемост една, нямаща как да не повилней в безпорядък, глас промълви тайно изпод черний балдахин, та некои вкупом и поотделно потрепераха:

– Да пребъдва, прочее, мизерността ви во веки веков и амин. Да благоуспявате в човъркание на семки, слънчогледови, и в психанализата, тиквена. Богородица троеручица да ще избди вашто разночинство, о, несмислени мислюрковци, и накрай да ще откърти в Гетсиманска градина, в която сте насадили сортови семена и мерудия всякаква… Корони ще да се валят в хилави крака, алелуя, и все ще абортирвате царствата… И пак не ще е величествено и идното и прошедшето. И все ще е наново и отново новонова обществената ви обнова. Боже, как ми се доспа… Но ще да ви изтърпя… И защо ли…

И се изкикоти и прозя…

– Какво-о-о! – изпищя критикът-дигнитист… – Ама това е вече прекалено! Авторитетни хора и да ни се случва всичкото това… В заговора на тоз профетизъм долавям – добави той, сякаш ставаше дума на възтънък нюанс – дисеминационен импулс и… – като не се досети друго, добави – Вирильо. За Утрильо въображение нема…

Лакеите паднаха от смях, а повечето от гостите се направиха като да не бяха чули нищичко в неколко светски спазми и отхрачвания и понеже великолепието на господина бе непоносимо за завистливите им душици, взеха, разтреперано докачени и пре-възбудени, да се скупчват около невзрачко, който изглежда им дава тъй голямо чувство за сигурност и пълноценност, без което трудно посмяваха да се явяват на публични места. Уговаряха да го направят премиер-министър дори и учредиха цял инициативен комитет, но няколко тинейджърки предпочетоха да го имат за поп-идол и зазвъняха в звукозаписни компании, та да му докарат гласа, според както си трябва. Но не бе достатъчно… Някои пък настояваха за незабавна смяна на зъби в частично-пълна и препълнена промяна. Други обмисляха на нарочен брейнсторминг дали една прилика с Че Гевара и съответната пластическа хирургия не би била особено благоприятна от гледна точка на комерчески успех, непременно произтичащ от чувство за свобода и бунт. Това заплашва да се превърне в кавга… Хрътката надигна глава и се взря, неразбираща, в обхванатите от брожение групички, разтърси уши, примлясна и се монументализира в обичайно безразличие и мизантропия.

Видна общественица, чиято загриженост от известно време конвулсира в неприятен тик, бе изпаднала в нервна криза поради трудностите на съставяне на нов кабинет и повтаря от група на група, та чак до домакина, стъпвайки само връз светлите паркетчета, съвсем като при игра на дама:

Ето, знаех си аз, още нямаме кабинет… Политическа криза и криза на политическото.

Ами като няма кабинет, да се задоволим с будоара – драсна клечката на безотговорност домакинът и запали пурета в цигаре със сребърен накрайник, поднесено му от голия прислужник, който бе наново погален. Тази занимливост неизменно иде да прикрие неизбежна и възгорчива непотребност, която изпитва винаги в общество като това. Понякога просто не знае где да се дене и все пак настоява да получи нови и нови свидетелства за безполезност, правещи го да се чувства все по-болезнено, до смъртоносност прободен от свобода. Страстта към истината е неизбежно смертелна, не поради недостиг, а в прекомерност на разкритието. Повечето истории за самоубийства изглеждат гузно премълчани, или пък – съвсем недостоверни. Но нали свършекът не интересува никого, а основанията на продължението, макар и банални, са повече от всепоглъщащи. Различаването на едно от друго отдавна е погубило смисъл.

Гостите проточват сенилна лига, за да се отграничат и ослюнчат невъзможността да преглътнат коравия залък на истината за собствена невзрачност. После го повърнаха и пак го подхванаха за досдъвквание и сетня смляност на повърнатото… Колкото и да го предъвкваха, не придобиха израз на преситеност, а Уриил ги гледа все по-всевиждащо-невиждащо и взе да избледнява, а даже и да чезне.

– О, прескъпи мои мижитурки, мижитурляци, митомани и лапнишарани, а също и Вий, блистателни артистяги-живовляци – зачу се хулно изпод балдахина – не ще имате преживелици, а само преживля-ци. Амин. Повръщането ви, преживни, отдавна не е форма на погнуса, а най-решителна форма на социално изхранвание. Щом един понечи да блъвне, друг иде сладко да го оближе, ха-ха… И ще повтаряте, бидейки несмислени добичета, като хипнотизирани думата „смляно“ – всичкото да бъдело смляно, пфуи-и-и… Хлеб наш насущний дажд нам повърнат и остави долги нашия неповърнати, ха-ха-ха… Не е за верване организираната добротворност, към която запазвате склонност! Принцип! – акцентът, по немски маниер, бе поставен в краесловие.

Тук вече гостите се вцепениха, като да беха видели дявола, а дяволът бе изключено да им се яви зарад невзрачност… Скоро щяха и да пропищят, вкочанени.

И тъкмо тогаз оркестърът, почти полегнал връз престорено благозвучна безобидност, засвири „Матеус пасион“ и с божествено-болезнената музика болката съвсем нема къде да се дене сред толкоз уязвени в самодоволство, задоволни и продоволствени същества и нищества.

Erbarme dich, mein Gott… – се чу изпод балдахина с черно кадифе.

Но защо говори немски! Не понасям тоз ужасен език!… – протестира дама, известна впрочем и с това, че щом чуе „Великото славословие“, вика незабавно полиция, считайки музиката недвусмислен знак за собствено погребение и в този смисъл несъмнена и възмутителна, антиобществена проява. Успение небогородично. Дамата така се вживя в крясъците си, че се задави и умря. Усопшата бе незабавно изнесена без капчица съчувствие. Ала след като противницата на Бах и ортодокса се спо-мина, търсейки прокоба нейде там, где никой не я е и възнамерявал, на протест се отдадоха с плам троица присъствующи интелектуали – слаб, мрачен мъж с прочувствено потушен глас и две жени, които сторваха летаргията му, тиховна, накокошинена параноя. Те се завтурват вкупом да разяснят на гостите, че Монтеверди е мно-о-о-го по-велик от Бах, а ортодоксът бил сал милозливо стенание на славянска разчувстваност. Мрачният дори показа мобилен телефон, на чийто дисплей се мъдреше не някаква друга картинка, а самият Монтеверди. Повечето недоумяваха, или по-скоро еднакво мразеха и Бах и Монтеверди, защото, както запазваха склонност да се изразяват, ги натоварвали, а те предпочитаха да останат ако ще и музикални профани, нежели хамали на дочутото. Едната от фланкиращите го жени дава тело на невзрачния, уви, разшумяно отшумял като Марица с весела вдовица провал на българската буржоазия, от която беха останали една-две ренти, дузина снимки и шепа претенции. Лека, не неприятна тромавина на тялото и смесна китка старомомински инфантилизми и финтифлюшести пристиснатости представляваха съвокупно същинското наследство, онуй, що дава осанка и турнюр. Сюпрематичният турнюр, тъй да се каже… Екзарх Стефан на шопинг с мадам Чап-рашикова в Цюрих… Кики-регент, с тефтерчето „гардероб“, крачещ нервно из градините на Врана… Няма и местенце дори за обезнаследеността. Другата, с очила с бая големи диоптри, отвъд които се взира да установи канени ли са на приема амбасадори, защото не благоволява да разговаря с нещо по-низше от амбасадор, или поне първи секретар, за бога, с като че наелектризирана коса и бели ръ-кавички, дори инатливо скандира:

– Мон-те-вер-ди! Мон-те-вер-ди!

И тропа с крак вероятно за убедителност. Зад хероическия щурм унд дранг на настояването й, прозърта неугледно припадък на школарска несигурност и зор заман. Вълненията си тя очевидно получава само във вид на нова директива от Хага. Едно леко накланяне, пристискнувание в краката и дори патравост сдвояват впечатление за угодливост и възслаб мехур… Особената поза на пикаеща крава дори откри жартиер, на който е закачено благодарствено писмо за културен принос от Негово Височество Принцът на Уелс Чарлз… Прилича на кукла на конци, обзимана от маниеристичен гърч на свръхамбиция и крепък инат за оставане в тъй нареченото добро общество. Понеже не изглежда да обърнаха на преигравката особено внимание, тя с ловък скок се покатери на някаква внушителна декорация и заплаши със самоубийство, ако незабавно не сменели музиката, чийто подбор бил несъмнено лош. Понеже не изглежда да обърнаха на преигравката особено внимание, а даже се и разкикотиха, тя обяви с рвение оттеглювание в монастир. Последва още по-гръмък смях, а господин, приличащ на молец, дори отбелеза загрижено, че това щяло да доведе разпад на светата българска православна църква, добре осведомен, че най-близката приятелка на общуващата с амбасадори, прошедша калугерица сънува под афиш на папата и майка Тереза бъркани като яйца ойкуменически сънища. Тогаз самоубийцата заяви, че ще издаде най-изчерпателен гид на всички „монастири“ в отечеството, наричано от мнозина, хм, „китната ни родина“.

– И защо, щом знаци толкоз много бидоха дадени, ти, безумна жено, никак ги не разгада? – прозвуча изпод балдахина кобно. – Мъчи се до насита, зная беса ти – бяс на многоучено изнудвачество и дипломатическа блюдолизност – ала недей измъчва другите, магарице и майсторице на нещастие! От всякоя магарица, хем, не става Валаамова ослица… да знайш. Измислен живот тук води до смърт. А после пък трябвало и да бъдем нажалени! Имам още много неща да ви кажа; но не можете ги понесе сега…

Две достолепни дами с перли сключиха молитвено ръце и в хор промълвиха:

– Не ни казвай истината, господи, защото не ще я понесем и сега и за в бъдеще! И во веки веков, амин!

Но прошението им бе заглушено от импровизирана демонстрация, скандираща бодро: „Искаме цялата истина! Дайте ни я незабавно!“

Лагерът „Монтеверди“ воистина немаше как да се не сдобие сюблимно с младенец – едната от двете, рентиерката, изтънка любителка и колекционерка на най-мрачна мрачина у мъжете, взе та пльосна на пода тлъст бебок с гъста четина и изглежда като и троицата да мирясаха в младенчество, майчинство, и намирисващо на кръвосмешение, сладостно роднинство-хементекс. Уви и прочее – имаха и други амбиции. Понеже не можеха да понесат изобилния блясък на домакина, да се противоречи комуто, както се разбра, бе се обърнало на сладострастие, бяха консолидирали сложна и добре смазана машинария за ерзациране на негови таланти на парче. Антропоморфното чудовище на ерзаца излизаше овреме от бутилката на тяхното ехидно говорене, за да постулира и принципира превъзходства и превъзходности.

И ето как замириса на малки магаренца, незнайно отгде, и някои, като не понесоха, освен немския и миризмата на невинност, взеха та се строполиха, бездиханни. Мнозина искаха да стъпят на купчините от трупове, за да произнесат реч и си ги оспорваха ожесточено, но бяха лишени от мародерски трибуни, тъй като труповете биваха изнасяни в отличен порядък, както се полага на заслужили, обществено отговорни мъртвини. Един от тях на изнасяне се надигна, извърна назад и заплаши поетически:

– Аз ще се завърна, не ще угасна и ще се разсипя в най-искристи и светозарни искри!

Две престарели кокетки с провесени връз врата лисици, счетоха дочутото досадна пролетарска фикция, е, разбира се, нелишена от известен комичен, ючбунарски чар, и като добавиха с вид на стари сплетници „и лучи“, сбърчиха носове, заеха вкупом поза контрапост и рекоха tout ensemble:

– Нека таз простотия си тече и се оттече, а ний с древното и йоще по-древното ще да се угостим и усладим. Бивали сме и систематични, ала най-вече сме сюпрематични. От древност най-дълбока идем и, ей на, как ще да пребъдем и съдбата си ще подновим – минало най-първично ще налазим, сказание вековечно ще измълвим – казаха те и даже се и наклониха в пълен синхрон, тъй сякаш щяха да скокнат тутакси в дълбоката глъб на кладяняца на историята. Поспряха, па застинаха, та да се насладят на спиращата дъха величава поза. След туй бързом се спогледнаха, плеснаха с ръце, па си рекоха бързом – И величието, прочее, е въпрос на сполучливо равновесие. Дали пък да се не престорим на примрели, щото да не ни закачат досежно актюелното, което ний бездруго не тачим, не милеем. Ах, не ще ли поднесат шери… Как душно е!

Впоследствие предпочетоха да забравят високохвърковатите си намерения, защото ей го на, как ги приближи ослепително красив лакей с поднос изкусителни кестенови пралини, а отпосле пък им се пританцува, което благоприятно повлия съвсем да не забележат как другите ги досмешава старомодната им и ветха емфаза. Бяха красиви по начин, считан от мнозина съвременници водевилна грозота. Те щяха отпосле и хубавичко да се наквасят, както подобава на знатна историческа челяд, чийто славен зачатък се таи в мрака на столетията. Ала преди това се поклониха, тъй като се зададе царствена дама с диадема с бурбонски лилии в цветовете на трибагреника български, цялата обвита във воали и която водеше две осиротели деца. След нея слуги носеха куфари, гардероби, виолончело, салонни портрети на Casa di Savoja и православни икони. Някои държавни мъже с фракове подтичкваха след нея, притеснени, говорейки й на френски.

– След толкова години – отвръща им августейшата изгнаница и вдига обвита в бяла ръкавица ръка – бихме могли да си говорим и на български. Винаги сте обичали всевъзможно усложнение, на което принасяте в жертва класическата яснота, о, препогребвачи на изровени кости. Ненавиждам превра-таджийската ви нервност и разкол! Августейшият ми съпруг, уви, не показа твърдостта на Царствения си баща, ала на вас не се понрави ни едно, ни друго. Че май и комуналното трето… Оставени и сами на себе си, пак ви виждам недоволни! Вероятно това наричат национална съдба!

Зачу се „Великото славословие“, царицата падна ничком, обляна в сълзи, а мнозина от присъстващите изпаднаха в ужас, ужас, от който не можеше да ги изнаспаси и националният им светец Иван Рилски, който от столетия продължава да си стои на отсрещния хълм и да отказва жълтиците на цар Петра. Спаружването на светото в богомилски ропот или в кесаревя безбожност им идеше винаги отръки, барабар с претенция за древност. И отволе… Бе го горчиво схванала и последната им Царица. В сълзи…Оттегляйки се, тя поръча Te Deum. Онази тъй величава оркестрална и гласова шумотевица, с която хората винаги са се стремели да изкопчат отговора на отвъдното и само на най-великите се е удавало той да отекне загадъчно в самия мелически въпрос, огласи салона.

– Хм, изглеждате сърдити по причини, които не напирам да узная… Всъщност, оставено само на себе си и във вашите ръчички вашто си българско е повече от жалко – смутолеви домакинът, току-що получил от своя антично-неприличен прислужник порцеланена кукла с муселинена рокля на цветчета.

Загледан в нея, прошепна:

– Хайде, стига сте се цупили! Ако някой трябва да изрази величие, все някому ще се падне да изобрази падение. Разпределение на израженията, все пак, пред лицето на безизразността, пред което вие май много-много не обичате да се изпречвате и всегда се лъготите да изразявате разни изражения и извержения. Ако не сте в състояние да кажете важни неща, очаква се поне да бъдете забавни – а ето как и тук се провалявате жестоко. Запазвате и мила склонност към шикалкавене. От отдавна… Да го кажем направо – от столетия… Щастлив съм аз, че твойта стръв е древна… И е от кремък твоят стар инат. Не извиках призраците аз – до безкрайност ще ви връхлита минало непроумяно. И ще се чудите откъде ви е дошло.

Публикация със съгласието на автора.

Любомир Милчев-Dandy
Любомир Милчев-Dandy е български фотограф, писател и журналист.
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 ден
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 3 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 3 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици