1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Роберто Савиано,
„Красотата и адът“
Изд. „Ера“, 2010
Превод:
Таня Кольовска

2010_12_Saviano_Krasotata_adat

На едно островче в устието на Темза, в къщата си в Шиърнес, през нощта срещу 23 февруари Уве Йонсон умира от инфаркт, докато се опитва да отвори бутилка вино. Никой не забелязва неговото отсъствие, никой не се интересува и няма желание да го потърси, да го чуе, да го види.

Цели деветнайсет дни по-късно, случайно, е наме­ре­но мъртвото му тяло, подуто от алкохол. Ако сме вяр­вали в тези думи – че краят на един живот съответ­с­т­ва на начина, по който е живян, то безспорно краят на този писател ги опровергава. Невероятният частен слу­чай „Йонсон“ се развива в атмосфера на непрестанно съмнение. Наблюдават го Щази (тайните служби на Източна Германия) и всички тайни служби от стра­ните на реалния социализъм. Уве Йонсон е пос­та­вен под наблюдение не заради вражеска политичес­ка дейност, а защото текстовете му сякаш криеха не­що, хаотичната му прецизност разпалваше параноичната подозрителност на цензурата. Странна трагедия е краят на Йонсон – човек, шпиониран и наблюдаван през целия си живот, да умре, без някой да разбере за смъртта му.

Уве Йонсон е роден през 1934 година в Померания. Оформя се като личност в ГДР на Валтер Улбрихт, следва в университета на Лайпциг, става любим ученик на критика Ханс Майер, който веднага разпознава гениалността му и го окуражава да пише. В началото Йонсон споделя политиката на ГДР (също като Брехт и Ернст Блох), участва в мероприятията на комунистическата партия, разпознава в политиката възможност човекът да получи това, което му е било отказано от буржоазната история. Но бързо разбира, че ГДР е диктатура, признаваща за „добро“ и справедливо всяко решение на правителството, заглушаваща всякакво съмнение, всякаква критика, смазваща всеки опит за неподчинение.

Бяга в Западен Берлин през 1959 година, след като отказва да организира разпускането на една младежка религиозна организация. Едва излязъл от ГДР, публикува романа „Съмнения относно Якоб“ и става знаменит. Това е необичаен текст, написан по съвсем нов начин. Както всички ранни произведения на Йонсон („Трета книга за Ахим“ от 1961 г. и „Две гледни точки“ от 1965 година), и това се основава на сглобяване на предположения или по-точно на различни хипотези, разследвания, спомени, описания, разсъждения. Докато се развиват те, се оформя и самият текст, без да се търси логическа последователност.

Якоб, механик от железниците, умира, сгазен от влак, докато отива на работното си място така, както прави всеки ден от седем години. Началното изречение: „Но Якоб винаги е пресичал релсите“, веднага ни дава да разберем каква ще е формата на разказа. Съмненията за неговата смърт, най-противоположни хипотези, нито една от които не може да бъде доказана освен чрез допълнителни догадки – тези неща характеризират изцяло естетиката на разказа. Самоубийство, убийство, инцидент – всичко може да е вярно или вероятно при безкрайните хипотези, свързани със случая „Якоб“. Единствените верни парченца от пъзела обаче предоставят паметта, споменът, казаните и пропуснатите думи и точно благодарение на тяхното възстановяване се появява окончателното предположение за живота на този човек.

При Уве Йонсон елементите, смятани за основни в литературата, ги няма. Диалозите се вмъкват неочаквано, описанията, дори когато са подробни, детайлни, обсебващи, са разхвърляни в общата тъкан на разказа. Ханс Магнус Енценсбергер, приятел и честа мишена за критиката на Йонсон, описва прозата му така, сякаш реши срещу косъма: там, „където читателят може сам да прозре и разбере, детайлите са пропуснати“. В страниците на Йонсон не-казаното, знаменитото неизразимо, добре изразено от Витгенщайн с правилото: „по-добре да мълчим за това, за което не може да се говори“, постоянно присъства (навярно именно това усещане е събудило съмненията на агентите от тайните служби). Сякаш всичко написано се опитва, търси да намери начин да аргументира нещо, което обикновеното писане все още не е успяло да изрази, сякаш проблясващите светлинки на свободата са скритият герой в предположенията за Якоб и спомените за неговия живот. Изглежда обаче, че надеждата за свобода вече е напуснала Йонсон. Германия на Бон, Демократическата партия силно го разочароват; той не вижда решение за немското разделение. От книгата „Две гледни точки“ става ясно, че писателят ненавижда неутолимата жажда за пари на западните германци, лудешкото купуване на коли, непрекъснатото желание да придобиваш, затварянето в дребното, личното, частното.

В „Трета книга за Ахим“ обаче се разказва историята на западногерманския журналист Карш, поканен от приятелка да посети Източен Берлин. Карш остава потресен от невероятната разлика между социалистическата и западната Германия, не усеща никаква връзка между себе си и източните германци. Когато му предлагат да напише книга за годеника на неговата приятелка, Ахим, бивш шампион по колоездене и политик от ГДР (спортът и политиката, любимата двойка на социалистическите диктатури), Карш ще се намери в небрано лозе. Защото събирането на случки, спомени, догадки, които оформят единствено миналото и настоящето на една човешка история, но не и живота на една личност, няма да му послужат за нищо в този случай. Той не е доволен от написаното, за него Ахим си е останал един непознат, журналистът не е успял да опише тази особена действителност, която не може да бъде разказана просто с писане. Победен, той се връща на Запад, в Хамбург.

През 1966 година Уве Йонсон се премества в Ню Йорк. Не иска да живее повече в своята страна. Германия, виновна за нацисткото минало, което не може да бъде зачеркнато, и разделена между капитализма и социализма, отново му се струва безчовечна. И отговорна, че поддържа система, която смазва човешкия живот, ликвидира индивида. Най-напред в САЩ, а после и в Англия писателят успява да се закрепи на ничия земя в държави с по-зряла демокрация, които явно крият по-добре своите противоречия.

В Ню Йорк Уве Йонсон започва да пише своя шедьовър „Дни и години“, или „Годишнини“. Огромно произведение в четири тома, излезли в Германия през 1970, 1972, 1973 и 1983 година. Да се говори за „Годишнини“ е нещо наистина невъзможно.

Намираме се пред един от абсолютните литературни шедьоври на всички времена, който не се поддава на каквото и да било критично или аналитично тълкувание. В „Годишнини“ е разказан ден след ден животът на Гезине Креспал и нейната дъщеря Мари, преплетен с историята на семейството, на страната и на света през последния век. Ханс Майер препоръчва на читателите на „Годишнини“ да се отдадат изцяло на текста, сякаш влизат в романа на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, от който нищо няма да разбереш, ако не се впуснеш без всякакви предварителни очаквания в потока на разказа.

Напълно излишно е „Годишнини“ да се чете с последователността и логиката, към които сме привикнали. Книгата е буквално обраснала от методични, обсебващи описания в неоформени, енигматични ситуации. Само ако се загубите в този лабиринт, създаден с търпеливо и безкрайно внимание, ще можете да преминете от един ден на Гезине Креспал към друг, така както и от една глава към друга, пресичайки диалози, паузи, появи на нови герои и противополжни посоки.

Огромна е заслугата на „Фелтринели“, които публикуват отново първия том на „Дни и години“ в нов, отличен превод на Никола Паскуалети и Делиа Анджолини и с чудесен предговор от Микеле Ранкети. В него е описан животът на Гезине Креспал от август до декември 1967 година. Тя вече се е появявала в „Догадки за Якоб“ – дъщерята, Мари, е от Якоб – сега обаче не живее в Германия, а в Ню Йорк, и е чиновничка в банка.

В този текст има няколко основни нишки, принципно структурирани на три нива: Гезине, дъщерята Мари и „Ню Йорк Таймс“. Точно така. „Таймс“ е като музикален фон в живота на Гезине, няма нито един момент от разказа, в който да не са вмъкнати новини от вестника: „От 1961 година във Виетнам при бойни действия са загинали 13 365 граждани на САЩ... Колко възпитано момиченце, ще я поздравя...“.

Хроника от войната във Виетнам, пристигането в Америка на Светлана Сталин, дъщерята на диктатора, Че Гевара, все пак разпознаваем на преекспонираната снимка, сблъсъците в Харлем, хиляди други новини изплитат контекста на живота на героите в тази книга. Един жив контекст, в непрекъснато движение. „Ню Йорк Таймс“ тук е гласът на съвестта, метрономът, отмерващ всекидневните истории по глобуса, върху който протича животът на Гезине. „Таймс“ е наречен „леля Таймс“ и действително, с развитието на разказа той почти се превръща в герой, персонаж възпитан, любезен, малко настойчив, като стара леля, която „няма да нарече обвиняемия виновен“, „не назовава президента с малкото му име“, „дава думата и на тези, които не уважава“. Йонсон действително смята „Таймс“ за един от най-добрите вестници в света заради разследванията и качествата на текстовете му.

Това произведение представлява изолирана, но пълна с живот аутистична проза. Тя внимателно разкъсва действителността със следата на спомена, която остава в ежедневниците, в разписанието на влаковете, в списанията, в разговорите на чиновниците от офиса. Една археология на настоящето и на паметта, която не каталогизира фрагменти, за да достигне до корените на цивилизацията, а събира съдби, моменти, чувства, разговори, за да възстанови смисъла на всяка индивидуалност, смачкана от несправедливостта на историята и пустотата на ежедневието. Това, което Гезине чувства и помни, това, което мисли и казва – всичко е наблъскано в един житейски поток без порядък, и отново измъкнато, хаотично като живота на немската емигрантка. Ако отново използваме една мисъл на Теодор Адорно, бихме могли да кажем, че Йонсон оставя живота на своите персонажи на произвола на „силите, които освобождава разпадът“.

Гезине решава да запише на магнетофонна лента своята семейна история за дъщеря си Мари. Така първият том на „Дни и години“ създава втора част в разказа, в чиято основа е миналото на Мекленбург. Гезине, родена през 1933 година, по време на първите сто дни от канцлерството на Хитлер, разказва на дъщеря си за премеждията на своето семейство, за нацизма, за мизерията, за времената на страдания и за времената на щастие. Паметта, все по-тъжна и разпокъсана, се превръща в начин да съществуваш, в култура, в жест, в диалог. При Йонсон миналото не съдържа в себе си решение. Той не прави исторически роман, където можеш да изчакваш събитията, вече предизвестени от фактите и подготвени от разказвача. Това тук е непрекъсната миграция на идеи и спомени, наслагване на истории и коментари. Постоянно променящите се гласове чертаят картата на това, което е било, и на това, което би могло да бъде, отстояват и объркват, опитвайки се да преживеят приливите на историята, които ги заливат всекидневно. Всеки път когато се връщам назад, за да препрочета някои страници, откривам нещо ново, незабелязано преди, въпреки че малко преди това съм ги чел. Критиците отбелязват в тази част на книгата влиянието на „Буденброкови“ от Ман, но на мен Фокнър ми изглежда по-близо заради начина, по който и той, и Йонсон успяват да пишат реално, но не реалистично, измислят реалността, без да изневеряват на историята. Писането на „Годишнините“ прекъсва на третия том.

Докато Йонсон прави бележки в литературната си тетрадка и трупа все повече подробности за света на Гезине Креспал, някой го шпионира, и то не отвън, не с бинокъл или като подслушва разговорите му, а вътре, в дома му, възползвайки се от достъпа до най-съкровените му преживявания, до най-личните му чувства. През 1975 година жена му Елизабет признава, че има любовник, който се оказва таен агент на чехословашките секретни служби. Години наред тя му изпраща подробни доклади за дейността на мъжа си. Уве Йонсон е разчитал на помощта на жена си при подготовката на „Годишнини“ и е посветил този роман на дъщеря си Катарина. В произведението тя е представена като Мари – дъщерята на Гезине Креспал и Якоб. За писател, поставил току-що последната точка в романа си, разкритието е равносилно на това героите, създадени и описани от него, да започнат да тропат на вратата му – неочаквано чудовищен образ.

Този факт травматизира и наранява безкрайно много Йонсон, перото му блокира за десет години, той получава два инфаркта, става алкохолик. Предателството на жена му е било тихо и продължително, всекидневна клевета за един живот. Десет години след излизането на третия том, през 1983 г., малко преди Йонсон да умре, на бял свят излиза четвъртият, последен том на „Годишнини“. Той завършва с нахлуването на съветските танкове в Прага през 1968 година. Животът не може да бъде подменен с писане. За Йонсон това естетическо правило е повече от естествено и сигурно. Писането трябва да бъде реално, но не реалистично, и да внесе справедливост в обърканата, несправедлива действителност.

Затова Микеле Ранкети, един от най-големите италиански интелектуалци, е прав, когато предупреждава, че е невъзможно книгите на този много специален немец да бъдат описани. Съвременната епоха не е време за критически трудове или романи, нито за създаване на нова метафизика или феноменология. Йонсон искаше да напише нещо, което да преминава през всякакви пространства, което да събира в себе си многообразието, но и да покаже непоправимото в живота на една личност.

В своите изследвания Валтер Бенямин изразява надеждата рано или късно да може да се намери една врата, която да отвори пред нас свят, различен от този, в който сме принудени да живеем. Четейки Йонсон, разбираме, че дори и да се намери такава врата, няма да съумеем да я отворим, или най-малкото, няма да успеем да намерим ключа. Възможно е само да стигнем до догадките, не до решенията, навярно не и до възможностите. Остава ни единствено да градим предположения за смъртта на Якоб, да се опитаме да си припомним и доразвием живота му, да слушаме гласа на „леля Таймс“, за да разберем какво се е случило, докато сме садили рози в градината, да разказваме на Мари какво е било, докато все сме търсили проходими пътища, докато все сме разсъждавали за смисъла на съществуванието...

Превод: Таня Кольовска

Откъсът от книгата се публикува с приятелското разрешение на издателство „Ера“.

Pin It
Роберто Савиано
Роберто Савиано (род. 1979) е световноизвестен италиански писател и журналист, който описва в книгите си историята и начина на действие на неаполитанската Камора.
Други статии от този автор

Посетители

48

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 5 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 5 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 6 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 6 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... Вторник, 03 Ноември 2020