Не го сдържаше на едно място. Не че му пукаше особено, площадът пред културния дом и без това беше пълен с многолика тълпа – всевъзможни изпращачи, разплакани майки, татковци в миришещи на нафталин костюми, просто зяпачи, както винаги в този ден от годината, на това място – но усещането за подскачащи пружинки в стомаха все пак му причиняваше леко гадене, като при миризмата на някоя от майчините му гозби. Бившите единайсетокласници, сега почти неузнаваеми в празничните, скъпи труфила – момчетата полупияни още преди балът да е започнал, момичетата видимо треперещи от възбуда, а може би и от вечерния хлад, в блестящите си, фантастични рокли – се нижеха бавно и показно-наперено сред шпалира, водещ към входа на голямата бяла сграда. Някои все още крещяха пресипнало – обичайното отброяване на края – други се присвиваха под натиска на десетките погледи, едно или две момичета си поплакваха, вкопчили се в също толкова безпомощните си кавалери…
Но не и тя, разбира се. Нели Щерева – висока, стройна, самоуверена, неустоима; просто създадена, за да бъде съзерцавана и обожавана, както сама най-добре от всички знае. Самата женска грация, качена на високи, пружиниращи токчета, с миниатюрно парче плат върху себе си, което при всяка друга би изглеждало като невъзможно, недопустимо предизвикателство, но при нея се ветрее свободно и красиво, допълвайки по най-естествен начин неописуемата хармония, излъчвана от това полубожествено, не-от-тоя-свят същество. Както навсякъде в природата, където нещо упражнява силна притегателна сила върху обкръжението си, около нея се въртят, пърхат, носят, привличат и отблъскват всевъзможни обекти, които тя допуска с царствена снизходителност, притегля или отпраща с небрежни, едва забележими жестове и мимики – с очи, устни, ръце, понякога дори с гърба си. Нели, кралицата. Нели, божествената.
Той почувства погледа й върху себе си, за миг го обхвана блажено, почти непоносимо вцепенение, после тя му кимна небрежно, изпрати му въздушна целувка, дори сякаш му смигна заговорнически – и коленете му тозчас поддадоха, омекнаха предателски, някъде далеч под вкамененото, предателски щръкнало парче плът, което сигурно всички наоколо забелязваха от километри… Той прочисти гърло, потайно намести панталона си, озърна се – никой не го гледаше, разбира се, всички погледи бяха залепнали върху нея, сякаш нещо друго би било възможно, би било дори мислимо в което и да било ъгълче на вселената, тази или която и да е друга… Опита се да помаха с ръка, да отвърне на паролата й, но тя беше вече отминала и единственото, което му остана, беше надеждата – глупава, детинска, откачена надежда – че планът му все пак ще проработи. Да, да, да – ще проработи, напук на всичко! Аз съм човекът с план, повтори си той за хиляден път. Това е, което ме прави различен. Аз съм човекът с план. Да, човекът с план.
Разбира се, единственото, което му оставаше оттук нататък, бе да се държи за плана с отчаяна, лудешка самоувереност. Биячите на входа наистина го пуснаха веднага след като спомена името й – нейната магия работеше и тук, очевидно; по някакъв начин тя беше успяла да направи невалидно инак строго спазваното правило, че на абитуриентските балове тук, в малкото градче, могат да присъстват само и единствено абитуриенти, никакви навлеци, никакви рискове от свади и караници, никакво смешение. Това трябва да бъде нощ, която всеки от младите хора да носи със себе си до края на живота – най-красивата, най-фантастичната, най-фееричната. Или нещо подобно: долу-горе, както става с всичко в тоя край на Европа.
Промъкна се вътре крадешком, повече ужасéн, отколкото възхитен от собствената си смелост. Даскалите, разбира се, го оглеждат с нямо възмущение и разменят каменни, въпросителни погледи – тоя пък какво търси тук? – но той се носи спокойно, невъзмутимо, така както се е упражнявал цели часове пред огледалото, отива на бара, поръчва си нещо безалкохолно (разбира се, няма да даде никому повод да го захапят за нещо толкова тривиално като алкохол на малолетна възраст), седи вдървено и неподвижно, докато възбудата се уталожи и ония престанат да го забелязват. Най-важната част от плана му е да стане напълно незабележим. Невидим, ако е възможно. Да се слее с фона, да изчезне от полезрението им. Също като онзи велик учител, паякът…
Странно, всичко функционираше безукорно. Нещата се случваха едно след друго, напълно естествено, напълно непринудено, точно като беше си ги представял вкъщи през всичките няколко седмици, в които бавно беше оформял плана си. Вечерта напредваше, точно толкова феерично, красиво и фантастично, колкото това беше възможно тук, в леко затъмненото просторно фоайе на градския културен дом, духовете се възбуждаха или укротяваха, в зависимост от прищевките на тая или оная случайност; играта на светлините и сенките, на звуците и цветовете, играта на забравата, изглежда малко по малко опияняваше всички наоколо. Всички освен него, разбира се. Той седеше на мястото си, пиеше кола след кола и чакаше. Търпението е първата добродетел на ловеца. Всъщност, търпението е всичко. Не само за ловеца.
И все пак, когато някой закачливо го почука по тила – той не се обърна, разбира се – дишането му се учести и сърцето му мигновено запърха, пред очите му затанцуваха пъстроцветни зайчета, а гърлото му се присви, почти затвори. Изчака, все така вдървено, докато тя седна на свободния бар-стол до него, пое с наслада парфюма й, продължи да изчаква, докато стана очевидно, че ако продължава да й отказва вниманието, което й се оказва задължително, от всички, тя ще стане и просто ще изчезне – а след това попита, отново с тона, който дни наред беше упражнявал, небрежен, много небрежен, мноооого небрежен:
– Какво ще пиеш?
Почувства как тя леко се стъписа – очевидно това не беше посрещането, което беше очаквала – но веднага се взе в ръце, в края на краищата тя е Нели, а този пикльо тук е някой си Никола, подрастващ пубертет, ако и да е хубав като момиче и син на градския съдия… Тя смукна бавно от цигарата си, издуха дима в лицето му и го изгледа дълго, мълчаливо. Коленете му отново се разтрепериха, слава Богу, че бяха седнали, инак сигурно щеше да се издаде.
– Кажи ми нещо, което не съм чувала, малкият – прошепна тя дрезгаво, гласът й мина по гръбначния му стълб като точилка, та-та-та-та-та-та-та, спусна се чак до долу, до опашката, накара го да настръхне и да се вдърви, на секундата. Планът! Дръж се за плана, юнако! В това е единственият ти шанс…
– Нещо, което не си чувала… – проточи той, опитвайки се да печели време. – Нещо, което не си чувала…
Тя отново издуха дима в лицето му, с всичкото убийствено превъзходство, на което беше способна. Той едва се сдържа да не се закашля, сви се вътре в себе си, удържа напора и прибави, без да е съвсем сигурен какво точно иска да каже:
– Добре. Ето нещо, което не си чувала: искаш ли… да ти разкажа… една приказка.
Тя се засмя, все така дрезгаво, все така възбуждащо, но този път му спести цигарения дим в очите.
– Интересно. Но ще трябва да опиташ нещо друго, по-интересно. Имаш още един опит.
– А искаш ли… – той целият се изпоти от усилието да говори хладнокръвно, добре че тук е доста тъмно – А искаш ли… да ти покажа… една приказка?
– Ти… Да покажеш на мен? – Тя оголи зъби в подобие на презрителна усмивка, но все пак се усещаше, че по някакъв начин той е успял да я предизвика. – И как си го представяш… това показване? И къде? Тук на дансинга?
Той изпръхтя презрително и с радост почувства как тя се напрегна, изгуби някаква едва забележима частица от непоклатимото си самочувствие. Остави да изминат няколко секунди, но не по-дълго – не бива да изпуска вниманието й от хватката си – после каза небрежно:
– Ние се намираме в един много тайнствен замък, принцесо. Един замък, чиито тайни може би още не са ти познати.
Тя го изгледа озадачено, явно не успяваше да подреди странното му поведение някъде в каталога от познати й неща, но пък не беше и от хората, свикнали да се предават по какъвто и да е повод.
– Замък? За тази барака тук ли ми говориш?
– Говоря за онова, което не познаваш – зацепи той през просото, почувствал, че сега се разиграва единственият му шанс. – Тук наоколо има… доста тайнствени местенца… колкото и невероятно да ти звучи това.
Поколеба се за миг, не беше сигурен дали няма да прекали, но все пак прибави, сякаш наслука:
– Ако се осмеляваш, разбира се.
Тя внезапно смачка цигарата си в пепелника пред нея, изправи се почти ядно, после изсъска:
– Добре, води ме в тия твои тайнствени местенца! Но мисли му, ако ме разочароваш!
Той стана без да каже нито дума, И без това гърлото му беше свито до степен, при която от него не би могъл да се изтръгне никакъв, дори и най-недоловим, звук.
Пътят към вътрешността на сградата му беше повече от познат, миналата седмица беше обикалял тук чак докато запамети всичко до степен, при която би могъл да се ориентира и насън. Шмугнаха се бързешком през вратите, водещи към голямата театрална зала – там, почти на тъмно, проснати по седалките, дремеха няколко грохнали фигури – той я хвана уверено за ръка, поведе я още по-назад, към стълбичките, водещи зад сцената, към гримьорните… С удоволствие почувства как тя неволно се вкопчи в ръката му, все още прекалено горда, за да попита каквото и да е. Пред очите му затанцува мушицата от спомена, но този път вълнението му беше по-различно, много хладно, много спокойно. Сърцето отново биеше някак различно, но този път сякаш не по-бързо, а напротив – по-бавно от обикновено.
Коридорът с гримьорните беше, разбира се, напълно пуст. Той отвори първата врата, въведе я вътре. Тя беше повече от стъписана, но също възбудена, изглежда игричката започваше да я увлича. Той затвори вратата зад гърба си, бутна старичкия диван така, че да я блокира – това също беше нещо, което беше пробвал многократно – а след това безцеремонно бутна Нели върху него. Тя седна, бедрата й просветнаха в тъмното с мътен изкусителен блясък, той се намести до нея, хвана лицето й в шепи и заби стръвно устни в нейните. Отговаряше му, този път истински. Дишането им се учести, тя почти запъшка, той почти изгуби контрол, обхвана го нетърпение, пъхна ръка под рокличката й, затърси. Нямаше почти нищо, само някакво почти неосезаемо парченце тъкан, едва покриващо изкушението. Той пъхна ръка под ластика и задърпа нетърпеливо. Тя се вкамени.
– Почакай, почакай малко.
Гласът й, разбира се, вече звучеше всякак, само не и самоуверено или с усещане за контрол, някъде изотдолу напъваше тъничка паническа нотка, която тя се опитваше да прикрие с всички сили – една безполезна, малко отчаяна нотка. Нотката на крилата, които се блъскат, оплетени от паяжината. Той натисна здраво и задърпа с все сили.
– Почакай, ще ми скъсаш бикините!
Този път всичко беше ясно, паниката я беше сковала напълно; от самоувереното, богоподобно същество не беше останала и следа, сега срещу него седеше само едно малко момиче с размазан по лицето грим и напиращи сълзи, което сигурно викаше наум „Мамо, мамо!“ Той се изправи, просна я по гръб без да казва нито дума, пъхна и двете ръце под роклята й, напипа тънкото ластиче, смъкна го с едно-единствено, рязко движение – тя дори не опита да се съпротивява – после с бясна скорост започна да разкопчава панталона си, държейки я с една ръка, за всеки случай. Тя очевидно беше изпаднала в нещо като вцепенение, разтвори послушно бедра, пое го без да каже нито дума, бесен, тържествуващ, пиян от ликуване и наслада. О-хооо, почакай само, мъниче мило, аз едва започвам! Прихвана бедрата й, повдигна ги на раменете си както беше виждал по размазаните от многократна употреба порнографски списания, с удоволствие дочу как елегантните й обувки потракват в тъмното – никой от двамата не си беше дал труд да ги събуе – и заблъска с енергията на див козел, най-после намерил приложение за рогата си. Тя мълчеше – покорна, уплашена, може би дори съсипана. Само обувките й потракваха ритмично някъде над главата му. Трак-трак. Трак-трак. Трак-трак.
