От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Димитър Атанасов
„Тарпани“
Изд. „Колибри“, 2010

2010_12_Tarpani

В тези дни на лятото взе да се чувства задух и зной. Въпреки планинския хлад и постоянния ветрец по откритите места, горещникът все по-упорито проникваше и тук. Когато слънцето напластеше опаления слой жега по отмалелите в кротка мараня поляни, пашата ставаше невъзможна. Кадифенката беше единствената пеперуда, която пъстрееше в напечения въздух. Дори земната пчела се прибираше в най-големия пек и излизаше едва след като попремине. Сенколюбивото насекомо се отдръпна навътре в гората, защото оклюмалата тревица вече не можеше да го закриля от разтопеното сребро на слънчевите лъчи. Малко по малко припеците бяха превзети от студенокръвния планински гущер, смокът-мишкар и медянката. Дългоглавият скакалец сякаш пощръкля, скачаше като въртоглав и бързаше да се свре под някое тлъсто листо млечка или до корена на по-едричката тук паламида. От птиците можеше да се мерне саждивото перо на хайдушката гарга и пъстрият, креслив осояд, а сутрин рано понякога да се чуе такането на скалната зидарка. Иначе от сенчестите букови гори през целия ден долиташе истеричавото кикотене на белочелата сврака, а през нощта гъгниво притуленият зов на уловицата.

Хищното двукрило стана особено активно. Дребната мушица, зелената муха и стършелът имаха свои часове на усърдие. Винарката се завираше в очите на коня. Зелената муха кацаше навсякъде и не му даваше мира. Много опасен стана кръвосмучещият стършел. С упорита настойчивост той непрекъснато подлютяваше раните му.

А конската муха сякаш съвсем освирепя. Изскачаше от постоянното си убежище изпод опашката, разперваше твърдите си криле и с кръвожадно бръждене настървено облиташе стадото. Стремеше се винаги към детеродните органи. Тя безпогрешно намираше слабините на животните, забиваше острия си хобот и нищо не можеше да я прогони – нито трептежа на кожата, нито ударът с копито, мушенето с муцуна или шибането с опашка. Най-уязвимите места бяха тези, до които не стигаха нито пиргите, нито крайниците или главата.

Ако за кучето най-големият паразитен враг е бълхата, то за коня това е конската муха.

Сребристата усещаше всичко това като една пареща и тежка миризма, излъчвана от въздуха и скалите. Тя се настилаше навсякъде, хлуеше по разломите и се утаяваше по южните склонове на планината. За нея това беше природен знак. Беше дошъл сезонът на нощната паша.


Small Ad GF 1

През деня в тежките часове конете търсеха сенките. Почиваха неподвижно в хладката плътност на въздуха зад скалите или в проветривите покрайнини на гората, без да изразходват енергия, преживяха или дремеха, размахвайки мързеливо опашки или потрепервайки с кожа заради хапливите и нахални мухи. Липсваше им всякакво желание да пасат. Това не се отнасяше за малките кончета, които по никой начин не спираха на едно място. Сега изобщо не се прибираха в летовището, просто нямаха нужда от него. Летните нощи бяха къси и хладовинни и те ги използваха за паша. Близостта на звездите, обилната лунна светлина, движението, липсата на опасности – всичко това ги привличаше, предразполагаше и успокояваше, наливаше сила в телата им. Тези, които се уморяваха, заспиваха прави, отпускаха тежестта на тялото на един от задните крака и само след едночасова дрямка отново продължаваха да пасат.

Чакалестия го нямаше от сутринта. Беше се отлъчил от стадото. Уж пасеше самичък, а неусетно се отклони към долината. Сребристата забеляза, но не го спря. Очакваше да се върне на мръкване и след като не се прибра, тя сериозно се обезпокои. Непрекъснато поглеждаше в посоката, в която бе изчезнал, и се мъчеше да долови някакъв звук или миризма. Цял ден не се случи нищо. Едва късно през нощта, когато се бяха пръснали да пасат, Сребристата дочу откъм долината далечен, припрян галоп, а не след дълго зовящо за помощ хрижене.

От гората изскочи Чакалестия. Препускаше с всички сили. След него скачаше огромна кафява мечка.

Сребристата сви уши, наведе глава и изцвили пронизително. Бързо нахапа две трътлести кобили, които не знаеха какво да правят. Успя да събере стадото в кръг. В това време и останалите видяха откъде идва опасността, вкараха кончетата в средата, направиха място за Чакалестия и щом той го зае, опряха тела и зачакаха настръхнали.

Мечката налетя разярена. Изправи се на задните си крака. Нададе страхотен рев и скочи. Няколко чифта копита бяха изхвърлени под носа й и тя се отдръпна твърде пъргаво за размерите си. Пообиколи, надникна оттук-оттам, колкото да се увери, че в никой случай не може да пробие. Почеса с лапа светлата козина на гърдите си, изрева заплашително, но вече се долавяше колебание в намеренията й. Сетне изведнъж се врътна и без да бърза, се отдалечи, като от време на време спираше, обръщаше се, заканително клатеше глава и ревеше.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Сребристата не даде да се развали защитния кръг, докато мечката не се скри в гората. Тогава отиде до Чакалестия, обдуши го, лизна го най-напред по муцуната, сетне продължи. Беше се уверила, че сладката миризма, дето хлуеше още от одеве в ноздрите й, е от него. Там, където се беше почесвал, имаше мокри лепкави петна по тялото. Другите коне също усетиха благото ухание и всички го наобиколиха, дори и малките кончета. Така го облизаха, че лъсна. Това не го притесняваше. Самият той бе стоял мирно през цялото време, докато го ближеха, като че изкупуваше вината си.

Още от ранина Чакалестия беше слязъл към долината, подмамен от хлуещия хлад и сянка. Надяваше се да намери и някой плод – киселица скоруша, късна дива череша или ябълка. Вървеше и поскубваше тук-там по някой стрък. Изведнъж спираше. Наостряше уши и се ослушваше, като че очакваше опасност. Сетне поглеждаше назад, сякаш се колебаеше да продължи, но пак пристъпваше. При едно от тези застоявания долови с ноздри тънък, сладникав мирис. Той едва-едва се просмукваше през ниско захлупеното пространство под високите корони на дърветата. В него имаше примамливост, изкушение и съблазнителност, а това предизвикваше предчувствие за удоволствие.

Чакалестия не устоя. Тръгна по тънката струйка миризма, носена от тежкия въздух. На няколко пъти я изгубваше. Тогава отново спираше и обдушваше горските ухания, докато не откриеше пак апетитната нишка. Не след дълго тя взе да се обръща в плътен и съблазнителен мирис. Много точно успя да се ориентира за мястото. Близо до голямо дърво откри мокро, лепкаво петно. То излъчваше същата пикантна миризма, която го подмами.

Чакалестия близна предпазливо. Премлясна.

Беше мед!

Облиза се и нетърпеливо взе да скубе тревата. Дълго, дълго дъвка. По тялото му се разля приятно усещане. След като опаса зеленината и обра с бърни шумата, взе да ближе сладината на пръстта, попила се от меда. Разрови земята като пепелище на диво прасе.

Понечи да се почеше о дървото и усети, че кората му лепне. Обърне се и забеляза по него гъста, кехлибареножълта течност, като разтопен клей. Медът беше текъл горе, от хралупата, която очевидно служеше за кошерище на диви пчели. Чакалестия изблиза всичко. Не му стигна това, ами заръфа и омекчената, кабардисала кора на дървото.

След малко, когато тръгна да дири вода, налетя на друго мокро и лепнещо петно.

До вечерта оглозга кората на четири големи буки. Беше се оплескал целия – лепнеше от главата до опашката. Два пъти ходи до близкия поток. Беше открил особено място – пчелин в букака. Да имаше как да се изкатери, би опитал да завре муцуна в някое от кошерищата, преливащи от мед, макар че гледаше на сърдито жужащите горе пчели с известна боязън.

Реши да пренощува тук, в пчелина. Сладостният аромат го възбуждаше и не му даваше мира.

Той опоска още едно дърво и то остана да белее в тъмното. Заедно с другите – всички изгризани на еднаква височина, те стояха като самотни светлеещи знаци, бележещи пътеката на насладата сред строгите стражи на буките.

Премина по-нататък и скоро откри следващото дърво. Но каква беше изненадата, когато намери под него разплескани пити мед, восък и пило. Такъв дар той не беше и сънувал. Лакомо взе да гълта и когато вече се отдаваше на сладостната тръпка, разливаща се по тялото му, някъде над него се чу сърдито предупредително ръмжене. Не свари да вдигне глава. Силно изпращя клон и току в краката му тежко тупна огромно, рунтаво кълбо с настръхнала козина. То подскочи и се разгъна. В същия миг страхотен рев процепи сънената гора.

Чакалестия имаше късмет, че бързо намери пътя към стадото.

Уплахата от мечката бе преминала и чувството за опасност се беше размило в сладостта на преживяното.

Конят-медоед вече мислеше, че утре трябва да бъде по-предпазлив.

Откъсът от романа „Тарпани“ на Димитър Атанасов се публикува
с приятелското съгласие на издателство „Колибри“.

Димитър Атанасов (род. 1953) е български белетрист, драматург и журналист. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи в Пловдив. Дългогодишен секретар на Клуба на дейците на културата в Пловдив. Журналист на свободна практика.

Pin It

Прочетете още...

Ханджоу

Димитър Атанасов 09 Юни, 2008 Hits: 22843
И все пак дългите години социализъм и…