Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Текстът е част от сборника разкази
„Хроники на ангели, изчадия и други смъртни“, изд. „Стигмати“ 2010

Вятърът виеше, гонеше листата по склона на Близнаците. Пътеката бавно се изкачваше, заобикаляше два-три големи обли камъка и излизаше на широка поляна, покрита с бял равнец. „Комините“, каза Марти, „Комините“, запъхтяна се съгласи Руми. Лесно е човек да разпознае природното образувание. Две високи скали са се наклонили напред и са се навели заговорнически над ниша, в която много поколения пътници са палили огън и са намирали завет по пътеката към седловината между Близнаците, заслона и накрая, ако са тръгнали нататък – изкачването на големия Близнак. Двамата млади забелязаха, че някой вече се бе настанил под Комините и в каменното огнище подканящо бумтеше огън.

– Добър ден – поздрави Руми насядалите пътници, когато двамата с Марти се доближиха на няколко метра.

– Добър и на вас – отговори им неочаквано сърдечно един много сериозен млад мъж с гъста черна брада и коса. – Сядайте да се стоплите на нашия огън!

Новодошлите се представиха като Руми и Марти и на свой ред научиха кои са събралите се край огъня. Брадатият мъж е Превалски, неразговорливата двойка до него са Силвето и Алис, Плента е младежът с дългата руса коса и исусовата брадица, който постоянно си тананика песни на Боб Марли. На отсрещната страна са двама общителни студенти от София – Георги и Краси, Райчо Клисурарха, на когото всички викаха Рей и едно момче с малко мише лице, по прякор Цвайцера.

Георги се надигна и обяви, че те тръгват, за да стигнат до заслона преди мрак.

– По-добре останете да нощувате тук при нас, защото от другата страна на Седлото броди мечка стръвница. На идване видях меча следа край пътеката на около пет километра нататък – подхвърли Превалски. Марти не беше сигурен дали това е казано на сериозно, или целта бе да разроши перушината на самоуверените софиянци, но след такова предупреждение той не би рискувал да продължи под спускащия се здрач.

– Който го е страх от мечки, да не ходи в гората! – ербаплийски отвърна Краси, макар по съсредоточения му поглед да личеше, че преценява думите на брадатия мъж.

– Отваряйте си очите, говорете високо и вдигайте шум, за да ви чуе мечката. Няма нищо по-лошо в планината от изненадана и раздразнена мечка – допълни Рей.

– Е, хайде тогава останете с добро, благодарим за ракията и за съвета – подвикна Георги, докато си наместваше раницата. Двамата се отдалечиха, подели разгорещен разговор на висок глас.

– Наистина ли има стръвница по тези места? – попита Руми, когато гласовете им заглъхнаха в сумрака.

– Няма шега, върлува една по овчарниците от другата страна в падината, четири-пет aгнета са намерени изкормени по камънаците – отговори й намръщеният мъж Превалски. – Въпреки че, да призная, никой не й е виждал следите отсам Седлото – на нея й се стори, че в очите му се мерна лукаво пламъче.

Рей изплакна набързо чашките, ползвани доскоро от софиянците и ги подаде на новодошлите. После им наля греяна ракия от опушеното медено джезве, почиващо на горещ камък. „Мерси“, поблагодари Марти, а Руми направи знак с длан, че толкова е достатъчно. Спътникът й развърза един спален чувал от раницата си и го размота, помагайки си с крак. Двамата се изтъркаляха край огъня и скоро почувстваха как топлинка зачервява бузите им. Плента спря да подрънква безцелно, покашля се, удари първия акорд на песен и запя с високия си кристален глас с метални нотки:

Само късмета си още запазвам,
той е, което обличам, което показвам,
той е, което съм аз, умозрителен.
Ти откъде си, човече растителен?
Аз търсих си място в света подозрителен.
Място за мен няма, няма го никъде.
Него ти трябва да зърнеш отнякъде,
този зърнен човек е човекът растителен.
Той е такъв екземпляр изумителен,
трънен и зърнен – човекът растителен.

(Теодор Славев – „Растителният човек“ – бел. ред.)

– Подолски, хайде разкажи още някоя история – подкани брадатият им сътрапезник Силвето, докато махаше един пъстър вълнист ластик и разпускаше дългата си права коса. Подолски се надигна на лакът, огледа слушателите си, пощипна авторитетно брадата си и започна.

– Тази случка я знам от Крачун и приятеля му Балко и си е истинска история натюр, без раздувки и добавки. Това станало преди две години, през лятото на връх Еньов ден, когато двамата се връщали от дискотека „Родина“. Те искали да свалят мадами и се завъртели около едни бубараци от шивашкия. Дали заради името на Крачун, дали заради това, че в компанията на момичета Балко говори само глупости, но мадамите ги разкарали като атрофирали аспержи. Обаче докато опитвали да бъдат донжуановци, двамцата добре се насмукали с „облаци“. Нали било тъмно и им били заоблачени сетивата, вместо да си отидат по Индустриална, по която няма никакви табели, те си тръгнали по една по-долна улица без име, също без табели. Неусетно приятелите се намерили при далечния край на Орешевските гробища. Те решили да минат напряко, защото на другата страна пред главния вход спирал автобус. Като вървели между гробовете, наоколо се стелела бяла мъгла, а те си мислели как този град на мъртвите е огледало на живата Сошана, как фамилното име на всеки надгробен камък стои също и на някоя табелка на входна врата. Не във всичко намирали съответствие, докато отбелязвали малката еврейска и арменска махали, които още стоят тук, а техните живи прототипи са отвеяни нанякъде от ветровете на историята. Под бледата сребърна луна дългите сенки на надгробните паметници суеверно плашели младежите и те започнали да изтрезняват от шубе. Изведнъж неочаквано видели един пепеляво бледен човек в черен костюм да работи с чук и длето над някаква надгробна плоча. Крачун въздъхнал облекчено. „Колко е хубаво да видим жив човек, че тази гробовна тишина започна сериозно да ме плаши. Кажете, господине, какво правите сам тук по това време? Ние сме двама и ще вземем да се напикаем от страх.“ Онзи свалил чука и му отговорил: „Изчуквам една буква „Л“, пътниче, че пияниците са ми сбъркали името на плочата.“ Някъде наблизо злокобно изкрещяла сова, а човекът в черно продължил с дълбок глас, от който мравки им полазили по гърба: „Ще ги преследвам отвъд гроба, защото с фамилията Райнови шега не бива!“

Момичетата изпискаха с престорен страх и задружен смях заглуши последните думи. Рей почака страстите да се успокоят, слушателите да си поемат дъх и поде нова история.

– Приятели, както повечето тук знаете, аз работя в домостроителния комбинат. Миналата година, през една дъждовна есенна вечер, седяхме няколко човека от работата да играем бридж-белот в квартирата на колегата ни Пешо. Там бяхме Гринго, Ерик – домоуправителят на блока, самият Пешо, разбира се, и моята скромна милост. Седим, играем, времето си върви, а навън дъждът вали ли, вали. По едно време главата на Ерик клюмна и той като че ли задряма. Щом дойде неговият ред, ние му викаме: „Ерик, събуди се да играеш! Хванал си всичките козове.“ Той не помръдна. Когато го погледнахме отблизо, Ерик се беше капичнал, гебердясал или казано другояче, бе гушнал карамфилите, ритнал камбаната. („Добре, добре, схванахме идеята, продължавай!“) Какво да правим сега, почнахме да разпитваме, да се обаждаме и така полека-лека научихме, че Ерик няма роднини, няма пари, няма и приятели, като изключим нас, които случайно ни бе събрала една партия бридж-белот. Пешо искаше да си тръгне, обаче Гринго, който е човек на каубойската чест, му каза, че първо на първо, той вече си е у дома, и второ на второ, наше благородно задължение е да се погрижим за тялото на другаря си. Когато обсъдихме положението, се оказа, че никой от нас няма пари и единственото, което можем да направим, е да го погребем сами със собствените си ръце. Речено-сторено. Увихме тялото в един чаршаф, вързахме го с канап да не се размотава, взехме „назаем“ две лопати от котелната стая на общежитието, нарамихме тялото и тръгнахме в мократа нощ. Дъждът бе размекнал земята, така че изкопаването на гроба беше лесно. Погребахме злополучния ни партньор и почнахме да се чудим какво да правим след това. Гринго, който знаеше от уестърните как е редно да се постъпи в такива случаи, каза, че трябва надгробно слово, ала той не ставал, че бил „човек на малкото думи“. Всички очи гледат мен, затова произнасям някакво надгробно слово: „Тук почива Ерик. Той си няма нито роднини, нито приятели, и дори не му знам фамилното име. Дано на оня свят да му е по-добре, защото какъв живот е това? Амин!“

Минаха два-три месеца и една вечер при мен пристига Пешо, много развълнуван. „Ела да ти покажа нещо!“ Отивам подир него и какво да видя? На мястото, където погребахме Ерик, започнали строежа на новия конгресен център. Нали заради новия мост на Дунава Сошана ще става важен разпределителен център, не само за железниците, но и за автомобилния транспорт от Северозападна България чак до Мала Влахия. Не може да не сте чували за конгресния център, спираловидната кула, широка долу и тясна към върха, по авангардния дизайн на един финландски архитект.

– Знаем, разбира се – обадиха се няколко гласа, – дето изпълнението бе дадено на групата на Желязков и лявото крило се беше сринало заради кражби и лошокачествени материали.

– Точно така, ала това, за което ви разправям, е съвсем за началото на строежа. Не знам какво бяха копали, защото изкопите бяха пълни с вода, обаче какво мислите виждам! Ерик бе изплувал отгоре, все още увит в белия чаршаф, само ръцете му бяха протегнати напред, като че отново искаше да играе бридж-белот! Ха сега де, трябва да го погребваме повторно!

– Не, стига бе! Егати раздувката! – запротестираха слушателите през смях. – Колко пъти го погребвахте този Ерик, да не го положихте в мавзолея на Хо Ши Мин накрая?

– Повярвайте ми, при цялата ни несръчност, в калта на кулите, той беше изпратен с повече достойнство от неподозиращите клиенти на траурната агенция „Анубис“, пък и на другите бюра, които са замесени в търговията с човешки органи и части на Върколака. Не сте чували за това? Върколака има, наред с всичко друго, фирма за биомедицински материали и суровини. Малка група балсаматори – наречени от своите порционистите, пътува с екипиран микробус до погребалния дом с пресните трупове, вади органите, реже каквото е нужно – кости, кожа, крайници, замества костите с пластмасови водопроводни тръби и колена, тъпче телесните кухини със слама или парцали, зашива прорезите и облича каквото е останало от тялото с новите дрехи. Материалите заминават с бързи куриери и дори хеликоптери до частни клиники в България, Румъния и Гърция – завърши Рей. – Както се казва, живи ни обраха, мъртви ни...

– Не може да бъде! – прекъсна го разгорещено Марти. – Дори престъпници няма да осквернят трупове по този начин. Това е някаква страшна история като отрязаната ръка, която чука на прозореца.

– Истина ви казвам, можете да питате Гринго – уверяваше ги Рей с невъзмутимия поглед на покерджия.

– Не, по-добре да питаме Далай Лама – въртеше недоверчиво глава Марти.

– Дайлай Нама... – отбеляза озадачаващо Алис, който до този момент беше слушал разговора със затворени очи. Като видя озадачените им погледи, се опита да поясни: – Гнусеология, лошото влияние на Мáри и Андро.

После се надигна на лакти и каза тихо така, че другите не го чуха веднага:

– Погребенията са отживелица и архаизъм, дж’ъм. Всичките тези празни ритуали и животоподобната украса на труповете, които са най-безжизнените предмети... Те са по-тъжни от камъните, които никога не са познали живот. И природата мрази погребенията, защото човек е пълен с олово, живак, нитрати, тежки метали, все порочни дарове на цивилизацията. Струпването на телата в гробища и саркофази пречи на кръгообращението на биологическите материали обратно в природната среда. – Той хлъцна и замълча, преди да продължи: – Кремирането е по-добро, защото премахва нечистите съставки. А най-добрият начин за обработването на телата е шведското биологично погребение. Това засега е само идея и все още не е опитвана, но аз се надявам да бъде осъществена, когато дойде моят ред.

Дългата тирада най-накрай привлече вниманието на компанията. Руми, на която тези истории за гробища вече й бяха дошли до гуша, попита повече от общителност, отколкото от истински интерес:

– А какво представлява това шведско погребение, та е толкова различно?

– Представи си, дж’ъм, че тялото се замрази с течен водород, докато стане чупливо, после с вибрации се натроши на прах, този прах се разтопи и от него се филтрират нечистотиите. Накрая от човека остава торба добър тор, хранителен тор, готов за ползване в градината. Двайсет и пет кила от един среден човек ще свърши отлична работа в нечия градинка. – В края на това интересно наблюдение младежът неочаквано се прегъна от спазъм в стомаха и бързо изпълзя на четири крака към храсталаците. Оттам се чуха ръмжащите звуци на котешка битка. Алис си повръщаше червата.

– Какво му е на него? – запита Марти.

– Яде някаква лоша риба – отвърна Силвето, която не изглеждаше много загрижена, – ще се прочисти и ще му мине.

– Аз си мисля не как да извлечем растителното от човека като умре, а как да изчистим растителната си душа, докато сме живи – обади се Плента, който до момента не бе обелил нито дума. – Не съм някакъв там мислител или философ, но си мисля, че душата е някак си свързана с тялото, тя е като пнеума и етер, който тече около тежката инертна маса. Аз наблюдавам себе си. Колкото по-малко ям храна, особено месо и ядки, толкова повече загубвам тези тежест и инертност. Чувствам се олекнал като птица, като че костите ми са станали кухи и гъвкави като кости на птица. Оставам чиста растителна душа – той говореше меко и нежно и думите, които казваше, по някакъв странен начин му прилягаха.

– Мисля си, че с недояждане само ще си навредиш – намеси се практично Руми. Нейният баща беше известният доктор Милев, автор на един много дефицитен и търсен учебник, който й бе насадил в ума правилни хранителни навици.

– Не го казах, за да убеждавам другите и се извинявам, ако съм засегнал разбиранията ти – отвърна й Плента с тон, за който нямаше как да му се сърдиш. – Просто мислех на глас за това очистване и за олекването, което ми се случва в момента.

В малките часове на нощта, когато веселите спътници спят дълбоко, Руми и Марти се гушат дебело облечени в спалния чувал и правят любов, без да подозират, а в огнището между пепелта присветват само малки кехлибарени въгленчета, една безшумна, почти безтелесна сянка се плъзва по мократа трева към бялата скала на ръба на полянката.

Плента стъпва на камъка и ако някой може да го види отзад, ще реши погрешно, че се готви да пикае. Невидим за света, увит в своето наметало от звезден прах, Гавраил е кацнал на скалата до него и гледа Млечния път и едрите ярки звезди. Облени в сребърна лунна светлина, лицата им са нереални и далечни като небесни тела. Кратък момент на подготовка и двамата размахват криле и литват, подети от космическия вятър. Две птици от светлина в началото на безкрая.

Швайцера, който не спеше, се зачуди на дългото отсъствие на приятеля им. Стана, направи няколко крачки към скалата и повече помисли, отколкото каза: „Плента е изчезнал, да не е паднал в пропастта?“

Мàри (Марио Паскалев) е български писател, който – като много други – пише най-вече за собствено удоволствие и удовлетворение.


Други статии от този автор

support

Посетители: 83

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици