1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Вечерта е пълна с горчиви сънища и киселини – обичайното гнусно предателство на тялото и подсъзнанието преди да ги срещна със следващия си работодател. В седем се будя половин час преди рингтона на Горилаз. Пресягам се към моторолата и изключвам алармата. Коремът на жена ми равномерно повдига чаршафа. В шести месец е. Напускам топлото убежище с неохота, като внимавам да не ударя колената си в топките на матрака. Ненужен навик. Разкарах топките с ножовката преди година. В огледалото на банята виждам израз на затруднение и мъка. Още един ден в ролята на Давид срещу Голиат. С тази разлика, че ластика в прашката в някакъв момент съм заменил с неотстъпчив инат. С Давид иначе всичко е наред. Урината му е със здравословен цвят, а зъбният му профил е едва на 33. Пускам компа, сварявам набързо горчиво кафе и зачитам заредения интерфейс на известен новинарски сайт. Опитите на Бритиш петролиъм в Мексиканския залив да “затапят“ нефтения разлив търпят провал. Слаб трус в Пазарджишко. Линдзи Лоън хваната за пореден път да шофира пияна. Папарашката снимка показва разпилени руси коси и зачервени от плач очи, върху кукленски розова основа. Вкарвам курсора между полуотворените устни и кликам. След като прочитам внимателно статията, отварям всички хиперлинкове, препращащи към други новини свързани с Линдзи Лоън. Бъркам си двете лъжички захар, без да отделям поглед от монитора. Старая се да вникна във всеки един детайл от таблоидния живот на Линдзи Лоън. Наливам си повторно кафе и бързам да препрочета отново някои от клюките за Линдзи Лоън, за да се уверя, че не съм пропуснал нищо. Докато стигна дъното на чаената си чаша вече съм научил за Линдзи Лоън толкова, колкото не знам за майка си. В крайна сметка целта е постигната. Достъпът на притесненията ми към разума временно е блокиран. Вече мога да отида спокойно на интервюто.

Сладкарският цех се намира в подземие на блок в Дианабад. Фирмата е с реноме на най-големия производител в бранша. Преди да извадя байка в пролетарската септемврийка утрин, отварям бегемапс за да съм сигурен, че ще отида на точната локация. Това ме забавя с час и половина – въведената номерация на блоковете в сайта, както разбирам на място, е неактуална. Натискам звънеца и още преди параболата на фаса ми да е стигнала земята, разтваря широко вратата се разтваря и мургав тип в бели дрехи вдига въпросително тлъстата си брадичка. Зад гърба му напират весели вълма от пара. Казвам че идвам по обявата, която са пуснали в jobs.bg, за сладкар декоратор. Мургавият плъзга погледа си покрай слепоочията ми и кима незабележимо, което аз тълкувам като покана да вляза. Прекосявам вълмата от пара и озовавам в задушното преддверие на оборудвана с различни по калибър машини зала. В носа ме удря горчив букет от прекалено сладки миризми. Няколко работнички с прибрани зад найлонови шапчици коси ми показват бялото на очите си за секунда, след което се връщат към рутинните си операции. Мургавият все така мълчаливо ми кима отново, този път към стълбище, водещо някъде надолу. Слизам един етаж и се озовавам сред няколко свързани с тесен прав коридор помещения, без врати и с нисък таван.

– Работили ли си това преди? – въпросът идва зад гърба ми от седнала на висок стол едра и ниска жена. Стъпалата й – обути в шарени хавлиени чорапи и розови джапанки, се мандахерцат вяло на педя от земята. Докато късогледите й очи ме фиксират кротко, пухкавите й пръстчета попипват ръба на проскърцваща от движенията метална шайба. Върху й лежи огромна торта с многоцветна фигурална композиция по етажите й, всичките фигурки са копия на анимационните герои на известно детско филмче. Приличат на пластмасови, но знам че не са.

– Не, но съм работил с глина. Завършил съм керамика. Имам магистърска степен. Последното, разбира се, казвам наум.

– Преобличай се.

Оглеждам се наляво и надясно. Оглеждам се повторно. Розовата цепка между ябълките на бузите на жената се разтегля оптимално, тоест със сантиметър. Разбирам че трябва да го направя пред нея и разкривявам устни на свой ред. Вадя телефона си от десния джоб и го слагам до десетина други на постлан с лист фазер кашон. Забелязах че тук няма обхват. Импровизираната масичка е отрупана с десетлитрова минерална вода, чашки, отворени дамски чанти и раници. Съблекалнята. Когато свалям дънките металната шайба спира да скърца. Побързвам да обуя донесените за целта шорти– по телефона ме предупредиха да си взема работни дрехи – преди жената да ги е прогорила през диоптрите си. Карираната риза сменям с износена хиксел бяла тениска, с щампа на лицето на Чарлс Буковски и надпис под него – DON’T TRY. Фразата, която е и епитафия на надгробната плоча на Ханк.

– Вземи тези каталози и отиди при момичетата. Те ще ти кажат какво да правиш. – жената разтриса козунака около десния си лакът в посока десния ръкав на коридора. Оттам идва микс от машинно боботене, чалга радио и надвикващи всичко това женски гласове. Минавам през междинно помещение с наредени на рафтове отворени метални кутии. Пълни са до ръба със силно уханни млечни смеси. Помещението на момичетата е бункер три на три метра, снабдено с мивка, шублери и много инструменти – четки, шпакли, бурканчета с брокат, шприцове, аеробръши, компресори. Над плотовете – безврати шкафове, от които се подават краищата на прозрачни и различни по калибър пликчета с шарено съдържание и различна плътност. Заради липсата на вентилатор, климатик или абсорбатор, кислород няма. Когато ме виждат в касата на липсващата врата момичетата млъкват и ме оставят да направя самотна разходка с глуповатата си усмивка по жълтеникавите им лица. Барабанните машини, сега виждам, разбиват сметана. Готовата смес се складира в баки от латекс. Четирите жени, с изключение на една, са на около двайсе и пет. Слаби, жилави. Боси в гумените си сандали на едри дупки. През вързаните отстрани на полупрозрачните безцветни пончо-престилки фльонги се белеят гърдите им. Косите им са хванати с ластик. На монтирана под тавана закачалка висят преметнати два сутиена, розов и лилав, с чашки с бели дантели и един златист ръчен дамски часовник.

– Добра тениска като за начало – посреща ме най-малката от четирите, като си припява чалга песента от радиото. По ръцете и гръбначния й стълб има по детски дълги косми, тънки, меки и прозрачни. Върху устните си има очертана калинка; около очите – едри, нарисувани като на вокала на Кис мигли. Виждам, че и други две са използвали червилата си по този начин.

– К’во пишеше в обявата, че търсят с художествено образование ли? – извиква най-възрастната – очевидно тарторката, около 36-7 годишна, със златна коса на дълги къдрици, със захабено лице зад „калинката“ и възлести китки. Казва го и избухва в смях, наподобяващ индиански боен крясък Останалите го подемат в ехо.

– Точно така пишеше – отговарям аз, когато истерията отшумява. – Какво да правя с тези – питам аз и размятам вяло набъбналите от влага каталози в ръката ми. Русата взима един хвърчащ лист и започва да търси с пръст. На този лист са поръчките за деня. Повечето вече са отметнати със зелен маркер.

– Като за начало почваш с 312.

Срещу номер312 в каталога гледам три русалки с дебели опашки и задници, забодени на самотен остров. Телата от кръста нагоре са на кукли Барби. Два килограма и осемстотин грама; 16 порции – гласят техническите данни.

– Ела да вземеш заготовката. Тарторката ме хваща за ръката и ме завърта с истеричния си смях към една от стените на женския затвор. Там различавам метална врата с колело вместо обикновена брава. Тя я хваща, завърта я два оборота вдясно и я дръпва към себе си. Електронно устройство над главите ни показва температурата – 8 градуса. Облицовано със стилажи, хладилното помещение е пълно с напомпани с пълнеж блатове. Размерите им са на кутии за обувки, от 30 до 48-ми номер. Под всяка стои защипано листче с надраскано инфо за клиента. Русата ми посочва една. Клякам и внимателно и издърпвам от един от долните рафтове. Когато се обръщам главата ми се отърква в мека преграда. Вече изправен, усещам горещ дъх върху лицето си. Жената разтваря уста, навлажнява ръбчетата й с език, навежда се и го прокарва по горния сметанов слой на заготовката в ръцете ми. През това време не ме изпуска от поглед. Строени зад гърба й, другите надават познатия вик. Русата се изправя и навира в лицето ми изплезения си, омазан в сметана език. Дърпам се, но тя обира с ръка сметаната и я размазва бавно върху устата ми. Излизаме в шпалир от напушен кикот. Поглеждам ги умолително, правя неопределен жест, който трябва да означава “ще ме пуснете ли, ако обичате до тоалетна, преди да продължим забавата?“ и се завъртам към посоката от която дойдох. Срещу кашона с минералната вода и телефоните откривам врата на баня, а в нея и друга, на тоалетната. Мия се внимателно в огледалото и решавам, че преди да се омета все пак ще се изпикая. Чукам по навик на вратата и натискам да отворя, когато за моя почуда чувам заповедното „Влез!“ Пухкавата с диоптрите! Излизам заднишком от банята и бързо намъквам дрехите в раницата си. Откъм момичетата иде обичайния музикален фон, обвит в целофан от възбудени вибрации. Готов съм да направя първата крачка по стълбището нагоре, когато без да искам изпускам телефона си. Моторолата ми рикошира от тубата с минерална вода в тенекиен цилиндър с невтвърдило желе. Потъва безшумно, от раз. В тоалетната чувам, че се пуска водата на казанчето. Колебая се за част от секундата, после зарязвам телефона и препускам по стълбището. Сякаш ме е дебнал през цялото време, мургавият тип горе се пресегна и закачи задния джоб на раницата ми, но инерцията и гумените му сандали на едри дупки го подхлъзнаха и той ме пусна за да възстанови баланса си. Достатъчно за да се изстрелям на паркинга пред цеха. Там тъкмо пристигаше шефът им, който разпознах от снимка в нета. Висок, розовобузест шопар, с тридневна брада и впити в дебелите си бедра кавали-дънки. Слиза от тунингования си мерцедес и пъчи тумбак Малолетната му гърла с прическа на 14 инчов телевизор напразно чака някой да й отвори вратата. Аз вдигам отривисто показалец и привличам вниманието му, но скоро разбирам, че нищо смислено няма да излезе и ентусиазмът ми увяхва. Продължавам разконцетрования си ход и озадачената мутра ме губи в чупките на панелака.

Осем без десет. Около Операта, тумби силно парфюмирани софийски културтрегери жужат превъзбудено. След десет минути почва френския модерен танцов спектакъл “За любовта“. Повечето тук са с осигурени от медиите за които работят безплатни билети. Аз също. Чакам жена ми. Уговорката ни е за среща пред статуята на Стамболийски. Милата, цял ден се е притеснявала защо не вдигам телефона. Ноздрите ми са като карамелизирани. Постоянно духам въображаемо нишесте в салфетката.

– Нямаше обхват, после го забравих в работните дрехи – изпреварвам жена ми, отворила отдалече уста.

– А как беше?

– Колективът ме хареса.

– Супер. Значи?

– ... шефът обаче ще назначи друг. Знаеш. Връзки.

– Еее...Целувам я и я подканям енергично да влизаме, преди да се е сетила, пак за телефона.

Спектакълът е скучен. Обсъждаме го на тулумби с петифури в сладкарница до операта.