1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

От:

За:

Относно:

 

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

ПОРТ МАРИЕЛ

Започвах да пиша това писмо два пъти. Първият, затаила болката си, без да се интересувам от нея. Типично за мен. Баща ми казваше, че е трябвало да стана актриса. Мисля, че би излязла не лоша от мен. Вторият път беше различно. Изпуснах му края и първото, което написах бе, че ме заряза като кучка и при това бременна. Оставих болката да говори и ти забих ножа. Но не исках да те раня. Не изпитвах това през шейсет и девета. Никога не изпитах омраза. Изпитвах жалост към теб и към мен. И започнах за трети път – това писмо. Когато го прочетеш, разкъсай си го на две, на три, на трийсет и три. По парченце за година, защото ще бъде единственото.

Всичко бе подсъзнателно, сега виждам съвсем ясно – било е любов без задръжки. Това ли е, което момичето със зеленото палто нарича безмерност? Зовеше ме и те следвах. Следвах те в морето, под слънцето, в библиотеката, в концертната зала и бях щастлива. Спомням си, че още осемгодишна сядах на дивана, за да мисля – вече имах вътрешен живот – но в мига, който определи съдбата ми не мислех, за пръв път изпитах чувство, което щеше да ме преследва през целия ми живот, беше като загуба на невинността... Така виждам нещата сега, тогава си мислех, че ще се върнеш, казваше ми, че ще дойдеш и исках да ти вярвам, опитах се да укрепя вярата си. Но кой можеше да каже дали щяха да ти позволят да се върнеш... После  съжалявах, че не ти казах, но вече беше късно – част от сърцето ми умря, аз я убих

Напуснахме Куба на 19 юни 1969.

Когато пристигнаха писмата ти в Америка помислих, че ще умра. Вече живеех в Ню Джърси при кръстницата ми. Затворих се в стаята и четох и плаках цял ден. Всички в къщи си даваха сметка какво ми е и не знаеха какво да направят. Голямата ми сестра, Кармен, се чувстваше много виновна, защото тя бе, която ме бе убеди и тласна към бягство. Страдаше истински с мен и с писмата ти. Вече не знаех как да те видя отново. По-късно ти се готвеше да заминеш  за Испания, но аз не можех да напускам страната. Бях политически емигрант, извънземно, малко чудовище без никакви права. А и ти нямаше как да напуснеш твоята, ми пишеше, беше страна, в която все още вярваше. Каква заблуда! Да тръгна за България, комунистическа държава, за да сме заедно, означаваше да ида отново в затвор. Бях отчаяна, не можех да понеса мисълта, че сме разделени. Нямахме късмет. Беше невъзможно, невъзможно!...

Първите новогодишни празници в Ню Йорк, за които споменаваш, бяха много тъжни. Майка ми и баща ми не бяха с нас, тебе те нямаше, не знам за кого повече ми беше мъчно. Исках да ти говоря, да те виждам, да те докосвам, бях много самотна. И продължих да съм самотна... Чувствах се по празна и от стъклена чаша. Само черупката остана от мен.

Мисля че е било около седемдесет и трета, когато започна амнезията. Съзнанието ми се зае да изтрие всички спомени за теб. Що за мрак дебнеше в мен, който ме караше да те забравям? Какви мисли и тъга ме разрушаваха?... Никога няма да узная. Което сега знам обаче е, че не си спомням лицето ти, целувките ти, твоя мирис. Не си спомням местата, където сме били заедно и които описваш и ако помня мястото, изтрито е присъствието ти. Например не си спомням оня Мариел с фериботчето, старото укрепление, рибните стада, които сякаш текат около нас по силовите линии на магнит. Колко е красиво! Помня Мариел от осемдесета година, когато майка ми се обади по телефона от Хавана.

Две седмици преди да се обади бяхме научили от вестниците, че на първи април неколцина кубинци, помитайки оградата, влезли с автобус в перуанското посолство. Фидел побесня, защото им дадоха политическо убежище и реши да даде добър урок на перуанците, като оттегли цялата охрана на посолството. За по-малко от четиридесет и осем часа имаше повече от десет хиляди кубинци вътре!... Без храна, без вода, без санитарни условия, борейки се за въздух. Новините за събитието заляха световната преса. Фидел рискуваше да се опозори пред целия свят. По тази причина позволи на хиляда и петстотин от тези, които вече бяха в посолството да заминат за Коста Рика. И свидетелствата за ужасиите вътре излязоха на бял свят.

Тогава отвори Порт Мариел. Мариел, който аз помня.

Каза: който иска да заминава, да заминава. Обнародва във вестник Гранма и по улиците посредством високоговорители, че дава тая възможност. По този начин се отърва от много политически дисиденти, които му създавах проблеми. Отърва се от криминални затворници, проститутки, душевно болни, от много заразно болни. Отвори пристанището на двадесет и първи април и го затвори на двадесет и шести септември. Повече от сто и двадесет хиляди души се добраха до Кий Уест. Колко се издавиха никой не знае. Според някои броят на хората загубили живота си в Мексиканския залив в опита си да се измъкнат тогава от Куба достига сто хиляди. Аз трябваше да съм една от тях.

Два месеца преди да ми позвъни мами сънувах сън. Това, сънуването, ни е нещо като семеен бизнес. Тя например, като камериерка в Хавана Либре, бе сънувала в навечерието на нападението при Залива на свинете, че някакви хора наполовина човеци, наполовина прасета, излизат окървавени от морето и агонизират на плажа. На другия ден въоръжените сили разбиха онези, които бяха тръгнали по море да съборят режима на Фидел. Измряха почти всички. И аз сънувах преди Мариел само, че летя и съм отишла така до Куба. Почти целият пейзаж  бе наводнен, не по-малко от двадесет и шест инча вода се стелеше над всичко. Кръжах над нея докато открих нещо като равнина, единственото сухо място. И видях група хора да чакат. Бяха майка ми, брат ми и други, които не познавах. Извиках ги, спуснах се над равнината и им казах да ме следват. Само татко не беше с тях. Търсех го и не го намирах докато не устремих крила и не се извисих отново. Всички ме последваха и летяхме заедно, сякаш бяхме птици.

Тогава още не бях сгодена за Фил (смешно ми е когато казваш, че сигурно е някой  красив негър,  в действителност е италианец и вече  плешив). Бяхме се скарали през седемдесет и осма, но останали добри приятели. И той се предложи да ме придружи до Куба. Благодарих му, но му казах, че е моя работа: като италианец имаше лют характер и нямаше представа какво значи комунизъм или липса на човешки права, освен това не знаех и колко време ще ми отнеме всичко. Той имаше два бизнеса по онова време: фирма за изработването на електрически табла и един бар. Не знам как успяваше, но почти не спеше. Даде ми хиляда долара за пътуването. Подадох молба за отпуск в службата и се приготвих за Куба. Тогава държах едно апартаментче, студио без спалня, в горен Манхатън. Живеех самичка и току-що се бях скарала и със следващото си гадже, Хауърд. Беше червенокос със сини очи, не издържаше да стои много на слънце. А като червенокоско имаше и заядлив характер (беше евреин). Така че отхвърлих и двамата.

Когато пристигнах в Маями, нямах къде да отседна. Кръстницата ми бе се преместила да живее там, но не исках да съм при нея. Нямаше място. Алина имаше един приятел на име Еди Куза. Беше дизайнер на облекло висок стил. Разработваше рокли и създаваше образци за една модна къща. Разполагаше със свободна стая и се настаних в апартамента му на Флагел Стрийт. Беше хомосексуалист, много весел и тъжен едновременно. Един ден остана да работи в къщи. Най-напред стопли вода и пусна някакви бои в нея, за да оцвети коприната за роклите. После ми взе мерки от тялото и скрои плътно прилепнала бяла рокля. Получи се нещо прекрасно. След това разработи кройка, за да я размножат в магазина. Продадоха от нея петстотин бройки като годежна рокля, представи си, от мен - ничията годеница! В дома му се запознах и с други хомосексуалисти и политически активисти, които вече бяха излезли през Мариел. Един петдесетгодишен сеньор, когото, мисля, Фидел лично е качил в лодка. Никога не го попитах, но изглежда не бе искал да замине. Заставили го. Работил като сценограф във Тропикана. Трудно е човек да си обясни желанието на възрастни хора да дойдат тук, ако не са преследванията. Този господин ми разказа истории за хомосексуалисти да ти настръхнат косите. Разправяше как ги затваряли в дупки с плъхове, за да ги измъчват. Повечето хомосексуалисти имат различни съдби, изпълнени със страдания и лишения, но това, което ги обединява е, че са самоопустошителни. Нямаха и представа колко сурова може да бъде новата им родина. Говорех им и се опитвах да им дам кураж и уют. Казвах им, че тук съществуват възможности и че ще бъдат добре. Че трябва да са силни, трябваше да бъдат силни, страхът и паниката в очите им не можеха да се забравят.

Както ти казах, нямах много пари. Моя приятелка от работата, Дороти, пусна подписка в болницата. Успя да събере петстотин долара и ми ги изпрати в Маями. Лекарите, работниците, моите колежки, всички ме бяха подкрепили! Това ми даде много радост. Една позната на кръстницата ми познаваше някакъв човек, който също се готвеше да иде в Куба. Отидох да го видя и ми каза, че ще е готов за път след два дни. Дадох му петстотинте долара. Изведнъж после се оказа, че моторът не работи, после друго. Не знаех какво да правя. Можех само да плача, защото разбрах, че са ме измамили.Нямаше смисъл обаче, такива работи ставаха навсякъде.

После кумицата ми Ронда, която също от болницата, ме свърза с друг човек в Кий Уест. Тоя сеньор се казваше Андрес и на другия ден отидохме на пристанището да разговаря с рибарите и огледа лодките им, личеше си, че разбира. Искаше да се увери дали са здрави и също така им оглеждаше кила. Казваше, че е важно. Хареса една, широка, макар и с плосък кил, 28 фута дълга. Капитанът й беше рус здравеняк от южните щати. Симпатичен, и дадох си сметка, силно религиозен: беше нарекъл лодката си на един стих от Светото писание: Деяние 5:12. Потърсих в библията и видях, че в него се говори за чудеса, тълпи и умствено болни. Трябваше да си го спомня преди да се кача в лодката! Тази нощ Андрес и аз спахме в лодката му. Разказа ми историята си.

Напуснал Куба осемнадесетгодишен. Работил упорито и събрал пари да купи малък апартамент. Искал да доведе майка си от Куба. Купил мебели и го ремонтирал. Приготвил документи за нея, но две седмици преди да излезе разрешението й тя починала в Камагуей. Този иначе толкова здрав мъж започна да плаче и не можеше да се спре. Приближих се до него. Трябваше да го прегърна, защото сърцето ми щеше да се пръсне. Накрая притихна в ръцете ми. Каза, че ще ми помогне да доведа моята.

В Мариел трябваше да попълня списъка на изискваните от мен лица. Вписах името на баща ми, майка ми, брат ми, леля ми Ида и племенницата на Алисия. Това бяха всичките пари, които ми оставаха, а трябваха и за бензин за връщането и не беше никак евтин. Алисия си плащаше за племенницата си.

Дните минаваха. Трябваше да се чака за отговор от кубинското правителство. И от военната полиция, под чиито контрол беше залива. Имаше правителствен кораб в него. Мисля, че продаваха и храна на борда. Изобщо не погледнах към ресторанта. Нямах пари и подозирах, че е безбожно скъпа. Купувах обяда и вечерята си от едни сергии на сушата, където продаваха ориз и свинско със сос, едно и също почти винаги. Отвратително и безсолно. Приличаше на купчинка кучешка храна! Но си я изяждах, това да...

Макар и дребничка, обикновено ям четири пъти дневно. В службата се шегуваха с мен, защото много пъти си носех храна от къщи. Харесва ми моята си храна и съм капризна на ядене. Казваха ми Тасмански дявол, играчките, които поглъщат всичко, което им се изпречи, защото аз също съм в състояние да изям какво ли не когато съм гладна, защото винаги съм имала ниско кръвно, още от твое време, такава съм си.... Но недостига на храна не можеше да се сравни с липсата на тоалетни. Беше ужасно! Трябваше да взимам лодка-такси всеки път, за да ида в тоалетната на кораба, а на входа на тоалетните винаги стоеше часовой. Нямаше никаква интимност. Както и да е...

Мъжете ме хранеха, собствениците на другите яхти; Алекс, който притежаваше луксозна яхта, ми правеше плодови шейкове. Научи ме също да пия кафе с мляко. Никога не бях пила, не ми харесваше вкуса му. Той готвеше и ме канеше на обяд понякога. На него му караха провизии от Маями. Чух коментарии, че парите му не били много законни (дрога), но бяха слухове, не знам, нямах време да го проучвам. Един хубав ден си сложих банския и се изкъпах в залива. Бях се избръснала и се инфектирах. (Казваш, че сме се били къпали там някога съвсем голи, колко тъжно все пак: по онова време водите вече бяха силно замърсени и трябваше да повикам пристанищния лекар). Слава богу беше лекарка. Даде ми антибиотик за мазане и се оправих бързо. Оставаше само проблема с мъжете: много искаха да знаят какво точно ми има.

Най-сетне правителството изпрати отговор, мисля, пет или шест седмици след пристигането ни, не съм сигурна. Не можех да повярвам: казаха ми, че трябва да взема тридесет и един души в лодката. Не ги ли кача, не пущаха никой от моите: по един човек за всеки трима, натоварени от правителството! Отвърнах, че е физически невъзможно да се поберат тридесет души в такава лодка. Беше съвсем малка. Отговорът на военния беше, че в противен случай баща ми няма да излезе от Куба

На сутринта се редих на огромна опашка в Мариел и успях да вляза при коменданта чак следобед. Заявих, че баща ми е седемдесетгодишен и че в такъв случай ще остане сам. Ами остани и ти с него бе, ми каза военният и аз само го изгледах. Тридесет и един души в двадесет и осем фута лодка, казах, прави по-малко от фут на човек. Искате да се издавим ли? Сега вече той ме изгледа. Махна ми един, остави ми трийсет и макар и да го мразех в тоя момент, мисля, че това ни помогна да оцелеем... Направих нов списък и вписах в него леля ми с двегодишното си дете и още цял куп съседи, само и само да спечеля максимално по формулата x+3x=30. Истина е, не помислих тогава, че ще трябва да плащам за тях на капитана като се приберем.

Докато си чакахме реда се случиха много неща. Яхтите се закотвяха и връзваха една за друга на групи в залива, където някога си се гмуркал за лангусти. Мисля, че вече нямаше друго освен акули. Човешки акули. В нашата група бяха лодката на Андрес, моята, една американска яхта, чиито собственици се сприятелиха с моя капитан, луксозната яхта на Алекс и други няколко лодки, които се връзваха понякога с нас. Също и тая на един сеньор на име Тони, който започна често да ни посещава. Беше фотограф, живял в Наутико, където и ти, и подозирам, че ме познаваше от там - светът е по-малък от носна кърпа! Беше дошъл сам в Куба, търгуваше с провизии, злато, всичко. Купуваше и продаваше. Но мисля, че беше също така и американски шпионин, защото ми правеше снимки винаги на фона на кубинския военен кораб или на руските, които влизаха и излизаха от залива по всяко време. Може и да съм малко мнителна, защото един ден както си седях в лодката на Алекс и си спомних, че трябва да ида за нещо до моята, станах и тръгнах да преминавам от лодка в лодка. Това е опасно, палубите винаги са мокри и са хлъзгави, човек лесно може да падне и си счупи кост или зъб. Тони тръгна след мен и се възползва от предпазливостта ми на придвижване, за да ме стигне. Докато се люлеех в една от нестабилните лодки, дойде зад гърба ми и хубаво си отърка онова си нещо в задника ми. Не можех да мръдна! Когато се върнах на яхтата на Алекс, вече бяха седнали всички заедно (включително и Тони), казах на Андрес, да ми услужи с ножа си. Мъжете се спогледаха един друг. Отказаха да ми дадат. После Андрес ме попита насаме какво става. Нищо, рекох. На другата сутрин Тони отвърза лодката си и си замина. Повече не го видях.

Един ден съобщиха, че се очаква малка буря. Андрес се боеше да остане вързан с другите лодки. Каза, че понякога лодките се блъскат и нараняват. Предпочете да изведе своята в залива, докато утихне. Тръгнах с него. Беше много вълнуващо. Морето подхвърляха носа във въздуха и лодката падаше и се блъскаше силно във водата. Валеше ситен, топъл дъждец. Беше красиво и не много опасно. Помолих го да ме научи да управлявам лодката. Той се съгласи и започна да ми показва. Хванах руля и управлявах доста дълго, дори по време на бурята. Безценен беше тоя първи урок. Когато свърши, изправих се в лодката, затворих очи, беше божествено. Какъв миг! После Андрес спомена, че си е мислил, че ще се уплаша. Да се уплаша аз? Слава богу, че ми повери лодката тогава, това ни спаси живота.

Понякога сядахме да поговорим за политика, за живота. Мъжете бяха много консервативни и ирационални антикомунисти като повечето от кубинците. Аз винаги се опитвам да разбера относителността на нещата в живота. Мерех си приказките. Но Андрес ме извика насаме веднъж и ми каза да внимавам какво говоря. Коментирало се, че за някои неща съм звучала съвсем комунистически. Да съм помнела, че съм сред кубинци. Ако само знаеха, че години бях влюбена в дете на комунисти!

Първо дадоха разрешение за отплаване на един кораб за лов на скариди наречен Синия петел. Не знам колко души бяха качили на борда, най-малко двеста и петдесет-триста, правителството добре го бе натъпкало този кораб... Отидох да изпратя всички, които се качваха. Огромна редица от хора преминаваше пред очите ми. Всеки с мъката си. Сеньора на средна възраст, тикаща инвалидна количка, друга старица седнала в нея, помислих си, че може да е майка й, косите й съвсем бели. Качиха се в кораба и тая гледка ми беше достатъчна. И без това нервите ми бяха на скъсване. Отидох в лодката и полегнах да си почина. Не беше по-късно от седем и половина вечерта, но съм заспала и имах друго съновидение. Видях в него малката старица изправена посред каютата да пищи от ужас, а от дрехите й се стичаше окървавена вода. Събудих се в паника: беше нахапана от акулите! Бялата й кожа кървеше, липсваше дясната половина от главата и лицето й, ръката... Минаваше десет часа.

Слязох от лодката и чух мъжете да викат. Бутаха се, подкрепяха се един друг и плачеха. Синия петел потъваше и виковете на давещите се се чуваха по радиоуредбата на кораба. Всички можахме да чуем какво ставаше там. The fucking militari cuban флот не позволи на лодките да излязат и ги спасят! Ако някой тръгнеше с лодка, заплашиха, щяха да стрелят по него. Кубинската брегова охрана имаше бързоходни полски катери, въоръжени с картечници. Синия петел потъна. И всички измряха.

*   *   *

Правителството най-после ми даде окончателно разрешение за отплаване. Позволи на всички в списъка да отплават освен на брат й на Силвия. Остана да чака. Види се, теб. Цели двадесет години! Освен тях ми натовариха в лодката и двама луди. Всички, които ми набутаха, бяха инструктирани под страх да казват, че са от перуанското посолство, тоест да видят оттатък какви безделници и паразити са били вътре. Имаше дори комични случаи: двама, които си нямаха никого, който да ги изиска и правителството им бе отказало да ги пусне, ги бяха вкарали в затвора заради пиянските безредици, които бяха вдигнали в квартала от отчаяние, но от затвора директно ги бяха натоварили за към Мариел с група особено опасни престъпници. С тях станахме тридесет души. Когато докараха моите хора, изглеждаха смъртно изплашени. Не бях виждал мами от шейсет и девета. в единадесет по обяд. Беше осми септември хиляда деветстотин и осемдесета година.

Отплавахме на осми септември в два часа след обяд, след като ни разрешиха да вдигнем котва. Не бяхме пътували и час, когато видяхме пред нас голяма флотилия от лодки да чакат на дрейф. Все още бяхме в кубински териториални води. Приближи се военен катер с насочени картечници и ни каза, че не можем да продължим. Не даде обяснения. Жалко, защото времето беше идеално за плаване, без вятър и без вълни. Цареше абсолютно затишие и беше горещо, но ни заставиха да спрем. Мисля, че и не се опитахме да хвърлим котва – нямаше дъно. А това е много лошо, защото така лодката се клати много. Клатехме се завързани едни за други дори без вълна сякаш океанът дишаше. Нямахме резервна храна, вода и още по-малко санитарни удобства. Пътуването обикновено отнема осем часа и половина и за това не носехме. Клозетът не беше нормален клозет и почти никога не го ползвах освен по малка работа. Раздадохме водата, но нямахме дори чаши за всички. По-късно пристигна едно кубинско корабче и раздаде вода и някаква помия за ядене. Почти никой не яде, защото лодката се клатеше и почти всички ги хвана морска болест и почнаха да повръщат.  Цяла нощ изкарахме по течението. Капитанът ми се върза с колегите, за да се увери, че другите също са задържани в зоната.

Времето помрачня. Излязоха вълни. Отначало малки, след това по осем стъпки и почна да вали и гърми. Слънцето се скри. Поне имаше луна и все нещо се виждаше. Военните задължиха всички лодки да напуснат мястото едновременно. Започнаха да се блъскат една в друга, нямаха брой. Тогава си дадох сметка, че ни бяха сбрали с определена цел: знаели бяха за бурята и изчакваха. Накарали ни бяха да тръгнем, когато започваше. Вълните вече мереха петнадесет стъпки, в открито море бързо се вдигат. И се започна да гърми и се святка. Водата се стичаше в лодките, яхтата на американците беше висока и яка, повече от петнадесет стъпки. В буря като тая трудно щеше да й влезе вода. Моята беше малка. Туристическа моторница. Великанът с налудничавия вид започна да крещи и зове неизвестно кого. Изстъпи се по средата като повтаряше: изпратете хеликоптер, изпратете хеликоптер!... Аз застанах срещу него и му казах, че няма нито един свободен и да си седне на мястото. Започна паника на борда. Кабината сигурно е най-подтискащото място по време на буря, на мене ми се повдига и ме кара да ми се повдига от нея, но го убедих да се прибере вътре, накарах го да седне. Отидох при багажа си и извадих ножа на Андрес, гледах да ми е под ръка, не знаех дали ще се наложи да го употребя. Единственото, което се чуваше по радиото беше Мей дей, Мей дей (майски ден) и викове на давещи се. Това е паролата за помощ по радиото, като SOS. Падна гръм върху антената и радиото спря. Сега вече почти всички повръщаха и тоя кисел мирис се смеси със собствения ни. Аз не повръщах, нито мами, нито леля ми Ида. Брат ми толкова му беше зле, че майка ми му даде хапче и го приспа. Той нищо не помни. Мисля си обаче, че ако трябваше да плуваме, май бе постъпила добре, нямаше да усети нищо.

В един фатален момент някои от лодките се насочиха към кубинския бряг. Започнаха да молят за помощ, за да се скрият на завет в някой от защитените заливи над Мариел. Не знам другите, но с приближаването ни  започнаха да стрелят по нас от брега. Не знаехме откъде, нито кой стреля. Първо във въздуха, а после по лодките.Убийци, няма друга дума. Вече не бяхме кубинци, бяхме измет, но предпочетоха да се издавим и ни оставиха да се върнем в морето...

Същевременно бурята се усили и моторът отказа. Капитанът опита да го поправи, но не успя. Помоли една голяма яхта да ни изтегли. Взе яко въже и го завърза за лодката. Стъпи на носа, хлъзгав, заливан от вълните, и се опита да хвърли въжето. Попита знае ли някой да управлява лодка. Никой не посмя да се обади. Много се страхувах да не падне, защото лодката подскачаше по четирите посоки като полудяла без управление и накрая хванах руля аз. Вълните ни подхвърляха във въздуха, блъскаха ни надолу. Каквато съм дребна трябваше да държа курса успоредно на голямата лодка и да  приближавам нашата, за да може той да хвърли въжето. Излъгах го, че зная. Никой не знаеше и в тоя момент аз още по-малко от всички. Вълните вече стигнаха двайсет стъпки. Катерехме се по една и падахме, блъснати от друга в посока на следващата. Ако приближах твърде много можеше да се ударим в другата лодка и тогава загивахме. Капитанът не успяваше, но накрая им метна въжето и оттам го поеха и се вързахме. Яхтата ни повлече и отначало всичко вървеше добре, но силата на вълните го скъса. Какво да се прави, трябваше да се опитваме пак и пак, докато успеем отново да се закачим. Капитанът пострада при тия опити и аз нямах друг избор освен да остана на кърмата с руля в ръце. Часове наред. Племенницата на Алисия загуби контрол и изпадна в истерия. Когато яхтата на американците мина до нас, вдигна бебето си в ръце и се опита да им го хвърли. Опита се да го хвърли посред буря от една лодка на друга! Спуснах се и успях да го хвана почти във въздуха, заповядах й да седне, казах й, че детето й ще остане при нас и го дадох на майка ми. Повече изобщо не й го доверихме до края на пътуването.

Мисля, че нея нощ се наложи да управлявам лодката на три пъти. Опита ми с плавателни съдове беше нулев, Андрес бе ми показал нещо само веднъж. Благодарна съм му, че ми довери лодката си, макар времето да беше лошо. Имаше още два много опасни момента: една двайсетфутова вълна ни удари странично, подхвърли високо лодката и почти веднага друга от двадесет и два ни отплесна в обратна посока. Двете почти сплескаха лодката. Силвия и Карлос изхвърлиха почти всичко от нея. Всичко. Включително консервите и хлябовете на мами със скритите златни монети. Вместо да изпомпват вода, решиха по тоя бърз начин да облекчат теглото. Което облекчиха обаче бяха спестяванията на майка ми и наследството от баба ми от Ямайка, на която приличам (Ямайка, не Таити). Мисля, че факта, че са препратили пощата ти на моя адрес се дължи отчасти на чувство за вина, майка ми никога не им го прости...

По-късно видяхме една лодчица с трима мъже в нея, гребейки отчаяно в близост до нас. На гребла по сред Мексиканския залив по време на буря! Моят човек им хвърли въже и ги върза. Станахме три лодки една след друга: американската, която ни влачеше, ние, малката гребна лодка. Опитахме се да продължим, но времето беше бясно и моторът на яхтата нямаше необходимата мощност да ни тегли всички. Не можехме да им помогнем. Сами прерязаха въжето. Никога няма да го забравя. Прерязаха го. На тяхно място сигурно бих почнала да крещя - тия МЪЖЕ не продумаха нищо! Сигурна съм, че се удавиха. Не погледнах, нито пък помня името на лодчицата, която ни спаси живота.

Отне ни четиридесет часа да стигнем в Кий Уест. Андрес дойде да ни търси с един пикап. Предаде ми, че сестрите ми са отчаяни. Знаели за тръгването ни, получили радиограмата и не сме се появявали отникъде. Не само ние, всичко живо, което пристигаше беше в ужасно състояние. Хора със счупени кости и зъби, бяха ги извлекли с коша от водата като улов. Мятаха ги на брега и бързаха да се върнат да спасяват други удавници от морето. Имаше много умрели в затворени найлонови торби, които товареха на камионетки...

Когато всичко отмина сестрите ми предадоха, че Хауърд ме търси под дърво и камък. Червенокосият. Вече го знаех, защото ме зовеше в съзнанието ми. По оня твой безжичен телефон, защото за разлика от теб си пазеше номера. Позвъних му по истинския да ме остави на мира и че съм вече ОК. Трябваше да платя и на капитана. В действителност му останах много задължена, защото парите ми не стигнаха за всички. Казах му, че ще му плати Фидел Кастро за другите или по-добре Бог, макар че останах с чувството, че си беше наумил друга разменна монета. Но нали съм умница, по-умна съм от по-голяма част от мъжете, му се сопнах: Ами кой управлява в бурята, какво щеше да правиш без мен, а?!  И ме пусна да си вървя. Мисля, че беше добър човек. Толкова години минаха и все си мисля колко ли пари загуби с обичните ми създания, с лудите, шпионите, затворниците, съседите. Нямаше да мога да му платя за всички и с душата си. Ако можех, бих взела с мен целия остров, но дори и да се казвах Милагрос, не притежавах способности, нито средства да издържам повече хора.

Друга неприятност ни сполетя, още по-невероятна. Хванахме въшки! Не знам от затворниците ли или от лагера, където ги бяха държали моите един ден, по-лош и от концентрационен, но загазихме... Купих за всички специален шампоан за коса и го употребихме, но не бях спокойна. Не исках пак да си слагам на главата тая отрова, в случай че не успеем и измислих нещо. Намерих в Харлем една бръснарница за цветнокожи (не се казва негри в тая страна), където си изправяха косите с нагорещен гребен, нещо, което сигурно би изтребило всичко. Отидохме, но не беше никак евтино. Жената ни гледаше като ненормални. Даваше си сметка, че нещо не е наред, но какво, не знаеше. А тоя горещ гребен така пареше, че сестрите ми щяха да ме убият после. Не се наложи обаче да ползваме отровата повторно и потеглихме за Ню Йорк.

Нямаше как обадих се на Хауърд и той настоя да ни вземе от летището. Фатална грешка. Отидохме в апартаментчето ми и веднага започнахме да се караме. Бяхме се разделяли вече три пъти или четири пъти, бях им изтървала сметката. Последния, когато ме води в дома на родителите си в Лонг Айлънд, баща му ме намрази моментално. Беше доминираща личност и изглеждаше по-млад от сина си, блестящ! Може би затова Хауърд беше толкова тъжен човек. Знам, че никога не е бил нито ще е щастлив. На шест години баща му го вдигнал и сложил на един доста висок зид. Казал му, скачай, ще те хвана във въздуха преди да си стигнал земята. Той се боял, защото зида бил висок, но скочил и баща му го оставил да падне и се удари. После казал на Хауърд: “Направих го, за да нямаш никому доверие за нищо, даже и на мен!”

Защо мислиш ме беше потърсил след Мариел? За да си зареди батериите. Беше помирисал от километри промените в мен. Нашата връзка беше сапрофитна, следователно беше дошъл на ядене. Хауърд абсорбираше всичката ми емоционална енергия. Слушахме заедно музика както с теб или сънувахме – аз половината сън, той другата половинка. Фил и той се мразеха до смърт. Когато се скарах с Фил, се почувствах толкова оскърбена, че незабавно излязох с него. Каква грешка! Фил се опитваше да се сдобрим и злословеше по негов адрес. Хауърд дори още повече, наричаше го Фиш, защото харесвал риболова и казваше, че приличал на костур. Сега се смея като оглупяла, но по онова време не го изтрайвах... Един ден ми разказа, че сънувал предишната нощ,че като шофирал някакъв камион, минал през гърдите на Фил. Същият ден Фил ми се обади от службата да ми каже какви са тия магии, някакъв камион в работилницата тръгнал сам и за малко да го премаже. Не знам, казах. Когато разказах случката на Хауърд, той само се позасмя и ми отвърна по начин, който никак не ми се хареса. Каза ми, че с енергийния си капаците и умствения контакт, който сме осъществявали, сме могли да постигнем много неща в живота. Нямаше добро сърце, бедното червенокосо същество...

След Мариел аз наистина се промених. Станах друга. Защото няма какво повече да разбуди човека, отколкото присъствието на смъртта. Казах му го и на Хауърд. Че никога повече няма да позволя да прави от мен картофено пюре. Позеленя, но не отвърна нищо. Беше по времето, когато го представих на майка ми за пръв път, сестрите ми вече го мразеха достатъчно. Готвех някакво ядене в апартамента: стая със спален диван, пианото ми, трапезария, баня и кухня. Хауърд ходи специално в Манхатън за някакъв кейк, известен като Черна горичка. Правеха го само в една немска сладкарница, много изискана. Тоя кейк е с череши и е шоколаден, много е вкусен. И много скъп също. Мъжът на Алина нямаше търпение да го опита, Хауърд ме отведе настрана и през зъби ми каза да не режа в никакъв случай от кейка преди специалното кафе, което донесъл, да е готово. Ядоса ме, че ми се бърка в кухнята, отидох и отрязах едно парче на Елой и му го дадох. Хауърд, като видя това, стана, отиде в кухнята, напълни мивката и пусна кейка вътре, намачка го хубаво с ръце във водата. Племенницата ми, която беше още малка, видяла това и се върна обляна в сълзи да ми го каже.

Не съм виждала подобно нещо. Такава омраза! Помолих близките си да си тръгнат. Затворих вратата след тях, погледнах Хауърд в очите. Казах му много тихо и много спокойно: “Знаеш най-големия нож, който имам в кухнята (той ми го беше подарил), имам желание да го грабна, да ти го забия в гърдите и да го прокарам отдолу нагоре и отгоре надолу. Мисля, че сега е моментът да си вървиш!”

Няколко месеца след това се запознах с едно аржентинче, който толкова да ми хареса! Приятелката ми австралийка ме запозна. Баща му работеше в тяхното посолство. Беше нежен като цвят и мъжествен същевременно. Аз също бях красива, бях облекла яркочервена рокля. Вече не помнех лицето ти, нито мириса ти, но сестрите ми казаха, че приличал на теб. Говорихме цяла нощ след празника на рождения ден на брат ми. Свирихме на пиано, разговаряхме за книги, сливането беше неимоверно. Виждах земетресения и вулкани, върхове в непознат пейзаж след това. Но внезапно видях и една зейнала пропаст пред мен и се уплаших. Нещо бездънно и лишено от живот. Давах си сметка, че този младеж е много чувствителен, беше интелигентен и възпитан. Но си дадох сметка, също и че щом е от италианско потекло, всъщност е европеец. Паникьосах се. Когато приятелката ми се обади по телефона да ми каже, че искал да излезем, й отвърнах, че не желая. Аз мисля, че това е единственият път след Мариел, когато съм проявила страх. Знаех, че ако пак осъществях сливане както с теб и го загубех отново, нямаше да го преживея. Втори път не. Никога повече. Първия получих амнезия, вторият щеше да ме скове кататония. И се въздържах...

Това е всичко. Какво повече да ти кажа? Дано имаш късмет с книгата. Мислиш, че не си дадох сметка ли? Сбогом, бедни мой приятелю! До другия живот!

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

18

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 1 час
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 6 часа
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 15 часа
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 1 ден
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 1 ден
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 1 ден
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 1 ден
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 2 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 2 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 2 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 2 дни
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 2 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Това ли е нашия... преди 2 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Жалко за Костов. преди 2 дни
  • Ива писа Още
    Защо да не живеем в... преди 2 дни
  • Ива писа Още
    Точно моите мисли.... преди 2 дни
  • Димитър Николов писа Още
    Дрън Дрън ярина.... преди 2 дни
  • Борис Б. писа Още
    Господин Мадемджиев,... преди 2 дни
  • Васил Василев писа Още
    Още един, който налага... преди 2 дни
  • психеподреждане -ази писа Още
    а може би е крайно... преди 2 дни
  • Васил Антонов писа Още
    Тези простофили,... преди 2 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    ...Щом Ви яде съвестта,... преди 2 дни