Драскулки – Проза

Април на село

Голямата крайселска ливада е изпъстрена с шарките на пролетта. Не е като килим, а като домашно тъкана черга – проста и безхитростна, но излъчваща някакво свежо сияние, някакъв крилат намек за пробуждане и ново начало, за близко, на една ръка разстояние, прекрасно бъдеще. Лежа и се наслаждавам на селския пейзаж. В лекия топъл въздух прелитат тумбести като ангелски бузки облачета, радват се на живота долу и сигурно и на мен се радват. А аз съм сам. Сам, не самотен. Тук съм се спасил от бита, не че някога съм му робувал, най-малко пък съм имал жажда за вещи.

И сега по ме вълнува не това, което съм направил дотук, а какво предстои и какво мога да направя. Горе на ливадата, която подпирам с гръб, долита птича песен – надигам се на лакът и виждам на хвърлей място две яребици върху един показал се наполовина от ливадата камък. Камъкът е току на склона, който слиза към дерето и оттук го виждам като гърбица. Черна новина лети към клетата майка. Не пейте птици, грижата ми е толкова необятна, че няма песен с такава рамка, дето да я побере! Две яребици пеят на склона към едно дере, на безгрижните грижи носят. От топлината, от лудия цъфтеж наоколо, от лъжовното предчувствие и дъхавия въздух главата ми се завърта.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Пеперудата на Роршах

Любимите съждения на Георгиев не са относно времето, но удоволствието от оприличенията е сравнително ново откритие, с което все още е склонен да злоупотребява. „Оприличенията масажират фантазията“- обяснява пред неподозиращи интересите му събеседници. (Добре, че съществува Шкловски и умее да слуша.) Тестът на Роршах същевременно го изпълва с възмущение. „Непочтено е“ – развива тезата си пред слушащия Шкловски – „да се представя пред неподготвения поглед на човека едно образувание, което поради двустранната си симетрия неизбежно напомня женски полов орган. Принуждавайки тестувания да полага неловки усилия да съчини непременно някакъв друг и при това убедителен отговор. Защото в противен случай би се оказало, че планетата се населява с отдадени или на автоеротизъм, или на безкрайни сексуални тежнения същества. Което впрочем би бил и единственият резултат от теста, доближаващ се до някаква истина.“

Автор(и): Яна Букова

Прочети още...

След любовта

Това ли е всичко, което остава след любовта? И какво изобщо остава след нея?

Телефонен номер, който постепенно избледнява в паметта?

Чаши с гравирани монограми, откраднати от „Еспланада“.

След любовта остава обичаят бялото вино да се сипва в тези две чаши и линията да бъде на еднакво ниво.

След любовта остава една маса в кафенето „?“ и учуденият поглед на стария келнер, че ни вижда с други.

Автор(и): Момо Капор

Прочети още...

Пастирката или мъртвешкият шум

Тази история ме копаеше отдавна. Все си мислех, че ще я забравя, но когато ставаше дума за стада, кошари, егреци, се сещах за нея, и тя продължаваше да ме дълбае. И тогава за сетен път разбирах, че не можеш да избягаш от водата на паметта или паметта на водата да избяга от тебе.

По-късно възникна друго затруднение – не знаех как да я опиша, защото Ехли от Русалиево, който ми разказа историята, отбеляза, че това е действителен случай, и грехът ще бъде мой, ако се отклоня от него. По мои морални съображения не можех да преинача разказаното от него. Направих няколко опита, които се оказаха безуспешни, и захвърлих стада, кошари и всичко друго в нищото. Знаех, разбира се, че съществуването предхожда същността и че винаги нищото трябва да се запълни с нещо. Всички имаме грешна или неправдоподобна представа за себе си, затова човек трябва да признае поражението си. Признавам си, обръщайки очи към небесата.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Втора хирургия

Да срещнеш стар познат преди Нова година, с пари в джоба и цял следобед пред теб, какво по-приятно от това за човек, тръгнал да се поразходи. Такъв слънчев и безгрижен трийсет и първи декември беше, че Емил Коев не можа да не се зарадва на охлузената и, общо взето, нелепа фигура, която се появи на вратата. Джас бе скочил едновременно с двата крака и хвана трамвая в последния миг.

– Ало, артиста! – помаха му от седалката Емил и се засмя до уши на стария си съученик. Беше весел още от обяд, когато го изгониха от къщи под благовидния предлог да напазарува. По този случай се беше почерпил на тръгване от запасите за вечерта, но както се казва, само за блясък в очите. И ето ти сега Джас!

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Тайната вечеря

Необикновено скрежна е ранната миланска утрин на 18 януари. Минавам предългото разстояние от хотела, в близост до Централната гара, през Ла Скала, където се бавя поне два часа, по Виа Данте и Двореца на Сфорците, миланските Медичи, през пиацале Кадорна – та до Манастира Санта Мария деле Грацие. Вече е 12 без нещо на обяд, слънцето припича, зиморничаво вдигам яка и се смесвам с няколко гълъба на малкото площадче пред входа на манастира. Зъзнем и се припичаме, аз, гълъбите и една избухнала магнолия в страничния двор. Ослепително зелена полянка, да, със сигурност зеленото щади очите, но тези, които са попадали някога на живо в Ирландия например твърдят, че може и да ослепееш от зеленото. Тук, в Италия, то е такова през зимата. Портокали са вързали плод по улиците на Милано, напъпили са камелиите, а маслините са презрели – малко пó на север от нашия балкански паралел сме, но световното море на моретата е близко и си казва думата. Пролет е. Почти повярвала в това, размразявайки костите си, наблюдавам колко сме дългокраки, аз и гълъбите. Сенките продължават да са дълги, а е вече обед. Обедно време за тайна вечеря.

Автор(и): Евдокия Борисова

Прочети още...

Ескимоско иглу на припек

Всичко започна, когато преди четири месеца на майка ми ѝ откраднаха един цял тир с дамски обувки. Майка ми има малка обувна фабричка, или по-точно – цех; там работят, както се казва, на ишлеме. От Италия идват заготовките, моделите също са техни. Майка ми произвежда обувките и ги изпраща обратно в Италия. Оттам ѝ превеждат парите за заплати.

Обаче тирът със стоката тръгна към Калотина и изчезна. Първо идваха от полицията, разследваха, но се разбра веднага, че нищо няма да открият. Готова продукция и друг път беше изчезвала; само че не цял тир. В такива случаи майка ми си прибира застраховките, но тоя път кражбата беше по-крупна. Застрахователите се обърнаха за помощ към една детективска агенция – „Саламандър“.

Автор(и): Марин Дамянов

Прочети още...

Циганската лъжица

След като дълго се колебах в коя най-сигурна банка да си внеса парите, избрах Банесто. Банката управлявана от Марио Конде, мой връстник и бизнесмен на годината. Внесох на мое име петстотинте хиляди пезети, изкарани на Гредос и крити досега по различни места в стаята (покритото мляко котката не го лочи, извинявай за откровеността) и купих отново кола на старо. Този път бял Сеат124, четвърта или трета ръка, чийто собственик с радост се отърва от него срещу трийсет и пет хиляди (триста и петдесет долара) и моментално потеглих за Астуриас, надявайки се да спася нещо от предишния. Макар и да го бях платил, от бързане не си бях дал труда да го прехвърля на свое име. Предишните собственици, подплашени да не сгазя някого за тяхна сметка, побързали да снемат от отчет возилото.

– Добре де, не искам вече колата, разбрах, а само акумулатора – обясних в гаража за задържани автомобили в Комияс. – Съвсем нов е, ето фактурата.

– Заминавай, да не задържим и теб. С тия документи нямаш право изобщо да си показваш носа от Мадрид!

Така че напразно прекосих Пиренеите. Но не съжалявах: река Есла, по чието поречие се бях качил, е една от най-красивите испански реки. С ждрела и кръжащи орли, с невидими пъстърви във вировете, планински ливади около тях, на които никой не ти казваше нищо, ако осъмнеш в палатка.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Дзен или на лов за азиатски тигри

Заминах за Бангкок на двайсет и пети октомври хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Една от най-дългите в живота ми. Междувременно Бил Клинтън бе поел кормилото в Съединените Американски Щати от стария Буш. Чехословакия се бе разпаднала без кръв, докато войната в Югославия бушуваше от близо година. Идеше редът на Босна, а след нея и на Косово. Когато стигнеше в Македония, ансестралната ми земя, щях да се запиша доброволец. Жестокостите, извършени на Балканите изпълваха страниците на европейския печат. Музиката на Горан Брегович заливаше ефира – нищо, че беше сърбин или може би точно затова. Една покъртителна история за двама влюбени – Адмира Исмич и Божко Бъркич, бошначка и сърбин, застреляни по средата на моста Връбна от снайперисти при опит да избягат от града, обиколи света. Нарекоха ги Ромео и Жулиета от Сараево. Починаха Дизи Гилеспи, Кобо Абе („Жената от пясъците“), Борис Христов (гениалният бас) и Цола Драгойчева, някогашна членка на някогашното Политбюро („баба Цола“), която направи така през седемдесет и трета, че да загубя година и половина в казармата за разлика от теб, галеникът на съдбата.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Предчувствие за септември

Говорел за необикновените неща с обикновени думи, гласът му бил възглух, ала нищо особено, пък и когато исках да го опишат, хората се замисляха, споглеждаха се смутено и вдигаха рамене: „Ами нищо особено… Не повишава глас, поприведен един такъв, обикновен… Нали ви казваме – нищо особено…“ Неуспешни останаха и всичките ми опити да разбера откъде е, как се е появил така внезапно и защо също така внезапно си е отишъл.

Тази история, която би могла да се случи не само тук, но и на всяко друго място, не може да се възпроизведе дословно. Дори не съм напълно сигурен, че действително се е случила. Хората обаче разказаха за него убедително, с някакво светло удивление, и от развълнуваните им слова ставаше ясно, че човекът още с появяването си започнал да говори неща, които изобщо не били за вярване, ала най-странното било, че го слушали без възражения – слушали го унесено, дори с някаква радостна симпатия.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочети още...

Силиконовата долина

Първата нощ си избрах един як негър от Южна Африка, който, за да се стопли, подскачаше с боксови стъпки и млатеше сянката си ожесточено под уличния стълб, давайки красноречиво да се разбере какво ще се случи на тия, които посмеят да го изтикат. Стотина гладни, недоспали бездомници като нас от цял свят се мотаеха уж безразлични около полицията, до полунощ часовите не позволяваха на никой да припари до заветната врата с испанското знаме. Обикновено атаките почваха малко след това. По един, по двама, дребни тъмни силуети потайно притичваха като индианци и се залепяха на входа, щом полицаите се приберяха да се постоплят. И си бяха индианци. От Андите и Огнена Земя с плетени ушанки и плитки. Мигновено след тях изпълзяваха от съседните портали, изпод уличните храсти като хлебарки румънски цигани с капи, сенегалци, албанци, югославяни. Тичайки отначало приведени, после изправени, накрая трополейки като коне, след тях се юрваха вече десетки подлъгани от цял свят. Започваше ужасна разправия на всички езици, правене на безмислени списъци, от прозорците крещяха „стига вече, оставете ни да спим, пор фавор!“, но само след минути отвътре изскачаше изумен от наглостта им разгневен полицай, други колеги му идеха на помощ и бялата стена със заветната широка тъмносиня портална врата с надпис „Полиция“ вдясно и жълточервеното знаме над нея, оставаше да свети отново далече на отсрещната страна, недостижима.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

Карпe дием

Няма да описвам как ме арестуваха, съставиха акт, за малко да ми конфискуват колата и как се прибрах. Майка ти както винаги се оказа права. Най-странното обаче бе, че въпреки всичко по време на задържането ми в Лерида осъществих това, за което бях тръгнал: стройна и сигурна система на снабдяване с контрабанден тютюн на ниски цени. Трудно е да се повярва, но само пет минути след като се разигра с татко ти сценката с румънските граничари от „Златния телец“, в случая – с испанските, полицаите спряха на пътя друг българин с кола натоварена с цигари. Любо, софиянец от Малашевци, с който изкарахме остатъка от нощта в ареста в поделението на Гвардия Сивил в някакво близко градче. Направиха ни актове, а на сутринта се върнахме с влака до митницата в Сеу Д’Уржел, за да решат там дали са за конфискуване или не колите, с които бяхме извършили нарушението (аз бях на ръба с шест кашона). На връщане пътувахме на стоп до поделението в Балакер и то май точно с колега професионалист, защото от дума на дума, като му разказахме какво ни се е случило, той много се смя. Разменихме си телефоните и след кратки колебания дали не е ченге, му се обадих в Мадрид. Оказа се наш човек, точен като часовник, снабдител на изгодни цени.

Автор(и): Красимир Дамянов

Прочети още...

204

В десет сутринта на Орлов мост вече е горещо. Краят на август е. Градът е пуст. Останали са само трезвениците и пияниците, тарикатите са на морето. Русата букинистка на спирката подрежда последните книги на щанда. В ъгъла лежи старото издание на Андерсеновите приказки, което забравих преди 30 години в една училищна стая и оттогава все ми липсва. Пристига автобусът, скачам неохотно в него, иначе ще закъснея.

Дупча билет, заставам в хармониката по средата, втъквам слушалките в ушите си. Тръгва Shut Em Down.

На „Графа“ се качва мацка в делови костюм с къса пола и сяда на първата седалка след хармониката, до някаква баба. Оставя красивите си крака леко разтворени. Лицето ѝ е средна хубост, с дребни черти и кестеняв бретон, ведро, с едва доловима благосклонност към околния свят. Обувки на средно висок, стабилен ток. Чантичката лежи в скута ѝ. Краката са наистина прекрасни и разтворени повече от необходимото. Ако не седи на първата седалка след хармониката, открита за погледите на насрещно седящите, бих си помислил, че се разхлажда, допускайки повея от прозореца до нежните си слабини. Тя среща спокойно погледите на останалите пътници: моя, на мустака отсреща, на жената с пазарска торба. Няма пукната грижа. Напрежението нараства бавно и постепенно, заедно със скоростта на автобуса по лекия наклон към НДК. Панически се опитвам да задържа свежестта на сутрешния душ под розовия лен на ризата, зад тъмния калифорнийски грак на Тони Морело. Трудна работа. Електричеството жужи нечуто в лятната утрин, уловило в мрежата си всички ни. Отеква далечен рог, дрънкат конски сбруи. Мацката пътува, отправила взор напред, отпуснала ръце върху дамската чанта на скута си, краката ѝ леко разтворени, 20 сантиметра между коленете, обувките стъпили на пода без напрежение.

Автор(и): Вергил Немчев

Прочети още...

Политическа икономия. Първа част

Един е Законът за търсенето и предлагането, сине мой, и Адам Смит е негов пророк. Дали съм го учил в университета като теб? В университета учихме Маркс и Енгелс, Ленин и Сталин. Е, увлякох се: дядо ти е учил мустакатия разбойник. Но за да ненавиждат и те, и последователите им омразния англичанин – всички икономисти от времето на Победилия, Реалния социализъм и Развитото социалистическо общество, в което живяхме с майка ти, родителите ни, а и вие за малко – сигурно не е случайно. Истина е, че преди да ме уволнят и дигнат кромата от площад Сан Николас на връх Коледа, а после да ми се наложи да продавам цигари в метрото, и аз нямах представа като някогашните ни управници, че цената на стоката се определяла на пазара.

(Откъс от недовършената книга на Красимир Дамянов „Испания“, последна част от трилогията, включваща още романите „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“)

Прочети още...

Откъс от „Хавра“ на Захари Карабашлиев

„Есента най-после дойде и стана време да потеглим за Крим. Наталия не даде никакво ухо на молитвите ми да ме остави сама в Петербург, като че ли искаше да ми докаже отново, че съм нейна заложница. И така щеше да бъде, докато навърша пълнолетие. Чудя се възможно ли е да сме толкова различни? Съмнявам се, че някой някога е имал толкова ужасна сестра! А възможно ли бе да не сме сестри по кръв? Ако не бях толкова сигурна в ангелската природа на майка ми, аз просто щях да допусна, че нещо непоправимо греховно се бе случило между нея и някой друг мъж, а не баща ни.

Отправихме се на това омразно кримско пътешествие, чиито подробности ще спестя. Само ще спомена, че минахме първо през Бахчисарай, където Наталия се простуди, а после пътувахме и до най-южната част на полуострова, докато най-после се установим в Ялта. А там времето бе топло, цветовете – красиви, въздухът – нежен.

Автор(и): Захари Карабашлиев

Прочети още...

Книжни герои

Ако влезете в болничната част на Университетска болница „Царица Йоанна – ИСУЛ“, справите се в малко сложната ѝ, след множество ѝ прекроявания архитектура и стигнете до Клиниката по неврохирургия или Клиниката по неврология, ако още изчакате край болничните легла няколко години, можете да срещнете Алиса. Алиса от страната на чудесата.

Дали харесвам тази книга? Не. Още някога преживяването на промяната в размера на тялото, задушаващото тясно пространство на стаята, дългото безпаметно пропадане никак не допринасяха за душевното ми спокойствие. Не.

Сега обаче, седнала до леглото на жена, оперирана преди няколко дни от тумор на мозъка, изпитвам, разбира се съчувствие и отговорност, но и онова неизменно вълнение, както при среща с дълго невидян приятел, със същество от книжния свят. Жената вижда и усеща крайниците си уголемени, гардеробчето зад нас, болничното шкафче, стаята малки, таванът съвсем се е смъкнал, малка съм и аз, малък е и съпругът ѝ до прозореца, по лицето на който се стичат сълзи. Така като се стичат на лицето на човек, който е срещнал неизбежността и вече е изгубил силата на гнева. Сълзите потичат изведнъж, без предизвестие, почти без промяна в мускулите на лицето, освен едно леко приближаване на веждите.

Автор(и): Фани Цуракова

Прочети още...

Любовта е топла супа

Денят на любовта е, а какво виждаш? Любовта става все по-малко, претенциите – все повече. В началото не искаш повече от цвете, прегръдка. Повече от нечии уши, които да те чуят. Повече от устни, в които да впиеш своите. Ръка, която да хванеш. Така ти е повече от добре. Имаш чувството, че имаш всичко. Че си намерил това, което толкова дълго си търсил. Сякаш можеш да отидеш до Луната и обратно, а космосът да си гледа работата. Сякаш си планета, открила своето Слънце. Въртиш се около него. Радваш се на топлината му. Понякога се париш, понякога ти става леко студено. Но знаеш, че го има.

Автор: Иван Димитров

Прочети още...

Римски истории през август – част 2

Време е да видим Вила Боргезе, вече четвърти ден сме тук. Ако Рим е бялата ми мечта, Боргезе е детска. Но и тя бяла. Заради прочутата статуя на Бернини Аполон и Дафне. Младият бог е влюбен до полуда в прелестната Дафне. Но над нея тегне проклятие, ако той я докосне, тя ще се превърне в дафина. Тя бяга, но можеш ли да избягаш от страстта, той е по петите ѝ с лира в ръка, докосва я едва и тя се обвива с дървесна кора, краката ѝ се вкопават в земята, пръстите се превръщат в корени, от снежнобелите ѝ фини прасци изникват лаврови клонки, разлистват се, ръцете ѝ са вдигнати безсилно нагоре, безсилни да се противостоят на магията, косата ѝ се вее и превръща в млади вейки. Лицето и е уловено в предсмъртен, не, тя няма да умре, в прощален вик. Любовта е жертва. Какво е това, болка ли, тъга и страдание ли е, съжаление за земния, човешки живот? Любовта те превръща в нещо друго, не си вече ти, обречен си, нямаш избор. Аполон не страда, той е бог. Той просто… губи.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Човек в бялото поле

В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат снежинки. За да снимам в тази белота, трябва да отворя обектива на фотоапарата си доста повече от това, което показва светломерът. Старият Никон обаче е в чантата ми, а чантата – в багажното отделение. Искам да спя след цялото това безсъние от последните седмици. Забелязвам, че шнолата на жената пред мен не е достатъчно добре закрепена да издържи тежката ѝ черна коса. Дали е бързала тази сутрин? Опитвам да си спомня лицето ѝ – мисля, че я погледнах, когато се настанявах на мястото си. Погледнах ли я?

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Римски истории през август – част 1

„Трябва да сте съвсем откачили, за да тръгнете през август към Рим“, отсича Деска, братовчедка ми, многознайката на фамилията. От двайсет и пет години живее в Гренобъл и съвсем е заприличала на французойка. Баба Сказа, така я наричаше навремето майка ми, любимата ѝ леля, прозирайки наративния талант и безкрайната ѝ Овенско-Маймунска креативност. А вуйна ми влюбено ѝ казваше: На мама френчето. Френчето изучи куп езици, но не стана филолог, а инженер, и обиколи целия свят, Европа – едно на ръка, но и Бразилия, Китай, Австралия, ама не като нас, г… път да види, а по работа. Държелива е и на пътешествия, обаче Рим ѝ се вижда вповече през лятото. „Много е горещо, ще се опечете! Глупи, забрави, това не ти е България, там ни дъх не лъхва над полени, вярвай ми“… (Глупи е индианското ми име, тя му е кръстница, а аз изпълнявам мисията на о, санкта симплицитас – колкото повече минават годините, толкова по-успешно). Е, не може, билетите са купени, хотелът – резервиран. А и там вече ни чака скъп приятел, поетът Румен Иванчев, с окуражителното „Всички полети водят към Рим.“

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Вторник срещу сряда (и през август)

01:35. Махленските кучета млъкват. Стихва тропането на платнища, секва кукерският звекот на ръждиви ламарини. Иззад ъгъла подава нос – кошута плаха – тишината. И полита назад, предусетила воя на влакова свирка…

Не за теб. Приближават туф-тутуф, отминават вагоните в мрака, със своя неведом товар.

Обективирай. Мускули стави болят от един бояджийски ден. От половин нощ на разпънатия диван от летви зачеркнали всички пози с мушкане в ребрата таза гръбнака. Сбутан между шкафове найлони кофи с инструменти в белосаната стая. Ложето не имало би против малко сън. Но пулсиращата пулпа, неотстъпна афта, чоплене с език.

Твърде много упорстваме. Не упорствай твърде много. Не се опитвай. Легни на тротоара отпред и… някой все ще се погрижи. Някой все ще те спаси. Но не много, Хенри. Не много. О.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Птицо проклета

Знаеше, че трябва да приготви нещо. Нещо важно, ако и неясно. Реши да използва малък трик, затвори очи и се остави на тялото да го води, протегна ръце, опипа пред себе си, отвори вратата на някакъв шкаф, лъхна го мраз (оказа се пак пред хладилника), бръкна опипом, извади онова, което бяха поискали пръстите му, отвори очи, вторачи се. Беше извадил кисело мляко и замразени малини – силно странен избор, дори нямаше представа, че в хладилника му има подобни неща. Не си спомняше някога да е обичал замразени малини, а всякакви млека избягваше вече от години, заради ревматизма. Все пак реши да следва командите на подкорието си, сложи на електрическата печка тенджерка с малко вода, постави в нея порцелановата купа, сипа вътре шепа малини, посипа ги с малко захар, все така без да има идея защо, изчака докато се поразтопят, извади купата от врящата вода, заля ги с кисело мляко, обърка сместа. Получи се хубав розов цвят, но това май беше всичко. Опита малко, начумери се и изля буламача в умивалника. Беше очаквал по-приятна изненада. Или поне нещо от малко-малко разбираемо.

На И.

Прочети още...

Оръжие на възмездието

Към края на втората световна война, когато дори ония членове на НСДАП, които контролираха мислите си със спокойния автоматизъм на Марлене Дитрих, поправяща грима си; когато дори онези от тях, които въобще минаваха без мисли, сливайки напълно съзнанието си с колективния разум на партията, – с една дума, когато в главите дори на най-тъпите и безмозъчни партийци почнаха да идват неприятни догадки за перспективите на по-нататъшния развой на събитията, германската пропаганда глухо и загадъчно заговори за новото оръжие, разработвано и вече почти създадено от инженерите на Райха.

Отначало за това се говореше по малко. Например „Фьолкишер Беобахтер“ печаташе в рубриката „Ти и Фатерланд“ материал за някакъв учен, загубил на Източния фронт всичко освен дясната ръка, но изправил се на протези и продължил с една ръка да кове победата „някъде край суровите балтийски вълни“, както поетично се закодираше местоположението на секретната лаборатория, за която ставаше дума; статията свършваше сякаш с принудително премълчаване на това какво именно кове едноръкият патриот. Или например киножурналът „Дойче Рундшау“ показваше горящи отломки от английски бомбардировачи, летящи, както се съобщаваше, „към един от разположените по крайбрежието научни институти, заети с извънредно важна работа“; в края на сюжета, когато вече звучеше бодра музика, дикторът в скоропоговорка добавяше, че немците могат да бъдат спокойни – научният мозък на нацията, зает със създаването на небивало досега оръжие, е надеждно защитен.

Автор: Виктор Пелевин

Прочети още...

Четвъртък сутрин

Настоящият текст е откъс от „Софийски дует“ – втори роман на българския автор Иван Димитров, издаден от „Жанет 45“ в началото на миналата година. Действието се развива в днешна София, където в Борисовата градина е открит труп – първоначално обявен за клошар от медиите, впоследствие идентифициран като известния български писател Йордан Константинов.

„Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство „Жанет 45“ публикува текста като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му“ – така самото издателство представя книгата на Иван Димитров.

Автор: Иван Димитров

Прочети още...

История с торта

Тази история се случи в новогодишната нощ на последната ми зима в България. С жена ми и тригодишната ни дъщеря посрещахме 1997-а в едностаен апартамент под наем в едно ветровито и грозно предградие на Варна. Не помня този ден да подсказваше, че сме в навечерието на нещо ново и различно. По пътечката до спирката под остъклената ни тераса внимателно пристъпваха и се подхлъзваха все същите приведени хора с балтони и найлонови торбички, севернякът трупаше боклуци по голите храсти, между блоковете тук-там бяха останали петна мръсен сняг със следи от бездомни кучета. И все пак, ако човек вдигнеше поглед по прозорците на тези олющени сгради, щеше да забележи на много от тях изрязани с детска ръка и залепени снежинки, звездички, гирлянди, някъде трепкащи разноцветни лампички и върхове на елхи. Прогнозата бе, че се очакваха сериозни снеговалежи.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Разсейки

Благодаря ти, Господи, че му изпрати тази болест!

Баща ми изкара само един курс химиотерапия и категорично отказа друг. Отказа лъчетерапия и всякакви други терапии. Искал да отиде на село „на чист въздух“ и да си говорят с майка ми.

Сядай сега тука и да си приказваме – казвал ѝ.

Защо не отидеш да си приказваш с пияниците от „Телевизора“ сега, отговаряла майка ми. После се поусмихвала и сядала отстрани до печката.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Нино и Финч

Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе и пресече към кафенето отсреща. Върна се с кафе и вестник, постави картонената чаша на уличното елтабло и запали цигара. Позяпа безцелно, допи и допуши, хлътна обратно в магазина, настани се в кожено кресло и разгърна вестника. Той се казваше Николай Щиплиев, за приятелите Нино, трийсет и петгодишен неженен управител на мебелен магазин, смугъл и черноок, в джинси и бежово велурено сако. Държеше спестяванията си в повече от една банка, пиеше умерено, ненавиждаше всяка проява на нетърпение и обичаше да пазарува извън сезона неща като плажна рогозка, фотопринтер, селска къща и коледна украса. Уж не съвсем в хармония с диктата на своята практичност, търговецът хранеше слабост към художествата и дискретно, но редовно посещаваше някои театри.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Тази есен в Гинци

Седяхме и съзерцавахме природата. Отсреща – високата скала осветена от слизащото слънце, като уста на кит. Последните топли дни. Казах: Това пространство тука ми напомня на „Факултета“, (така се нарича една циганска махала в София) – малката ни къща в бяло, тази неравна отъпкана полянка пред нея, струпаните дърва, пепелта от снощния огън, лятната импровизирана кухня между дърветата и най-вече прането на дългото въже. Циганите се перат много. Там във „Факултета“ във всеки двор имаше проснато пране. И трите пъти когато съм ходил там. Първия път ме заведе Джони Пенков. Циганите го познаваха от телевизията, от филми. Той водеше една французойка от Париж, от някакъв международен комитет за правата на човека. Взеха ме от къщи с кола. Шашнах се. Няколко километра само от центъра на София – и изведнъж си като че в друг край на света.

Автор: Ицко Финци

Прочети още...

Аз с какво съм по-лош/а бе?

А от думите си не се отказвам, въпреки това. Не знам колко време ще успявам да удържам още, щото машинката, колкото и да я обгрижва човек, се поизносва с годините и вече май-май започвам да чувствам, че се уморявам не на шега от цялото безсмислие и безвремие, в което ни е потопило времето ни българско. Но награда има, в това съм напълно уверен. Може и да не ти прати Господ признание и успех, но пък в замяна ще ти пратя я някоя млада и силно любеща жена, я друга някоя благинка, дето никога не си вярвал, че може да я има. Номерът е само да успяваш да държиш очите и душата си отворени за наградите, дето се стоварват отгоре ти, а не да риташ като инатесто магаре и да ревеш непрестанно, че нищо не си получавал/а…

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Печелившото Число

Вървеше по коридора към машината за лед. И през цялото време се оглеждаше за красивото момиче, което чистеше стаите. Постоянно мислеше за нея. Направи му силно впечатление още щом я видя. Мургава, с пълни устни и невероятно стройно тяло, с изразителна чупка в кръста. Приличаше на мулатка. Тънкият ѝ кръст беше стегнат с обикновено платнено коланче. Под него извивките на пълните с енергия заоблени форми бяха като изчислени. Нищо излишно, само колкото да предизвикват желание, което тлееше през цялата нощ. На сутринта, докато триеше очи пред огледалото, се присмя на себе си. Следващия път, когато я срещне, щеше да я заговори. Размяната на погледи засега му се стори по-важна. И заместваше думите.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

La vie en rose

Може би два от десет-петнадесет. Такава беше статистиката на здравите чорапогащници, които държеше в найлонов плик, набутан в гардероба, от своя страна, набутан с дрехи, част от тях обличани само веднъж. А за да сложиш къса пола, ти трябва нов. Не можеше да е всякакъв, а такъв, че да скрива обилното количество целулит и месо, които издаваха отминалото време, както и правопропорционалния мързел за физически упражнения. Дори през пролетта, когато ти се иска да кажеш „сбогом“ на рутината. Порови в гардероба на дъщеря си, откъдето изпаднаха дори опаковки от шоколад. Накрая обу каквото имаше подръка – черен плътен клин върху чорапогащник с две бримки от забити при обуване пръсти точно на лявото бедро. Високи токове. Съгласи се пред огледалото, че отгоре розовата къса ленена пола стоеше добре. Или поне колкото беше възможно.

Автор: Силвия Чолева

Прочети още...

Терористите

Опитваше се да върви сравнително спокойно. Не беше лесно. Вчера, и особено онзи ден, получи доста чувствителни удари. Още в началото му беше ясно, че трябва да е далече от униформените. Но го привличаха като пеперуда светлината на лампата. Най-силен беше ударът в рамото. Ама и ключицата му засегна. Никога не беше предполагал, че болката може да бъде толкова непоносима. Трудно е да си я представи някой, ако не са го удряли с полицейска палка. После получи още два удара в гърба, на няколко места му излязоха комболи като картофи. Ама тогава не го заболя толкова. Ударът по рамото и ключицата беше направо убийствен. Болката преряза цялото му същество. Сви се на жълтите павета и зачака със следващите да го убият. Беше сигурен, че нямаше да понесе отново същата болка. За късмет повече не го удариха.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Отвъд хоризонта

Казват, че си жив дотогава, докато има на света някой, който си спомня за теб. Ако е така, значи дядо ми Александър е жив. Да, формално сме го погребали отдавна, още в комунистическо време. Но често в главата ми се завърта, кой знае защо, неговата история. Може би защото и аз като него се оказах емигрант. Разликите са, разбира се, много, но поне две са твърде съществени. Той е тръгнал на изток, а аз – на запад. Той едва е надхвърлял юношеската си възраст, а аз клоня към залеза.

Автор: Станка Николова

Прочети още...

Разходка

Пратиха го в пенсия веднага, не го оставиха и ден повече. Сякаш им беше досадил, сякаш не вършеше работата си с прецизността, с която всяка сутрин се бръснеше, връзваше вратовръзката върху снежнобялата яка на безупречно изгладената си риза, сресваше оредялата сива коса и се намръщваше срещу лицето, което виждаше в огледалото. Не познаваше това лице – с дълбоки прорези от бръчки, с развихрени косми, щръкнали от веждите, носа, ушите, които никаква ножичка не можеше да укроти. После слагаше сакото и накрая обувките – лъснати до блясък. Винаги носеше малко парцалче (за всеки случай) в джоба си, за да ги избърше, ако се накалят или внезапно завали, защото беше есен.

Автор: Силвия Чолева

Прочети още...

Вой

Прекоси задния двор на пететажния жилищен блок. Седна на ниската метална оградата в най-далечния край. Беше обичайното му място. Тук, скрит от хората в блока зад двете високи тополи, можеше да го намери всеки, на когото беше нужен. Иван стоеше с наведена глава, изглеждаше дори задрямал, а всъщност чакаше търпеливо. Най-вероятно скоро щеше да се появи шефката от големия магазин на ъгъла. Снощи беше му казала, че очаква половин камион с картофи. Били в чували, лесни за пренасяне. Каза ѝ, че знае къде да го намери. Нека се обади пристигнат ли. Но вече се молеше да не се появи точно сега. В двора от страничния вход, който излизаше от двора направо на улицата, бяха се появили двете най–важни за него същества. Маша беше изчезнала за цели четири дни. Иван напразно обикаляше и я търсеше в най-тайните кътчета на двора, където преди беше се случвало да се крие.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Посетители: 132

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Искрено се надявам... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Моля обърнете... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    ...ползвам клавиатура... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...Ми аз ще ги кажа... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Интересно какво си е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Струва ми се, че е... преди 3 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Но то е било... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Не съдете за да не... преди 4 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Почти във всеки... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Виж, Анатоли, в хода на... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Гърдев, разбира се, НЕ... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Струва ми се, че... преди 4 дни
  • Анатоли Кирилов писа Още
    "Забележките" на... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Аз се опитвам да кажа,... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Анализа на Траянов е... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Самият аз започвам да... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Може би все пак има... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, хора,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Не ми се ще да... преди 1 седмица
  • Атанасов писа Още
    Една дълга подобна... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Срамното в цялата... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Говорих за този текст... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Охо! Май че направих... преди 2 седмици
  • Martin Zaimov писа Още
    Отговор на китайската... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, изключително... преди 2 седмици