Драскулки – Проза

Откъс от „Хавра“ на Захари Карабашлиев

„Есента най-после дойде и стана време да потеглим за Крим. Наталия не даде никакво ухо на молитвите ми да ме остави сама в Петербург, като че ли искаше да ми докаже отново, че съм нейна заложница. И така щеше да бъде, докато навърша пълнолетие. Чудя се възможно ли е да сме толкова различни? Съмнявам се, че някой някога е имал толкова ужасна сестра! А възможно ли бе да не сме сестри по кръв? Ако не бях толкова сигурна в ангелската природа на майка ми, аз просто щях да допусна, че нещо непоправимо греховно се бе случило между нея и някой друг мъж, а не баща ни.

Отправихме се на това омразно кримско пътешествие, чиито подробности ще спестя. Само ще спомена, че минахме първо през Бахчисарай, където Наталия се простуди, а после пътувахме и до най-южната част на полуострова, докато най-после се установим в Ялта. А там времето бе топло, цветовете – красиви, въздухът – нежен.

Автор(и): Захари Карабашлиев

Прочети още...

Книжни герои

Ако влезете в болничната част на Университетска болница „Царица Йоанна – ИСУЛ“, справите се в малко сложната ѝ, след множество ѝ прекроявания архитектура и стигнете до Клиниката по неврохирургия или Клиниката по неврология, ако още изчакате край болничните легла няколко години, можете да срещнете Алиса. Алиса от страната на чудесата.

Дали харесвам тази книга? Не. Още някога преживяването на промяната в размера на тялото, задушаващото тясно пространство на стаята, дългото безпаметно пропадане никак не допринасяха за душевното ми спокойствие. Не.

Сега обаче, седнала до леглото на жена, оперирана преди няколко дни от тумор на мозъка, изпитвам, разбира се съчувствие и отговорност, но и онова неизменно вълнение, както при среща с дълго невидян приятел, със същество от книжния свят. Жената вижда и усеща крайниците си уголемени, гардеробчето зад нас, болничното шкафче, стаята малки, таванът съвсем се е смъкнал, малка съм и аз, малък е и съпругът ѝ до прозореца, по лицето на който се стичат сълзи. Така като се стичат на лицето на човек, който е срещнал неизбежността и вече е изгубил силата на гнева. Сълзите потичат изведнъж, без предизвестие, почти без промяна в мускулите на лицето, освен едно леко приближаване на веждите.

Автор(и): Фани Цуракова

Прочети още...

Любовта е топла супа

Денят на любовта е, а какво виждаш? Любовта става все по-малко, претенциите – все повече. В началото не искаш повече от цвете, прегръдка. Повече от нечии уши, които да те чуят. Повече от устни, в които да впиеш своите. Ръка, която да хванеш. Така ти е повече от добре. Имаш чувството, че имаш всичко. Че си намерил това, което толкова дълго си търсил. Сякаш можеш да отидеш до Луната и обратно, а космосът да си гледа работата. Сякаш си планета, открила своето Слънце. Въртиш се около него. Радваш се на топлината му. Понякога се париш, понякога ти става леко студено. Но знаеш, че го има.

Автор: Иван Димитров

Прочети още...

Римски истории през август – част 2

Време е да видим Вила Боргезе, вече четвърти ден сме тук. Ако Рим е бялата ми мечта, Боргезе е детска. Но и тя бяла. Заради прочутата статуя на Бернини Аполон и Дафне. Младият бог е влюбен до полуда в прелестната Дафне. Но над нея тегне проклятие, ако той я докосне, тя ще се превърне в дафина. Тя бяга, но можеш ли да избягаш от страстта, той е по петите ѝ с лира в ръка, докосва я едва и тя се обвива с дървесна кора, краката ѝ се вкопават в земята, пръстите се превръщат в корени, от снежнобелите ѝ фини прасци изникват лаврови клонки, разлистват се, ръцете ѝ са вдигнати безсилно нагоре, безсилни да се противостоят на магията, косата ѝ се вее и превръща в млади вейки. Лицето и е уловено в предсмъртен, не, тя няма да умре, в прощален вик. Любовта е жертва. Какво е това, болка ли, тъга и страдание ли е, съжаление за земния, човешки живот? Любовта те превръща в нещо друго, не си вече ти, обречен си, нямаш избор. Аполон не страда, той е бог. Той просто… губи.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Човек в бялото поле

В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат снежинки. За да снимам в тази белота, трябва да отворя обектива на фотоапарата си доста повече от това, което показва светломерът. Старият Никон обаче е в чантата ми, а чантата – в багажното отделение. Искам да спя след цялото това безсъние от последните седмици. Забелязвам, че шнолата на жената пред мен не е достатъчно добре закрепена да издържи тежката ѝ черна коса. Дали е бързала тази сутрин? Опитвам да си спомня лицето ѝ – мисля, че я погледнах, когато се настанявах на мястото си. Погледнах ли я?

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Римски истории през август – част 1

„Трябва да сте съвсем откачили, за да тръгнете през август към Рим“, отсича Деска, братовчедка ми, многознайката на фамилията. От двайсет и пет години живее в Гренобъл и съвсем е заприличала на французойка. Баба Сказа, така я наричаше навремето майка ми, любимата ѝ леля, прозирайки наративния талант и безкрайната ѝ Овенско-Маймунска креативност. А вуйна ми влюбено ѝ казваше: На мама френчето. Френчето изучи куп езици, но не стана филолог, а инженер, и обиколи целия свят, Европа – едно на ръка, но и Бразилия, Китай, Австралия, ама не като нас, г… път да види, а по работа. Държелива е и на пътешествия, обаче Рим ѝ се вижда вповече през лятото. „Много е горещо, ще се опечете! Глупи, забрави, това не ти е България, там ни дъх не лъхва над полени, вярвай ми“… (Глупи е индианското ми име, тя му е кръстница, а аз изпълнявам мисията на о, санкта симплицитас – колкото повече минават годините, толкова по-успешно). Е, не може, билетите са купени, хотелът – резервиран. А и там вече ни чака скъп приятел, поетът Румен Иванчев, с окуражителното „Всички полети водят към Рим.“

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Вторник срещу сряда (и през август)

01:35. Махленските кучета млъкват. Стихва тропането на платнища, секва кукерският звекот на ръждиви ламарини. Иззад ъгъла подава нос – кошута плаха – тишината. И полита назад, предусетила воя на влакова свирка…

Не за теб. Приближават туф-тутуф, отминават вагоните в мрака, със своя неведом товар.

Обективирай. Мускули стави болят от един бояджийски ден. От половин нощ на разпънатия диван от летви зачеркнали всички пози с мушкане в ребрата таза гръбнака. Сбутан между шкафове найлони кофи с инструменти в белосаната стая. Ложето не имало би против малко сън. Но пулсиращата пулпа, неотстъпна афта, чоплене с език.

Твърде много упорстваме. Не упорствай твърде много. Не се опитвай. Легни на тротоара отпред и… някой все ще се погрижи. Някой все ще те спаси. Но не много, Хенри. Не много. О.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Птицо проклета

Знаеше, че трябва да приготви нещо. Нещо важно, ако и неясно. Реши да използва малък трик, затвори очи и се остави на тялото да го води, протегна ръце, опипа пред себе си, отвори вратата на някакъв шкаф, лъхна го мраз (оказа се пак пред хладилника), бръкна опипом, извади онова, което бяха поискали пръстите му, отвори очи, вторачи се. Беше извадил кисело мляко и замразени малини – силно странен избор, дори нямаше представа, че в хладилника му има подобни неща. Не си спомняше някога да е обичал замразени малини, а всякакви млека избягваше вече от години, заради ревматизма. Все пак реши да следва командите на подкорието си, сложи на електрическата печка тенджерка с малко вода, постави в нея порцелановата купа, сипа вътре шепа малини, посипа ги с малко захар, все така без да има идея защо, изчака докато се поразтопят, извади купата от врящата вода, заля ги с кисело мляко, обърка сместа. Получи се хубав розов цвят, но това май беше всичко. Опита малко, начумери се и изля буламача в умивалника. Беше очаквал по-приятна изненада. Или поне нещо от малко-малко разбираемо.

На И.

Прочети още...

Оръжие на възмездието

Към края на втората световна война, когато дори ония членове на НСДАП, които контролираха мислите си със спокойния автоматизъм на Марлене Дитрих, поправяща грима си; когато дори онези от тях, които въобще минаваха без мисли, сливайки напълно съзнанието си с колективния разум на партията, – с една дума, когато в главите дори на най-тъпите и безмозъчни партийци почнаха да идват неприятни догадки за перспективите на по-нататъшния развой на събитията, германската пропаганда глухо и загадъчно заговори за новото оръжие, разработвано и вече почти създадено от инженерите на Райха.

Отначало за това се говореше по малко. Например „Фьолкишер Беобахтер“ печаташе в рубриката „Ти и Фатерланд“ материал за някакъв учен, загубил на Източния фронт всичко освен дясната ръка, но изправил се на протези и продължил с една ръка да кове победата „някъде край суровите балтийски вълни“, както поетично се закодираше местоположението на секретната лаборатория, за която ставаше дума; статията свършваше сякаш с принудително премълчаване на това какво именно кове едноръкият патриот. Или например киножурналът „Дойче Рундшау“ показваше горящи отломки от английски бомбардировачи, летящи, както се съобщаваше, „към един от разположените по крайбрежието научни институти, заети с извънредно важна работа“; в края на сюжета, когато вече звучеше бодра музика, дикторът в скоропоговорка добавяше, че немците могат да бъдат спокойни – научният мозък на нацията, зает със създаването на небивало досега оръжие, е надеждно защитен.

Автор: Виктор Пелевин

Прочети още...

Четвъртък сутрин

Настоящият текст е откъс от „Софийски дует“ – втори роман на българския автор Иван Димитров, издаден от „Жанет 45“ в началото на миналата година. Действието се развива в днешна София, където в Борисовата градина е открит труп – първоначално обявен за клошар от медиите, впоследствие идентифициран като известния български писател Йордан Константинов.

„Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство „Жанет 45“ публикува текста като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му“ – така самото издателство представя книгата на Иван Димитров.

Автор: Иван Димитров

Прочети още...

История с торта

Тази история се случи в новогодишната нощ на последната ми зима в България. С жена ми и тригодишната ни дъщеря посрещахме 1997-а в едностаен апартамент под наем в едно ветровито и грозно предградие на Варна. Не помня този ден да подсказваше, че сме в навечерието на нещо ново и различно. По пътечката до спирката под остъклената ни тераса внимателно пристъпваха и се подхлъзваха все същите приведени хора с балтони и найлонови торбички, севернякът трупаше боклуци по голите храсти, между блоковете тук-там бяха останали петна мръсен сняг със следи от бездомни кучета. И все пак, ако човек вдигнеше поглед по прозорците на тези олющени сгради, щеше да забележи на много от тях изрязани с детска ръка и залепени снежинки, звездички, гирлянди, някъде трепкащи разноцветни лампички и върхове на елхи. Прогнозата бе, че се очакваха сериозни снеговалежи.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Разсейки

Благодаря ти, Господи, че му изпрати тази болест!

Баща ми изкара само един курс химиотерапия и категорично отказа друг. Отказа лъчетерапия и всякакви други терапии. Искал да отиде на село „на чист въздух“ и да си говорят с майка ми.

Сядай сега тука и да си приказваме – казвал ѝ.

Защо не отидеш да си приказваш с пияниците от „Телевизора“ сега, отговаряла майка ми. После се поусмихвала и сядала отстрани до печката.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Нино и Финч

Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе и пресече към кафенето отсреща. Върна се с кафе и вестник, постави картонената чаша на уличното елтабло и запали цигара. Позяпа безцелно, допи и допуши, хлътна обратно в магазина, настани се в кожено кресло и разгърна вестника. Той се казваше Николай Щиплиев, за приятелите Нино, трийсет и петгодишен неженен управител на мебелен магазин, смугъл и черноок, в джинси и бежово велурено сако. Държеше спестяванията си в повече от една банка, пиеше умерено, ненавиждаше всяка проява на нетърпение и обичаше да пазарува извън сезона неща като плажна рогозка, фотопринтер, селска къща и коледна украса. Уж не съвсем в хармония с диктата на своята практичност, търговецът хранеше слабост към художествата и дискретно, но редовно посещаваше някои театри.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Тази есен в Гинци

Седяхме и съзерцавахме природата. Отсреща – високата скала осветена от слизащото слънце, като уста на кит. Последните топли дни. Казах: Това пространство тука ми напомня на „Факултета“, (така се нарича една циганска махала в София) – малката ни къща в бяло, тази неравна отъпкана полянка пред нея, струпаните дърва, пепелта от снощния огън, лятната импровизирана кухня между дърветата и най-вече прането на дългото въже. Циганите се перат много. Там във „Факултета“ във всеки двор имаше проснато пране. И трите пъти когато съм ходил там. Първия път ме заведе Джони Пенков. Циганите го познаваха от телевизията, от филми. Той водеше една французойка от Париж, от някакъв международен комитет за правата на човека. Взеха ме от къщи с кола. Шашнах се. Няколко километра само от центъра на София – и изведнъж си като че в друг край на света.

Автор: Ицко Финци

Прочети още...

Аз с какво съм по-лош/а бе?

А от думите си не се отказвам, въпреки това. Не знам колко време ще успявам да удържам още, щото машинката, колкото и да я обгрижва човек, се поизносва с годините и вече май-май започвам да чувствам, че се уморявам не на шега от цялото безсмислие и безвремие, в което ни е потопило времето ни българско. Но награда има, в това съм напълно уверен. Може и да не ти прати Господ признание и успех, но пък в замяна ще ти пратя я някоя млада и силно любеща жена, я друга някоя благинка, дето никога не си вярвал, че може да я има. Номерът е само да успяваш да държиш очите и душата си отворени за наградите, дето се стоварват отгоре ти, а не да риташ като инатесто магаре и да ревеш непрестанно, че нищо не си получавал/а…

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Печелившото Число

Вървеше по коридора към машината за лед. И през цялото време се оглеждаше за красивото момиче, което чистеше стаите. Постоянно мислеше за нея. Направи му силно впечатление още щом я видя. Мургава, с пълни устни и невероятно стройно тяло, с изразителна чупка в кръста. Приличаше на мулатка. Тънкият ѝ кръст беше стегнат с обикновено платнено коланче. Под него извивките на пълните с енергия заоблени форми бяха като изчислени. Нищо излишно, само колкото да предизвикват желание, което тлееше през цялата нощ. На сутринта, докато триеше очи пред огледалото, се присмя на себе си. Следващия път, когато я срещне, щеше да я заговори. Размяната на погледи засега му се стори по-важна. И заместваше думите.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

La vie en rose

Може би два от десет-петнадесет. Такава беше статистиката на здравите чорапогащници, които държеше в найлонов плик, набутан в гардероба, от своя страна, набутан с дрехи, част от тях обличани само веднъж. А за да сложиш къса пола, ти трябва нов. Не можеше да е всякакъв, а такъв, че да скрива обилното количество целулит и месо, които издаваха отминалото време, както и правопропорционалния мързел за физически упражнения. Дори през пролетта, когато ти се иска да кажеш „сбогом“ на рутината. Порови в гардероба на дъщеря си, откъдето изпаднаха дори опаковки от шоколад. Накрая обу каквото имаше подръка – черен плътен клин върху чорапогащник с две бримки от забити при обуване пръсти точно на лявото бедро. Високи токове. Съгласи се пред огледалото, че отгоре розовата къса ленена пола стоеше добре. Или поне колкото беше възможно.

Автор: Силвия Чолева

Прочети още...

Терористите

Опитваше се да върви сравнително спокойно. Не беше лесно. Вчера, и особено онзи ден, получи доста чувствителни удари. Още в началото му беше ясно, че трябва да е далече от униформените. Но го привличаха като пеперуда светлината на лампата. Най-силен беше ударът в рамото. Ама и ключицата му засегна. Никога не беше предполагал, че болката може да бъде толкова непоносима. Трудно е да си я представи някой, ако не са го удряли с полицейска палка. После получи още два удара в гърба, на няколко места му излязоха комболи като картофи. Ама тогава не го заболя толкова. Ударът по рамото и ключицата беше направо убийствен. Болката преряза цялото му същество. Сви се на жълтите павета и зачака със следващите да го убият. Беше сигурен, че нямаше да понесе отново същата болка. За късмет повече не го удариха.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Отвъд хоризонта

Казват, че си жив дотогава, докато има на света някой, който си спомня за теб. Ако е така, значи дядо ми Александър е жив. Да, формално сме го погребали отдавна, още в комунистическо време. Но често в главата ми се завърта, кой знае защо, неговата история. Може би защото и аз като него се оказах емигрант. Разликите са, разбира се, много, но поне две са твърде съществени. Той е тръгнал на изток, а аз – на запад. Той едва е надхвърлял юношеската си възраст, а аз клоня към залеза.

Автор: Станка Николова

Прочети още...

Разходка

Пратиха го в пенсия веднага, не го оставиха и ден повече. Сякаш им беше досадил, сякаш не вършеше работата си с прецизността, с която всяка сутрин се бръснеше, връзваше вратовръзката върху снежнобялата яка на безупречно изгладената си риза, сресваше оредялата сива коса и се намръщваше срещу лицето, което виждаше в огледалото. Не познаваше това лице – с дълбоки прорези от бръчки, с развихрени косми, щръкнали от веждите, носа, ушите, които никаква ножичка не можеше да укроти. После слагаше сакото и накрая обувките – лъснати до блясък. Винаги носеше малко парцалче (за всеки случай) в джоба си, за да ги избърше, ако се накалят или внезапно завали, защото беше есен.

Автор: Силвия Чолева

Прочети още...

Вой

Прекоси задния двор на пететажния жилищен блок. Седна на ниската метална оградата в най-далечния край. Беше обичайното му място. Тук, скрит от хората в блока зад двете високи тополи, можеше да го намери всеки, на когото беше нужен. Иван стоеше с наведена глава, изглеждаше дори задрямал, а всъщност чакаше търпеливо. Най-вероятно скоро щеше да се появи шефката от големия магазин на ъгъла. Снощи беше му казала, че очаква половин камион с картофи. Били в чували, лесни за пренасяне. Каза ѝ, че знае къде да го намери. Нека се обади пристигнат ли. Но вече се молеше да не се появи точно сега. В двора от страничния вход, който излизаше от двора направо на улицата, бяха се появили двете най–важни за него същества. Маша беше изчезнала за цели четири дни. Иван напразно обикаляше и я търсеше в най-тайните кътчета на двора, където преди беше се случвало да се крие.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Сънища

Обикаля известно време по спирката на автобусите, и не защото любопитства, докато разглежда масата на продавачката на преоценени книги или витрините на грозния метален павилион за евтина козметика. Никак не ѝ се чака, а нейният автобус както винаги закъснява. Живее почти до центъра, в стар квартал. Но рейсът обикаля дълго, докато стигне до нейната спирка. Маршрутът му е такъв, и затова с него се пътува доста по-дълго. Може да се прибере пеша, по-бързо е, но не го прави. Или го прави все по-рядко, защото в края на деня е доста уморена. Една жена на висок глас коментира с продавачката и избира лак за нокти. Лаковете са наредени по цвят. Момичето подава глава почти извън прозорчето на павилиона, за да види дали има търсения от жената. Не е ясно защо просто не си го избере сама. Ноктите ѝ са с различна дължина, лошо поддържани, с изгризани кожички отстрани. Косата на продавачката се заплита в наредените шампоани и кремове за ръце и ги събаря. После ядно излиза отпред пред павилиона и подрежда всичко отново както си е било.

Автор: Силвия Чолева

Прочети още...

Изстрелът

Имаше пистолет. И мразеше хората. Това са фактите в момента, повтаряше си той. Не дължеше обяснение на когото и да било както за едното, така и да другото, дори когато влезе в претъпканото с посетители кафенето. Беше от модните напоследък. Столовете и масите бяха отвратителни. С безброй пластмасови заврънкулки. Навсякъде украшения. Искаха активно да се харесат. Нямаше по-достойно за огромното му презрение. Презираше както столовете и масите, така и хората, които седяха на тези столове и около подобните на столовете маси. Значи имаше допълнителни основания да стреля. Всеки момент щеше да започне. Ще го направи хладнокръвно. Прицелване – изстрел, прицелване – изстрел… Не трябва да изпразва целия пълнител. Ще пусне няколко куршума в самодоволните търбуси наоколо. После ще се застреля в слепоочието. Ръката в джоба на сакото му беше схваната от стискането на пистолета.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Сулцано

Кристо обединява хората, чувам. Едър мъж леко залита върху мен клатейки се с моряшка походка върху понтона и се извинява с „Чудо, чудо“ на всички езици, които знае. Няколко дечица край мен писукат и правят цигански колела. Срещам приятели и познати с обувки в ръце. Поклащат се леко заради „понтонната“ походка, но и заради еуфорията, която ги обзема. За първи път съм част от един съвременен, добронамерен и благодарен световен Вавилон. Съпричастна съм, не защото Кристо е българин, а защото е гражданин на света с твърд български акцент, както казват американските журналисти.

Автор: Бисера Виденова

Прочети още...

Почит към Каталония

Най-лошото в това да си търсен от полицията в град като Барселона е, че всички кафенета отварят толкова късно. Когато си принуден да спиш без покрив над главата, обикновено се будиш по зазоряване, а никое от кафенетата в Барселона не отваря преди девет часа. Затова трябваше да чакам с часове, преди да мога да изпия чаша кафе или да се избръсна. Чувствах се странно, когато виждах анархистките лозунги по стените на бръснарниците, според които даването на бакшиш е забранено. „Революцията разкъса оковите ни“, гласеше надписа на едно от окачените по стената парчета хартия. Искаше ми се да кажа на бръснаря, че скоро отново ще му надянат веригите, ако не внимава поне малко повече.

Автор: Джордж Оруел

Прочети още...

Последният войнишки император – част 3

Долу на „Аксаков „ни чакаше кола, натовариха ме в нея и ме закараха в Дирекция на милицията до „Лъвов мост“. Там ме свалиха по едни стълби до приземния етаж и ме заключиха в килия. Цял ден ме държаха жаден и гладен. Вътре нямаше нито легло, нито стол – само един влажен циментов под. До вечерта клетките около моята се позапълниха. Някъде към полунощ се чу глас:

– Всички да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете!

Взеха да извеждат един по един съкилийниците ми, а после се разнесоха стонове, които кънтяха като в пещера. Дойде и моят ред. Клетката ми отключи дребно човече, тънко като тръстика и не по-високо от метър и шейсет. Беше облечено в униформена риза с навити ръкави. Погледна ме криво и каза:

– Идвай тука!

Автор: Костадин Костадинов

Прочети още...

Последният войнишки император – част 2

Втория си ауреус открих през октомври 1943 г. Изкопах си го с тези две ръце. Точно бях навършил 17.

След като бомбата уби родителите ми и бутна къщата ни на Дунава, една наша леля от Чепеларе взе да гледа сестричката ми, а мене дядо Захари ме прибра да живея в Тополка. Тогава баба вече беше починала и той въртеше сам хана. Имаше нужда от помощник, защото много народ се извървяваше оттук. Нашите войски бяха завзели земите в Беломорието и търговците, които купуваха стока от ония краища, изкарваха добри пари, а щом дойдеха в хана, се разпущаха и харчеха на воля.

Захари ми е дядо по мъжка линия. Татко го беше зарязал, за да се ожени на другия край на България за рускиня – за майка ми. Нейните родители също бяха покойници – само знаех, че баща и е бил офицер от армията на Врангел.

По цял ден работех в хана – или сервирах в кръчмата, или оправях стаите за гости. Вечер заспивах като пребит, сутрин се вдигах по тъмно. Оставаше ми още една година учене в гимназията, но с дядо се разбрахме да прекъсна, докато свърши войната.

Автор: Костадин Костадинов

Прочети още...

Последният войнишки император – част 1

С Васил Странджев, по-известен с прякора си Императора, се запознах през есента на 1995-а. Той живееше в родопското село Тополка, а на мене ми се наложи да се заселя там с жената и децата, за да се грижим за болнавата ми тъща.

За първи път го видях един неделен следобед в селската кръчма. Заради горещото циганско лято бяха изкарали масите на площада. Императора играеше шах с магазинера, а четирима кибици наблюдаваха фигурите на дъската и вяло коментираха поредния ход. Пред всеки от групата стоеше запотена чаша с облак (коктейл от мастика и ментовка). Електрическите жици на главната улица приличаха на гирлянди – бяха натежали от безброй лястовици, които се събираха за пътя си на юг.

Автор: Костадин Костадинов

Прочети още...

Черна следа

Привечер се появяваха по-големите. Те бяха по-сдържани, но и по-опасни. Превръщаха стискането на ръцете, прегръдките и удряне на дланите в сложна церемония. Опитваше се да разбере какво замисляха. От всичко най-отвратителни бяха постоянните кражби. Във всеки турист момчетата и момичетата виждаха само своя бъдеща плячка. От всички надебелелия напоследък Едуардо беше най-безмилостен. Вероятно само така му изглеждаше. Не правеше нищо различно от останалите гамени. И той дърпаше чантите на жените или фотоапаратите от ръцете на разсеяни или разглеждащи старините японци. После с голяма скорост се спускаше по някоя от съседните улички. Само дето беше доста по-арогантен.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Черешово време

Идваха откъм насипа над железопътната линия. Единият държеше топка под мишницата. Ръкомахаше със свободната ръка, а другата всеки момент сякаш щеше да изпусне топката. Тя обаче така и не падна до края. Другият изглеждаше видимо по-голям с две-три години и с превъзходство разсеяно подритваше истински и въображаеми камъчета, или каквото имаше по земята. Не бързаха, говореше единият, другият се съгласяваше или просто отговаряше лаконично. Гласовете се губеха, разтваряха се в обедната мараня, а момчетата повишиха тон само докато влаковата композиция преминаваше с оглушителен шум, скърцане и трясък.

Автор: Силвия Чолева

Прочети още...

На запад от рая

Бях се зачела в летните повърхностни анализи и прогнози, когато се сетих, че закъснявам за часа за масаж. Скочих от шезлонга. Омотах набързо прозрачното тюркоазено парео около тялото си и хукнах. Подскачах по стълбите. По пътеката срещу мен вървяха двама мъже, нови лица в хотела. По-ниският се закова на място. Забавих малко крачката си – не отива на петдесетгодишна жена да топурка като малко момиченце. Минах покрай вкаменилите се непознати фигури, нахълтах във фоайето и ги забравих.

Автор: Мими Михайлова

Прочети още...

Душевадката

Фриц беше изпечен мошеник. Имаше голяма дърводелска работилница, в която произвеждаше фалшиви антични мебели. Плащаше мизерни надници на двайсетина нелегални работници – поляци, румънци и българи. Бизнесът му беше прост и доходоносен. Обикаляше цяла Германия и Холандия и изкупуваше старите греди на обявени за разрушаване средновековни сгради. От тях дърводелците черноработници правеха пред очите ми гардероби, бюфети и спални. После се включвах и аз, като резбовах върху мебелите прочутите „ахенски лилии“ или фризове с така наречените „кучешки опашчици“. Накрая колекционери от цял свят плащаха луди пари за „античните“ мебели.

Когато отиваше да декларира доходите си в данъчното, а и на срещите с потенциални клиенти, Фриц обличаше дрипави дрехи и се представяше за прост вехтошар. Всъщност, печалбите му бяха космически. Задържах се при него, защото освен заплатата получавах правото да обитавам един прашен ъгъл в огромното му хале. Там през свободното време можех да си правя моите дървени скулптури.

Автор: Костадин Костадинов

Прочети още...

Таткото на Мими

Бях забравил, че с жена ми решихме да предоставим известна самостоятелност на дъщеричката ни. До днес винаги я придружавахме – по-често жената, но и аз, поне два пъти седмично – и до училище, и на английски, и когато ходи на плуване. Най-накрая решихме, че не само не можем, а и не трябва винаги да сме около нея. Причината да забравя за съвместното ни решение е съвсем банална. Преди три дни приех нова поръчка и вече работех по нея. Тази сутрин попитах жена си защо още не е облечена.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Почти зимна Венеция

На път съм да сбъдна трафаретната мечта на всяка средностатистическа мечтателка на средна възраст, захласната по телевизионните сериални сюжети. Венеция през зимата. Най-романтичният град в света в най-неочакваното за посещения време – точно след карнавала и преди пролетта. Преди настъпване на жаркото лято с убийствени влажни температурни изпитания в малката, разпръсната из лагуната суша, сред милионните туристически порои с щракащи фотоапарати и смартфони. Светлината от светкавиците допънително загрява въздуха, и, съюзявайки се със слънчевите лъчи, работи за глобалното затопляне. Нивото на водата се покачва и градът подгизва, дави се и ври; къщите тръгват към лагуната, църковните кули се поклащат застрашително наляво-надясно, толкова неустойчиво, че не успяват да съберат достатъчно сили и да се сгромолясат. Всичко танцува и се движи в този град и то не само по време на карнавала. Само на Рич и Брук не им пука в гондолата – тя с годежен диамантен пръстен, увита в скъпи кожи, той размекнат в умилителен захлас… Дързост и Красота. Гондолиерът подвиква „О, соле мио“, а в джоба на автентичната му жилетка шумолят стотачки.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Неочакван полет

Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози хероин и съвсем друго за няколкостотин хиляди лева, мислеше Тръпчо, докато прекосяваше площада към ъгъла на хотела. Беше размисъл за възможностите, които представя живота на различните хора, а също и за смисъла му. Имаше ли значение разликата, поне за него, продължаваше разсъжденията си Тръпчо. След като беше много по-вероятно да попадне – където и да е – за някоя доза херо, отколкото да спечели стотици хиляди. Такова беше положението. И нямаше да се промени. Въпреки сравненията и отрезвяващата оценката на евентуалните си възможности Тръпчо се чувстваше сравнително добре. Слънцето беше се появило в дъното на улицата и го чакаше да застане срещу него, за да стопли лицето му. Трябваше само да промени посоката, в която се движеше. Вече не вървеше към хотела, а се отправи към дъното на улицата. В такива моменти на почти безпричинно доволство Тръпчо притваряше очи и спираше, а заедно с него спираше и времето. Тогава мигът на блаженство ставаше продължителен. И за дълго непокътнат.

Автор: Палми Ранчев

Прочети още...

Посетители: 105

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици