Майка ми, баща ми, по-големият ми брат, майката на баща ми, чичовците ми и лелите ми – всички живеехме на различни етажи в една и съща пететажна жилищна сграда. До годината преди да се родя, различните клонове на семейството (както много други големи османски семейства) са живеели заедно в голямо каменно имение. През 1951 г. го отдали под наем на частно начално училище и на празния парцел в съседство построили модерната постройка, която се превърна в наш дом; на фасадата, в съответствие с тогавашния обичай, гордо поставили табела с надпис „Pamuk Apt.“ Живеехме на четвъртия етаж, но от момента, в който станах достатъчно голям, за да сляза от скута на майка ми, можех да управлявам цялата сграда. На всеки етаж имаше поне по едно пиано. Когато последният ми ергенски чичо остави вестника си достатъчно дълго, за да се ожени, и новата му съпруга се премести в апартамента на първия етаж, в който щеше да прекара следващия половин век, гледайки през прозореца, тя взе пианото със себе си. Никой никога не е свирил на това или на някое от другите.

Във всеки апартамент имаше и заключен стъклен шкаф с китайски порцелан, чаши, сребърни сервизи, захарници, табакери, кристални чаши, кани за розова вода, чинии и кадилници, които никой никога не докосваше, макар че сред тях понякога откривах скривалища за миниатюрни колички. Имаше неизползвани бюра, инкрустирани с перла, рафтове за тюрбани, на които нямаше тюрбани, и японски юбилейни паравани, зад които не се криеше нищо. Там, в библиотеката, събиращи прах зад стъклото, стояха медицинските книги на чичо ми: през двайсетте години, откакто беше емигрирал в Америка, никой не ги беше докосвал. За детското ми съзнание тези стаи бяха обзаведени не за живите, а за мъртвите.

Автор(и): Орхан Памук

Когато се приземихме в Тел Авив, целият самолет заръкопляска, а аз се разплаках. Баща ми, който седеше откъм прохода между седалките, се опита да ме успокои и в същото време да обясни на всички, които проявиха достатъчно любезност да го изслушат, че това ми е първото излизане в чужбина, затова така съм се разчувствала.

– На излитане си беше добре – изтърси на един старец с дебели лупи, който намирисваше на вкиснато, – чак като тръгнахме да кацаме нещо се размекна – и без пауза и преход сложи ръка на врата ми, както се успокоява куче, и прошепна благо-благо: – Не плачи, пиленце, тати е с тебе.

Искаше ми се да го убия – да го фрасна толкова силно, че да му потече кръв. Но татко продължи да мачка врата ми и да шушне високо на смрадливия старец, че аз обикновено не правя така, че едно време съм била инструкторка по артилерийска подготовка в армията и че моят приятел Гиора, каква ирония на съдбата, дори е служител по сигурността в Ел Ал.

Автор(и): Етгар Керет

Влакът със сигурност беше стар. Седалките бяха увиснали като бузите на булдог; стъклата на прозорците бяха изпотрошени, а лентички лепило крепяха онези, които бяха останали; в коридора една скитаща котка изглежда ловуваше мишки – и не беше безсмислено да се предположи, че търсенето ѝ ще бъде възнаградено. Бавно се измъквахме от Гранада. Южното небе беше бяло и пламнало като пустиня; в него се виждаше едно-единствено, мъничко облаче. Отивах в Алхесирас, испанско пристанище, обърнато към брега на Африка. В моето купе имаше общо пет души. Единият беше австралиец на средна възраст, облечен в измачкан ленен костюм; имаше зъби с цвят на тютюн, а ноктите му бяха изпочупени и мръсни. Скоро ни съобщи, че бил корабен лекар. Изглеждаше странно, че тук, в сухите и мрачни равнини на Испания, срещаме човек, свързан с морето. След това се появиха две жени, майка и дъщеря. Майката беше прегърбена, посивяла жена с мърляви, неодобрителни очи и леки мустаци. Фокусът на неодобрението ѝ се местеше от място на място. Първо, тя ме изгледа доста накриво, защото, тъй като слънчевата светлина се разпалваше все по-ярко и през счупените прозорци нахлуваха вълни от топлина, аз си свалих сакото – което тя сигурно сметна, може би с право, за неучтиво. По-късно тя не хареса третия мъж в нашето купе, млад войник. Войникът и не особено дискретната дъщеря на жената, пищно момиче с кавгаджийски черти на боксьор, сякаш се бяха разбрали да флиртуват. Всеки път, когато скитащата котка се появяваше на вратата ни, дъщерята се преструваше, че се страхува, а войникът галантно отблъскваше котката в коридора; тази игра им даваше чести възможности да се докосват един друг.

Автор(и): Труман Капоти

След края на телефонния разговор, в ушите на София все още звучеше бащината фамилия, с която я познаваха нейните бивши колеги. Преди години, когато учителстваше и беше неомъжена, предизвикваше любопитство с родовото си име – Одажиева. Прадядо ѝ бил сподвижник на Вазов, възторжено проповядвал одата като нов литературен жанр и навсякъде гръмко оповестявал: „Да живее одата!“. Оттам възникнал прякора му, който се превърнал във фамилия, съхранена до днес. Някогашната ѝ колежка я покани да гостува в трети клас, чийто класен ръководител беше, за да прочете на учениците авторски стихове и приказки, да ги запознае с тънкостите на писане за деца, да видят на живо писател. Отначало идеята ѝ прозвуча чуждо, защото не беше писала нищо за бистрата и безхитростна аудитория от дълго време – област, в която доверието на дете към възрастен е онази тънка, но здрава нишка, която разграничава връзката между поколенията от лепкавата мрежа на спекулативната лъжа. Адвокатската практика я пренесе в света на точните думи, за съжаление лишени от виталност.

Автор(и): Надежда Станилова

През март 1912 година в Неаполското пристанище при разтоварване на голям презокеански параход стана една необикновена злополука, за която вестниците дадоха обширни, но твърде фантастично украсени сведения. Макар и пътник на „Океания“, аз, както и останалите, не бяхме свидетели на оная странна случка, защото тя се разигра през нощта, докато товареха въглищата и разтоварваха стоките, и ние всички, за да избегнем шума, бяхме слезли на брега и прекарахме времето в кафенета или театри. Все пак моето лично мнение е, че някои предположения, които аз тогава не изказах гласно, крият в себе си действително обяснение на онази възбудителна сцена, а обстоятелството, че вече са изтекли много години, бездруго ми позволява да използвам поверителността на един разговор, който предхождаше непосредствено оня странен епизод.

Когато отидох в параходната агенция в Калкута да си запазя място на парахода „Океания“ за връщане в Европа, чиновникът сви съжалително рамене. Не знаел още дали ще може да ми отдели кабина, защото сега, току пред настъпване на дъждовния период, местата в парахода се разпродавали винаги още в Австралия, та трябвало да изчака първо телеграма от Сингапур. За моя радост на следния ден той ми съобщи, че можел да ми запази място – една макар и не много комфортна кабина под палубата в средата на парахода. Аз горях вече от нетърпение да се завърна у дома, затова не се двоумих дълго и казах да ми запише мястото.

Автор(и): Стефан Цвайг

Това е бащата на баща ми. Аз не го познавам. Починал е внезапно на 15 април 1919 г., както са се хранели с баща ми. „Само клюмна и това беше,“ са думите му за внезапно постигналото го нещастие на 16 години. Ако не напиша каквото знам за него от баща ми и най-малката ми леля, животът му ще изчезне завинаги. Не е бил общественик, политик или богат и авторитетен, за да го помнят.

И така: роден е на 28 април 1874 г. в Панагюрище. Има по-голяма сестра – леля Дона. След 4 години се ражда и по-малкият му брат Стоян. Баща му Георги имал табахана, т.е. занимавал се е с щавене на кожи. Доста неприятна работа заради миризмите на суровите кожи. От ръцете му, след преработката, кожите са минавали в тези на кундурджиите (обущарите), сарачите (майсторите на седла, хамути, сбруя за впрегатен и обяздван добитък) и на търговците. Османската империя е била един необятен пазар, в който предприемчивите и смели българи са правели добри пари, особено копривщенци. Родът ни Парпулови, както и други панагюрски фамилии, са преселници от Македония. И днес този фамилен прякор се среща там. По време на април 1876 г. мъжете с пушки в ръце[1] защитават града от башибозука, а жените и децата бягат в горите. Майка му, прабаба ми Невена (Гьорговица[2]), не може да го носи на ръце (той е едва двегодишен) и както някои други жени го скрива в един храсталак. Когато минава пожарът и хората започват да се връщат в града, някакви съседи чуват плача му, намират го и го дават на майка му. Така и оцелява.

Автор(и): Радомир Парпулов

В магазина нямаше нито една камера – по време, когато и най-последната дупка в Холивуд беше инсталирала сложни системи за наблюдение във всяко свое кюшенце, без тоалетните (с малки изключения).

Джо-С-Огледалата стоеше прав – страшно висок и широкоплещест, направо внушителен, по-скоро жълтеникав, отколкото чернокож от Хаити – и говореше с клиенти, изпълняваше рецепти, тракаше на касата и през цялото това време наблюдаваше дългите коридори между рафтовете. Очите му, лупи на бинокъл, можеха да се разтегнат чак до изхода и да приковат всяко прегрешило пръстче на крадлива ръчица. Но истинската му гордост бяха огледалата, монтирани в горната част на високите стени – метър на два, цяла архимедова система под различни чупки и ъгли, готова да подпали всяка неприятелска армада. Посетителят попадаше там като във валяка на въртящо се детско калейдоскопче, уголемяваше се и се разтягаше смешно, начупваше се тъжно на хиляди парченца и пак се появяваше – уплътнена сянка на призрак.

Посегнеше ли някой клошар към шоколадче, пуснеше ли нехайно и незабелязано (според него) дъвка в джоба си, Джо-С-Огледалата включваше аларма – като при най-страшен пожар. Дрънченето, трещенето и мигащата червена лампа плашеха и прогонваха сума ти клиенти, но това не го смущаваше. Прескачаше тезгяха, след секунди беше при пишман крадеца, с дясната си ръка стискаше яката му (ако нямаше яка – врата), с лявата измъкваше шоколадчето и го поставяше театрално върху обеднялото местенце на рафта. Вдигаше нещастника във въздуха, носеше го чак до улицата, пускаше го на тротоара, изтупваше длани и се връщаше в магазина със стока поне за два милиона долара.

Автор(и): Кольо Николов

В храстите зад баскетболната площадка в училище намериха човек без глава. Викам „намериха“, все едно са били сто души, а става дума само за братовчед ми Гилад, чиято топка паднала в храстите погрешка. Той каза, че това било най-гадното нещо, което бил виждал. Защото топката кацнала точно на мястото на липсващата глава и когато той се навел да я вдигне, от дупката в шията на трупа изскочил слузест гущер и го полазил по ръката. Било толкова гнусно, че после Гилад си мил ръцете на чешмичката половин час, а те и след това продължили да вонят на развалена храна.

От полицията казаха по телевизията, че ставало дума за убийство. Сериозно ли бе? Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш и сам. На човек не му окапва главата поради болест. Но освен че е убийство, друго не можаха да обяснят – дали например е мафиотско, политическо или онова третото, дето го споменават по новините.

Автор(и): Етгар Керет

Магда!

Появи се, хвана ме за ръка и ме поведе из огромния парк! Езерца, мостчета, павилиони с телевизори (там за първи път видях Мики Маус, за който дотогава нямах и представа; поляците му викаха Мишка Мики)... Може и да е било заръчано да се занимава с мен – нещо като пионерско поръчение, не знам, – но още вечерта Магда ме целуна. Ама истински! Всъщност тя беше първото момиче, което целунах... Бяхме връстници, но аз не бях се целувал, а тя се целуваше смайващо добре. И не пусна нито за миг ръката ми. Аз, разбира се, бях влюбен, как иначе – Магда приличаше на ангелче, нищо че тогава не знаех какво е това „ангел“.

Та така. Оставиха ме там още два или три, през които дни с Магда бяхме като зашити. След това ме отведоха в другия лагер сред горите, където „смяната“ беше преполовена вече. А там палатки, лагерни огньове, войнишки канчета за храната, игри някакви скаутски, деца от цяла Европа (още пазя снимки на всяка група), а след това хайде обратно в Йельона гура. Там поляците също бяха спретнали идеална за всяко дете програма и въобще беше лудешка работа. Виждахме се чат-пат с Магда, но не беше вече същото – нищо че аз продължавах да съм влюбен. А тя беше мила, толкова мила...

Когато баща му почина, Нико не се разстрои особено. Той беше уредил всички подробности с погребалната агенция, която щеше да транспортира тялото до селото, където беше живял баща му. Погребението беше насрочено за три часа следобед.

Нико никога не си губеше времето. Днес до обяд той мислеше да свърши нещо много важно. Една от сервитьорките в кръчмата, която държеше Нико, беше бременна от него. Павлина, високо и слабо момиче, му беше съобщила това, когато вече беше във втория месец.

– Абе, вие младите, не знаете ли да се пазите? – викна, когато научи.

Без да трепне, Павлина го погледна право в очите и Нико беше принуден да наведе глава. Истината беше, че Нико не пазеше жените, с които си лягаше. Те трябваше да се грижат за себе си, не той.

Никой не обича неприятностите, разликата беше, че Нико умееше да се справя с тях. Беше на път да се справи и с тази.

Автор(и): Атанас Стойчев

Розови панелки и орли

„Миманджес“ или иначе казано „здравей“, Албания! Пътят се вие като змия по стръмните Албански планини, забили върхове в облаците, между непристъпни ридове и чукари, над които се вият орли. Всъщност, гледката е очаквана и многократно превъртана във въображението ми, но контрастът е твърде рязък – само преди час се къпахме в топлата чаша тъмносиньо кюрасо на Охридското езеро. Миманджес в земите на шкиптърите, балканските орли! Едно, мимолетно целунато от Бога местенце, след което забравено от цивилизацията. 27-те хиляди квадратни километра са населени от едва 3 милиона души, почти толкова живеят зад граница.

Автор(и): Евдокия Борисова

Сигурен съм, че всеки/всяка от нас има поне по един такъв спомен в главата си: някакво четиво, което сте чели дълбоко в детството, и което е оставило в главата ви неизличим спомен, но за жалост всичко останало е изчезнало – заглавие, автор, страна и култура, от която е дошла загадъчната история... Всичко, всичко.

И така влачите този спомен със себе си в хода на годините, като камъче в обувка, и всяка среща с него е някак мъчителна, неудобна. Споменът е небивало-мощен, той моментално ви засмуква в цял един свят от сложни, многопластови, комплексни преживявания, които са се запечатали неизличимо някъде в най-затънтените гънки на паметта ви, но усещането, че никога повече няма да успеете да го дешифрирате, че всичко това ще остане в съзнанието ви подобно на спомените по някоя стара, изгубена любов – това усещане ви преследва и измъчва неотстъпно.

Всичко това е толкова неудобно, на моменти дори мъчително, че при всяка среща с него вие се опитвате да го отблъснете колкото се може по-скоро, да го избутате назад, да не му позволите да ви потопи в мътилка от носталгични усещания, които само ви припомнят, за кой ли път вече, че миналото изобщо не е минало, че то продължава да ви съпровожда във всяка стъпка от настоящето и, о Боже, понякога дори определя всичко, определя изборите, решенията, определя цялото ви бъдеще! Толкова могъща е силата на преживяванията от детството, и толкова редки са моментите на ясно, много често болезнено осъзнаване на факта до каква степен всичко в животите ни е предначертано от онези десетина или по-малко години, някъде там назад, в самото замътено, уж отдавна забравено, но всемогъщо като сив кардинал минало, наречено Детство.

Автор(и): Златко Енев

Имало едно време един мъж с такава жажда да обича, че се боял да не умре, без да е обичал достатъчно. Боял се най-вече да не умре, без да е познал онзи любовен рай, в който човек се озовава един-единствен път в живота си заради светлите или тъмните очи на някоя жена.

– Какво ще правя – казвал, – ако смъртният час ме връхлети, без да съм го достигнал? Колко съм обичал досега? Колко съм прегръщал? Колко съм целувал?

Боял се мъжът и поради това оплаквал отредената му участ.

И ето че докато се вайкал, проснат на леглото, пред него се появило меко сияние и като се извърнал, той зърнал един ангел, който му рекъл:

– Защо страдаш, човече? Твоите жалби стигнаха до Господ и бях проводен да узная. За какво плачеш? Какво желаеш?

Мъжът изгледал с изумление своя посетител, изправен зад таблата на леглото с прибрани криле.

– А ти кой си? – попитал го.

– Нима не виждаш? – отвърнал натрапникът със сладък укор. – Твоят ангел пазител.

– А, прекрасно! – възкликнал мъжът, надигайки се в леглото. – Бях започнал да мисля, че на моята възраст вече си нямам ангел пазител.

Автор(и): Орасио Кирога

И така, аз отидох при Онезим. Той ме отведе в своя задръстен с какво ли не кабинет. Аз заговорих за своите приготовления, за зоологическите изследвания, които ще извърша на полюса. Той слушаше вежливо, но горе-долу с такъв интерес, сякаш му разказвах за пристигането на леличката ми от Сануа. Изведнъж Онезим се отвърна от мен, седна зад масата и посочи лежащата между натрупаните книжа голяма черна кутия.

– Виждаш ли – каза той тържествено, – аз съм я направил. Готова е. Действа!

Аз удивено вдигнах вежди.

– За какво говориш? Що за кутия е това?

Върху лицето на Онезим се появи раздразнение.

– Не си ли спомняш, че се канех, да построя литературна машина?

– Литературна машина?

– Именно, машина за литературно творчество!

Автор(и): Пиер Гамара

Баба ми пишеше с химически молив, като наплюнчваше графита му, за да е видимо и ясно написаното. Изписваше ръкописните букви с голямо старание, вглъбяваше се в извивките и елементите, сякаш прецизно изплиташе на една кука детайл от ефирна дантела, и влагаше голяма доза физическо усилие. Убедена съм, че държеше първенство по писане на най-дълги изречения – започваше с главна буква и поставяше точка чак в края на изложението. Няма да забравя как пишеше главно ръкописно „Д“ – то се извиваше като осмица, стъпило нестабилно на един крак. Главното „С“ се подпираше от чертичка – да не тръгне накъдето му видят очите, а някои думи стопираше с „ъ“.

Баба е била първият учител на майка ми по писане. Като съвсем малко дете, мама проявила интерес към загадъчните знаци, помислила, че са тайнствени шевици и шарки за втъкаване в тракийските черги. Тя пишеше красиво с лек наклон на ляво и безпогрешно се справяше с пишещата машина, а баба ми изпадаше във възторг от чудото на техниката, нищо, че се вдигаше оглушителна тракаща шумотевица.

Автор(и): Надежда Станилова

Пристигаме в Берковица по здрач, пропътували земите от Горна Джумая, през Лакатнишките скали, по местата, дето е шетала Баба Илийца, минаваме през Вършец, българския Бат, нещо средно между рустикална идилия, соцсъсипия и алчен курорт, в който и да искаш не можеш да останеш за нощувка. Тук някога са отсядали царе и големци, писатели и художници, файтони са трополели по улиците, дантелени чадърчета са се въртели срещу жаркото слънце, изпод тях са надничали изкусителни личица и къдрици. Журове, вечеринки, предполагам танци, флиртове… Днес Вършец е царството на три и четиризвездните хотели, с ярък контраст между запуснати градинки от селско-градски тип, с рецепционисти, които презрително мрежат погледи: имате ли резервация, не, къде сте тръгнали тогава, а и не сте чужденци… Места няма. А където вероятно има, няма нито кой да те посрещне, нито кой да ти отвори, в разгара на лятото семейният хотелиерски бизнес от нисък клас явно има други приоритети. „Негостолюбиво село“, имаше такъв разказ Патриархът на българската литература, със сигурност сюжетът му е вдъхновен някъде тук.

Автор(и): Евдокия Борисова

Странно (или може би напълно нормално) нещо: нетипичната, малцинствена природа, с която са ме наказали (възнаградили) прищевките на генетиката, както и идещата от нея липса на кой знае какво общуване с хора ме довежда до състояния, при които липсата на реакции и от двете страни се утвърждава в съзнанието ми като нормалното състояние на нещата. Повечето хора, с които ме сблъскват живота и света, ми изглеждат безцветни, посредствени и по правило лишени от достатъчно интересни допирни точки. Аз им отвръщам със същото.

Всъщност странният факт се появява едва тук – и той е, че когато получа доказателства за обратното, тоест реални, живи хора най-неочаквано се обърнат към мен с непредизвикан от нищо, човешки интерес (получих напоследък едно или две обаждания, в които напълно непознати хора ме питат дали съм добре в тези пандемични времена, просто защото престанах да работя по списанието)… Та, когато се случат такива неща, те ме изпълват с толкова силно усещане за извън-нормалност, че реакцията ми, отново по причини, свързани с телесните ми и умствени реалности, обикновено се оформя някак сухарска, дистанцирана, затворена и по принцип неспособна да отвърне с човешкост на човешкия жест. „Благодаря за интереса, добре съм, но нямам желание да говоря“. Това е, на което съм способен. Или поне това е „нормалното“ ми състояние.

Автор(и): Златко Енев

Ламята отвори очи и разтърси люспите си, за да ги освободи от нощната роса. Беше кипра ламя, ако и стара колкото земята, и държеше на външния си вид, макар че последните от нейния вид бяха изчезнали от лицето на света преди еони, та не беше виждала себеподобни откак се помнеше. Това не я смущаваше особено. Самотно нещо е ламята, самотно и гордо. Така я е направил майсторът ѝ, пък и така си е редно.

От години вече спеше вън от пещерата си – къде заради приятната прохлада и освежаващия душ на нощта, къде от просто удобство, защото не ѝ се влачеше по корем през длъгнестия тунел, който май-май беше започнал да ѝ отеснява. Пък и хората от народа, който беше си избрала преди много векове, напоследък нещо се бяха изкалпазанили, та почти никой не щъкаше тъдява, из дебрите на Балкана, и нямаше защо да се притеснява от мисълта, че ще изплаши до смърт някоя заблудена душа, дето после до живот ще разправя на себеподобните си разни небивалици. Или, не дай боже, ще иска да остане при нея. И такива неща се бяха случвали.

Сърбежът изпод люспите я застигна както винаги неподготвена, тя за малко не подскокна най-неприлично, потисна с усилие гневното ръмжене, което напъваше да се изсули от гърлото ѝ, после застина, с огромно усилие на волята. Беше прихванала отнякъде гадинки – уж не се събираше с никого, но имала глава да пати, случи се и на нея – та животът ѝ, инак безметежен и дори малко нещо скучен, напоследък се беше превърнал в сърбящ ад, ако и да беше прежулила от търкане де що беше останало читаво дърво из Балкана. Дребосъците отдолу си кротуваха, недосегаеми под защитния саркофаг на люспите ѝ, направени тъй, че да не могат да бъдат пробити от нищо – а после, колчем беше си дала малко почивка, току я подхващаха така, че понякога ѝ идеше да се издигне във висините както не беше го правила от няколко вечности насам, да разтвори паст и облее целия болен свят с бушуващия огън на гнева си, пък ако ще след това и да страда докато е жива. Тя не обичаше нито да си говори, нито дори да мисли за това, но всъщност тайно си ги харесваше, ония там долу гадинки – не тия под люспите, разбира се, а другите, двукраките, дето току се бяха напънали, ако има мегдан и целия свят да съсипят. Обичаше ги така, както го правеха и самите те – винаги вторачени точно в най-големите си болки, винаги обсебени от мисълта за това какво им липсва или недостига, вместо да отпуснат души и да се порадват поне малко на миговете, които са им отредени на тоя свят. Мушици пърхащи, еднодневки, какво да ги правиш?

Автор(и): Златко Енев

Като разбра, че заминавам да уча в Америка, дядо ми написа прощално писмо: „Прогнила капиталистическа свиньо, лек полет. С обич, милият ти дядо. „Написал го беше на една измачкана червена бюлетина от изборите през 91 -ва, важен крайъгълен камък в колекцията му от комунистически бюлетини, и беше накарал всички в село Ленинград да я подпишат. Тая чест ме трогна. Седнах, взех еднодоларова банкнота и написах на дядо следния отговор: „Мерси за писмото, комунистически лапнишаране. Заминавам утре и като пристигна, ще гледам веднага да се оженя за някоя американка. Ще гледам да си народим един куп американска дечурлига. С обич, милият ти внук.“

***

Нямах солидна причина да заминавам за Америка. Вкъщи не гладувах, поне не във физическия смисъл. Не война ме беше прогонила далеч, не война ме беше заточила в чужбина. Заминах, защото имах възможност, защото носех в кръвта си беса на Запада. В гимназията, докато повечето ми връстници пиеха, пушеха, правеха секс, играеха барбут, мамеха техните, пътуваха на стоп до морето, фалшифицираха банкноти или тъкмяха бомбички за футболни мачове, аз учех английски. Зубрех думи и граматични правила и упражнявах скоропоговорки, специално съчинени за източноевропейци. „Remember the money“, повтарях си непрекъснато, по улицата, под душа, дори насън. „Remember the money, remember the money, remember the money.“ Бях чул отнякъде, че такива фрази ти пречупвали езика.

Нашите трябва да са били горди с ученолюбив син като мен. Но не и дядо. Той ненавиждаше Запада с моралния му упадък, с липсата му на благородна ценностна система. Като малък дядо ми разрешаваше да чета само книги, които според него били подходящи за мен. „Партийна тайна“ беше подходяща. „Островът на съкровищата“ не. За дядо английският език беше бясно куче. Едно ухапване само отравяше мозъка ти и го превръщаше в пюре от киселци.

– Ти знаеш ли, синко – попита ме той веднъж, – какво е то да имаш киселци наместо мозък?

Поклатих глава напълно ужасен.

Автор(и): Мирослав Пейков

Не са само корейците, които бягат към топли и евтини страни. Линда, моя американска приятелка, с която се намерихме в Субик, е живяла с мъжа си пет години в Еквадор – цели колонии от германци, швейцарци, новозеландци и всякакви от скъпите страни са се преселили да живеят на топло и евтино, разказва тя… Всеки иска в края на живота си да се почувства цар. Нова, но трайна тенденция… Гледано от тук, се вижда едно великанско преселение на народите в световен мащаб, като че ли никой не иска да остава завинаги там, където е роден. Американците пристигат на тумби, на тумби и се закотвят тук, без намерение да се връщат някога. Филипинците с радост си сменят местата с тях и заживяват в Новия, вече не толкова нов свят. В различен етап от живота са, разбира се, но резултатът е, че понятието „родина“ постепенно губи значение и излиза от употреба. 

Автор(и): Наталия Бояджиева

– Това е особен апарат – каза офицерът на пътешественика-изследовател и хвърли почти възхитен поглед към очевидно добре познатия му уред.

Пътешественикът, изглежда, само от учтивост бе приел поканата на коменданта да присъства при екзекуцията на един войник, осъден за неподчинение и обида на началника. Тази екзекуция навярно не предизвикваше твърде голям интерес в наказателната колония. Поне тук в дълбоката, песъчлива долчинка, затворена отвсякъде от голи склонове, освен офицера и пътешественика, се намираха само осъденият – глуповат човек с широка муцуна, мръсни коси и занемарено лице – и един войник, хванал в ръце тежката верига, в която преминаваха малките вериги, свързващи осъдения за глезените, китките и шията и освен това съединени помежду си с други допълнителни вериги. Впрочем осъденият имаше такъв кучешки покорен вид, че навярно можеха да го пуснат да се поразходи по склоновете, а преди началото на екзекуцията трябваше само да му свирнат и той щеше да дотича.

Пътешественикът не проявяваше особено любопитство към апарата и почти безучастно крачеше насам-натам зад осъдения, докато офицерът извършваше последните приготовления – ту се завираше под вградения дълбоко в земята апарат, ту се изкачваше по една стълба, за да провери горните части. Тази работа всъщност би могла да се възложи на някой техник, но офицерът я изпълняваше с голямо усърдие – било защото беше особен привърженик на апарата, било защото по други причини тази задача не биваше да се поверява на никого освен на него.

Автор(и): Франц Кафка

За една епидемия от (не)човешко ослепяване

Заради страховитото и почти пророческо звучене от днешна гледна точка на романа „Слепота“ на португалския нобелист Жозе Сарамаго идва предложението с избран откъс, представляващ малка част от бруталната алегория на едно общество в разпад по време на пагубна епидемия от слепота с необясним произход. Редица дълбоки и стряскащи прозрения за крехкостта на колективното битие, което верижно се срива с всеки нов ослепял; интензивно следващи се апокалиптични картини, които все повече и повече сгъстяват усещането за това колко илюзорна е сигурността на съвременния живот; бързата загуба на човешкия облик у хората, водеща до прогресивно оскотяване – всичко това, страница след страница, внушава тягостна безизходност от гибелната ситуация, за която никой не е подготвен… И все пак, макар и концентрирана в единствената жена, по някакъв чудодеен начин съхранила зрението си, надеждата за изцеление не ни е съвсем отнета. Мъдрото и самоотвержено присъствие на тази жена, нейната непоколебима отдаденост на грижата за околните, заразяват с хуманност, мобилизират дори и по-слабо волевите натури и подклаждат вярата във възможността за бъдеще чрез въздигащата сила на ЗРЯЩИТЕ…

Вера Киркова – преводач на романа „Слепота“

Автор(и): Жозе Сарамаго

Онази нощ часовете ме пробягваха, безсънни стрелки. Исках само да се забравя. Излегнат така, не чувствах друга липса, освен може би смъртта. Не внезапната и безвъзвратна. Другата – сезонната смърт, зима, подривана от бунтовен цъфтеж.

Декемврийският зной ме заличаваше, втренчен само в топенето на леда в чашата. С кубчето лед си приличахме, преходни и то, и аз, превръщащи се в изходната материя, от която бяхме съставени.

Точно тогава тя влезе. Беше жена с прями очи, които навлажняваха стаята. Взе да блуждае наоколо, сякаш не вярваше на собственото си присъствие. Прокара пръсти по мебелите с разсеяна нежност. Дали пък не бродеше насън, тази действителност не ѝ се струваше твърде привидна? Исках да ѝ обърна внимание, че е сбъркала, че това не е съответният ѝ адрес. Но тишината ме предупреди, че тук се сбъдва съдба, пресичане на неотменните провидения. Тогава тя седна на леглото ми, намести се изящно. Без да ме погледне, се разрида.

Не се овладях – милувките ми вече се стелеха в скута ѝ. Тя се излегна по подобие на земята в зачатие. Тялото ѝ ми се открехваше. Ако бяхме продължили, щяхме да стигнем до край. Но в подстъпите се побоях. Тайни гласове ме възпираха – не, не бива да се поддавам.

Автор(и): Мия Коту

Света Богородица Прозорица, да.

Всички в очакване пустотата да стане още по-пуста.

Опразнена от онова, което вдъхва страх.

Маски Луи Вюитон, 199 долара.

В жълтеникава, много елегантна кутия.

Вътре – плик със същото име: Луи Вюитон.

Обещава бижу, но е кафява маска среден размер.

Размер С от среден или от Страх?

Да си представим размер С.

Размер на Страха.

Света Богородица Прозорица да ни пусне навън, молят се някои, без да помръдват устни.

Само с очи.

„Криволичат великите хора и реките,

Криволичат, но към целта си.“

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.

В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ – саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби – това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.

Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете ѝ страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите – класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте – за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).

Автор(и): Варлам Шаламов

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Автор(и): Оскар Уайлд

Обява в сайт за хороскопи.

„Бягайте от притесненията.

Осигурете повече място и безопасност в електронната си поща.“

Астрономията иска да бъде модерна, а не е в крак с опасностите.

Сутрин. Съобщението:

„Андреа Бочели ще изнесе концерт на Великден в (пустата) Миланска катедрала“

Ще пее Аве Мария от Бах. В 18 ч.

Бах преждевременно е разбирал нещата.

Просветляваща музика – звуков хороскоп.

„вървях из улиците и атмосферата, пристигах и се сбогувах“

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Човек № 486 починал в Мадридска болница.

Списъци с починали.

Списъци с избрани книги.

Списък с места за посещаване след чумата, когато прокудим тревогата, а не телата.

Във вестника десет страници с портрети на хора с две дати.

Яков Стайнберг, израелски поет: „тази нощ приличаме на горящ град“.

Трябва ми марля за рани на хора и животни и преглеждам линк.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Само лекарите доближават болните.

Само свещениците доближават мъртвите.

Два вида смелост.

„електричеството освети примирените неща“, стихът на Друмонд.

Един лекар в Испания казва: никому не пожелавам това.

И се разплаква.

В Испания блуждаят старци, не знаят къде да идат. Нямат близки.

Линейки и ковчези.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

 НАСА прекрати изследванията на луната.

Матео яде спагети до прозореца към улица „Виторио де Сика“.

Сика беше режисьорът на „Крадци на велосипеди“.

В Ломбардия една жена вика името на Паоло.

Един болен в ломбардска болница гледа лицето на жена си и брат си на айпад, високо вдигнат във въздуха от белите ръкавици на лекаря.

Хотел Мариот е превърнат в полева болница.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Аз съм съвестен гражданин от селски тип. Кротко си стоя вкъщи и спасявам света. И от дома, за щастие, мога да упражнявам любимото си занимание (професия) – да играя шах. Но, оказва се, не съвсем, не съвсем…

Умувам върху интересна кореспондентна партия. Варианти много, но аха, аха да преместя нещо и чувам гласа на Генерал Мутафчийски… И подскачам. А, както вече писах, аз съм съвестен… Викам си: „Ще питам. Няма начин.“.

И питам: „Генерале, може ли да направя ход с офицера?“. И веднага получавам контра-въпрос: „Друг офицер имаш ли на дъската?“. Казвам: „Имам, да, два са. Аз обичам да играя с офицерите. Пазя си ги.“. А той отговаря: „Значи, 2 офицера х 5 000 лева = 10 000 лева. Мести, ако искаш…!?!“.

Автор(и): Деян Димитров

Невероятно, наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за лечебен специалитет, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената ѝ форма. Във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден-днешен.

Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше да прочета, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината от поредицата „предварителни симптоми“, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.

Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам това. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах „аденопатия“ и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи подир кръгло две недели. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея — аз бих могъл да живея още ред години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двадесет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.

Автор(и): Джером К. Джером

Паметта му започна да се възвръща.

Той отново навлизаше в живота от небитието.

Вдъхна мириса на земята и нощта и чу шепота на дървесата върху насипа. Лекият ветрец, който караше листата да шумолят, го докосна с меките си нежни пръсти, сякаш проверяваше не са ли счупени костите му и дали няма синини и драскотини.

Приседна, като се опря с ръце о земята, стараейки се да запази равновесие, и се загледа в тъмнината.

Нарича се Хендърсън Джеймс. Той е човек и седи някъде на планетата, която се нарича Земя. На тридесет и шест години е. Известен е в своя кръг и е добре обезпечен. Живее в дома на родителите си на Самит-авеню. Напълно приличен район, макар и загубил през последните двадесет години част от шикарността си.

Автор(и): Клифърд Саймък

Подготвям в главата си менюто за предстоящия шабат. Трябва всички да бъдат доволни, а те са много. Милост и надежда е моята мисия. Прекрасната ми снаха Анастасия, дошла в семейството ни от недрата на Сибир. Обичам я. Каквото и да се случи между нея и моя любим син, тя ще си остане завинаги майката на моя внук. Нир, съпругът на дъщеря ми, работещ като булдозер, раздал с щедрост лазура в очите на моите внучки Лирика, Ника, Елия. Той също ще остане завинаги в сърцето ми, както и неговото семейство, с което общуваме като глухонемите, но някак се разбираме, с помощта на синкопите в сърцата ни. Така разговарям и с птичките, скрити в клоните на това дърво. Един шарен дребосък се приближи нахално към мен и ми се скара. Бях посегнала към поредната непозволеност. „Само още една цигарка, помолих му се – прибирай се в клоните, ще събудиш целия квартал…“ Загърнах се с шала, а той пак се нахвърли: чирик! чирик! „Добре, добре, няма повече, успокой се, шабат е… Отивам при сенките от миналото…“

Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова

По заповед на Лак-Ифар-ши Яст бил издигнат Дом на смъртта, който съществувал един период и половина.
Ако някой линг, носещ червения знак на пълнолетието, искал да прекъсне нишката на своя живот, той идвал тук. И повече никой не го виждал…
Тоя Дом бил построен от един механик на име Велт. И същият тоя механик го разрушил.“

(„История на планетата Сим-Кри“, списък 76, раздел 491)

„Окончателно ли е твоето решение?“ Надписът се простираше по цялата врата отдясно наляво. Покритите някога с жълт олин букви бяха олющени и потъмнели. Прахът, който проникваше навсякъде, се стелеше по тях и образуваше тънък слой. Металната рамка на вратата, облечена в пластмаса, беше изпъстрена с набързо направени надписи. Оставили ги бяха тези, които бяха влезли през тази врата, за да не се върнат никога. В ъгъла се издигаше купчина предмети, хвърлени от хилядите, минали оттук: апарати, които показваха времето, гривни, метални кутийки за зърна от кан. „Окончателно ли е твоето решение?“ На въпроса трябваше да се отговори. Само с една дума. Велт се побави за миг, като се мъчеше да успокои своето разбушувало се сърце, и едва чуто промълви:

– Да.

Автор(и): Герман Максимов

Посетители

56

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 11 часа
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 1 ден
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 2 дни
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 3 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 3 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 1 седмица
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 1 седмица
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 2 седмици
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици