От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 06 August Landmesser

 

Безумно трудно е да се каже нещо срещу сегашната истерия, защото основанията за нея изглеждат толкова разумни, толкова човешки, толкова близки до ума. Да, именно.

Само дето работата е там, че в историята НЯМА големи истерии, които да са изглеждали другояче по време на протичането си. В това е и същността на истериите – те изглеждат толкова убедителни, толкова неизбежни, толкова себепонятни.

Гледали ли сте онази снимка, на която всички са вдигнали ръка за „Хайл“, само един хубостник е скръстил ръце – и с това е останал в историята.

Аугуст Ландмесер, един обикновен работник. Не интелектуалец, забележете това!

Знам, знам, нерде „хайл“, нерде „КОВИД“? Всичко изглежда толкова по-различно, нали? Тук става дума за болест, а не за идеология, как е възможно изобщо да се правят толкова глупашки, толкова цинични, толкова безсмислени сравнения?


Small Ad GF 1

И едва когато мине достатъчно време – господ знае колко, но обикновено са десетилетия – хората (тоест не същите хора, а децата и внуците им) изведнъж някак започват да се съгласяват, отначало по малко, после на все по- и по-големи групи, че „идеологията“ май всъщност е била болест.

Или „болестта“ – идеология.

Идеология на страха, на недопускането на „тъпи приказки“, на „гражданска безотговорност“, на гневни изблици по повод „умнишките изцепки“, които „игнорират здравето на околните“.

Само дето 99 процента от нас никога не са виждали човек, болен от КОВИД, освен на снимка, но...

Престанете, моля ви престанете веднага! Как е възможна такава безотговорност!

Единствената надежда е във времето. Също както тогава, когато бяхме по на 25-30 и се надявахме, че като станем на по 70-80 „нещичко може би ще се е променило“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Е добре, ОНОВА се промени. Уж де. Променило се е онова, за което ВСИЧКИ знаем, че е фалш, лъжа, самозаблуда, страх от призраци и т. н.

За новия страх, за новото плашило, е прекалено рано още да се е променило. Авторитетът му е голям, всички го почитат, всички му се кланят, всички призовават към разумно и уважително поведение, когато стане дума за него. Останалото са детинщини.

...докато дойде и неговия ред, защото междувременно го е заменил някакъв друг, нов и непознат.

Всички добри управници, открай време, са знаели, че страхът управлява света. А онези, които отказват да се страхуват, си носят последиците. Слава Богу, днес значително по-леки от тогава. Най-много някой да те сгълчи или да ти се присмее, че си такова привилегировано копеле, засрами се малко, дори не виждаш как всичките ти пози идват от това, че живееш на място, където ти е широко около врата.

Ще рече човек, че има места по света, където си застрахован срещу страхове. Че не е нужно всеки ден като Барон Мюнхаузен да се измъкваш за собствената плитка (или перука, щото аз коса нямам) от същото блато, в което киснат всички, независимо от това къде по света.

Ще рече човек...

* * *

Не знам как звучи това, но от ден първи си мисля, че ако „лепна“ короната, ще я преболедувам и това ще бъде. Дали едно такова усещане е нормално или не, нямам идея. Всичко отвъд него просто е нещо, за което не мисля. При нормални обстоятелства сигурно това би било единствено разумното отношение. Тия сега не са нормални, но аз не съм уверен, че това е така поради самата корона. Твърдение, което кара повечето хора да настръхват, поради което да се говори за него става изключително трудно.

Но трябва, инак човек изпада в още по-тежка и неприятна ситуация – да чувства себе си като лишен от очите да говори за нещо, което възприема като напълно нормално и естествено и противоположността на което му се вижда силно неестествена. Има болест, тя е непозната и по естествен начин поражда страхове. Онова, което за този тук човек е ненормално, е МАЩАБЪТ на тези страхове, както и инстинктивното усещане, че причината за този гигантски мащаб се крие не в самата болест – все още, след толкова месеци, не достигнала измеренията на която и да е годишна грипна епидемия САМО в рамките на САЩ…

Обяснението за това аз търся в нещо друго – епидемията, така мисля, изведнъж даде БУКВАЛНО на цялото човечество възможност да говори и вихри страховете си без каквато и да било опасност – лична или колективна – те да бъдат осмени, атакувани или активно оборвани от която и да било заслужаваща внимание човешка единица (група, държава, алианс някакъв), с изключение на отделни зрънца като тук пишещия, които спокойно могат да бъдат изпратени в графата „има хора, които просто не могат да не се правят на интересни“. Това я превърна в своеобразна масова религия – или, ако щете, идеология – срещу която да се води борба в момента е напълно невъзможно. Да се говори насмешливо, презрително или дори без особено отношение за „истерията КОВИД“ означава човек да изпадне в неизбежната роля на дисидент или дори богохулник, което я прави изключително неприятна за носене. Но, да, това е собственото ми усещане, а вече и разбиране, за този феномен – КОВИД е новата всеобща религия, неговите аспекти се развихриха и разшириха извън обсега на каквато и да е рационална дискусия, днес той е точно толкова религиозен въпрос, колкото са и всички останали, реално религиозни въпроси. И това, повтарям, се дължи според мен на факта, че той дава великолепна възможност на хората да дадат отдушник на страховете, породени от безумните скорости и противоречия на времето, в което живеем, без да съществува възможност срещу всичко това да се изкаже някакъв аргумент или аргументи, които биха били приети от нещо повече от шепа хора. КОВИД е болест, но болест не на телата. КОВИД е болест на душите, болест на групите, болест на човешките маси. И пораженията, които той нанася, не се изброяват ни най-малко с тъжната цифра на ВСЕ ОЩЕ под-500-те хиляди мъртви хора по цял свят. Те се измерват с ужасяващата цифра на милиарди, които са изпаднали буквално в ступор и чрез това рушат възможно най-бързо и активно пределно крехките структури на цивилизоваността, модерността и изобщо цялата идея за „прогрес“, която, види се, напоследък бяхме започнали да приемаме безкритично. КОВИД е изблик на ирационалност и необуздани страхове, той е Валпургиев танц на човешкия страх и човешкото чувство за безсилие пред една принципно необятна, а значи враждебна, вселена. По принцип нищо ново, с изключение на факта, че за пръв път в историята ЦЯЛОТО човечество изведнъж изпада в ситуация, при която срещу новата религия по принцип аргументи няма – и поне засега не може да има. Да се говори БЕЗ УВАЖЕНИЕ за КОВИД означава човек начаса да бъде обвинен в безразличие и егоизъм, в непукизъм по отношение на околните. „Ти може и да се чувстваш задължен да се правиш на герой, но това не те освобождава от задължението да подчиняваш поведението си на масовите правила“, НЕЗАВИСИМО от това дали ги възприемаш като разумни или, напротив, като безумни преувеличения на понятието „безопасност“, междувременно превърнати в един вид морален, но и законов, и принудителен, кодекс на поведение и публична нормалност. КОВИД е новото лице на задължителния конформизъм, но той е до такава степен навлечен а бронята на „себе-под-разбирането“, че в продължение сигурно на още много време да се говори срещу него ще бъде като минимум израз на много, много лош тон. А всъщност безобразие, тъй като такива хора заявяват, че имат право на независимо поведение там, където всички останали се чувстват абсолютно упълномощени да настояват за неизбежно и необходимо орязване на най-елементарните и естествени човешки права, просто защото тук говорим за принуда не от страна на хора, а от „самата природа“, забравяйки напълно, че природата, както и всяко друго човешко понятие, е обект на силно различни възможни интерпретации. Особено когато зад нея стоят цифри, които изглеждат просто смехотворни, откъдето и да ги погледне човек…

Ще трябва да измине много време, боя се. А може би и не. Може би само след година пораженията вече ще са толкова очевидни, че ще стане невъзможно просто да се говори за „необходимостта от победа без оглед на цената“.

Защото цената ИМА значение. Дори и в моментите на най-голяма колективна психоза, тя продължава да има значение. В това – и единствено в това – е принципната възможност за оптимизъм. Нещо, от което поне самият аз ще избера да се откажа, – тъй се надявам – някъде СЛЕД последния си дъх.

Цената ИМА значение.

Берлин, юни 2020

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Мъжката самота

Румен Леонидов 12 Авг, 2008 Hits: 43401
След като рухна Берлинската язовирна стена…