Драскулки – Свободен текст

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 06 Hand prints

 

След конференция във Флоренция ми оставаха часове до летището. Като съвестен европеец отскочих до Пиаца дел Дуомо. Както можеше да се очаква, пред Кулата на Джото се тълпеше навалица от любознателни японци, тук-таме и етнически други. Високоворителна техника бучеше с нелепо изкуствоведски тънкости за Леонардо да Винчи, Микеланджело и Донатело. Японците слушаха чинно, снимаха като побъркани, въпреки че интернет е фрашкан с кадри от Флорентинския Ренесанс.

Отправих се към Галерия Уфици с противоречиви желания дали да влезна, или да не влезна. Първото желание звучеше като че ли задължително за всеки софийски сноб. Опцията да не влезна пък беше крайно завладяваща, защото хич не ми се ставаше герой от вица за американците дето разгледали за 10 минути шедьоврите оставени щедро от Медичите.

И в този момент на героичното ми решение видях слабичко момиче. Беше почти залепено до отсрещната фасада, изглеждаше сякаш ще се удави в океана от азиатски търсачи на културни усещания. Момичето държеше в ръката си плакат. Пробих си път до нея. Пишеше „Hands down from the past of Italy“. Кратко. Ясно. Аман от вас, старци, аман от вас, безмозъчни туристи, дето за няколкостотин евро тъпчете мрамора на моята Флоренция и редувате Ботичели с пица и сос Карбонара! Без съмнение инфантилен вик срещу поевтиняващите търговски пакети на туристическите компании, гарантиращи свръхувеличение на туристопотока. Една слаба момичешка жестикулация срещу алчността на Флорентинското кметство. И?

Като се върнах в София прочетох, че и в Брюж местните се опълчват. Усетили, че красотата вече пречи на града. Че той е заприличал на Дисниленд. Спомних се, че и Венеция стене от хилядите посетители, а земята под Двореца на дожите потъва ли, потъва. Някой ще извика по-силно, друг по-слабо. Слабичкото италианско девойче стоеше пред Галерия Уфици без да се надява на нищо. Казва просто „Махнете си ръцете от миналото на моята Италия“.

Една мисъл обаче не ме напуска. Все повече деца се превръщат пред очите ми в категорични граждани. След Грета Тунберг всеки петък на софийския булевард Витоша се събират от месец време гимназисти. И те си искат планетата. Минувачите бащински им се усмихват, като попораснете, ще забравите да викате и ще станете като нас. Ще са ви сладки и вкусни ресурсите, апетитът ви ще е пораснал. Ще се возите на бързи коли, а климатичните промени кучета ги яли. Моето поколение, например, повече четеше книги за италианския ренесанс, пишеше рецензии за балкона на Ромео и Жулиета и насън да го пипнеш можеше да изрецитира Шекспиров сонет – ако се налага. Обаче останахме посредствени граждани. Времето на тоталитаризма изтичаше пред очите ни, но къде ти да вдигнем плакати срещу нещо!