Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 01 Jele

 

Денонощният автобус

Толкова сте много, навсякъде сте, а всъщност толкова малко, нищожно… пространството ехти, сякаш току що ударено у гонг. Всичко дава вид на нещо с плънка, но в момента в който го захапах то се схруска и изчезна в небитието. Полюшвам си тихичко краката на перваза и наблюдавам гноясалите облаци, които като космичен кораб са обгърнали целия ни прашен град. Мисля си за какво ли не, боря се срещу какво ли не…правя опити да си обяснявам. Опити… Парадоксът е налице, а аз сплескана между децата му – онче, бонче, аз, пиронче и тонче. Трогателна картинка, отстрани. Гледаш ме неразбиращо и си поредният човек, който ще остави няколко разказа в бърлогата ми, ще ме поогледа, ще се спре, а после ще каже, че бърза да не си изпусне автобуса, защото денонощни нямало. Дали в автобуса предлагат усмивки? Ами щастие? Качи се, виж и после ми кажи… после ли казах, пак се обърках, бях забравила, прости ми, привързах се. Сърцето странноприемница ли е? Гледам димът, излизащ от ауспуха, сигурно никога не е бил толкова живописен в нечии очи, толкова изпълнен, пастелен и ефирен. Потапяш се безмилостно в перспективата, а аз свалям хоризонта си с всяка изминала секунда… Боли, боли…

 

А въпросът е как?

Как ще научиш детето на търпение, как ще обуздаеш лукавите му шарещи очи, как ще възпреш ръцете му, които като вертолет палуват из пространството и разбутват тихия трепет, а краката му, които искат само да тичат, да тичат и никога да не се спират? Разбира се, че няма как, ала се налага… а защо се налага, Бог знае. Сигурно и звездите не ги свърта, сигурно и облаците се разтичат един по друг, а охлювът тайно си мечтае да отиде на гости на мравките, но винаги закъснява. Ах вселено, погълни ме цяла! Искам по хребета ти да се губя, из сините очи на твоите води, да вкусвам от жълтъка на небето, като молекула да се губя из твоите бедра… ти, която опияняваш крехките души; ти, в която не един се влюбва, изпепели ме до последния ми миг. В ледено-горещата ти прегръдка ще затанцувам, като косите на девойка сред безмилостния вятър на полето. Искам да съм твоя, нека бъда твоя или ничия… Ще разпилея оранжевите си коси при житото ти по-ясно от златно, ще заблестим и там ще потънем в забрава, търкаляйки се надолу по хълма сред шибащият летен дъжд. С тебе на криеница ще играя, рисувайки по залеза, нахално, с нетърпение за изгрева прекрасен, а вечерницата не ще удържа да срещна. Красивият блясък на завършената луна няма да остави нарциса равнодушен пред неговото вечно огледало, детето от кушетката ще пропее песента на неподчинението ти, а дядото, прелиствайки писма на лунна светлина, ще потопи ръка в небосвода, да докосне всичко що изгубил е на младини… Въртиш ме, играеш си с мен, вкусно ми е, желая те, защото само ти ми даваш това, което съм…

 

Тя е мит…

Тя е като митологичен герой… за нея много се говори, някои хора даже я виждат. Тя е там, където не съм аз или там откъдето точно преди малко сме се разминали. Аз съм дъвката, която безизразно настъпва и задминава… толкова бързо и толкова студено, че дори не успявам да полепна за нея… Каква чест е за една дъвка да се полепи по нечия подметка? Да обиколи още две преки по-надолу, да ѝ се случат още вълнуващи неща…някой да я залее. Но имах предвид, че тя е невидима. Само знам, че ѝ е пораснала косата и че още носи онези обици от тогава. Още чувам смеха ѝ, носещ се в аромата ѝ, когато я поглеждам лукаво. Казват щастлива е, надявам се. Казват, че ходила насам-натам, вярвам го. Казват, също така, че имала много да учи, неминуемо е. И така аз всеки ден я виждам косвено и си говоря с нея чрез другите…

 

Ода за егото…

все повече обичам себе си и все по-благодарна ставам към съществото си. Виждам своите здрави и жизнени корени как пълзят и как всяка една отрова ги прави още по- корави и им придава епичен цвят, вкус на гуарана и дъхава свежест на вода. Отмиват вятърът и емоциите, любопитни са… надничат в корените на чуждите дървета, а сред тях има и такива, които сякаш сами са се облели с бетон, тъй старателно, че да заблудят всеки, но то е до време. Почвата прозира и ерозира около тях, друг е въпросът доколко ще виждаш прашинките, когато стане кълбо от мухи там, вече е ясно… но това „вече“ никак не е „вече“ – то е било, но сега е повече. Жалко за дървото от съседната горичка, жалко за гъстата му корона – наистина… и хубава здрава кора има, но сърцевината му е изгнила в кулите до самите небеса, до облаците… нищо, дано хората не го посекат, дано то осъзнае и дано оздравее, докато не стане късно. Дали да му пратя от своя дъжд? Не, стига толкова, аз му пращах и слънце, и деца, и усмивки… но каруцата не бива да седи пред коня! Да… Там около него, гледам, се събират все храстчета, то като че ли намира утеха и публика в тях, не желае да общува с други дървета, особено широколистни, от страх за сърцевината си… а храстите уви непостоянни са и никога няма да разберат за същността му, те ще се кланят на короната му и на кората му, ще се смеят на шегите му, на остроумията му, на чара му… но ако то пожелае себе си, подобните нему вече може да са си отишли, да са насочили клоните си в посока на вятъра. Ах колко тъжно би било, уви, колко тъжно, но и ние тогава линеехме, защото виждахме, усещахме, а то – то се заслепяваше само от величието си…

Ива Тихолова е млада българска художничка и авторка. Завършила е сценография в Националната художествена академия. В момента живее в Берлин, където работи върху различни проекти.


Pin It

Прочетете още...

Брехт (поема)

Тома Марков 04 Ное, 2013 Hits: 8393
Да, представи си! Преди години в хола на…