Българска мисъл, 11,1936, № 1
В нашата епоха се говори все по-често и все по-настойчиво за „Възвръщане към родното“, за „народностно обособяване“ на нашата култура, за ликвидиране с „рабското подражаване“ на западноевропейски образци. Някои от представниците на това идейно движение се явиха дори и като проповедници на идеята за изолирането ни от чуждата култура. За да се затвърди самобитният характер на родното ни културно творчество, предложи се борба срещу културното влияние на западните народи. Едни искаха да се ограничи преводната литература, други искаха да се облагодетелства родният творец, трети препоръчваха автаркия на всички духовни ценности.За да се усвоят тия възгледи, немалко влияние упражниха теориите на някои немски социолози и философи на културата, особено теорията на добилия широка известност у нас Освалд Шпенглер, според която културите представят затворени в себе си цялости, чието развитие не търпи каквото и да било чуждо влияние. Епохата на Петра Велики, според Шпенглера, е забавила с цели сто години развоя на самобитната руска култура. След това твърдение на големия немски учен естествено би било да се запитаме дали и епохата на нашия културен развой, която се характеризира с приобщаването ни към западната култура, не е упражнила отрицателно въздействие върху развоя и затвърдявянето на българския народностен дух, дали и ние през тази епоха не сме отрекли самобитното начало на българското културно творчество.
За успокояване на културната ни съвест трябва веднага да прибавим, че възгледът на Шпенглера, за който става дума тук, противоречи на редица факти от историята на човешката култура. Преди всичко известно е, че всяка нова култура, колкото и да е различна от културите, които я предхождат, използва част от техните ценности. Сам Шпенглер признава на разни места в съчиненията си, че някои от най-интересните придобивки на западната култура водят своето начало от едни или други хрумвания на старогръцките или арабските мислители. От тия факти става ясно, че опасността от чуждо влияние произтича не толкова от самото изучаване на чуждите култури, колкото от начина на реагирането ни спрямо създадените от тия култури ценности.
Народ, който остава верен на самобитните си творчески заложби, винаги ще намери начин да използва чуждите културни ценности като материал за създаването на своя собствена народностна култура. Приобщаването към чуждите култури в този случай има стойността на едно разширяване и едно обогатяване на културния опит. Фактите на чуждия културен живот се пречупват под нов зрителен ъгъл, използват се като средство за пробуждане на нови идеи, подхвърлят се на нова преработка, в която проличава творческата индивидуалност на народа, който ги е усвоил.
Творческият развой на народите в това отношение наподобява творческия развой на отделните личности: дори и най-самобитната творческа личност не би могла да развие своите заложби, ако не познава онова, което е вече създадено от предидещите поколения. Наистина има творци, които проповядват въздържание на любознателността ни. Малбранш, Русо, Шопенхауер, Конт и Ницше смятат, че надарената личност не трябва да чете много книги, за да не отклонява вниманието си от своето творческо дело. Но интересното тук е преди всичко това, че самите те са чели твърде много, преди да се оформят като самобитни творци на нови ценности. Изглежда, че Юм е по-близо до правилното ръководство на духовния развой, като препоръчва периодически прекъсвания на научните занятия, за да се даде възможност на развиващата се личност да се отнесе критично към усвоените идеи и да ги използва в процеса на самобитното си творчество.
Дали повикът срещу културното влияние на западните народи не изразява една такава нужда от временно затваряне в себе си, една нужда от спокойно уясняване самобитното начало на българския творчески дух? Всичко говори в полза на това предположение. Но тогава има ли смисъл да съжаляваме за изминалата епоха, която ни приобщи към чуждата култура? Нищо по-безсмислено от това съжаление.
Приобщаването на народа ни към чуждата култура, както е известно, бе една от заветните цели на народните будители през тъмната епоха на политическото ни и духовно робство. Макар и да се бореха срещу гръцкото влияние, повечето от тях не отричаха нуждата да се изучава гръцкият език. Някои от тях дори поставяха на по-първо място гръцкия език от българския в програмата на българските училища. Един от привържениците на тази идея е трудолюбивият Райно Попович. „Затова треба греческио язик да се въвожда повече в България, защото е потребен много“, казва Попович и пояснява: „И словенскио треба да се предпочита като една майка, а греческио треба да не е изходен и да се почита като една доилица, да дои и пои сегишните и последните млади, отрасли с пресладкото си мляко...“ Дори и Неофит Рилски, учителят на българските учители по онова време, през първия период от дейността си споделя тази идея на Райно Попович. Господството на гръцкия език наистина характеризира само първия етап от културното ни строителство. Този етап обаче е особено знаменателен: да предпочетеш един чужд език пред своя роден език, и то тогава, когато си преизпълнен с любов към родината – нима това не изразява повелителна нужда да навлезеш по най-късия път в чуждата култура, за да разшириш културния си опит?
Интересно е да се отбележи, че българските културни творци от предосвободителната епоха не говореха за самобитното начало на българския творчески дух. След приобщаването си към гръцката култура те обърнаха поглед на запад. Но те бяха вслушани в тъжните звуци на народната ни песен – от нея черпеха вдъхновение за културното си творчество. Тъкмо затова и успяха да пресъздадат родния ни език – тази най-важна и най-основна съставка на народностната култура, като го пригодиха към нуждите и духа на новото време. Езикът на П. Р.Славейков, Л. Каравелов, Ботев и младия Вазов, сравнен с езика на първите народни будители, представя едно важно завоевание по пътя на културното строителство. Настъпила бе епохата на въстания и кланета. Народният будител бе захвърлил смирените одежди на монаха – сега той бе апостол за свободата. В такава епоха кой би могъл да теоретизира върху самобитното културно творчество? Но вярата в българския творчески дух, въпреки всичко, растеше. „Зад окопите, в които се срещат две неприятелски войски, казва Хегел, винаги стоят известни идеи, които също се сражават.“ Идеята, която стоеше зад въстаналия българин, бе сгряна от вярата в творческото начало на народа му, вяра, смътна като инстинкт, неизказана с думи, но все пак стихийна и съдбоносна.
Оправда ли се тази вяра през епохата, която настъпи след освобождението на народа ни? Тази епоха се характеризира преди всичко с усилено приобщаване към западната култура. „В първите години след освобождението ни, казва един от първите наши теоретици на културното ни развитие, Борис Тричков, европейското влияние достигна силата на вихър, който разколеба основите на нашия бит и самобитност. Това бе епохата, когато чуждото у нас бе господар и култ, при нула активност от наша страна... Това бе изобщо епоха, в която чуждата форма бе изпълнена с българско съдържание, епоха на карикатурата у нас, епоха, която създаде обилен материал на Алеко, на Михалаки Георгиев, на Александър Божинов, на Ст. Михайловски.“ В това време дори и закърмените в предосвободителната епоха наши творци изпитаха известно разочарование. „Ние живеем в родината си като чужденци“, се бе провикнал народният ни поет по онова време.
Приобщаването към чуждата култура, както се постарахме да изтъкнем, само по себе си не крие опасност за самобитното творческо развитие на един народ. Опасността, за която става дума тук, бе опасност от пасивното възприемане на чуждите културни ценности. При възприемането на фактите от чуждия културен живот отношението на възприемащия е приблизително същото, каквото е отношението на учения при научното обработване на фактите от произведените опити: положителен резултат при двата случая имаме само тогава, когато фактите се подбират и тълкуват с оглед на една спонтанно възникнала идея.
Изследването на фактите, казва философът Бергсон, представя един своеобразен разговор с тях. От фактите на опита ние дирим потвърждение или опровержение на едни или други наши догадки. От фактите ние очакваме отговор на известни, поставени от нас въпроси. Да събираме факти, без да сме си поставили известен въпрос, това ще рече да изпаднем в ролята на обикновени колекционери на факти. Много учени обаче изпадат тъкмо в тази роля, като си представят, че събирането на фактите и тяхното обяснение са две различни дейности. Те трупат факти и очакват, че по-късно ще се намери техния смисъл. Те приличат на тоя, който очаква да се свърши един несвързан разговор, за да му дири после вероятния смисъл, като забравят, че разговорът (разбирай: разговорът с фактите) трябва да има смисъл още при самото му водене, иначе той никога не ще го има. Повикът срещу обикновеното трупане на научни факти възникна като реакция срещу крайностите на емпиризма, проведен в естествените науки. Но ако дори и видни професори понякога се увличат от обикновено събиране на факти, не е ли простено на един новоосвободен народ да се увлече в процеса на безразборното усвояване на фактите от културния опит на другите по-напреднали от него народи?
Характерна особеност на епохата, за която тук става дума, е отчуждаването на младото поколение, което бе носител на западната култура, от творците, родени и закърмени от предосвободителната епоха. Писателите бяха разделени на „стари“ и „млади“. Младите отричаха старите, подвеждаха ги към „опълченския период“ от развоя на родната ни литература. На тая почва възникна враждата между Вазов и кръжеца на д-р К.Кръстев, която изигра немалка роля за отчуждаването между двете поколения от нашата интелигенция. Още по-голямо бе отчуждаването между младите интелектуалци и народа, от чиито среди те произлизаха в голямото си мнозинство. За да изтъкне различията между поколенията в тази епоха, един от нашите професори, д-р К. Гълъбов, се ползва от следната характерна фигура, която може да се вземе и в символно значение: „В едната стая бащата стои по турски на миндерчето и пее „Боряно, Борянке“, като си приглася на тамбурата, а в другата стая синът чете Уайлд и мечтае за музиката на Григ.“
Повикът: назад към родното! наистина се чуваше още в тази епоха. Но интересно е да се отбележи, че родната действителност се оказа най-труден обект за художествено и научно обработване. Защото на народния бит се гледаше през очите на чужденеца. Цялата ни литература през тази епоха бе повлияна от мотиви, характерни за творчеството на Юго или Верлена, на Ибсена или на Ницше. Когато разработваше сюжети от народния бит, писателят от младото поколение вплиташе в него идеите на току-що прочетените западни автори. А когато искаше да остане верен на родното, изпадаше в чисто външни описания. Тази черта бе характерна и за битовата ни живопис. Подхваната отначало от чужденци, които гледаха на нашия бит с очите на своя народ, тя остана чужда на народностния ни творчески дух, дори и когато на нея се посветиха български художници. Още по-типично бе безсилието на българския компонист да се справи с особеностите на народната ни музика. Записването и хармонирането на народните ни песни, както е известно, започна с пълно непознаване ритмичните им и метрични особености, поради което една голяма част от тях претърпя своеобразно изопачаване.
Но повикът: назад към родното! въпреки всичко продължаваше да се чува все по-често и по-често. От войните насам той се подхвана и от младите. Нима това не означава пробуждане на самобитния творчески дух на народа ни? Характерната особеност на тази нова епоха лежи в стремежа на българския творец да погледне на нашата действителност не под зрителния ъгъл на една или друга чужда култура, а от гледището на своя собствен народ. Българската живопис вече дири не куриозните за окото на чужденеца битови сцени, а моментите от бита на народа ни, в които прозира неговият вътрешен живот, скритата от емпиричния поглед същност на душата му. Мина времето на картините с прословутите софийски пазари и шопски сватби, в които изпъкваха на първи план народните носии. Престанаха да се чуват прословутите „китки“ от народни песни, чието предназначение бе да се раздвижат краката на слушателя. Отношението на българския художник към народния бит стана по-сериозно. Изкуството му доби повече дълбочина и по-голяма оригиналност.
Родното и чуждото вече не можеха да съществуват в една и съща художествена творба, без да са подчинени на един и същ стилов принцип. Настъпи една своеобразна борба за художествено овладяване на сюжета.
В тази борба понякога побеждаваше чуждият стил. Родното в тия случаи се свеждаше до обикновен мотив или материал за художествено творчество. Типичен пример в това отношение представят композициите на Панчо Владигеров. Народните мотиви в тия композиции са обработени в западен стил. Тъкмо затова техният успех на запад бе по-голям, отколкото в самата България. Западният стил на една художествена творба, чийто мотив е зает от родната действителност, разбира се, не намалява нейната художествена стойност. Художникът е свободен да взема материала за своите художествени творби откъдето пожелае. И все пак трябва да признаем, че творбите, в които е отразен чужда художествен стил, не съставят етап от развоя на родното изкуство. Композициите на Панчо Владигеров, погледнати от това гледище, са толкова български, колкото Моцартовата „à la turca“ е турска музика или колкото Рубинщайновата „Азра“ съставя етап от развоя на персийската музика. Но и чуждите по стил български художествени творби не минаха без значение за родното изкуство: те затвърдиха вярата, че и нашата действителност може да бъде художествено обработвана, че родното може да бъде обект на художествено пресъздаване, което задоволява дори и изтънчения вкус на чужденците.
Борбата на нашия художник за художествено овладяване на родното изпъкна особено релефно в развоя на родната ни литература. Нашият писател разбра, че неговите задачи са коренно различни от задачите на етнографа: външното описание на народния бит отстъпи мястото си на стремежа към едно вглъбено проучване на народностния дух. Но това вглъбено проучване вече не трябваше да става от гледището на западноевропейските идейни течения. Героите на нашите писатели вече не трябваше да разбиват идеите на Ницше, Ибсена, Юго или Толстоя. Те трябваше да говорят и да действат като българи, в техните характери трябваше да се откроява нещо, което е характерно за българина, нещо, което съставя отличителна черта на неговата народностна индивидуалност. Това бе трудна задача. Тъкмо затова и в българските литературни творби от тази епоха винаги има нещо недовършено и недоизказано, нещо, което изисква известно търпение и напрежение от страна на читателя. Обикновеният читател обаче не притежава тия качества: тук трябва да се дири причината за слабия тираж на българската книга.
Как да се излезе от това положение? Едни смятаха, че българският писател е далеч изпреварил културния развой на народа и препоръчваха да се върне „назад“ към разбиранията и интелектуалното равнище на народните маси. Други смятаха, напротив, че той и без това е останал твърде назад от своите читатели и му препоръчваха да се приобщи към духа на интелигентния българин, към неговите по-Високи интереси, които засега се задоволяват предимно от преводната литература.
Тия два съвета са еднакво погрешни и еднакво неприложими. Защото българският писател върви по свой собствен път. Следвайки своята задача – да проникне в глъбините на народната душа, и то с очите на българин, той нито би могъл да се приравни към равнището на широките народни маси, които живеят с наивното песенно творчество, нито пък да се яви като конкурент на преводната литература, чието предназначение е да донесе една чужда култура и да съдейства за разгледаното по-горе разширение на културния опит.
Но нима тиражът на българската художествена книга ще остане завинаги зад тиража на преводната литература? Това опасение е също неоснователно: художественото овладяване на родната действителност в нейните скрити глъбини най-после ще стигне до степента на онази уясненост, която имат западните автори, когато описват живота на своите народи, и тогава българската художествена книга ще бъде най-любимата и най-дирената от нашата интелигенция, защото в нея тя ще намери най-интимната област от своя дух, най-близкия израз на своето творческо начало. Всички културни народи са намерили себе си след епохи на тежки изпитания. Недопустимо е да се мисли, че само нашият народ Ще направи изключение.
Остава ни да разгледаме въпроса за народностния характер на българската наука. В какъв смисъл може да се говори изобщо за „народностна наука“ или „наука в народностен стил“? Ако науката на един народ е насочена предимно към изучаването на родната му действителност, то този факт съвсем не е достатъчен, за да таксуваме тази наука като „народностна“, защото нейният обект би могъл да се разработва научно и от чужденци, които имат съвсем друг умствен и душевен склад. Но ако изучаването на родната действителност не е сигурен белег за народностния характер на една наука, този белег очевидно трябва да се дири в самия начин на научното разработване.
Дали различието между начините на научното разработване не влече различие и между самите научни истини? Прагматистите са склонни да отговорят на този въпрос в положителен смисъл. Светът, според тях, е такъв, какъвто си го представяме от гледището, което сме заели. „За рационализма, казва прагматистът Джемс, действителността е отвеки готова и завършена, а за прагматизма тя е в процес на образуване и винаги очаква своето завършване.“ Да пристъпим към изучаването на действителността под нов зрителен ъгъл, според прагматистите, това ще рече да изградим една нова картина за нея, а следователно, да създадем една нова действителност. Този възглед е силно атакуван от представниците на рационализма и логизма, които изтъкват, че различните научни гледища разкриват различни страни от една и съща действителност. Научните истини, според тия философи, са еднакво задължителни за всички, независимо от гледището, на което сме застанали. Основната черта на научното мислене е неговата съобразност със законите на логиката, а тия закони са навсякъде и всякога едни и същи. Научните истини, следователно, не могат да бъдат различни за разните времена и народи.
Гледището на прагматистите, както се вижда от гореизложеното, открива широко поле за народностно различие между науките на отделните народи. Но дали и гледището на рационалисти и логисти не допуща известна възможност за народностно обособяване на тия науки? Ако истините са еднакво задължителни за всички народи, нима пътят на тяхното откриване е винаги един и същ? Историята на науките показва, че понякога двама учени стигат до една и съща истина по пътя на различни идейни връзки. Така например Беркли и Колер стигат напълно независимо един от друг до заключението, че идеята на по-старите философи за непознаваемата субстанция съдържа противоречие. В разсъжденията на Беркли липсва антиномията за безкрайността на пространство и време, от която се ползва Колер, за да установи разглежданата тук истина. Заключението на Беркли е резултат от анализ на Локовата философия; заключението на Колер – от анализ на Малбранш и схоластиците.
Но ако до една и съща истина може да се стигне по различни пътища, нима научното творчество на различните народи не би могло да отрази техните народностни особености, без да попречи на логичната стойност, която биха имали установените от това творчество научни истини? Дори и представниците на „чистата“ логика, които смятат, че логиката е навсякъде и винаги еднаква, допущат възможността за народностно обособяване на мисловния процес. Ако е вярно твърдението, че правилното мислене трябва да се съобрази с механизма на логичните закони, не по-малко вярно е и това, че този механизъм би могъл да се постави в движение от различни хрумвания, от различни психологични поводи. „Ако признаем, че теоретичната истина е единна, казва проф. И. Лапшин, все пак сме свободни да допуснем, че подстъпите към нейното постигане са много различни, а тук именно се изразяват народностните различия на гениите изобретатели.“ Дори и логикът Едмунд Хусерл, който се бори най-ожесточено за „очистването“ на логиката от нейните психологични елементи, признава, че поводите за логично мислене носят печата на психологичните особености, които характеризират народността на мислителя, и говори за народностна методология на мисловния процес.
Имаме ли ние „народностна“ наука в разгледания по-горе смисъл? Ако хвърлим поглед върху развитието на българската наука от нейното създаване досега, не е трудно да установим, че нейният развой мина през два периода. Самостойните научни изследвания в България, които започнаха от основаването на висшето училище в България при Софийската класическа гимназия (1887 г.), отначало се характеризират с всички ония белези, които отбелязахме като характерни за подражателната епоха, през която мина развоят на българското изкуство. Пренасяйки на българска почва създаденото на запад, българският учен пише книги и научни статии, в които излага придобивките на западната наука. А когато се опитва да проучи българската действителност, природа, бита, поминъка и географските условия на България, вниманието му е насочено предимно към подреждането и класифицирането на фактите чрез една или друга от съществуващите научни класификации. В тази работа народностният елемент бе само в обекта на научното изследване.
Вторият период, който започна от войните насам и още продължава, се характеризира с преобладаващия интерес на българския учен към въпроси от общ научен характер. В този период български творци в областта на математиката добиха европейска известност. Естественонаучните изследвания на българския учен също привлякоха вниманието на чужденците. Елементите на българската природа сега се разглеждаха не само с цел да се описват и класифицират, но и да се използват за разрешаване на научни проблеми. Същата склонност пролича и в делото на българските историци, езиковеди и фолклористи. Българската наука от началото на войните до днес изобщо доби значително по-голяма оригиналност.
Твърде знаменателна черта за българското научно творчество от най-ново време е и склонността на българския учен да се възвръща към културните традиции на предосвободителната епоха. В близкото минало се цитуваха и излагаха само чужди автори. Всеки се явяваше като представник на една или друга научна школа и с пренебрежение премълчаваше застъпените у нас възгледи по разглежданите въпроси. Да цитуваш някой български автор по научни или общокултурни въпроси – това се смяташе за ученически похват. При това положение, естествено, не би могло да се говори за развой на българската наука. Всеки научен развой предполага известна приемственост, известно използване на миналия опит. Между разрешените научни въпроси и ония, които чакат да бъдат разрешени, има някаква органическа връзка. Старото участва в раждането на новото и съставя, заедно с него, един непрекъснат процес. Тъкмо този „непрекъснат процес“ липсваше в първия етап от дейността на българските учени. Неговата поява бе вече признак на една нова културна епоха.
Въпросът за народностния характер на новата българска наука не би трябвало да се разглежда независимо от народностното обособяване на цялата българска култура. Защото развоят на науката представя една страна от цялостния културен развой. Между литературата, изкуството и науката на един народ има вътрешна връзка. Насоката на научното творчество, както изтъкват съвременните теоретици на културата, се обуславя от онова своеобразно „светоусещане“ и „светоразбиране“, което лежи в основата на художественото творчество и еволюира заедно с него. Литературата и изкуството отразяват „идейната атмосфера“ на епохата, загатват за смътните още прозрения, от които по-късно ще се родят нови понятия и нови насоки на интелектуално творчество. Но тогава чудно ли е, че народностният характер на българската култура се изрази преди всичко в художествено творчество? Чудно ли е, че спонтанната интуиция на художника изпревари теоретичната размисъл на учения и философа.
