Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

2019 05 dialects

 

Бях на девет години, когато за пръв път в живота си разбрах, че съм говорел не просто български език, а нещо по-странно, наричано с неразбираемата дума „диалект“. Бях на гости у братовчедите си, в романтичната малка Каварна („романтична“, разбира се, не цели да представи нищо повече от собствения ми детски спомен за малкото градче, което се различаваше от родния Преслав единствено по това, че имаше море, а не река, където човек да ходи на плаж). Семейството на вуйчо и вуйна ми – мили, значително по-нежни едни към други хора, отколкото това беше прието в нашата малка семейна джунгла, в която всеки се спасяваше както може, най-често със зъби и нокти, от любовта на най-близките си – ме приемаше всяко лято по за седмица-две, почти винаги под опеката на майка ми (въздух! дайте ми глътка въздух!), но понякога и сам – нещо, което, разбира се, беше несравнимо по-приятно и освобождаващо за – признавам – неподатливата ми до полуда, дори и в детството непокорна като която си поискате котка, натура.

– Вудъ, вудъ, вудъ. Златку искъ дъ пий вудъ – повтаряше братовчедка ми, довеждайки ме до отчаяние, или по-скоро до бяс, с това уж-мелодично припяване на нещо толкова просто и очевидно. Жаден съм, какво толкова?

Братовчедът, дебеличко момченце с най-доброто сърце на тоя свят, търпеливо ми обясняваше, че се казва „вода“, а не „вудъ“, или „глава“, а не „глъвъ“. Аз отказвах да поема, разбира се. Хей, кои сте вие, та да се опитвате да ме променяте? Аз съм си аз, а вие сте си вие. Голяма работа, като приказвам така. При нас го правят всички – и се разбираме без никакви проблеми. Вие също ме разбирате, нали? Какво тогава сте тръгнали да ми се перчите, все едно че съм нещо изостанал? „Пий ми съ вудъ“ – и толкова. Който не му харесва – чупката!

По-късно, вече солидно нагазил в пубертета, аз за пръв път се опитах да променя произношението си. Бях срещнал едно неземно-ефирно създание, пак откъм морето, тоя път от Варна (абе, тия варненци всъщност източен диалект ли говорят или и те са продали душите си?) – и желанието да подражавам на нейния невероятно изтънчен, литературен български език, ме направи за нула време за посмешище на целия клас, както и обект на удивени погледи от страна на родата. „Абе, туй мумче уж дубре вървеши, како му станъ тъй ут идин път?“ „А, няма страшну, шъ му мини. Ут многу четини шъй, кът пурасни ощи малку и шъ му мини.“

Действително, мина ми. Бързо разбрах, че да се правиш на слон сред хипопотамите не е най-добрата стратегия за оцеляване, пък и непоносимото и странно въртене на езика, да не говорим за необходимостта от непрекъснато внимаване, и без това ме изтощиха повече от бързо. Продължих да си говоря „кът хоратъ“. Кой да знаел тогава, че ме очаквали още много и много превъплъщения – не на последно място и езикови – всички те свързани със сериозно изпитание за онова, което по-рано се е наричало твоя „душа“, а сега се кичи с по-модерното име „идентичност“. По онова време светът ми се побираше в едни такива много малки, много обозрими, много сигурни рамки. Хубаво време беше. Мило, спокойно някак си.

А след това попаднах в София. Не искам, пък и едва ли ще мога, да описвам цялата невероятност на това преживяване: беше нещо ужасно пъстро, понякога предизвикващо възторг, а друг път – гадене, сигурно нерядко довеждало до отчаяние моя ангел-хранител, който в онова време вероятно е късал по сто чифта обувки на година. Голямо пренаместване падна.

И отново – а дали изобщо има някакъв друг начин? – нещата получаваха своята най-драстична и очевидна форма в лицето на езика. Езикът, повече от всякакви дрехи, гримове, пози и преструвки, беше нещото, което поставяше между всички нас – инак все млади, все хубави, свежи и интересни хора – преградите и препятствията на една невидима йерархия, непоносимо справедливото разделение между знание и невежество, можене и неспособност, престореност и автентичност. Усещането беше странно опияняващо и същевременно непоносимо отрезвяващо. За пръв път в живота си срещах хора, които се държаха напълно просто – и говореха неразбираемо сложно. Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да им подражавам – поне толкова боза имах в кратунката – но пък и единствено оставащата ми роля на курсов комедиант много бързо се изчерпи и отесня, подобно на пословичната змийска кожа. (Вниманието! Ох, вниманието на околните. Дайте ми рецепта за привличане на вниманието – и аз ще ви покажа оста, около която се върти Земята).

Оставаше значи само един път – онзи на промяната – а промяната, кой знае защо, започваше отново – вие вече го знаете – с езика. „Провинциалният“, „селският“, „простият“ език трябваше да отстъпи и изчезне, това беше някак повече от ясно, без никога да е било избирано като съзнателна цел. Елайза Дулитъл, ако си спомняте, отива при професор Хигинс напълно съзнателно, с ясната цел да направи от себе си един друг човек, чрез промяната на произношението и говора си. И тя успява – във версията на Бърнард Шоу далеч повече, отколкото всъщност го е желала – до такава степен, че в края на краищата получава една нова идентичност, за сметка на загубата на истинността си, за сметка на изгубеното „собствено аз“.

Не знам, нито пък искам да знам, дали в живота е възможно нещо такова. Вероятно да, макар че собственият ми опит се оказа по-различен. Промяната се получи някак от само себе си, без кой знае какви усилия, в течение на едно съвсем не кратко време. Някъде към края на пети курс вече говорех литературен български език напълно интуитивно, като дори в Преслав употребявах „ме“ вместо „мъ“ и „ще“ вместо „шъ“. Единствено странното нещо беше, че вече никой в родния край не посрещаше непривичното произношение с изненада. Хората някак инстинктивно чувстваха, че вече не съм един от тях – в смисъл, да, наше момче е това, но сега вече живее в София, няма да се връща обратно, то си е ясно, че ще заговори по софиянски; с каквито се събереш, такъв ставаш.

Странните метаморфози продължаваха и в другите езици, които малко по малко научавах (отидох в София без нито един западен език, между другото – и, ако има нещо, с което наистина се гордея, то е научаването на езиците, с които по-късно ми се наложи да живея – почти без чужда помощ, от нула до университетско ниво в течение на няколко години). Разговорният ми английски, например, се оказа силно повлиян от първите двама събеседници, с които го упражнявах – двама много мили американци от Бостън. Спомням си, на една конференция с колеги от Оксфорд – имаше и такова едно нещо в живота ми, някъде през 88-ма – събирах удивените погледи на всички (също както едно време в Преслав, с „литературния“ си български), защото говоря с американско, а не с английско произношение. Както навсякъде другаде, така и тук езикът се оказа основната дреха, по която човек бива посрещан, че и изпращан – в случая с доста неприятни последици, тъй като да говориш „американски“ с оксфордчани е същото като да говориш „преславски“ със софиянци. Опитвай се да доказваш каквото си щеш – докато не заговориш на техния език, хората отказват да те вземат на сериозно и това е. Езикът, както и да го въртим и сучем, си остава ситото, през което светът ни пресява, справедливо или не.

И тук, за мое най-велико удивление, последва най-неочакваната от всички мислими метаморфози, тъй като, само броени месеци след като заживях в Германия, аз като по магия изгубих всички култивирани наслоения върху произношението си (имам пред вид българския, а не немския език, с когото никога не ме е свързвало някакво особено отношение – говоря го добре, и това е всичко). Заговорих отново на „мъ“, „шъ“ и „съ“, без да изпитвам каквото и да било притеснение от нецивилизоваността си – с една уговорка, разбира се: че винаги, когато поискам, аз мога на мига да премина към литературен български език, без да се чувствам ни най-малко притеснен от метаморфозата. Това просто е един от езиците, които владея. Използвам го, когато ми се наложи, но отново с една изключително важна уговорка: той е единственият език, на който умея да пиша – в смисъл да пиша така, както ми се иска, а не както ми се налага. Много пъти съм мислил над тази благословия и това проклятие – да бъдеш осъден да владееш до съвършенство един език, който почти никой по света не разбира – но с времето се научих да виждам в това по-скоро благословия, отколкото проклятие. „И малкото добиче прави тор“, казват немците. Е, аз се опитвам да торя старателно градинката си, колкото и малка да е тя. Моя си е – ще я обичам, къде ще ходя? Нали ми е ясно като бял ден, че без нея не мога да оцелея и секунда?

Остава си открит въпроса за това какво животно се е получило от мен след всичките тия метаморфози, желани или приети по принуда. Хамелеон? Или динозавър, научил изкуството да се приспособява, тоест не застрашен от непосредствено изчезване? Откровено казано, аз не приемам нито едното, нито другото. Първо, тия гущерски метафори ми звучат много, много чуждо, а второ – способността да се променяш, отново и отново да изобретяваш себе си в зависимост от средата, в която си попаднал, вече отдавна не ми изглежда като нещо заплашително, нещо, подрязващо корена ти. Важното е изобщо да попадаш някъде, пък дори и ако това „някъде“ е само един измислен от самия теб, напълно фантастичен, нереален за всички останали свят. Никой, ама никой на този свят не знае с абсолютна сигурност кое всъщност е „реално“ и кое – „фантастично“. От всички непоносимо дебели томове на Еразъм е останала единствено написаната за разтуха Възхвала на глупостта. Най-великата книга на този свят разказва не за това как се печелят пари или прави кариера, а за приключенията на един беден, малко луд идалго, който обикаля страната си в търсене на идеалната любов. Така че, да ми разправя кой каквото си ще, аз ще продължавам да търся въпроси, пък ако ще и малко да поизперкам в процеса, от самотия и скудоумие. В края на краищата, пред очите си имам поне един велик и достоен за подражание пример.

Ах, да – езикът. Езикът си остава онова, което винаги е бил – път и пътека, но същевременно и цел, и обетована, недостижима земя. Люлка и тъкачен стан, меч и плуг, икона и подпетени чехли …

Как беше го казал Левски?

„Ние сме във времето, и времето е в нас“.

Същото важи и за езика. Както и за всяко друго нещо, заради което си струва да се живее и умира.