Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Позицията на писателя във времена на държавен контрол е тема, която вече беше доста широко дискутирана, макар че повечето от свидетелствата, които може би са необходими, все още не са налице. Тук аз не искам да изказвам мнение нито за, нито против държавното покровителство на изкуствата, а просто да посоча това, че каква точно държава ще ни управлява зависи отчасти и от преобладаващата интелектуална атмосфера, което пък в този контекст означава: отчасти от отношението на самите писатели и артисти, и на тяхната готовност или липса на такава, да поддържат жив духа на либерализма. Ако след десет години ние се окажем в позиция да раболепничим пред някого като Жданов, то вероятно това ще бъде нещото, което сме заслужили. Очевидно сред английската литературна интелигенция вече се развиват силни тенденции по посока на тоталитаризма. Тук аз съм загрижен не за каквото и да било организирано и съзнателно движение като комунизма, а просто за въздействието върху хората с добра воля на политическото мислене и необходимостта да се вземе страна в политиката.

Това е една политическа епоха. Войната, фашизмът, концентрационните лагери, гумените палки, атомните бомби и т. н., са нещата, за които мислим ежедневно, а следователно до голяма степен и ония, за които пишем, дори и ако не ги назоваваме открито. Другояче просто не може. Когато се намирате на потъващ кораб, мислите ви ще бъдат мисли за потъващи кораби. Но не само нашата тема е тясна – цялото ни отношение към литературата е оцветено от лоялности, за които поне от време на време ние осъзнаваме, че не са от литературно естество. Често имам усещането, че дори и в най-добрите времена литературната критика е нещо мошеническо, тъй като липсата на каквито и да било общоприети стандарти – какъвто и да било външен ориентир, който би могъл да придаде смисъл на твърдението, че тази и тази книга е „добра“ или „лоша“ – всяко литературно съждение се състои от изобретяването на набор от правила, целящи да оправдаят едно инстинктивно предпочитание. Реалната ни реакция към една книга, ако човек изобщо има някаква реакция, обикновено е „харесвам тази книга“ или „не я харесвам“, останалото е рационализация. Но „харесвам тази книга“ не е, струва ми се, нелитературна реакция; нелитературната реакция е „тази книга е на моя страна и следователно аз трябва да открия някакви достойнства в нея“. Разбира се, когато човек хвали една книга по политически причини, той може да бъде емоционално честен, в смисъл, че я одобрява силно, но често се случва и партийната солидарност да изисква една чиста лъжа. Всеки, който е свикнал да рецензира книги за политическите писания, е съвсем наясно с това. Общо взето, ако пишете за списание, с което сте в съгласие, вие съгрешавате по поръчка, ако пък то е от противоположната страна – по опущение. Във всеки случай безброй много спорни книги – книги за или против Съветския Съюз, за или против ционизма, за или против католическата църква, и т. н. – биват преценявани преди да бъдат прочетени, всъщност преди дори да бъдат написани. Човек знае предварително какъв прием ще намерят те в един или друг вестник. И въпреки това, с една непочтеност, която понякога дори не е и на четвърт съзнателна, продължава да бъде поддържана преструвката, че се прилагат истински литературни стандарти.

Разбира се, нахлуването на политиката в литературата рано или късно трябваше да се случи. То би трябвало да се случи дори и ако специалният проблем за тоталитаризма никога не беше възникнал, защото ние сме развили един вид угризения, които дядовците и бабите ни не са притежавали, едно съзнание за огромната несправедливост и нищета на света, както и мотивираното от чувство за вина усещане, че човек трябва да направи нещо против това – което пък прави едно чисто естетическо отношение към живота невъзможно. Никой днес не би могъл да се посвети на литературата така всеотдайно, както Джойс или Хенри Джеймс. Но за нещастие, да се приеме политическа отговорност днес означава човек да се отдаде на ортодоксии и „партийни линии“, с цялата боязливост и непочтеност, която е свързана с това. За разлика от викторианските писатели, ние сме поставени в неизгодната ситуация да живеем сред ясно очертани идеологии, обикновено разпознавайки начаса кои мисли са еретични. Един модерен литературен интелектуалец живее и пише в постоянен ужас – не от общественото мнение в широкия смисъл, а от общественото мнение на своята собствена група. По правило, за щастие, винаги има повече от една група, но също така във всеки даден момент налице е и една доминантна ортодоксия, чието нарушаване изисква дебела кожа, а понякога означава и човек да ореже доходите си наполовина в продължение на години. Очевидно, в продължение на около петнадесет години, доминантна ортодоксия, особено сред младите, е било „лявото“. Ключовите думи са „прогресивен“, „демократичен“ и „революционен“, докато етикетите, с които на всяка цена трябва да избягвате да бъдете покриван, са „буржоазен“, „реакционен“ и „фашистки“. Почти всеки в наши дни, дори мнозинството от католици и консерватори, е „прогресивен“, или поне желае да бъде виждан като такъв. Никой, доколкото знам, не представя себе си като „буржоазен“, по същия начин, по който всеки, който е достатъчно грамотен, за да е чул някога тази дума, не признава някога да е бил виновен в антисемитизъм. Всички ние сме добри демократи, антифашисти, антиимпериалисти, презираме класовите различия, недостъпни сме за расови предразсъдъци, и така нататък. Нито пък има някакви особени съмнения относно това, че настоящата „лява“ ортодоксия е по-добра от доста снобската, пиетистка консервативна ортодоксия, която преобладаваше допреди двадесет години, когато Criterion и (на едно по-ниско ниво) London Mercury бяха господстващите литературни списания. Защото като минимум нейната заявявана цел е една многообещаваща форма на общество, която голям брой хора действително желаят. Но така също тя има и своите невярности, които, поради факта, че не могат да бъдат признати, правят невъзможна сериозната дискусия на определени въпроси.

Цялата лява идеология, научна и утопична, беше развита от хора, които не разполагаха с непосредствена перспектива да получат власт. По тази причина тя беше една екстремистка идеология, безкрайно презрително настроена към неща като крале, правителства, закони, затвори, полицейски сили, армии, знамена, граници, патриотизъм, религия, обичаен морал и, всъщност, цялата съществуваща схема на нещата. До скоро време силите на левицата във всички страни се бореха срещу една тирания, която изглеждаше непобедима, и беше лесно да се приеме, че ако само тази конкретна тирания – капитализмът – би могла да бъде отхвърлена, то би последвал социализъм. Нещо повече, левицата беше наследила от либерализма някои определено съмнителни убеждения, като например, че истината ще победи и че преследването надвива самото себе си, или че човекът е по природа добър и е опорочен само от средата си. Тази перфекционистка идеология се е запазила у почти всеки един от нас, и именно от нейно име ние протестираме, когато (например) едно лейбъристко правителство гласува огромни доходи за дъщерите на краля или покаже някакво колебание относно това дали да се национализира стоманата. Но по същия начин ние сме насъбрали в умовете си и цяла поредица от непризнати противоречия, като резултат от множество сблъсъци с реалността.

Първият голям сблъсък беше Руската революция. По сравнително сложни причини, почти цялата английска левица беше накарана да приеме руския режим като „социалистически“, същевременно признавайки мълчаливо, че неговият дух и практика са напълно чужди на всичко, което се разбира под „социализъм“ в тази страна. Оттук възникна и един доста шизофреничен начин на мислене, при който думи като „демокрация“ могат да имат две несъвместими значения, а такива неща като концентрационни лагери и масови депортации могат да бъдат правилни и погрешни едновременно.

Следващият удар срещу левичарската идеология беше възходът на фашизма, който разтърси пацифизма и интернационализма на левицата, без обаче да предизвика някакво определено преформулиране на доктрината. Опитът от германската окупация научи европейските народи на нещо, което колониалните народи знаеха вече отдавна – а именно, че класовите антагонизми не са най-важните и че съществува нещо такова като национален интерес. След Хитлер беше вече трудно да се поддържа на сериозно, че „врагът е във вашата собствена страна“ и че националната независимост няма значение. Но макар и всички ние да знаем това и да реагираме съответно, когато това е необходимо, ние все още изпитваме усещането, че да го кажем на висок глас би било някакъв вид предателство. И накрая, най-голямата от всички трудности – налице е фактът, че левицата сега е на власт и е задължена да поема отговорност и да взема действителни решения.

Левите правителства почти неизменно разочароват поддръжниците си, защото, дори и ако благоденствието, което са обещали, е постижимо, то винаги си остава необходимостта от един неудобен преходен период, за който преди това е било казано много малко. В настоящия момент ние виждаме собственото си правителство, в отчаяните му икономически затруднения, борещо се всъщност срещу собствената си минала пропаганда. Кризата, в която се намираме сега, не е някаква внезапна, неочаквана катастрофа, като например земетресение, и тя не беше причинена от войната, а само ускорена от нея. Още преди десетилетия би могло да бъде предвидено, че нещо от този род ще се случи. Още от времето на деветнадесети век нашият национален доход, зависим отчасти от лихви от инвестиции в чужбина, от сигурни пазари и евтини суровини от колониални страни, винаги е бил изключително рискован. Сигурно беше, че рано или късно нещо ще отиде накриво и ние ще бъдем принудени да доведем вноса до равнището на износа си: и когато това станеше, британският стандарт на живот, включително и стандарта на работническата класа, щеше да падне с неизбежност, поне за известно време. Но левите партии, дори и когато бяха шумно антиимпериалистически, никога не представиха тези факти достатъчно ясно. От време на време те бяха готови да признаят, че британските работници са били до известна степен облагодетелствани от ограбването на Азия и Африка, но винаги бяха позволявали нещата да изглеждат така, сякаш бихме могли да върнем обратно част от плячката и все пак да си останем по някакъв начин благоденстващи. До голяма степен, всъщност, работниците бяха спечелени за социализма като им беше повтаряно, че са експлоатирани, докато грубата истина беше, че, от гледна точка на света, те бяха експлоататори. Сега, както изглежда, вече е достигната точката, при която стандартът на живот на работническата класа не може да бъде поддържан, камо ли пък да бъде повишен. Дори и ако изстискаме богатите до смърт, масата от хора ще трябва или да консумира по-малко, или да произвежда повече. Или може би аз преувеличавам кашата, в която сме се забъркали? Може и да е така, и аз ще се радвам, ако се окаже, че съм сбъркал. Но онова, което искам да изтъкна е, че този въпрос не може да бъде истински дискутиран сред хора, които са верни на лявата идеология. Намаляването на заплатите и увеличаването на работните часове се възприемат като абсолютно антисоциалистически мерки, а следователно те трябва да бъдат отхвърлени предварително, каквато и да е икономическата ситуация. Да се предположи, че те може би са неизбежни, означава просто да се рискува човек да бъде покрит с онези етикети, от които всички се ужасяваме толкова много. Далеч по-сигурно е да се избягва темата и да се преструваме, че можем да оправим всичко чрез преразпределяне на съществуващия национален доход.

Да се приеме една ортодоксия винаги означава да се приемат неразрешени противоречия. Вземете например факта, че всички чувствителни хора се отвращават от индустриализма и неговите продукти, но въпреки това осъзнават, че за победата над бедността и освобождаването на работническата класа е необходима не по-малко, а напротив – все повече и повече индустриализация. Или фактът, че някои професии са абсолютно необходими, но не се вършат никога, освен под някакъв вид принуда. Или фактът, че е невъзможно да се провежда някаква положителна външна политика, без да се притежават мощни въоръжени сили. Човек би могъл да дава примери до безкрайност. При всеки такъв случай заключението е напълно очевидно, но то може да бъде направено само ако човек е лично нелоялен към официалната идеология. Нормалната реакция е де избута въпроса, без да му е даден отговор, в някой ъгъл на съзнанието, а след това да се продължи с повтарянето на противоречиви лозунги. Не е необходимо да се търси кой знае колко много из вестниците и списанията, за да се открият резултатите от този вид мислене.

Разбира се, аз не твърдя, че мисловната непочтеност е нещо присъщо на социалистите и левичарите по принцип, или че тя е най-обичайна сред тях. Става дума за това, че приемането на каквато и да било партийна дисциплина изглежда е несъвместимо с литературната честност. Това се отнася в еднаква степен и до движения като пацифизъм и персонализъм, които твърдят, че се намират извън обичайната политическа борба. Всъщност, дори само звукът на думите, завършващи на -изъм изглежда вече носи със себе си миризмата на пропаганда. Груповите лоялности са необходими, и все пак те са отровни за литературата, поне докато тя си остава продукт на индивида. Щом само им се позволи да получат някакво влияние, дори и отрицателно, върху творческото писане, резултатът е не само фалшификация, но често и фактическо пресъхване на творческата способност.

Добре, и какво тогава? Трябва ли да заключим, че е задължение на всеки писател да „се държи настрана от политиката“? Разбира се, че не! Във всеки случай, както вече казах, никоя мислеща личност не може да се държи истински настрана от политиката във време като нашето. Единственото, което твърдя, е че трябва да правим по-остро разграничение между нашите политически и литературни лоялности, и че трябва да разбираме, че желанието да се вършат определени неприятни, но необходими неща, не носи със себе си никакво задължение да се преглъщат и убежденията, които обикновено вървят заедно с тях. Когато един писател се ангажира с политиката, той трябва да го прави като гражданин, като човешко същество, а не като писател. Аз не смятам, че той има правото, просто поради чувствителността си, да кръшка от обичайната мръсна работа на политиката. Също като всеки друг той трябва да е готов да провежда четения във ветровити зали, да обикаля по паважите, да агитира избиратели, да разпространява брошури, дори да се бие в граждански войни, ако това изглежда необходимо. Но каквото и друго да върши в услуга на партията си, той никога не трябва да пише за нея. Той трябва да направи абсолютно ясен факта, че писането му е нещо различно. И той трябва да е в състояние да сътрудничи, като същевременно, ако реши така, напълно отхвърля официалната идеология. Той никога не трябва да обръща гръб на някоя мисъл, защото тя би могла да го доведе до ерес, и не би трябвало да се противопоставя много силно на евентуалното разобличаване на собствената му ортодоксия – нещо твърде вероятно при всички случаи. Може би за един автор дори е лош признак, ако в наши дни той не бъде подозиран в реакционерски тенденции, също както беше лош признак, ако той не беше подозиран в симпатии към комунизма преди двадесет години.

Но означава ли това, че един писател не само трябва да отказва да бъде направляван от политически босове, но и трябва да се въздържа да пише за политиката? Отново – разбира се, че не! Няма причини той да не пише дори и по най-грубия политически начин, ако го желае. Само че той трябва да го прави като индивид, като аутсайдер, най-много като нежелан партизанин някъде по фланга на една редовна армия. Тази позиция е напълно съвместима с обичайната политическа полезност. Разумно е, например, човек да желае да участва в една война, защото смята, че тя трябва да бъде спечелена, като същевременно отказва да пише военна пропаганда. Понякога, ако един писател е честен, неговите писания и политически действия могат да си противоречат едни на други. Има случаи, при които това е напълно нежелателно: но тогава лекарството е не да се фалшифицират собствените импулси, а да се замълчи.

Да се твърди, че един писател трябва да раздели живота си на две отделения във времена на конфликт, може да изглежда като нещо пораженческо или лекомислено: на практика обаче аз не виждам какво друго би могъл да направи той. Да се заключи човек в кула от слонова кост е невъзможно и нежелателно. Да се предаде пък субективно, не дори на някоя партийна машина, а дори само на групова идеология, означава да разруши себе си като писател. Ние имаме усещането, че това е една болезнена дилема, защото разбираме необходимостта от това да се ангажираме с политиката, докато същевременно разбираме какъв мръсен, деградиращ бизнес е тя. И повечето от нас все още живеят с отдавнашната вяра, че всеки избор, дори всеки политически избор, е такъв между добро и зло, и че ако едно нещо е необходимо, то значи също е и добро. Аз мисля, че ние трябва да се освободим от тия вярвания, чието място е в детската градина. В политиката човек никога не може да направи нещо повече от това да реши коя от две злини е по-малката, а има и определени ситуации, от които той може да се измъкне само ако действа като дявол или като лунатик. Войната, например, може и да е необходима, но тя със сигурност не е нещо правилно или разумно. Дори едни всеобщи избори не са някакъв приятен или поучителен спектакъл. И ако трябва да вземете участие в такива неща – а аз мисля, че трябва, освен ако не сте брониран от старост, глупост или лицемерие – то тогава трябва също и да запазите част от себе си непокътната. За повечето хора проблемът не възниква в тази форма, защото техните животи вече са разцепени, те са истински живи само в почивните си часове и между работата и политическите им ангажименти няма емоционална връзка. Нито пък от тях се изисква, в името на политическата лоялност, да се омаловажават като работници. От артиста, и особено от писателя, се иска точно това – всъщност това е единственото нещо, което политиците някога искат от него. Ако той откаже, то това не означава, че е осъден на бездействие. Една половина от него, която в определен смисъл е неговото цяло, може да действа също толкова решително, дори също толкова яростно, ако е необходимо, колкото и всички останали хора. Но неговите писания, доколкото те имат някаква стойност, винаги ще бъдат продукт на разумното „аз“, което стои настрана, регистрира нещата, които са извършени, и признава тяхната необходимост, но отказва да бъде измамено, що се отнася до истинската им природа.

1948

Източник

Джордж Оруел
Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.
Други статии от този автор
Посетители: 229

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Kirk SIMON писа Още
    Много ми импонира... преди 11 часа
  • Пенка Ангелова писа Още
    Анализът на Яни Милчаков... преди 19 часа
  • Gast писа Още
    Olaganustu Hal, мисля, че е... преди 21 часа
  • Gast писа Още
    Какво точно е... преди 4 дни
  • х. писа Още
    Никъде до сега не съм... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За архива: коментар, с... преди 6 дни
  • Пламен писа Още
    Никита Михалков, творец... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Когато избухва... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Съществува като идея със... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Добре е, че четеш... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чета снощи... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нареченото "народно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не знам дали в България... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сега, правя малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    След като не си... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Опитвам се с всички сили... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И каква точно е връзката... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златко, моето изложение... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ще се опитам да... преди 1 седмица
  • Малинов, Будапеща писа Още
    Г-н Енев е седнал върху... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    Путин не е по-лош нито от...
    преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има един единствен... преди 1 седмица
  • Йордан Антонов писа Още
    Силициевата долина.... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не се тръшкай толкова, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    От това, че дишаме...
    преди 2 седмици