1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Sartre

 

От редакцията: „Екзистенциализмът е хуманизъм“ е философски труд на Жан-Пол Сартр, публикуван през 1946 г., който се смята за изложение на философската му концепция – екзистенциализма.

 

Тук бих искал да защитя екзистенциализма от редица обвинения, отправени срещу него.

На първо място обвинението е, че екзистенциализмът призовава към потъване в квиетизма[1] на отчаянието: Защото, ако всеки път към решение е преграден, човек би трябвало да смята всяко действие в този свят за напълно неефективно и накрая би стигнал до съзерцателна философия. Освен това, тъй като съзерцанието е лукс, това би било само още една буржоазна философия. Това са най-вече обвиненията от страна на комунистите.

От друга страна, сме обвинявани, че подчертаваме човешката низост, че показваме навсякъде гнусното, тъмното, лепкавото и че пренебрегваме много от приятното и красивото, че се отвръщаме от светлата страна на човешката природа. Например една католическа критичка, г-жа Мерсие, ни обвини, че сме забравили детската усмивка. Те и други ни упрекват, че забравяме за солидарността на хората, че гледаме на човека като на изолирано същество; и това е така, защото изхождаме, както казват комунистите, от чистата субективност, от картезианското „аз мисля“, което е моментът, в който самотният човек достига до себе си; позиция, от която е невъзможно да се възстанови солидарността с другите хора, които съществуват извън „аз“-а и които не могат да бъдат достигнати чрез cogito.

От християнска страна сме упреквани като хора, които отричат реалността и сериозността на човешките дела. Защото след като пренебрегваме Божиите заповеди и всички ценности, предписани като вечни, не ни остава нищо друго освен произвол. Всеки може да прави това, което му харесва, и от такава гледна точка ще бъде неспособен да осъди нито гледната точка, нито действието на някой друг.

Именно на тези различни обвинения ще се опитам да отговоря днес; ето защо озаглавих това кратко изложение „Екзистенциализмът е хуманизъм“. Мнозина може би ще се изненадат от споменаването на хуманизма в тази връзка, но ще се опитаме да видим в какъв смисъл го разбираме. Във всеки случай можем да започнем с това, че екзистенциализмът, в нашия смисъл на думата, е учение, което наистина прави човешкия живот възможен; учение, което също така утвърждава, че всяка истина и всяко действие предполагат както среда, така и човешка субективност.

Основното обвинение, с което се сблъскваме, е, както знаем, че обръщаме особено внимание на лошите страни на човешкия живот. Наскоро ми разказаха за една дама, която след груб израз заявила като извинение: „Мисля, че се превръщам в екзистенциалист“. Както изглежда, екзистенциализмът се оприличава на непристойността, а екзистенциалистите са обявени за „натуралисти“. Но ако наистина сме натуралисти, изключително изненадващо е, че можем да бъдем плашещи и шокиращи в много по-голяма степен от натурализма в собствения му смисъл. Онези, които понасят най-спокойно романите на Зола като например „Земя“, се отвращават, когато четат екзистенциалистки роман; онези, които се позовават на народната мъдрост, която е много песимистична, ни намират за пълни песимисти. И все пак, какво може да бъде по-разочароващо от поговорки като „Любовта към ближния започва със самия себе си“ или „Насърчавай мошеника и той ще те съди, поваляй го и той ще ти отдаде почит“? Всички знаем колко много общоприети поговорки могат да бъдат цитирани в тази насока и всички те означават почти едно и също – че не трябва да се противопоставяме на властта; че не трябва да се борим срещу превъзхождащата ни сила; не трябва да се месим в дела, които са над собственото ни място. Или че всяко действие, което не е в съответствие с някаква традиция, е просто романтизъм; или че всяко начинание, което не е подкрепено от доказан опит, е обречено на неуспех; и че, тъй като опитът е показал, че хората са неизменно склонни към зло, трябва да има твърди правила, които да ги ограничават, в противен случай ще имаме анархия. Хората обаче са тези, които вечно повтарят тези мрачни поговорки и винаги, когато им се разкаже за някое повече или по-малко отблъскващо действие, казват: „Колко човешко!“ – точно тези хора, които винаги наблягат на реализма, се оплакват, че екзистенциализмът е твърде мрачен поглед върху нещата. Всъщност техните прекомерни протести ме карат да подозирам, че това, което ги дразни, не е толкова нашият песимизъм, а, което е много по-вероятно, нашият оптимизъм. Защото в основата си това, което е тревожно в учението, което ще се опитам да ви обясня, е – нали? – че то изправя човека пред възможността за избор. За да се уверим в това, нека разгледаме целия въпрос на строго философско ниво. И така, какво представлява екзистенциализмът?

На повечето хора, които използват тази дума, би било много трудно да я обяснят, защото в днешно време, когато това стана модерно, и музиканти, и художници започнаха да се наричат екзистенциалисти. Един от летописците в The Klart също се подписва като „екзистенциалист“. Думата има толкова широко и пространно значение, че вече не означава нищо. Изглежда, че в отсъствието на авангардна доктрина като сюрреализма хората, жадни за усещания и скандали, се обръщат към философията на екзистенциализма, която междувременно не може да им помогне. В крайна сметка това е изключително строга доктрина, още по-малко пък такава, която се стреми към скандална слава и е предназначена предимно за специалисти и философи. Въпреки това той може лесно да бъде определен.

Въпросът обаче се усложнява донякъде от факта, че съществуват два вида екзистенциалисти: първо, християнските екзистенциалисти, към които причислявам Ясперс[2] и католика Габриел Марсел[3]; и, второ, атеистичните екзистенциалисти, към които принадлежат Хайдегер[4] и френските екзистенциалисти[5], включително и аз. Общото между тях е само убеждението, че съществуването предхожда същността, или, ако искате, че трябва да се изхожда от субекта. Но как всъщност трябва да се разбира това?

Да вземем за пример някакъв предмет, изработен от човешка ръка, да речем книга или нож за рязане на хартия. Той е изработен от занаятчия, който при изработването му се е ръководил от определена концепция, а именно концепцията за ножа, както и от предварително известна техника, която се подразбира от тази концепция и всъщност е рецепта за изработка. По този начин ножът е предмет, който, от една страна, се произвежда по определен начин, а от друга – носи определена полза. Невъзможно е да си представим човек, който би направил този нож, без да знае за какво служи. Следователно можем да кажем, че същността на ножа, т.е. съвкупността от техники и качества, които правят възможно изработването и определянето му, предхожда неговото съществуване. И това обуславя съществуването тук, пред мен, на даден нож или на дадена книга. В този случай имаме работа с техническа представа за света, според която създаването предхожда съществуването.

Когато си представяме бог създател, той най-често е оприличаван на занаятчия от по-висш порядък. Каквато и доктрина да приемем – дали Декарт или Лайбниц – навсякъде се приема, че волята повече или по-малко следва разбирането или поне го придружава и че бог, когато твори, има отлична представа какво точно създава. Така понятието „човек“ в божествения ум е аналогично на понятието „нож“ в ума на занаятчията. И Бог създава човека според техниката и дизайна, както занаятчията прави нож според определението си и техниката на производство. По същия начин индивидът осъзнава някаква концепция, съдържаща се в божествения разум.

През XVIII в. атеизмът на философите елиминира понятието за бог, но не и идеята, че същността предхожда съществуването. Тази идея се среща навсякъде при Дидро, Волтер и дори при Кант. Човекът притежава един вид човешка природа. Тази човешка природа, която е „човешко“ понятие, присъства във всички човешки същества. Това означава, че всяко отделно човешко същество е само частен случай на общото понятие „човек“. При Кант тази универсалност стига дотам, че дивият човек от гората, човекът в естествено състояние и буржоата се съдържат в едно и също определение и притежават едни и същи основни качества. Следователно и тук същността на човека предхожда неговото историческо съществуване, което откриваме в природата.

Атеистичният екзистенциализъм, чийто представител съм аз, е по-последователен. Той учи, че дори да няма Бог, има поне едно същество, чието съществуване предхожда същността, същество, което съществува преди всяко понятие да го определи, и това същество е човекът, или, по думите на Хайдегер, човешката реалност. Какво означава „съществуването предхожда същността“? Това означава, че човекът първо съществува, среща се, появява се в света и едва след това се определя.

Какво имаме предвид, като казваме, че съществуването предхожда същността? Искаме да кажем, че човекът първо съществува, среща себе си, изплува в света – и се определя след това. Ако човекът, както го вижда екзистенциалистът, не може да бъде определен, то е защото по начало той е нищо. Човек става човек едва впоследствие, и то такъв, какъвто сам се направи. Така че няма природа на човека, както няма и Бог, който го е замислил. Човекът просто съществува и е не само това, за което се представя, но и това, което иска да бъде. И тъй като си представя себе си след като е започнал да съществува и проявява воля след този импулс за съществуване, той е само онова, което прави от себе си. Това е първият принцип на екзистенциализма. Това е така наречената субективност, за която ни упрекват. Но какво искаме да кажем с това, освен че човекът има повече достойнство от камъка или масата? Защото имаме предвид, че човекът първо съществува, че той е същество, което се стреми към бъдещето и което съзнава, че се проектира в бъдещето. Човекът е преди всичко проект, който се преживява субективно, а не мъх, не плесен или карфиол. Преди тази проекция на Аз-а не съществува нищо; дори в рая на интелигентността: човекът ще постигне съществуване едва когато е това, което цели да бъде. Но не както го е пожелал. Защото онова, което обикновено разбираме под желание или воля, е съзнателно решение, взето – много по-често – след като сме се превърнали в това, което сме. Може да искам да се присъединя към някоя партия, да напиша книга или да се оженя – но в такъв случай това, което обикновено се нарича моя воля, вероятно е проява на предишно и по-спонтанно решение. Ако обаче е вярно, че съществуването предхожда същността, човек е отговорен за това, което е. Така първият ефект от екзистенциализма е, че той поставя всеки човек във владение на себе си такъв, какъвто е, и поставя цялата отговорност за неговото съществуване изцяло върху собствените му рамене.

Но когато казваме, че човекът е отговорен, това не означава, че той е отговорен само за своята индивидуалност. Той е отговорен за всички човешки същества. Думата „субективизъм“ има две значения и нашите опоненти се възползват от тази двусмисленост. Субективизмът означава, от една страна, че индивидуалният субект се самоизбира, а от друга, че индивидът не може да излезе извън рамките на човешката субективност. Именно вторият смисъл е дълбокият смисъл на екзистенциализма. Когато казваме, че индивидът избира себе си, имаме предвид, че всеки от нас избира себе си, но по този начин казваме също, че избирайки себе си, ние избираме всички хора. Всъщност няма нито едно наше действие, което, създавайки човека, който бихме искали да бъдем, да не създава същевременно образа на човека [изобщо] – такъв, какъвто смятаме, че той трябва да бъде. Да изберем себе си по един или друг начин означава едновременно да утвърдим стойността на това, което избираме, тъй като по никакъв начин не можем да изберем злото. Това, което избираме, винаги е добро. Но нищо не може да бъде добро за нас, ако не е добро за всички. Ако, от друга страна, съществуването предхожда същността и ако искаме да съществуваме, като същевременно създаваме своя образ, тогава този образ е от значение за цялата ни епоха. Ето защо нашата отговорност е много по-голяма, отколкото си мислим, защото обхваща цялото човечество. Ако аз, например, съм работник и реша да се присъединя към християнски профсъюз, а не да бъда комунист, ако с това членство искам да покажа, че примирението със съдбата е най-подходящото решение за човека, че царството на човека не е на земята, това не е само мое дело: аз искам да бъда примирен за всички и следователно моята постъпка засяга цялото човечество. Или, ако вземем по-личен случай, реша да се оженя и да имам деца, макар че това решение произтича просто от моето положение, от моята страст или желание, по този начин аз ангажирам не само себе си, но и цялото човечество с практикуването на моногамията. Ето защо аз съм отговорен за себе си и за всички – и създавам определен образ на човека, който избирам; избирайки себе си, аз избирам и човека като цяло.

Това ни позволява да разберем какво се крие зад думи като „тревога“, „изоставяне“, „отчаяние“. Както ще видите, зад тях се крие изключително прост смисъл. Първо, какво се разбира под тревога. Екзистенциалистът с готовност ще заяви, че човекът е тревога. А това означава, че човек, който се осмелява да направи нещо и осъзнава, че избира не само собственото си същество, но и че е законодател, избиращ едновременно цялото човечество, не може да избегне чувството за пълна и дълбока отговорност. Вярно е, че мнозина не осъзнават тревогата си, но ние смятаме, че тези хора крият това чувство, бягат от него. Разбира се, много хора смятат, че в това, което правят, не ангажират никого, освен себе си, с нищо: и ако ги попитате: „Какво би станало, ако всички постъпваха така?“, те свиват рамене и отговарят: „Не всички постъпват така.“ Но в действителност човек винаги трябва да се пита какво би станало, ако всички постъпваха така, както той постъпва; нито пък може да избяга от тази тревожна мисъл, освен чрез един вид гузна съвест [mauvaise foi].

Несъмнено много хора смятат, че действията им засягат само тях самите, и когато им кажете: „Ами ако всички правеха така?“, те свиват рамене и казват: „Не всички правят така“. Но истината е, че винаги трябва да си задаваме въпроса „какво би станало, ако всички направят това?“, и да се избяга от тази тревожна мисъл е възможно само чрез живот в гузна съвест. Човекът, който лъже, оправдавайки се, че „Не всички постъпват така“, живее с гузна съвест, защото фактът на лъжата означава, че на лъжата се придава статут на универсална ценност. Безпокойството е налице, дори и да е скрито. Това е тревогата, която Киркегор[6] нарича тревога на Авраам. Знаете тази история. Ангелът заповядва на Авраам да принесе сина си в жертва и послушанието е задължително, ако наистина се е явил ангел и е казал: „Ти, Аврааме, ще принесеш в жертва сина си.“. Но всеки има право да се запита: Наистина ли това е ангел и наистина ли аз съм Авраам? Къде е доказателството? Една луда жена имала халюцинации: с нея говорели по телефона и ѝ давали нареждания. На въпроса на лекаря „Кой ви говори?“ – тя отговорила: „Той казва, че е Бог.“ Но какво е доказателството, че това е Бог? Ако ми се яви ангел, как ще разбера, че наистина е ангел? А ако чувам гласове, какво ще докаже, че те идват от небето, а не от ада или от подсъзнанието, че не са следствие от патологично състояние? Какво ще докаже, че те са адресирани до мен? Наистина ли трябва да налагам на човечеството моята представа за човека и моя избор? Никога няма да имам доказателство, няма да ми бъде даден знак, за да съм сигурен в това. Ако чуя глас, аз решавам дали това е гласът на ангел. Ако аз смятам дадено действие за добро, тогава аз, а не някой друг, решавам, че това действие е добро, а не зло. Не е нужно да бъда Авраам, но въпреки това на всяка крачка съм принуден да върша дела, които служат за пример на другите. Всичко се случва с всеки човек така, сякаш целият човешки род е вперил поглед в това, което той прави, и регулира поведението си по съответния начин. Затова всеки човек трябва да си каже: имам ли наистина право да действам така, че човечеството да взема пример от моите дела? Ако не го каже, това означава, че крие тревогите си. Тук не става дума за чувството, което води до квиетизъм, до бездействие. Това е тревога, позната на всеки, който е поел някаква отговорност. Когато например един военен командир поема отговорност, като заповядва атака и изпраща хора на смърт, това означава, че той е решен да го направи и всъщност взема решението сам. Разбира се, има заповеди отгоре, но те са твърде общи и изискват специфично тълкуване. Това тълкуване идва от него и от него зависи животът на десет, четиринадесет или двадесет души. Вземайки това решение, той не може да не изпитва известно безпокойство. Тази тревога е позната на всички лидери. Това обаче не им пречи да действат; напротив, то е условие за действие, тъй като предполага, че се разглеждат много различни възможности. И когато изберат една от тях, осъзнават, че тя има стойност именно защото е избрана. Тази тревога, която е описвана от екзистенциализма, се обяснява освен това с пряката отговорност за другите хора. Тя не е завеса, която ни отделя от действието, а част от самото действие.

Говорейки за „изоставяне“ (любимият израз на Хайдегер), ние имаме предвид само това, че няма Бог и че е необходимо да изведем последствията от неговото отсъствие до самия край. Екзистенциализмът се противопоставя на широко разпространения светски морал, който иска да се отърве от Бога на минимална цена. Когато около 1880 г. някои френски професори се опитват да разработят светски морал[7], те заявяват приблизително следното: „Бог е безполезна и скъпа хипотеза и ние я отхвърляме. Въпреки това, за да има морал, общество и културен свят, определени ценности трябва да се приемат сериозно и да се считат за съществуващи априори [по начало]. Необходимостта да бъдеш честен, да не лъжеш, да не биеш жена си, да имаш деца и т.н., трябва да бъде призната априори. Следователно е необходима малко повече работа, за да се докаже, че ценностите съществуват въпреки това, като дадености на мисловния свят [inscrites dans un ciel intelligible], дори и ако няма Бог. С други думи, нищо не се променя, ако няма Бог, и това е начинът на мислене на всичко, което се нарича радикализъм във Франция. Ще запазим същите норми на честност, напредък, човечност, само че богът ще се превърне в остаряла хипотеза, която тихо, от само себе си, ще отмре. Екзистенциалистите, от друга страна, са обезпокоени от липсата на бог, тъй като с него изчезва всяка възможност за намиране на каквито и да било ценности в мисловния свят. Не може да има повече добро априори, тъй като няма безкраен и съвършен разум, който да го мисли. И никъде не е записано, че доброто съществува, че човек трябва да бъде честен, че не трябва да лъже; и това е така, защото се на равнище, на което има само хора.

Достоевски пише, че „ако няма Бог, всичко е позволено“. Това е отправната точка на екзистенциализма[8]. Всъщност всичко е позволено, ако няма бог, така че човекът е изоставен, той няма на какво да разчита – нито в себе си, нито външно. Преди всичко, той няма никакво оправдание. Всъщност, ако съществуването предхожда същността, нищо не може да бъде обяснено чрез позоваване на веднъж завинаги дадена човешка природа. С други думи, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода.

От друга страна, ако няма Бог, ние нямаме морални ценности или предписания, които да оправдават действията ни. Така нито за себе си, нито пред себе си – в светлата сфера на ценностите – нямаме никакво оправдание или извинение. Ние сме сами и нямаме извинения. Ето какво имам предвид, когато казвам, че човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е създал сам, и същевременно свободен, защото веднъж пуснат в света, той е отговорен за всичко, което прави. Екзистенциалистът не вярва във всемогъществото на страстта. Той никога не би твърдял, че благородната страст е всепоглъщащ поток, който неумолимо тласка човека да върши определени неща и следователно може да служи като оправдание. Той вярва, че човек е отговорен за своите страсти. Екзистенциалистът също така няма да смята, че човек може да получи помощ на земята под формата на някакъв знак, даден му като пътеводител. Според него човек сам разгадава знаците, и то по начина, по който иска. Затова той смята, че човекът, без никаква подкрепа и помощ, е обречен всеки път да измисля човека. В една своя забележителна статия Понж[9] пише: „Човекът е бъдещето на човека“. И това е напълно правилно. Но е съвсем погрешно да го разбираме така, че бъдещето е предначертано отгоре и е известно на Бога, защото в такъв случай то вече не е бъдеще. Трябва да разбираме този израз в смисъл, че какъвто и да е човекът, пред него винаги има неизследвано бъдеще.

Но в настоящето човек е изоставен. За да изясня с пример какво означава изоставяне, ще се позова на историята на един от моите ученици, който дойде при мен при следните обстоятелства. Баща му се е скарал с майка му; освен това баща му бил склонен да сътрудничи на окупаторите. По-големият му брат бил убит по време на германската офанзива през 1940 г. И този млад мъж с донякъде примитивни, но благородни чувства искаше да отмъсти за това. Майката, много натъжена от полу-предателството на съпруга си и от смъртта на най-големия си син, виждала в него единствената си утеха. Младият мъж беше изправен пред избор: или да замине за Англия и да се присъедини към Свободните френски сили, или да остане близо до майка си и да ѝ помогне да живее. Добре съзнаваше, че майка му живее само за него и че неговото заминаване, а може би и смъртта му, ще я хвърлят в пълно отчаяние. Осъзнаваше също така, че конкретно и фактически всяко действие, което извършваше в полза на майка си, щеше да има сигурен ефект в смисъл, че щеше да ѝ помогне да живее, докато всичко, което правеше, за да отиде да се бие, щеше да бъде двусмислено действие, което можеше да изчезне като вода в пясък и да не послужи за нищо. Например на път за Англия, минавайки през Испания, може да заседне в испански лагер за неопределен период от време, може, пристигайки в Англия или в Алжир, да попадне в щабната канцелария. Следователно Следователно той се сблъсква с два много различни начина на действие: единият е конкретен, непосредствен, но насочен само към един индивид, а другият е действие, насочено към една безкрайно голяма цел, към един национален колектив, но именно поради тази причина е двусмислено – и може да бъде осуетено по пътя.

В същото време той се колебае между два типа морал. От една страна, морала на съчувствието, на личната лоялност, а от друга – морал, който е по-широк, но може би по-малко ефективен. Трябваше да избере между тези два морала. Какво би могло да му помогне? Християнско учение? Не. Християнското учение казва: бъди милостив, обичай ближния си, жертвай се за другите, избери най-трудния път и т.н. Но кой от тези пътища е по-труден? Кого трябва да обичаме като свой ближен: воина или майката? Как да донесем повече полза: да се борим заедно с другите – полза, която не е съвсем определена, или – съвсем определена полза – да помогнем на дадено същество да живее? Кой може да реши априори? Никой. Никакъв писмен морал не може да даде отговор. Кантовият морал казва: никога не гледай на другите хора като на средство, а само като на цел. Добре. Ако остана с майка си, ще гледам на нея като на цел, а не като на средство. Но по този начин рискувам да видя средства в хората, които се борят. И обратното, ако се присъединя към тези, които се борят, ще видя в тях целта, но по този начин рискувам да видя собствената си майка като средство.

Ако ценностите са несигурни и ако всички те са твърде общи за конкретния, разглеждан случай, не ни остава нищо друго, освен да се доверим на инстинктите си. Именно това се опитваше да направи младият мъж. Когато го срещнах, той каза: „По същество е важно чувството. Трябва да избера това, което наистина ме тласка в определена посока. Ако чувствам, че обичам майка си достатъчно, за да пожертвам всичко останало заради нея – желанието за отмъщение, желанието за действие, желанието за приключения, тогава ще остана с нея. Ако пък почувствам, че любовта към майка ми не е достатъчна, ще трябва да си тръгна.“ Но как се оценява силата на едно чувство? Стойността на чувството му към майка му се определяше именно от факта, че той стоеше до нея. Мога да кажа, че обичам определен приятел достатъчно, за да пожертвам за него такава или такава сума пари, но не мога да докажа това, ако не съм го направил. Мога да кажа: „Обичам майка си достатъчно, за да остана с нея“, ако действително съм останал с нея. Мога да преценя силата на тази обич само ако съм извършил действие, чрез което тя се определя и утвърждава. Но ако след това се позова на тази обич, за да оправдая действието си, се оказвам въвлечен в порочен кръг.

От друга страна, както добре е казал Андре Жид[10], чувството, което човек играе, и чувството, което изпитва, са почти неразличими. Да реша, че обичам майка си и да остана с нея, или да изиграя комедия, сякаш оставам заради майка си, е почти същото. С други думи, усещането се създава от действията, които предприемаме. Затова не мога да се обърна към чувствата, за да се ръководя от тях. А това означава, че не мога да търся в себе си истинското състояние, което би ме подтикнало да действам, нито мога да изисквам от който и да е морал да ми предписва как да действам. Въпреки това, можете да възразите, той все пак е потърсил съвет от учител. Факт е, че когато например отидете при някой свещеник за съвет, това означава, че сте избрали този свещеник и всъщност вече имате повече или по-малко ясна представа какво ще ви посъветва той. С други думи, изборът на съветник отново означава да вземете решение за нещо сами. Ето го и доказателството: ако сте християнин, ще кажете: „Посъветвайте се със свещеник“. Но има колаборационисти, има свещеници, които се съпротивляват, както и свещеници, които чакат да се обърне течението: кого ще изберете? Ако този младеж беше избрал свещеник от съпротивата или такъв от колаборацията, той щеше предварително да е взел решение за неговия съвет. Обръщайки се към мен, той знаеше отговора ми и аз имах само един отговор: Вие сте свободни, следователно избирайте, тоест измисляйте.

Никакъв универсален морал няма да ви каже какво да правите; в света няма знаци. Католиците ще отговорят: „Напротив, има!“. Да предположим, че е така, но дори и тогава от мен зависи да реша какво е тяхното значение. Докато бях в плен, се запознах с един забележителен мъж, йезуит, който влязъл в ордена по следния начин. В живота си е страдал много: баща му е починал, оставяйки семейството в бедност; живее със стипендия от църковно училище и постоянно му се внушава, че е приет там по милост; не е получил много от почестите, които децата толкова обичат. По-късно, на около 18-годишна възраст, той се провалил в любовта и накрая, на 22-годишна възраст, се провалил във военното обучение – факт, който сам по себе си е незначителен, но точно той бил капката, която преляла чашата. Следователно този млад мъж можел да се смята за пълен провал. Това било знак, но знак за какво? Приятелят ми можел да изпадне в скръб или отчаяние, но той го приел – много умно за него – като знак, че не е предназначен за светски успех и че за него са достъпни само постиженията на религията, тези на светостта и вярата. Затова той видял в това Божия пръст и се присъединил към ордена. Дали решението за значението на знака не е било взето от него съвсем самостоятелно? От тази поредица от неуспехи човек би могъл да си направи съвсем различен извод: например, че е по-добре да стане дърводелец или революционер. Следователно той е изцяло отговорен за тълкуването на знака. Именно това предполага „изоставянето“ – че ние сами решаваме своето битие. А с това изоставяне върви и тревогата.

Що се отнася до „отчаянието“, този термин има изключително просто значение. Това означава, че ще вземем предвид само това, което зависи от нашата воля, или сумата от вероятностите, които правят възможно нашето действие. Когато човек желае нещо, винаги има тези елементи на вероятност. Мога да разчитам, че някой приятел ще ми дойде на гости. Този приятел ще дойде с влак или трамвай. И това при условие, че влакът пристигне в уречения час и трамваят не дерайлира. Аз оставам в сферата на възможното, но на възможността трябва да се разчита само дотолкова, доколкото действието ни позволява съвкупността от възможности. Щом възможностите, които разглеждам, престанат да бъдат в строго съответствие с моите действия, аз трябва да престана да се интересувам от тях, защото никой бог или провидение не може да приспособи света и неговите възможности към моята воля. Всъщност, когато Декарт пише: „Победи себе си, а не света“,[11] той има предвид същото: да действаш без надежда.

Марксистите, с които разговарях, ми възразяваха: „Действията ви са ограничени, очевидно, от вашата смърт; но можете да разчитате на помощта на другите. Това означава да разчитате, първо, на това, което другите хора ще направят, за да ви помогнат другаде – в Китай, в Русия – и същевременно на това, което те ще направят по-късно, след вашата смърт, за да продължат вашите действия и да ги доведат до край, т.е. до революция. Дори трябва да разчитате на това, защото в противен случай нямате морално оправдание.“ На това аз отговарям, първо, че винаги ще разчитам на моите съратници в борбата, доколкото те са отдадени, както и аз, на определена, обща кауза; и в единството на партия или група, която мога повече или по-малко да контролирам – т.е. в която съм записан като боец и чиито движения във всеки момент са ми известни. В това отношение да разчитам на единството и волята на партията е точно както да разчитам, че влакът ще се движи навреме или че трамваят няма да дерайлира. Но аз не мога да разчитам на хора, които не познавам, не мога да основавам доверието си на човешката доброта или на интереса на човека към благото на обществото, като виждам, че човекът е свободен и че няма човешка природа, която да мога да приема за основополагаща. Не знам докъде ще доведе руската революция. Мога да ѝ се възхищавам и да я вземам за пример, доколкото днес е очевидно, че пролетариатът играе в Русия роля, която не е постигнал в никоя друга държава. Но не мога да твърдя, че това непременно ще доведе до триумф на пролетариата: Трябва да се огранича до това, което виждам. Не мога и да бъда сигурен, че след моята смърт съратниците ми ще поемат делото ми и ще го доведат до максимално съвършенство, тъй като тези хора са свободни личности и утре свободно ще решат какъв да бъде човекът. Утре, след моята смърт, някои хора могат да решат да установят фашизъм, а останалите могат да бъдат толкова страхливи или бездейни, че да им позволят да го направят. Ако това е така, фашизмът ще бъде истината за човека и толкова по-зле за нас. В действителност нещата ще бъдат такива, каквито хората са решили да бъдат.

Означава ли това, че трябва да се отдам на квиетизъм? Не, първо трябва да взема решение и след това да действам, като се ръководя от старата формула: „Не е необходимо да се надяваме, за да направим нещо.“ Това не означава и че не трябва да принадлежа към някоя партия, а само че трябва да съм без илюзии и да правя това, което мога. Например, ако се запитам: „Ще се превърне ли някога социалният идеал като такъв в реалност?“. Не мога да кажа, знам само, че каквото е по силите ми да го направя, ще го направя; освен това не мога да разчитам на нищо.

Квиетизмът е позицията на хората, които казват: другите могат да направят това, което аз не мога. Доктрината, която представям, е точно обратното на Учението, което представям пред вас, е точно обратното на това, тъй като то заявява, че няма друга реалност освен действието. Всъщност то отива още по-далеч и добавя: „Човекът не е нищо друго освен това, което цели, той съществува само дотолкова, доколкото осъзнава себе си, следователно той не е нищо друго освен съвкупността от действията си, нищо друго освен това, което е неговият живот.“ Ето защо можем да разберем защо някои хора се ужасяват от нашето учение. Защото мнозина разполагат само с един ресурс, който да ги поддържа в тяхното нещастие, и това е мисълта: „Обстоятелствата бяха срещу мен, бях достоен да бъда нещо много по-добро, отколкото съм бил. Признавам, че никога не съм имал голяма любов или голямо приятелство; но това е, защото не съм срещнал мъж или жена, които да са били достойни за това; ако не съм написал нито една много добра книга, то е, защото не съм имал свободното време да го направя; или, ако не съм имал деца, на които да се посветя, то е, защото не съм намерил човека, с когото бих могъл да живея. Така че в мен остава широк спектър от способности, наклонности и възможности, неизползвани, но напълно жизнеспособни, които ме даряват с достойнство, което никога не би могло да бъде изведено само от историята на моите действия.“ Но в действителност и за екзистенциалиста няма любов освен делата на любовта; няма потенциал на любовта освен този, който се проявява в обичането; няма гений освен този, който се изразява в произведенията на изкуството. Геният на Пруст са произведенията на Пруст Геният на Расин е поредицата от неговите трагедии и освен тях няма нищо друго. Защо трябва да приписваме на Расин способността да напише още една трагедия, ако не го е направил? Човек живее живота си, създава своя образ и извън него няма нищо. Разбира се, това може да се стори жестоко на онези, които не са успели в живота. Но от друга страна, трябва да накараме хората да разберат, че само реалността има значение, че мечтите, очакванията и надеждите ни позволяват да определим даден човек само като измамна мечта, като провалени надежди, като напразни очаквания, т.е. да го определим негативно, а не позитивно. Въпреки това, когато се казва: „Ти не си нищо друго освен живота си“, това не означава, че например един художник ще бъде оценяван само по творбите си; има хиляди други неща, които го определят. Всичко, което искаме да кажем, е, че човек не е нищо друго освен поредица от своите действия, че той е сумата, организацията, съвкупността от отношенията, от които се състоят тези действия.

В светлината на всичко казано нещото, в което ни упрекват, в крайна сметка не е нашият песимизъм, а суровостта на нашия оптимизъм. Ако хората осъждат художествените ни произведения, в които описваме герои, които са низки, слаби, страхливи, а понякога дори откровено зли, това не е само защото тези герои са низки, слаби, страхливи или зли. Да предположим, че подобно на Зола покажем, че поведението на тези герои се дължи на тяхната наследственост, на въздействието на околната среда върху тях или на определящи фактори – психични или органични. Хората щяха да се успокоят, щяха да кажат: „Виждате ли, такива сме, никой не може да направи нищо по въпроса“. Но екзистенциалистът, когато изобразява един страхливец, го показва като отговорен за своето малодушие. Той не е такъв поради страхливо сърце, бели дробове или мозък, не е станал такъв чрез физиологичния си организъм; той е такъв, защото сам се е превърнал в страхливец с действията си. Не съществува такова нещо като страхлив темперамент. Има нервни темпераменти; има така наречената „обедняла кръв“, а има и богати темпераменти. Но слабият човек не е непременно страхливец, тъй като страхливостта е следствие от отричане или отстъпване. Темпераментът все още не е действие. Страхливецът се определя от извършеното деяние. Това, което хората смътно усещат и което ги ужасява, е вината на самия страхливец за това, че е страхливец. Това, което хората биха предпочели, е да се родят или като страхливци, или като герои.

Един от главните упреци към книгата ми „Пътищата на свободата“[12] е формулиран така: „Но в края на краищата, след като тези хора са толкова долни, как можете да ги превърнете в герои?“ Това възражение е наистина доста комично, тъй като предполага, че хората се раждат герои, а в основата си такива хора биха искали да мислят точно това. Ако сте родени страхливци, можете да сте напълно доволни, не можете да направите нищо по въпроса и цял живот ще сте страхливци, каквото и да правите; а ако сте родени герои, отново можете да сте напълно доволни; цял живот ще сте герои, ще ядете и пиете геройски. Докато екзистенциалистът казва, че страхливецът сам се прави на страхливец, а героят се прави на герой; и че винаги има възможност страхливецът да се откаже от страхливостта, а героят да престане да бъде герой. Това, което има значение, е цялостната ангажираност, а не конкретният случай или конкретното действие, с което си ангажиран изцяло.

Мисля, че вече се справихме с известен брой от обвиненията към екзистенциализма. Както виждате, той не може да бъде разглеждан нито като философия на квиетизма, тъй като екзистенциализмът определя човека чрез неговите дела, нито като песимистично описание на човека: всъщност няма по-оптимистично учение, тъй като съдбата на човека се крие в самия него. Екзистенциализмът не се опитва да обезкуражи човека от действие, защото той му казва, че надеждата е само в неговите действия и че единственото, което дава възможност на човека да живее, е действието. Следователно в това отношение имаме работа с морал на действието и решителността. На това основание обаче ни упрекват, че ограничаваме човека в рамките на неговата индивидуална субективност. Но и тук сме разбрани погрешно.

Всъщност нашата отправна точка е субективността на индивида и тя е обусловена от причини от чисто философско естество. Не защото сме буржоазни, а защото искаме да имаме доктрина, основана на истината, а не на поредица от красиви теории, които успокояват, без да имат реална основа. В началната точка не може да има друга истина освен: „Аз мисля, следователно съществувам“. Това е абсолютната истина за съзнанието, което разбира себе си. Всяка теория, която отвежда човека отвъд този момент, в който той разбира себе си, е теория, която премахва истината, защото извън картезианското cogito всички обекти са само вероятни, а учението за вероятностите, което не почива на истината, се потапя в бездната на нищото. За да се определи вероятното, трябва да се притежава истинското. Преди да има каквато и да е истина, трябва да има абсолютна истина, а тя е проста, лесно постижима и достъпна за всеки; тя се състои в непосредственото усещане на човека за самия себе си.

Освен това нашата теория е единствената теория, която придава достойнство на човека, единствената теория, която не го превръща в обект. Материализмът води до разглеждане на хората, включително и на самия себе си, като предмети, т.е. като набор от определени реакции, които не се различават от набора от качества и явления, от които се състои една маса, един стол или един камък. Що се отнася до нас, именно ние искаме да създадем сферата на индивида като набор от ценности, различни от материалната сфера. Но субективността, схващана като истина, не е строго индивидуална субективност, защото, както показахме, в cogito човек открива не само себе си, но и другите. За разлика от философията на Декарт, за разлика от философията на Кант, чрез „аз мисля“ ние възприемаме себе си в лицето на друг и другият е толкова валиден за нас, колкото и ние самите. По този начин човекът, разбирайки себе си чрез cogito, открива непосредствено и всички останали, при това като условие за собственото си съществуване. Той осъзнава, че не може да бъде нищо (в смисъла на това, което се казва за един човек, че е остроумен, гневен или ревнив), ако другите не го признаят за такъв. За да разбера истината за себе си, трябва да премина през другия. Другият е незаменим за моето съществуване и също толкова необходим за всяко познание, което мога да имам за себе си. При тези условия интимното откриване на себе си е същевременно разкриване на другия като свобода, която се изправя срещу моята и която не може да мисли или да иска, без да го прави или за, или против мен. По този начин едновременно се оказваме в свят, който е, да кажем, свят на „интерсубективност“. Именно в този свят човекът трябва да реши какво е той и какво са другите.

Нещо повече, въпреки че е невъзможно във всеки човек да се открие универсална същност, която може да се нарече човешка природа, все пак съществува универсалност на човешките състояния. Неслучайно днешните мислители са много по-склонни да говорят за състоянието, отколкото за природата на човека. Под неговото състояние те разбират, с по-голяма или по-малка яснота, всички ограничения, които a priori определят фундаменталното положение на човека във вселената. Неговите исторически ситуации са променливи: човек може да се роди като роб в езическо общество, да бъде феодален барон или пролетарий. Но това, което никога не се променя, е необходимостта да бъдеш в света, да се трудиш и да умреш там. Тези ограничения не са нито субективни, нито обективни, или по-скоро в тях има както субективен, така и обективен аспект. Обективен, защото ги срещаме навсякъде и те са разпознаваеми навсякъде: и субективен, защото се преживяват и са нищо, ако човек не ги преживява – ако, тоест, не определя свободно себе си и своето съществуване спрямо тях. И колкото и разнообразни да са целите на човека, поне никоя от тях не ми е напълно чужда, тъй като всяка човешка цел се представя като опит или да надскочи тези ограничения, или да ги разшири, или да се отрече от тях, или да се приспособи към тях. Следователно всеки проект, независимо колко е индивидуален, има универсално значение. Всеки проект, независимо дали е на китаец, индиец или чернокож, може да бъде разбран от европееца. Той може да бъде разбран, което означава, че европеецът от 1945 г. може по същия начин да излезе от ситуацията, която е разбрал, и да стигне до нейните граници, което означава, че той може да пресъздаде в себе си проекта на китаеца, индиеца или африканеца. Всеки проект е универсален в смисъл, че е разбираем за всички. Това не означава, че даден проект определя човека веднъж завинаги, а само че може да бъде възпроизведен. Винаги има някакъв начин да се разбере идиотът, детето, примитивният човек или чужденецът, ако човек разполага с достатъчно информация. В този смисъл можем да говорим за универсалността на човека, която обаче не е дадена предварително, а постоянно се изгражда. Избирайки себе си, аз създавам универсалното. Аз го изграждам, разбирайки проекта на всяко друго човешко същество, независимо от епохата, към която принадлежи.

Тази абсолютност на избора не премахва относителността на всяка отделна епоха. Екзистенциализмът иска да покаже тази връзка между абсолютния характер на свободното действие, чрез което всеки човек реализира себе си, осъзнавайки в същото време определен тип човечност, действие, разбираемо за всяка епоха и всеки човек, и относителността на културата, която може да бъде резултат от този избор. Трябва да се отбележи едновременно относителността на картезианството и абсолютността на картезианската позиция. Ако искате, в този смисъл всеки от нас е абсолютно същество, когато диша, храни се, спи или действа по един или друг начин. Няма разлика между свободно битие, битие-проект, битие, което избира своята същност, и абсолютно битие. И няма разлика между абсолютното битие, локализирано във времето, т.е. разположено в историята, и универсално разбираемото битие.

Това обаче не отхвърля напълно обвинението в субективизъм, което се проявява в няколко други форми. Първо ни се казва: „Тогава няма никакво значение какво правите“. Това обвинение се формулира по различни начини.

Първо, обвиняват ни в анархия; второ, казват ни: „Не можете да съдите другите, защото нямате основание да предпочитате един проект пред друг.“ И накрая, може да ни кажат: „В твоя избор всичко е произволно, с едната ръка даваш това, което уж си получил с другата“. Тези три възражения не са твърде сериозни. На първо място, първото възражение – „можете да изберете всичко“ – е неточно. Изборът е възможен в определен смисъл, но е невъзможно да не избираме. Винаги мога да избирам, но трябва да знам, че дори и да не избирам нищо, все пак избирам. Винаги мога да избера, но трябва да знам, че ако не избера, това все пак е избор. Това, макар да изглежда чисто формално, е от голямо значение като ограничение на фантазията и капризите. Защото, когато се сблъскам с реална ситуация – че съм сексуално същество, способно да има връзка със същество от другия пол и способно да има деца – аз съм принуден да избера позиция, то във всеки случай аз съм отговорен за избора, който, задължавайки мен, същевременно задължава и цялото човечество. Дори ако никаква априорна ценност не определя избора ми, той пак няма нищо общо с каприза. И ако някои хора смятат, че това е същата теория на произволното действие като тази на Жид, това означава, че не виждат огромната разлика между екзистенциализма и учението на Жид. Жид не знае каква е ситуацията. За него действието е обусловено от каприз. За нас, напротив, човекът се намира в организирана ситуация, в която живее, и чрез своя избор кара цялото човечество да живее, и не може да не избира: или ще остане целомъдрен, или ще се ожени, но няма да има деца, или ще се ожени и ще има деца. Така или иначе, каквото и да направи, той носи пълната отговорност за решението. Разбира се, той не се позовава на предварително установени ценности, за да направи своя избор, но би било несправедливо да го обвиним в каприз. Моралният избор по-скоро може да се сравни със създаването на произведение на изкуството.

Но тук веднага трябва да се отклоня, за да поясня съвсем ясно, че ние не проповядваме естетически морал, тъй като нашите противници са достатъчно неискрени, за да ни упрекнат дори в това. Споменавам произведението на изкуството само за сравнение. И така, критикуван ли е някога художник, който рисува картина, за това, че не спазва априори установени правила? Казвали ли са му някога каква картина трябва да нарисува? Ясно е, че няма картина, която да е определена, преди да бъде нарисувана, че художникът живее чрез създаването на своето произведение и че картината, която трябва да бъде нарисувана, е картината, която той ще нарисува. Ясно е, че няма априорни естетически ценности, но има ценности, които ще се проявят по-късно – във връзката между отделните елементи на картината, във връзката между желанието за създаване и резултата. Никой не може да каже какво ще бъде рисуването утре. Картините могат да бъдат оценявани само когато вече са нарисувани. Какво общо има това с морала? Тук също се намираме в ситуация на творчество. Никога не говорим за произвола на едно произведение на изкуството. Когато обсъждаме едно платно на Пикасо, не казваме, че то е произволно. Добре знаем, че рисувайки, той създава себе си такъв, какъвто е, че цялостното му творчество е включено в живота му.

Същото важи и за морала. Общото между изкуството и морала е, че и в двата случая имаме творчество и изобретателност. Не можем да решим априори какво трябва да се направи. Мисля, че го показах достатъчно с примера на младежа, който дойде при мен за съвет и който можеше да се позове на всеки морал, кантиански или друг, без да намери в него никаква насока. Той трябваше да измисли свой собствен закон за себе си. Никога няма да кажем, че този човек – независимо дали решава да остане при майка си, приемайки чувствата, индивидуалните действия и конкретната благотворителност за основа на морала, или решава да замине за Англия, предпочитайки саможертвата – е направил произволен избор. Човек създава себе си. Той не е създаден изначално, той се създава сам, като избира морал, и натискът на обстоятелствата е такъв, че той не може да не избере някакъв конкретен морал. Определяме човека само по решението му да заеме позиция. Затова е безсмислено да ни упреквате, че правим произволен избор.

Второ, казва ни се, че не можем да съдим другите. не сте в състояние да съдите другите“. Това е вярно в един смисъл и невярно в друг. Вярно е в смисъл, че когато човек избере своята позиция и своя проект с пълна искреност и яснота, какъвто и да е този проект, той не може да предпочете друг. Вярно е също в смисъл, че ние не вярваме в прогреса. Прогресът е подобрение. Човекът, от друга страна, винаги е изправен пред променяща се ситуация и изборът винаги си остава избор в ситуацията. Моралният въпрос не се е променил нито за миг от времето, когато човек е трябвало да избира между привържениците и противниците на робството по време на войната между Севера и Юга, до днес, когато трябва да гласува за НРД[13] или за комунистите.

Но въпреки това е възможно да се съди, защото, както казах, човек избира с оглед на другите и пред лицето на другите избира себе си. На първо място е възможно да се прецени кой избор се основава на заблуда и кой – на истина (това може да не е ценностна, а логическа преценка). Възможно е да прецени като се каже, че даден човек изхожда от гузна съвест [qu'il est de mauvaise foi]. Ако сме определили ситуацията на човека като свободен избор, без извинения и без сигурности, тогава всеки човек, който се укрива зад оправданието на своите страсти или като измисля някаква детерминистична доктрина, е самоизмамник. Някой може да възрази: „Но защо да не избере себе си по нечестен начин?“ Отговарям, че няма да съдя от морална гледна точка, а просто ще определя гузната съвест като заблуда. Тук не може да се избегне преценката за истината. Гузната съвест очевидно е лъжа, тъй като тя отнема пълната свобода на действие. В същия смисъл можем да кажем, че един избор е направен с гузна съест, ако се твърди, че той е предшестван от някакви предварително съществуващи ценности. Противореча на самия себе си, ако едновременно искам да ги установя и твърдя, че ме обвързват. Ако някой ми каже: „Ами ако искам да живея с гузна съвест?“ – Аз ще отговоря: „Няма причина да не бъдеш, но заявявам, че си, докато строгата последователност е характерна само за честността.“

Освен това може да се направи морална преценка. Във всеки конкретен случай свободата не може да има друга цел освен самата себе си и ако човек веднъж е признал, че ценностите зависят от самия него, в това състояние на изоставеност той може да желае само едно нещо и това е свободата като основа на всички ценности. Това не означава, че той го желае абстрактно. То просто означава, че действията на хората, свободни от гузна съвест, имат за крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек, който се присъединява към комунистически или революционен профсъюз, има конкретни цели. Тези цели предполагат абстрактна воля за свобода. Но тази свобода е желана в конкретния случай. Ние желаем свобода заради самата свобода в конкретния случай. Но когато търсим свободата, откриваме, че тя зависи изцяло от свободата на другите и че свободата на другите зависи от нашата свобода.

Разбира се, свободата като определение за човека не зависи от другите, но щом започне да се действа, аз съм длъжен да желая заедно със своята свобода и свободата на другите, мога да приема своята свобода за цел само ако си поставям за цел и свободата на другите. Следователно, ако от гледна точка на пълната автентичност[14] съм признал, че човекът е същество, чието съществуване предхожда същността, и че той е свободно същество, което при никакви обстоятелства не може да не желае свободата си, в същото време осъзнавам, че той не може да не желае свободата на другите. Така, в името на тази воля за свобода, която е предпоставена от самата свобода, мога да формулирам присъда за онези, които се опитват да скрият от себе си пълната безпричинност на своето съществуване и пълната си свобода. Някои, които крият пълната си свобода от самите себе си с дух на сериозност или като се позовават на детерминизъм, ще нарека страхливци. Другите, които се опитват да докажат, че съществуването им е необходимо, въпреки че дори появата на човека на земята е случайност, ще нарека негодници. Но за страхливците или негодниците може да се съди само по отношение на строгата автентичност. Ето защо, въпреки че съдържанието на морала е различно, определена форма на този морал е универсална. Кант заявява, че свободата желае себе си и свободата на другите. Съгласен съм. Но той смята, че формалното и универсалното са достатъчни, за да съставят морала[15]. От друга страна, ние смятаме, че твърде абстрактните принципи не могат да определят действието. Разгледайте отново примера с онзи мой студент. В името на какво, в името на каква велика морална максима би могъл, според вас, с пълно спокойствие да реши да напусне майка си или да остане с нея? Няма как да преценим това. Съдържанието винаги е конкретно и следователно непредсказуемо. Винаги има изобретение. Важно е само да знаем дали това изобретение се прави в името на свободата.

Нека разгледаме два конкретни примера. Ще видите до каква степен те са съгласувани помежду си и същевременно се различават. Да вземем например „Воденицата на река Флос“ [от Джордж Елиът]. В това произведение се срещаме с едно момиче на име Маги Тюливър, което е олицетворение на страстта и я осъзнава. Тя е влюбена в младия Стивън, който е сгоден за друго, незабележително момиче. Тази Маги Тюливър, вместо лекомислено да предпочете собственото си щастие, решава в името на човешката солидарност да се жертва и да се откаже от мъжа, когото обича. Напротив, Сансеверина в „Пармският манастир“, вярвайки, че страстта е истинската ценност на човека, заявява, че голямата любов си струва всички жертви, че тя трябва да бъде предпочетена пред баналната съпружеска любов, която ще обедини Стефан и глупачката, за която той ще се ожени. Тя ще избере да пожертва последното и да постигне щастието си. И както показва Стендал, в името на страстта тя би пожертвала и себе си, ако животът го изисква. Пред нас са два напълно противоположни морала. Но аз смятам, че те са равностойни, тъй като и в двата случая целта е свободата. И можете да си представите две нагласи, които са строго сходни по ефект: едно момиче, от примирение, предпочита да се откаже от една любов, а друго, от сексуален апетит, предпочита да пренебрегне предишните връзки на мъжа, когото обича. Тези две действия външно приличат на тези, които току-що описахме. Те обаче са напълно различни; отношението на Сансеверина е много по-близко до това на Маги Тюливър, отколкото до безразсъдната алчност.

Така че виждате, че второто обвинение е едновременно вярно и невярно. Човек може да избере всичко, когато става въпрос за свободата на вземане на решения.

Третото възражение се свежда до следното: „Получаваш с едната ръка това, което даваш с другата“, т.е. ценностите ви са по същество несериозни, защото сами ги избирате. На това ще отговоря с дълбоко съжаление, че е така, но ако аз съм премахнал Бог Отец, трябва да има някой, който да измисли ценностите. Трябва да приемем нещата такива, каквито са. И освен това да кажем, че измисляме ценности, означава ни повече, ни по-малко от това; че няма смисъл да живеем априори. Животът не е нищо, докато не бъде изживян; но той е ваш, за да го осмислите, и ценността му не е нищо друго освен смисълът, който вие изберете. Следователно можете да видите, че съществува възможност за създаване на човешка общност.

Критикуват ме, че се питам дали екзистенциализмът е хуманизъм. Казвали са ми: „В края на краищата, в „Гаденето“ написахте, че хуманистите грешат, подигравахте се с определен вид хуманизъм, защо сега се връщате към него?“[16] Всъщност думата „хуманизъм“ има две много различни значения. Хуманизмът може да се разбира като теория, която разглежда човешкото същество като цел и висша ценност. Този вид хуманизъм се среща при Кокто, например в разказа му „За 80 часа около света“, където един от героите, летейки със самолет над планините, възкликва: „Човекът е величествен!“ Това означава, че аз лично, който не съм участвал в създаването на самолетите, мога да се възползвам от тези изобретения и че аз лично – като човешко същество – мога да получа признание и чест за действията на другите. Това би означавало, че можем да съдим за даден човек по най-забележителните действия на определени хора. Подобен хуманизъм е абсурден, защото само куче или кон биха могли да дадат общо описание на човешко същество и да заявят, че то е величествено, което, между другото, те изобщо няма да направят, поне доколкото знам. Но не може да се допусне, че човек може да бъде съден от човек. Екзистенциализмът го освобождава от всякакви подобни преценки. Екзистенциалистът никога не разглежда човека като цел, защото той винаги е непълен. И не сме длъжни да мислим, че има човечност, която да бъде почитана по начина на Огюст Конт. Култът към човечеството води до затворения хуманизъм на Конт и – струва си да се каже – до фашизма[17]. Не се нуждаем от такъв вид хуманизъм.

Но хуманизмът може да се разбира и в друг смисъл. Човекът постоянно е извън себе си. Той съществува като човешко същество само благодарение на това, че проектира себе си и губи себе си външно. От друга страна, той може да съществува само като преследва трансцендентни цели. Тъй като по този начин човекът е себенадхвърлящ се и може да схваща обектите само във връзка със себенадхвърлянето си, той самият е сърцето и центърът на своята трансцендентност. Няма друг свят освен човешкия, света на човешката субективност. Тази връзка между конститутивната човешка трансцендентност (не в смисъл, че Бог е трансцендентен, а в смисъл на себенадминаване) и субективността – в смисъл, че човек не е затворен в себе си, а винаги присъства в човешкия свят – е това, което наричаме екзистенциален хуманизъм. Това е хуманизъм, защото напомняме на човека, че няма друг законодател освен него самия; че той самият, изоставен по този начин, трябва да решава сам за себе си; също така защото показваме, че не като се обръща назад към себе си, а винаги като търси отвъд себе си цел, която е цел на освобождението или на някаква конкретна реализация, човекът може да се осъзнае като истински човек.

От тези няколко разсъждения можете да видите, че няма нищо по-несправедливо от възраженията, повдигнати срещу нас. Екзистенциализмът не е нищо друго освен опит да се направят всички изводи от последователния атеизъм. Той изобщо не се опитва да доведе човека до отчаяние. Но ако наречем, както правят християните, всяко неверие отчаяние, то именно първоначалното отчаяние е неговата отправна точка. Екзистенциализмът не е вид атеизъм, който си прави труда да доказва, че Бог не съществува. Той по-скоро заявява, че дори Бог да съществуваше, това не би имало никакво значение от неговата гледна точка. Не че вярваме, че Бог съществува, но смятаме, че истинският проблем не е този за Неговото съществуване; това, от което се нуждае човек, е да намери отново себе си и да разбере, че нищо не може да го спаси от самия него, дори валидно доказателство за съществуването на Бог. В този смисъл екзистенциализмът е оптимистичен. Той е учение за действието и само чрез самозаблуда, чрез ограничаване на собственото си отчаяние с нашето, християните могат да ни определят като хора без надежда.

1946

 

[1] Квиетизмът е мистично-аскетично движение в католицизма от XVI и XVIII век. Една от характерните черти на квиетизма е акцентът върху неактивното, „приемащо“ състояние на душата в мистичното единение с Бога. Бел. Пр.

[2] Карл Ясперс (1883-1969) е немски философ екзистенциалист. Започва научната и образователната си дейност като психиатър и е автор на „Обща психопатология“ (първо издание 1913 г.). През 20-те и 30-те години на ХХ век той създава своя версия на екзистенциалната философия. За Ясперс да се философства не означава да се създава система, а да се осветлява положението на човека в света. В „граничните ситуации“ (болест, страдание, вина, смърт) се разкрива ограничеността на човека, но в същото време и връзката му със съществуването. Основните категории във философията на Ясперс са свобода, историчност, комуникация. Поставено в света на историческото ставане, съществуването е абсолютно свободно; човек избира, „създава себе си“ независимо от всякаква външна детерминация.

[3] Габриел Оноре Марсел (1889-1973) е френски философ и драматург, представител на „християнския екзистенциализъм“ или „християнския редукционизъм“, както започва да нарича учението си, след като екзистенциализмът е осъден в папска енциклика от 1950 г. Марсел се фокусира върху теми като конкретността на човешкото съществуване, диалога с другия и контраста между двете основни сфери: да бъдеш и да имаш. Критикувайки Сартр и други атеисти-екзистенциалисти, Марсел пише за надеждата и срещата на човека с Бога във вярата.

[4] Мартин Хайдегер (1889-1976) е немски философ екзистенциалист. В трактата си „Битие и време“ (1927) той поставя централния за всички свои по-късни работи въпрос за смисъла на битието. В първия период от творчеството си той се опитва да реши този въпрос чрез феноменологично разглеждане на човешкото съществуване („тук-битието“), тъй като само битието му се „разкрива“. Хайдегер вижда онтологичната основа на човешкото съществуване във времевата ограниченост, в крайността на човека, в неговата „изоставеност“ в света. Затова времето се превръща в най-съществената характеристика на битието. Трите модалности на времето (минало, настояще и бъдеще) формират трите структурни елемента на съществуването като „грижа“. Човекът съществува истински само ако бъдещият модус е доминиращ, ако човекът активно избира себе си, надхвърля собствените си граници. Преобладаването на настоящето води до разтваряне в света на всекидневието, на безличието. Тъй като човекът е краен, истинското съществуване е битие-към-смърт: отворен към битието, човекът се сблъсква с „нищото“. В средата на 30-те години в творчеството на Хайдегер настъпва обрат, той се отказва от екзистенциално-персоналистичното разглеждане на битието и се появява учение за езика като „дом на битието“. Хайдегер критикува цялата европейска философска традиция, смятайки, че от Платон и Аристотел насам тя е прогресивно „забравяне на битието“. Той отхвърля екзистенциализма като метафизична и субективистка доктрина и полемизира със Сартр (Писмо за хуманизма).

[5] Френските атеисти-екзистенциалисти, за които пише Сартр, са А. Малро, А. Камю, М. Мерло-Понти, учениците и последователите на Сартр (С. дьо Бовоар и др.), които се групират около списание „Le Temps Modernes“.

[6] Сьорен Киркегор (1813-1855) е датски философ, теолог и писател. Той е родоначалник на европейския екзистенциализъм. Критикувайки Хегел за разтварянето на човешката индивидуалност в историята на световния дух, Киркегор противопоставя обективната диалектика на Хегел на неговата субективна диалектика. Целта му е да разбере съществуването в неговата конкретност. В житейския път на човека Киркегор разграничава три етапа – естетически, етически и религиозен. Ирационалният „скок“ е необходим за прехода от етичния към религиозния етап. Той разбира религиозната вяра като парадоксално, нелогично преживяване както на уникалността на собственото съществуване, така и на необятността на Бога, на пълната свобода на човека да избира себе си и на абсолюта, пред който индивидът изпитва „страх и трепет“. Киркегор критикува остро либералното протестантско богословие и по този начин оказва значително влияние върху редица направления на съвременната богословска мисъл.

[7] Става дума за университетската философия в контекста на конфликта между Третата република и Католическата църква. След свалянето на маршал Макмахон (1879 г.) е провъзгласена „светска, демократична и парламентарна република“. Въпреки че окончателното отделяне на църквата от държавата става едва през 1905 г., през 80-те години на ХХ век се наблюдава конфронтация между републиката и Католическата църква, особено във връзка с реформата на образователната система. При тези условия университетската философия, макар и да остава идеалистична и дори спиритуалистична, противопоставя светския морал на църковното учение, а автономната морална личност – на божественото откровение. От гледна точка на Сартр няма фундаментална разлика между религиозния морал и светския буржоазен морал: социалните норми, етичните предписания и идеали и в двата случая са наложени на човека отвън, само че на мястото на Бога буржоазията е поставила изгоден за нея социален ред.

[8] Думите принадлежат на героя на романа „Братя Карамазови“ Иван Карамазов, а не на самия Достоевски, който е отявлен противник на етическия релативизъм и нихилизма, подлагайки ги на остра критика от гледна точка на религиозния светоглед. На Запад Достоевски често е определян като предшественик на екзистенциализма, тъй като много от романите му („Записки от подземието“, „Бесове“, „Братя Карамазови“ и др.) поставят същите проблеми като тези в екзистенциалната философия. От особено значение за представителите на френския атеистичен екзистенциализъм са преценките и съдбите на герои от романите на Достоевски като Кирилов, Ставрогин и Иван Карамазов.

[9] Франсис Понж (роден през 1899 г.) е френски поет, чието творчество се характеризира с желанието да отговори на „предизвикателството, което ни отправят нещата“, да пречисти езика на поезията от условностите, от личните преживявания на съзерцателния поет. Светът около нас трябва да бъде възприеман като нов, за първи път, сякаш нещата могат да се открият сами, без намесата на човешкото съзнание, независимо от културните умения, нагласи, навици, натрупани от човечеството. Сартр вижда в поезията на Понж духовна връзка с екзистенциалистката философия, като има предвид собственото си разделение между „битието-за-себе-си“, което се отъждествява с „нищото“, с „дупката в битието“ на съзнанието, и „битието-в-себе-си“, което е светът на нещата, към който принадлежат и всички сетивно възприемани качества.

[10] Андре Жид (1869-1951) – френски писател, носител на Нобелова награда (1947). Той възхвалява индивидуалистичното бунтарство и в редица свои романи се изявява като непримирим критик на буржоазната цивилизация. Убеден, че няма Бог, той смята, че целта на човека е да намери Бога.

[11] Едно от моралните правила на Декарт е: „Третото ми правило е да се опитвам винаги да побеждавам себе си, а не съдбата, да променям собствените си желания, а не реда на света, и изобщо да свикна с мисълта, че няма нищо, което да е изцяло в наша власт, освен нашите мисли, така че когато сме направили всичко, което можем по отношение на външните неща, всичко, което не сме успели, е невъзможно“

[12] „Пътищата на свободата“ (1945-1949) е незавършената тетралогия на Сартр – романите „Векът на разума“, „Отлагане“, „Смърт в душата“. Откъси от незавършения четвърти том са публикувани в списание „Модерни времан“ през 1949 г. Първите два романа дават представа за предвоенна Франция, а третият описва поражението през 1940 г. и началото на Съпротивата. Основните моменти от екзистенциалистката философия на Сартр, преди всичко учението му за свободата, автентичността и неавтентичността на човешкото съществуване, са въплътени в характера и действията на главните герои на тетралогията.

[13] Съкращение от названието на френската политическа партия Национално републиканско движение (Mouvement Républicain nationale). Основана е през ноември 1944 г. като умерена дясна партия с християндемократическа ориентация. Заедно с комунистите и социалистите тя участва в първото следвоенно правителство (1946-1947 г.). Една от основните партии в IV република. Губи влиянието си през втората половина на 50-те години. В резултат на разцепление част от партията се слива с голисткия Съюз на демократите за Петата република. Другата част, ръководена от Ж. Лекану, създава през 1966 г. Демократичния център, който е една от основните партии в Съюза за френска демокрация.

[14] Автентичността е автентичността на човешкото съществуване, противопоставяна от философите екзистенциалисти на „неавтентичността“, разбирана като подчинение на предварително заложени дефиниции, загуба на себе си, подчинение на „диктатурата на публичността“. Всички форми на социално съществуване и колективно действие са обявени за неавтентични. Според Сартр неавтентичният съществуващ човек е „недобросъвестен“; той има нечиста съвест, защото прехвърля отговорността за действията си върху природните или социално-историческите закони. Автентичността, от друга страна, означава свободно ставане, отричане на всяка настояща реалност, спонтанно излизане извън себе си, пълна отговорност за действията си.

[15] Етичното учение на Имануел Кант (1724-1804) е отправната точка на екзистенциалистката етика. Кант отделя етиката като наука за дължимото от каузалните събития във външния свят. Като „нещо в себе си“ човекът е надарен със свободна воля, а действията му са независими от всяка детерминация, характерна за света на явленията. Етиката на Кант е формална, т.е. постъпката се оценява независимо от материалните обстоятелства (желания, интереси, стремеж към изгода или любов към ближния). Една постъпка е морална, ако отговаря на категоричния императив: „Действай така, че максимумът на твоята воля да има същевременно силата на всеобщ закон.“ Това е универсалният закон на морала за всяко разумно същество. Според Сартр всеки човек се намира в уникална житейска ситуация, няма универсални закони на морала, изборът се прави на собствен риск. Сартр смята, че подчинението на всякакви правила извън човешкото същество е признак на неавтентично съществуване. Тази позиция обаче води до етически релативизъм, до „всичко е позволено“, и в Сартр могат да се открият положения, доближаващи неговата доктрина до тази на Кант. Според Кант е необходимо да се гледа на друго разумно същество не само като на средство, но и като на цел. Според Сартр, правейки свободен акт на избор, трябва да видим в свободата на друг човек целта сама по себе си, т.е. да изберем света такъв, какъвто бихме искали да го изберат всички останали хора. При Кант обаче универсалността се осигурява от постулатите за съществуването на свободна воля, безсмъртие, Бог, докато при Сартр тази позиция няма принципни основания.

[16] „Гаденето“ е първият роман на Сартр (1938 г.), в който са изложени основните постулати на екзистенциализма. Главният герой на романа, Антоан Рокантен, изпитва „гадене“, което се появява, когато съзнанието се сблъска с битието. Самото съзнание е прозрачно, докато битието е „плътно“, непроницаемо, неделимо. Но в резултат на тяхното взаимодействие се появява сферата на „вискозното“, „калта“, „тинята“ – т.е. човешкото ежедневие. Наред с разобличаването на задушаващата атмосфера на провинциалния град и буржоазните ценности, романът е критика на традиционния (християнски или социалистически) хуманизъм. Ако в „Гаденето“ хуманизмът като цяло е разглеждан като продукт на гузна съвест („mauvaise foi“), като лицемерие, през 40-те години истинският хуманизъм е обявен за екзистенциализъм. Оттук и препратката на Сартр към по-ранната му работа, в която въпросът за хуманизма е разгледан по различен начин.

[17] Огюст Конт (1798-1857) е френски философ, основател на позитивизма. В „Системата на позитивната политика“ той провъзгласява нова „религия на човечеството“, опитва се да създаде „култ към човека“, а последователите му дори създават съответна църковна организация. Въпреки че доктрината на Конт за „социалния ред“ е консервативна по своята същност, сравняването ѝ с фашизма трябва да бъде разглеждано с определена доза скептицизъм.

 

Pin It
Жан-Пол Сартр
Жан-Пол Сартр (1905-1980) е френски романист, драматург, философ, религиозен критик и публицист. Смятан е за пионер и основен представител на екзистенциализма, както и за водеща фигура сред френските интелектуалци на XX век.

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 10 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 11 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 4 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици