1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Tolstoy

 

„За граф Толстой винаги се казват две неща – пише известният руски критик Михайловски в едно забравено есе, публикувано в средата на 70-те години на XIX в., – „че е изключително добър белетрист и лош мислител. Това […] се е превърнало в своеобразна аксиома, която не се нуждае от доказване.“ Тази почти всеобща присъда властва буквално безспорно в продължение на около сто години, а опитът на Михайловски да я постави под въпрос си остава сравнително изолиран. Толстой отхвърли левия си съюзник като рутинен либерален хитрец и изразява учудване, че някой се интересува от него. Това е характерно, но несправедливо. Есето, което авторът му нарича „Дясната и лявата ръка на Лев Толстой“, е блестяща и убедителна защита на Толстой както на интелектуална, така и на морална основа, насочена главно срещу либералите и социалистите, които виждат в етичните доктрини на писателя, и по-специално в прославата на селяните и природния инстинкт, а също и в постоянното пренебрегване на научната култура, някакво извратено и изтънчено мракобесие, което дискредитирало либералната кауза и играело в полза на свещениците и реакционерите. Михайловски отхвърля тази гледна точка и в хода на дългия си и внимателен опит да отсее просветеното зърно от реакционната плява в мненията на Толстой, стига до заключението, че в схващанията на великия писател за човешката природа и за проблемите, пред които са изправени руската и западната цивилизация, има неразрешен и непризнат конфликт. Михайловски твърди, че Толстой не е бил „лош мислител“, а също толкова остър, ясен и убедителен анализатор на идеите, колкото и на инстинктите, характерите или действията. В усърдието си да подкрепи парадоксалната си теза –със сигурност парадоксална за времето, в което я е написал – Михайловски понякога отива твърде далеч; но все пак ми се струва, че по същество тя е правилна; или във всеки случай, по-скоро правилна, отколкото неправилна, и моите собствени забележки не са нищо повече от разширено обяснение към нея.

Мненията на Толстой винаги са субективни и могат да бъдат (както например в съчиненията му за Шекспир, Данте или Вагнер) безумно извратени. Но въпросите, на които той се опитва да отговори в най-дидактичните си есета, почти винаги са кардинални и принципни, те винаги са от първа ръка и в умишлено опростената и оголена форма, в която обикновено той ги представя, отиват далеч по-дълбоко от онези на по-уравновесените и „обективни“ мислители. Прякото виждане винаги е склонно да бъде тревожно. Толстой използва този дар докрай, за да разруши както собственото си спокойствие, така и онова на читателите си. Именно този навик да задава прекомерно прости, но фундаментални въпроси, на които самият той – поне през 60-те и 70-те години на XIX в. – не е имал отговор, му е донесъл репутацията на „нихилист“. И все пак той със сигурност не е имал желание да унищожава заради самото унищожение. Това, което е желаел повече от всичко друго на света, е било да узнае истината. Колко унищожителна може да бъде тази страст, показват други хора, които са избрали да прекрачат границите, определени от мъдростта на тяхното поколение: Макиавели, Паскал, Русо; авторът на Книгата на Йов. Подобно на тях Толстой не може да се впише в нито едно от обществените движения на своята или на която и да е друга епоха. Единственото общество, към което той принадлежи, е подривното общество на хората, задаващи въпроси, на които не е даден и изглежда, че няма да бъде даден отговор – поне не и отговор, който те или онези, които ги разбират, ще започнат да приемат.

Що се отнася до положителните идеи на Толстой – а те са се променяли по-малко през дългия му живот, отколкото понякога се представя – те съвсем не са уникални. Имат нещо общо с френското просвещение от XVIII век и нещо с тези от XX век, но само малко с идеите на неговото собствено време. В Русия той не принадлежи към нито едно от големите идеологически течения, които разделят образованото мнение в тази страна по време на неговата младост. Не е бил радикален интелектуалец, обърнат към Запада, нито славянофил, т.е. човек, вярващ в християнската и националистическа монархия. Неговите възгледи се простират в различни направления. Подобно на радикалите, той винаги е осъждал политическите репресии, произвола и насилието, икономическата експлоатация и всичко, което създава и затвърждава неравенството между хората. Но останалата част от „западническия“ мироглед – сърцето на идеологията на интелигенцията – тоест огромното чувство за гражданска отговорност, вярата в естествените науки като врата към цялата истина, в социалните и политическите реформи, в демокрацията, материалния прогрес, секуларизма – тази прочута амалгама Толстой отхвърля още в началото на живота си. Той вярва в индивидуалната свобода и в прогреса, но в някакъв странен смисъл. Гледа с презрение на либералите и социалистите, и с още по-голяма омраза на десните партии на своето време. Най-близкото му родство, както често е отбелязвано, е с Русо; той харесва и се възхищава от възгледите на Русо повече от тези на всеки друг съвременен писател. Подобно на Русо, той отхвърля доктрината за първородния грях и вярва, че човек се ражда невинен и е погубен от собствените си лоши институции; особено от онова, което сред цивилизованите хора минава за образование. Подобно на Русо, той хвърля вината за този упадък главно върху интелектуалците – самозваните елити от експерти, изтънчени котерии, отдалечени от обикновеното човечество, откъснати от естествения живот. Тези хора са прокълнати, защото почти са изгубили най-ценното от всички човешки притежания, способността, с която се раждат всички хора – да виждат истината, неизменната, вечната истина, която само шарлатаните и софистите представят като променяща се в различните обстоятелства, времена и места – истината, която е напълно видима само за невинното око на онези, чиито сърца не са покварени – децата, селяните, онези, които не са заслепени от суета и гордост, простите, добрите. Образованието, както го разбира Западът, погубва невинността. Ето защо децата му се съпротивляват горчиво и инстинктивно; ето защо то трябва да бъде натъпкано в гърлата им и, като всяка принуда и насилие, осакатява жертвата, а понякога я унищожава непоправимо. Хората жадуват за истина по природа; затова истинското образование трябва да бъде от такъв вид, че децата и неизкушените, невежи хора да го възприемат с готовност и желание. Но за да разберат това и да открият как да прилагат това знание, образованите трябва да загърбят интелектуалната си надменност и да поставят ново начало. Те трябва да изчистят съзнанието си от теориите, от фалшивите, квазинаучни аналогии между света на хората и света на животните или на хората и неодушевените неща. Само тогава ще могат да възстановят личните си отношения с необразованите хора – отношения, които могат да бъдат постигнати само с човечност и любов.

В модерните времена изглежда това са видели само Русо и може би Дикенс. Със сигурност положението на хората никога няма да се подобри, докато от шията на народа – на обикновените хора, а също и на децата – не се отскубне както царската бюрокрация, така и „прогресистите“, както ги нарича Толстой, суетната и доктринерска интелигенция. Докато фанатичните теоретици са в основата на образованието, не можем да се надяваме на нищо. Дори и старомодният селски свещеник – така твърди Толстой в един от ранните си трактати – е бил по-малко вреден: той е знаел малко, бил е тромав, празен и глупав, но се е отнасял към учениците си като към хора, а не като към образци в лаборатория, както го правят учените. Правил е каквото е могъл. Често е бил корумпиран, невъздържан, несправедлив, но това са били човешки – „естествени“ – пороци и затова последиците от тях, за разлика от тези от машинно създадените съвременни преподаватели, не са нанасяли трайни поражения.

При такива идеи не е изненадващо, че Толстой е бил по-щастлив сред славянофилските реакционери. Той е отхвърлял идеите им, но поне му се е струвало, че те имат някакъв досег с действителността – земята, селяните, традиционния начин на живот. Те поне са вярвали във върховенството на духовните ценности и в безсмислието на опитите да се променят хората, като се променят по-повърхностните страни на живота им чрез политически или конституционни реформи. Но славянофилите вярват и в Православната църква, в уникалната историческа съдба на руския народ, в светостта на историята като богоустановен процес и следователно в оправданието на много абсурди, защото те са родни и древни, а следователно са оръдия в божествената тактика. Те живеят с християнска вяра във великото мистично тяло – едновременно общност и Църква – на поколението на вярващите, минали, настоящи и още неродени. Като интелект Толстой отхвърля това, като темперамент реагира твърде силно срещу него. Той е разбирал добре само дворяните и селяните, и то първите по-добре от вторите. Споделял е много от инстинктивните вярвания на своите селски съседи; подобно на тях е изпитвал естествена неприязън към всички форми на либерализъм на средната класа: буржоазията почти не се появява в романите му. Отношението му към парламентарната демокрация, правата на жените, всеобщото избирателно право, не се различава много от това на Кобет, Карлайл, Прудон или Д. Х. Лорънс. Той споделя дълбоко подозренията на славянофилите към всички научни и теоретични обобщения и това създава мост, който прави личните отношения с московските славянофили благоприятни за него. Но интелектът му не е в унисон с инстинктивните му убеждения. Като мислител той има дълбока връзка с френските философи от XVIII век. Подобно на тях той гледа на патриархалната руска държава и църква, които славянофилите защитават, като на организирани и лицемерни заговори. Подобно на великите мислители на Просвещението той търси ценности не в историята, нито в свещените мисии на нациите, културите или църквите, а в личния опит на отделния човек. Подобно на тях той вярва във вечните (а не в исторически развиващите се) истини и ценности, и отхвърля с две ръце романтичната представа за расата, нацията или културата като съзидателни фактори, а още повече Хегеловата концепция за историята като самореализация на самоусъвършенстващия се разум, въплътен в хора, движения или институции (идеи, които са оказали дълбоко влияние върху неговото поколение) – през целия си живот той гледа на това като на мътна метафизична безсмислица.

Този ясен, студен, безкомпромисен реализъм е съвсем ясен в записките, дневниците и писмата от ранния му живот. Спомените на онези, които са го познавали като момче или като студент в Казанския университет, подсилват това впечатление. Характерът му е дълбоко консервативен, с примеси на каприз и ирационалност, но умът му остава спокоен, логичен и непоколебим; той следва аргументите лесно и безстрашно до каквато и крайност да го водят – типично руско, а понякога и фатално съчетание на качества. Това, което не задоволява критичното му чувство, той отхвърля. Напуска Казанския университет, защото решава, че професорите са некомпетентни и се занимават с тривиални въпроси. Подобно на Хелвеций и неговите приятели от средата на XVIII век, Толстой осъжда теологията, историята, преподаването на мъртви езици – цялата класическа учебна програма – като сбор от данни и правила, които никой разумен човек не би желал да знае. Особено го дразни историята като систематичен опит да се отговори на несъществуващи въпроси, при което внимателно се пропускат всички истински проблеми: „Историята е като глух човек, който отговаря на въпроси, които никой не му задава“, обявява той на свой смаян състудент, докато двамата са затворени в университетския карцер [sic!] заради някаква дребна проява на неподчинение. Първото по-обширно изложение на пълната му „идеологическа“ позиция принадлежи на 60-те години на XIX в.: поводът за него е решението му да напише трактат за образованието. В този опит влага toj цялата си интелектуална сила и всичките си предразсъдъци.

През 1860 г. Толстой, тогава тридесет и две годишен, се намира в една от периодичните си морални кризи. Придобил е известна слава като писател: Критиката е оценила високо „Севастополски очерци“, „Детство, юношество и младост“, както и два или три по-кратки разказа. Намира се в приятелски отношения с някои от най-надарените от изключително талантливото поколение писатели в страната си – Тургенев, Некрасов, Гончаров, Панаев, Писемски, Фет. Писането му поразява всички със своята свежест, острота, удивителна описателна сила, както и с точността и оригиналността на образите. Стилът му понякога е критикуван като неудобен и дори варварски, но той безспорно е най-обещаващият от младите прозаици. Има бъдеще, но приятелите от литературните среди изпитват резерви към него. Посещава литературните салони, както десни, така и леви (политическите разделения винаги са съществували и са се изостряли в Петербург и Москва), но в нито един от тях не се чувства добре. Той е смел, изобретателен, независим, но не е „човек на литературата“, не се занимава основно с проблемите на литературата и писането, още по-малко на писателите; дошъл е от друг, по-малко интелектуален, по-аристократичен и по-примитивен свят. Толстой е роден дилетант, но това не е нещо ново: поезията на Пушкин и неговите съвременници, която няма равна на себе си в историята на руската литература, е създадена от гениални аматьори. Не произходът, а нескритото му безразличие към литературния живот като такъв – към навиците или проблемите на професионалните писатели, редактори, публицисти – кара приятелите му сред литераторите да се чувстват неловко в негово присъствие. Този светски, умен млад офицер може да бъде изключително приятен; любовта му към писането е истинска и много дълбока; но на литературни срещи той е презрителен, страшен и резервиран; не мечтае да отвори сърцето си в среда, посветена на интимното, безкрайно себеразкриване. Той е неразгадаем, презрителен, смущаващ, арогантен, малко плашещ. Вярно е, че вече не живее живота на аристократичен офицер. Дивите нощи, на които младите радикали гледат с омраза и презрение като характерни за разпуснатите навици на реакционната jeunesse dorèe [богаташка младеж], вече не го забавляват. Оженил се е и се е установил, влюбен е в жена си и за известно време се е превърнал в образцов (макар и понякога дразнещ) съпруг. Но не се старае да прикрие факта, че много повече уважава всички форми на реалния живот – било на свободните казаци в Кавказ, било на богатите млади гвардейски офицери в Москва с техните състезателни коне, балове и цигани – отколкото света на книгите, рецензиите, критиците, професорите, политическите дискусии и разговорите за идеали, мнения и литературни ценности. Освен това е самоуверен, свадлив и понякога неочаквано див; в резултат на това приятелите му литератори се отнасят към него с нервно уважение и в крайна сметка се отдръпват от него; или може би той ги е изоставил. Освен поета Фет, който сам е бил ексцентричен и дълбоко консервативен селски жител, Толстой няма близки сред писателите от своето поколение. Добре известен е разривът му с Тургенев. Още по-отдалечен е от другите литератори; харесва повече Некрасов, отколкото поезията му; но пък Некрасов е гениален редактор и се възхищава и насърчава Толстой още от времето на най-ранните му стъпки.

Преследва го усещането за контраста между живота и литературата. То го кара да се съмнява в собственото си призвание на писател. Подобно на други млади руснаци, родени в богатство, той изпитва угризения на съвестта поради ужасяващото положение на селяните. Размисълът или изобличението му се струват просто начини да се избегне действието. А той трябва да действа, трябва да започне от собственото си имение. Подобно на радикалите от XVIII в. той е убеден, че хората се раждат равни и стават неравни поради начина, по който са възпитани. Създава училище за момчетата от селото си и, недоволен от образователните теории, които тогава са на мода в Русия, решава да отиде в чужбина, за да изучи западните методи на теория и практика. Посещенията в Англия, Франция, Швейцария, Белгия и Германия му дават много, включително и заглавието на най-големия му роман. Но разговорите му с най-напредналите западни авторитети в областта на образованието, както и наблюдението на техните методи го убеждават, че в най-добрия случай те са безполезни, а в най-лошия – вредни за децата, върху които се прилагат. Не остава дълго в Англия и не обръща внимание на нейните „остарели“ училища. Във Франция установява, че обучението е почти изцяло механично – просто зубрене. На предварително подготвени въпроси, например списъци с дати, учениците отговарят компетентно, защото са ги научили наизуст. Но когато същите деца са попитани за същите факти от някакъв неочакван ъгъл, те често дават абсурдни отговори, които показват, че знанията им нямат никакво значение за тях. Ученикът, който отговаря, че убиецът на Анри ІV Френски е Юлий Цезар, му се струва типичен пример: момчето нито разбира, нито се интересува от фактите, които е натрупало; единственото, което е придобило, е механична памет.

Но истинската родина на теорията е Германия. Страниците, които Толстой посвещава на описанието на преподаването и учителите в Германия, съперничат и изпреварват прочутите страници от „Война и мир“, в които той жестоко се подиграва с възхитените специалисти в друга област – немските стратези, наети от руската армия, – които представя като гротескни и надути кукли.

В „Ясная поляна“, списание, което е печатал частно през 1861-2 г., Толстой разказва за посещенията си на Запад с образователна цел и като пример дава стряскащ (и изключително забавен) разказ за най-новите методи на преподаване на азбуката, използвани от специалист, обучен в една от най-модерните немски учителски семинарии. Той описва педантичния, безкрайно самодоволен учител, който влиза в стаята и с одобрение отбелязва, че децата са седнали на чиновете си, смачкани и послушни, в пълно мълчание, както предписват немските правила за поведение. „Той оглежда класа и вече знае какво трябва да разберат; знае това, знае от какво са изградени детските души и много други неща, на които го е научила семинарията“. Той е въоръжен с най-новия и най-прогресивен педагогически сборник, наречен Das Fischbuch. В него има картинка на риба.

„Какво е това, мили деца?“ „Риба“, отговаря най-умното. „Не.“ И той не се успокоява, докато някое дете не каже, че това, което вижда, не е риба, а книга. Това вече е по-добре. „А какво съдържат книгите?“ „Букви“, казва най-смелото момче. „Не, не“, казва тъжно учителят, „наистина трябва да помислиш какво казваш“. По това време децата вече са безнадеждно деморализирани: те нямат представа какво трябва да кажат. Малките имат обърканото и напълно правилно усещане, че учителят иска да кажат нещо неразбираемо – че рибата не е риба – че каквото и той да иска, то е нещо, за което те никога няма да се сетят. Мислите им започват да се отклоняват. Те се чудят (това е много толстоистко) защо учителят носи очила, защо гледа през тях, вместо да ги свали, и т.н. Учителят ги подтиква да се съсредоточат, тормози ги и ги измъчва, докато успее да ги накара да кажат, че това, което виждат, не е риба, а картинка, а след още повече мъчения – че картинката представлява риба. Ако той иска да им каже това, не е ли по-лесно, пита Толстой, да ги накара да научат тази дълбока мъдрост наизуст, вместо да ги измъчва с метода Fischbuch, който далеч не ги кара да мислят „творчески“, а само ги оглупява?

Истински интелигентните деца знаят, че отговорите им винаги са грешни, но не могат да кажат защо, знаят само, че е така, а глупавите, които понякога дават верни отговори, не знаят защо са похвалени. Единственото, което германският педагог прави, е да набутва мъртъв човешки материал – или по-скоро живи човешки същества – в гротескна механична конструкция, изобретена от фанатизирани глупаци, които смятат, че по този начин могат да приложат научен метод в образованието на хората. Толстой ни уверява, че неговият разказ (от който цитирах само кратък фрагмент) не е пародия, а точно възпроизвеждане на онова, което е видял и чул в напредналите училища на Германия и в „онези училища в Англия, които са имали щастието да усвоят тези прекрасни […] методи“.

Разочарован и възмутен, Толстой се завръща в руското си имение и започва да преподава сам на селските деца. Построява училища, продължава да изучава, отхвърля и разобличава съществуващите доктрини в областта на образованието, издава периодични издания и брошури, измисля нови методи за изучаване на география, зоология, физика; съставя цяло собствено ръководство по аритметика, бори се срещу всички методи на принуда, особено срещу тези, които се състоят в това да принуждават децата против волята им да запомнят факти, дати и цифри. Накратко, той се държи като оригинален, просветен, енергичен, самоуверен, донякъде ексцентричен земевладелец от XVIII в., който се е обърнал към учението на Русо или на абат Мабли. Разказите му за неговите теории и експерименти изпълват два солидни тома в предреволюционните издания на събраните му съчинения. Те все още са очарователни, дори и само защото съдържат някои от най-добрите описания на селския живот и особено на децата, както комични, така и лирични, които дори той някога е съчинявал. Той ги пише през 60-те и 70-те години на XIX век, когато е в разцвета на творческите си сили. Водещата му дидактична цел се забравя лесно сред това великолепно проникване в криволичещата, пресичаща се картина на мислите и чувствата на отделните селски деца, както и в удивителната конкретност и въображение, с които са описани техните разговори и поведение, както и физическата природа около тях. А успоредно с това непосредствено виждане на човешкия опит се появяват ясните, твърди догми на фанатично доктринерския рационалист от XVIII век – доктрини, които не се сливат с живота, който той описва, а се наслагват върху него като прозорци със строго симетрични шарки, несвързани със света, към който се отварят, но все пак постигащи някакво илюзорно художествено и интелектуално единство с него благодарение на безграничната жизненост и конструктивния гений на самото писане. Това е едно от най-необикновените изпълнения в историята на литературата.

Врагът е винаги един и същ: експерти, професионалисти, хора, които претендират за специална власт над други хора. Университетите и професорите са честа мишена на атаките му. Намеци за това има още в частта, озаглавена „Младост“, от по-ранния му автобиографичен роман. В опустошителните разкази на Толстой за скучните и некомпетентни професори, както и за отчаяно отегчените и послушни студенти в Русия по негово време има нещо осемнадесетовековно, напомнящо за Волтер и Бентам. Тонът е необичаен за XIX в.: сух, ироничен, дидактичен, язвителен, едновременно изпепеляващ и забавен; всичко се основава на контраста между хармоничната простота на природата и самоунищожителните усложнения, породени от злобата или глупостта на хората – хора, от които авторът се чувства откъснат, които не разбира и осмива от разстояние.

Намираме се в най-ранните наченки на темата, която става натрапчива в по-късния живот на Толстой: че решението на всички наши затруднения ни гледа в очите – че отговорът е навсякъде около нас, като дневната светлина, стига само да не затваряме очи или да не гледаме навсякъде другаде, само не и към това, което е тук, гледайки ни в лицето: ясната, проста, непреодолима истина.

Подобно на Русо, Кант и вярващите в естествения закон, Толстой е убеден, че хората имат определени основни материални и духовни потребности, на всички места и по всяко време. Ако тези потребности са задоволени, те водят хармоничен живот, което е целта на природата им. Моралните, естетическите и другите духовни ценности са обективни и вечни, а вътрешната хармония на човека зависи от правилното му отношение към тях. Нещо повече, през целия си живот той защитава тезата, която не е застъпена в собствените му романи и скици – че хората са по-хармонични в детството, отколкото под разрушителното влияние на образованието в по-късен етап от живота си; както и че простите хора (селяни, казаци и т.н.) имат по-„естествено“ и правилно отношение към тези основни ценности, отколкото цивилизованите хора; и че те са свободни и независими в един смисъл, в който цивилизованите хора не са. Защото (той настоява на това отново и отново) селските общности са в състояние да задоволяват материалните и духовните си нужди от собствените си ресурси, при условие че не са ограбени или поробени от потисници и експлоататори; докато цивилизованите хора се нуждаят за оцеляването си от принудителния труд на други хора – крепостни селяни, роби, експлоатирани маси, наричани иронично „зависими“, защото техните господари зависят от тях. Господарите паразитират върху другите: те са деградирали не само поради факта, че поробването и експлоатирането на другите е отричане на такива обективни ценности като справедливост, равенство, човешко достойнство и любов – ценности, които хората жадуват да реализират, защото не могат да не го направят, защото са хора, – но и поради още една, и за него дори по-важна причина: че да живееш от ограбени или взети назаем блага и по този начин да не можеш да се самоиздържаш, фалшифицира „естествените“ чувства и възприятия, разяжда хората морално и ги прави едновременно порочни и нещастни. Човешкият идеал е общество от свободни и равноправни хора, които живеят и мислят в светлината на истинското и правилното, и така не влизат в конфликт помежду си и със самите себе си. Това е форма – много проста – на класическата доктрина за естественото право, независимо дали в нейната богословска или светска, либерално-анархистична форма. Към него Толстой се придържа през целия си живот; както в „светския“ си период, така и след „обръщането“ си. Ранните му разкази изразяват това ярко. Казаците Лукашка и чичо Ерошка са морално по-висши, както и по-щастливи и естетически по-хармонични същества от Оленин в „Казаците“; Оленин знае това; всъщност това е същината на ситуацията. Пиер във „Война и мир“ и Левин в „Ана Каренина“ усещат това у простите селяни и войници; същото прави и Нехлюдов в „Утрото на земеделеца“. Това убеждение изпълва съзнанието на Толстой във все по-голяма степен, докато засенчи всички останали проблеми в по-късните му произведения: „Възкресение“ и „Смъртта на Иван Илич“ са неразбираеми без нея.

Критическата мисъл на Толстой постоянно се върти около това централно понятие – противопоставянето между природа и изкуственост, истина и измислица. Когато например през 90-те години на XIX в. определя условията за съвършенство в изкуството (в хода на увода към руския превод на разказите на Мопасан), той изисква от всички писатели на първо място да притежават достатъчно талант, а на второ – самата тема да е морално важна; и накрая, че трябва истински да обичат (това, което е достойно за любов) и да мразят (това, което е достойно за омраза) в нещата, които описват – да се „посветят“ – да запазят прякото морално виждане от детството и да не осакатяват природата си, като практикуват самоналожена, саморазкъсваща се и винаги илюзорна безпристрастност и дистанцираност – или, още по-лошо, съзнателно изкривяване на „естествените“ ценности. Талантът не е даден еднакво на всички хора, но всеки може, ако се опита, да открие вечни, неизменни качества – кое е добро и кое лошо, кое е важно и кое е незначително. Само фалшиви – „измислени“ – теории заблуждават хората и писателите по този въпрос и така изкривяват живота и творческата им дейност. Толстой прилага своя критерий буквално, почти механично. Така Некрасов според него третира теми с дълбока важност и притежава превъзходно писателско умение, но отношението му към страдащите селяни и съкрушените идеалисти остава хладно и нереално. На Достоевски не му липсва сериозност, а загрижеността му е дълбока и истинска; но първото условие е неизпълнено: той е разсеян и повтарящ се; не умее да каже ясно истината и след това да спре. От друга страна, за Тургенев се смята, че е както отличен писател, така и че стои в реално, морално адекватно отношение към темите си; но той не успява да изпълни второто условие: темите са твърде ограничени и тривиални – и това не може да бъде компенсирано от никаква степен на почтеност или умение. Съдържанието определя формата, а не формата съдържанието; и ако съдържанието е твърде малко или тривиално, нищо няма да спаси творбата на художника. Обратното на това – да се вярва във върховенството на формата – означава да се пожертва истината; да се стигне до създаване на произведения, които са измислени. В целия критически речник на Толстой няма по-сурова дума от „измислен“. Тя показва, че писателят не е преживял или представил истински, а само е „съчинил“ – „измислил“ – това, което иска да опише.

По същия начин Толстой твърди, че Мопасан, на чиито дарби се възхищава много, е предал гения си именно поради фалшиви и вулгарни теории от този вид; но въпреки това той си остава добър писател дотолкова, доколкото подобно на Валаам, макар и да е искал да прокълне добродетелта, не е могъл да не забележи кое е добро; и това възприятие е привличало любовта му към нея и го е принуждавало против собствената му воля да се стреми към истината. Талантът е виждане, виждането разкрива истината, а истината е вечна и обективна. Да видиш истината за природата или за поведението, да я видиш пряко и ярко, както може да я види само гениален човек (или просто човешко същество, или дете), и след това хладнокръвно да отречеш или да подправиш това виждане, без значение в името на какво, е чудовищно, противоестествено; симптом на дълбоко болен характер.

Истината е откриваема: да я следваш означава да бъдеш добър, вътрешно здрав, хармоничен. И все пак е ясно, че нашето общество не е хармонично и не е съставено от вътрешно хармонични индивиди. Интересите на образованото малцинство – това, което Толстой нарича професори, барони и банкери – се противопоставят на интересите на мнозинството – селяни, бедняци; всяка страна е безразлична към ценностите на другата или се подиграва с тях. Дори онези, които като Оленин, Пиер, Нехлюдов, Левин осъзнават безсмислието на ценностите на професорите, бароните и банкерите, както и моралния упадък, в който ги е въвлякло фалшивото им образование, дори онези, които наистина се разкайват, не могат, въпреки славянофилските претенции, да отидат на родна земя и да се „слеят“ с масата на обикновените хора. Нима те са твърде покварени, за да могат някога да възвърнат невинността си? Безнадежден ли е техният случай? Или пък цивилизованите хора са придобили (или открили) някои свои истински ценности, за които варварите и децата не знаят нищо, но които те, цивилизованите, не могат да изгубят или забравят, дори ако по някакъв невъзможен начин успеят да се превърнат в селяни или в свободни и щастливи казаци от Дон и Терек? Това е един от централните и най-мъчителни проблеми в живота на Толстой, към който той се връща отново и отново и на който дава противоречиви отговори.

Толстой знае, че самият той явно принадлежи към малцинството на бароните, банкерите, професорите. Той познава твърде добре симптомите на своето състояние. Не може например да отрече страстната си любов към музиката на Моцарт или Шопен, към поезията на Тютчев или Пушкин – най-зрелите плодове на цивилизацията. Той се нуждае, не може да се справи без печатното слово и всички сложни атрибути на културата, в която се живее такъв живот и се създават такива произведения на изкуството. Но каква е ползата от Пушкин за селските момчета, когато думите му не са разбираеми за тях? Какви реални ползи е донесло изобретяването на печатането на селяните? Казват ни, отбелязва Толстой, че книгите възпитават обществата („тоест правят ги по-развратни“), че именно писаното слово е спомогнало за еманципацията на крепостните селяни в Русия. Толстой отрича това: правителството щяло да направи същото и без книги или брошури. Борис Годунов на Пушкин радва само него, Толстой: но за селяните поемата не означава нищо. Триумфите на цивилизацията? Телеграфът му съобщава за здравето на сестра му или за перспективите на гръцкия крал Отон I; но каква полза имат масите от това? И все пак те са онези, които плащат и винаги са плащали за всичко това; и те го знаят добре. Когато селяните убиват лекари по време на „холерните бунтове“, защото ги смятат за отровители, това, което правят, несъмнено е лошо, но тези убийства не са случайни: инстинктът, който подсказва на селяните кои са техните потисници, е здрав, а лекарите принадлежат към тази класа. Когато Ванда Ландовска свири на селяните от Ясна поляна, огромното мнозинство от тях остава невъзприемчиво. И все пак може ли да се съмняваме, че именно простите хора водят най-малко разбития живот, неизмеримо по-добър от изкривения и измъчен живот на богатите и образованите?

Простият народ, твърди Толстой в ранните си образователни трактати, е самодостатъчен не само материално, но и духовно – народните песни, „Илиада“, Библията извират от самия народ и затова са разбираеми за всички хора навсякъде, докато чудната поема Silentium на Тютчев, „Дон Жуан“ или Деветата симфония –  не. Ако има идеал за човека, той се крие не в бъдещето, а в миналото. Някога е имало райска градина и в нея е живяла непокварената човешка душа, както са си я представяли Библията и Русо, а после е дошло грехопадението, покварата, страданието, фалшификацията. Обикновена слепота е да се вярва, както вярват либералите или социалистите-прогресисти, че златният век е все още пред нас, че историята е история на подобрението, че материалният напредък в естествените науки или материалните умения съвпада с истинския морален напредък (казва Толстой отново и отново). Истината е точно обратното на това.

Детето е по-близо до идеалната хармония, отколкото възрастният мъж, и простият селянин, отколкото разкъсаните, „отчуждени“, морално и духовно невкоренени и саморазрушаващи се паразити, които формират цивилизования елит. От тази доктрина произлиза забележителният антииндивидуализъм на Толстой: и по-специално диагнозата му за волята на индивида като източник на неправилно насочване и извращаване на „естествените“ човешки тенденции, а оттам и убеждението (произлязло до голяма степен от Шопенхауеровата доктрина за волята като източник на фрустрация), че за да се планира, организира, трябва да се разчита на науката, да се опитваме да създадем рационални модели на живот в съответствие с рационални теории, означава да плуваме срещу течението на природата, да си затваряме очите за спасителната истина в нас, да измъчваме фактите, за да ги нагодим към изкуствени схеми; да измъчваме и човешките същества, за да ги нагодим към социални и икономически системи, срещу които тяхната природа крещи. От същия източник идва и обратното на това: Вярата на Толстой в интуитивно схващаната посока на нещата като не просто неизбежна, но и обективно – провиденциално – добра, а оттам и вярата в необходимостта да ѝ се подчиним: неговият квиетизъм.

Това е един от аспектите на учението му – най-известната, най-главната идея на толстоисткото движение – и той преминава през всичките му творби, творчески, критически, дидактически, от „Казаци“ и „Семейно щастие“ до последните му религиозни трактати. Това е учението, което либералите и марксистите осъдиха. Именно в това настроение Толстой твърди, че да си въобразяваш, че героичните личности определят събитията, е проява на колосална мегаломания и самозаблуда; неговото повествование има за цел да покаже нищожността на Наполеон или цар Александър, или на аристократичното и бюрократичното общество в „Анна Каренина“, или на съдиите и официалните лица във „Възкресение“; или пък празнотата и интелектуалната импотентност на историците и философите, които се опитват да обяснят събитията, използвайки понятия като „власт“, която се приписва на велики хора, или „влияние“, приписвано на писатели, оратори, проповедници – думи, абстракции, които според него не обясняват нищо, тъй като самите те са много по-неясни от фактите, които се опитват да обяснят. Той твърди, че ние не разбираме и следователно не можем да обясним или анализираме какво е да притежаваш власт или сила, да влияеш, да доминираш. Обясненията, които не обясняват, за Толстой са симптом на разрушителния и самонадуващ се интелект, способност, която унищожава невинността и води до погрешни идеи и разруха на човешкия живот.

Това е напрежението, вдъхновено от Русо и присъстващо в ранния романтизъм, което вдъхновява примитивизма в изкуството и в живота, не само в Русия. Толстой си въобразява, че той и другите могат да намерят пътя към истината за това как трябва да се живее, като наблюдават простите хора, като изучават Евангелията.

Другото му направление е точно обратното на това. Михайловски справедливо казва, че Оленин не може, очарован както от Кавказ, така и от казашката идилия, да се превърне в Лукашка, да се върне към детската хармония, която при него отдавна е нарушена. Левин знае, че ако се опита да се превърне в селянин, това може да бъде само гротесков фарс, който селяните първи ще забележат и ще осмеят; той, Пиер и Николай Ростов знаят неясно, че в някакъв смисъл имат нещо, което могат да дадат, и с което селяните не разполагат. Толстой казва на образования читател, че селянинът „се нуждае от това, което ти е дал твоят живот от десет поколения, несломени от тежък труд. Имал си свободно време да търсиш, да мислиш, да страдаш – тогава му дай това, заради което си страдал; той има нужда от него; [… не] заравяй в земята таланта, даден ти от историята“.

Следователно свободното време не трябва да бъде само разрушително. Може да се постигне напредък: можем да се поучим от случилото се в миналото, както не са могли да се поучат онези, които са живели в това минало. Вярно е, че живеем в несправедлив ред. Но това само по себе си създава преки задължения. Онези, които са членове на цивилизования елит, откъснати, както е трагично, от масата на хората, са длъжни да се опитат да пресъздадат разбитото човечество, да спрат да го експлоатират, да му дадат това, от което най-много се нуждае – образование, знания, материална помощ, способност за по-добър живот. Левин в „Ана Каренина“, както отбелязва Михайловски, поема оттам, откъдето е тръгнал Николай Ростов във „Война и мир“. Те не са квиетисти и въпреки това вършат нещо, което е правилно. Еманципацията на селяните, според Толстой, макар и да не е стигнала достатъчно далеч, все пак е била акт на воля – добра воля – от страна на правителството, а сега е необходимо да се научат селяните да четат и пишат, и да схващат правилата на аритметиката – нещо, което те не могат да направят сами; да се подготвят за използването на свободата. Не мога да се слея с масата селяни; но мога поне да използвам плодовете на несправедливо придобитото от мен и моите предци свободно време – моето образование, знания, умения – в полза на онези, чийто труд го е направил възможно.

Това е талантът, който не мога да погреба. Трябва да работя за утвърждаването на справедливо общество в съответствие с онези обективни стандарти, които всички хора, с изключение на безнадеждно корумпираните, виждат и приемат, независимо дали живеят според тях, или не. Простите ги виждат по-ясно, а сложните – по-неясно, но всички хора могат да ги видят, ако се опитат; всъщност способността да ги виждаш е част от това да бъдеш човек. Когато се извършва несправедливост, аз съм длъжен да говоря и да действам срещу нея; нито пък художниците могат да седят със скръстени ръце, както и другите. Това, което прави добрите писатели добри, е способността да виждат истината – социална и индивидуална, материална и духовна – и да я представят така, че да не може да бъде избегната. Толстой смята, че Мопасан, например, прави точно това, въпреки собствените си  естетически заблуди. Той може, понеже е покварен човек, да застане на страната на лошите срещу добрите, да пише за един безполезен парижки прелъстител с по-голяма симпатия, отколкото изпитва към жертвите му. Но при условие, че казва истината на достатъчно дълбоко ниво – а талантливите хора не могат да избегнат това – той ще изправи читателя пред фундаментални морални въпроси, независимо дали иска да го направи или не. Въпроси, от които читателят не може нито да избяга, нито да си отговори без строг и болезнен самоанализ.

За Толстой това отваря пътя към възраждането и е правилната функция на изкуството. Призванието – талантът – е подчинение на една вътрешна потребност: да я изпълни е цел на художника и негов дълг. Нищо не е по-невярно от възгледа за художника като доставчик или занаятчия, чиято единствена функция е да създаде красива вещ, както твърдят Флобер, Ренан или Мопасан. Съществува само една човешка цел и тя е еднакво задължителна за всички хора – земевладелци, лекари, барони, професори, банкери, селяни: да казват истината и да се ръководят от нея в действията си, т.е. да вършат добро и да убеждават другите да го правят. Това, че Бог съществува, или че „Илиада“ е красива, или че хората имат право да бъдат свободни, но и равни, са все вечни и абсолютни истини. Затова трябва да убеждаваме мъжете да четат „Илиада“, а не порнографски френски романи, и да работят за едно равноправно общество, а не за теократична или политическа йерархия. Принудата е зло; хората винаги са знаели, че това е вярно; затова те трябва да работят за общество, в което няма да има войни, затвори, екзекуции, при никакви обстоятелства и по никаква причина; за общество, в което индивидуалната свобода съществува в максимална степен. По свой собствен път Толстой стига до програма на християнския анархизъм, която има много общо с тази на руските популисти, с които отношението на Толстой има много общо (с изключение на доктринерския им социализъм, тоест вярата им в науката и в методите на тероризма). Защото това, което той се опитва да защитава, е програма за действие, а не за квиетизъм; тази програма е в основата на образователната реформа, която той се опитва да осъществи. Той се стреми да открие, събере, разясни вечните истини, да събуди спонтанния интерес, въображението, любовта, любопитството на децата или простолюдието; преди всичко да освободи техните „естествени“ морални, емоционални и интелектуални сили, които, както не се е съмнявал Русо, ще постигнат хармония в хората и между тях, при условие че премахнем всичко, което може да ги осакати, стесни и убие.

Тази програма – да се даде възможност за свободно саморазвитие на всички човешки способности – се основава на едно гигантско предположение: че съществува поне един път на развитие, по който тези способности няма да си противоречат, нито да се развиват непропорционално – сигурен път към пълна хармония, в която всичко си подхожда и е в мир; с последващото заключение, че познанието за човешката природа, придобито от наблюдение, интроспекция или морална интуиция, или от изучаването на живота и писанията на най-добрите и най-мъдрите хора от всички епохи, може да ни покаже този път. Тук не е мястото да разглеждаме доколко доктрината е съвместима с древните религиозни учения или със съвременната психология. Това, което искам да подчертая, е, че тя е преди всичко програма за действие, обявяване на война на сегашните социални ценности, на тиранията на държавите, обществата, църквите, на бруталността, несправедливостта, глупостта, лицемерието, слабостта, най-вече на суетата и моралната слепота. Човек, който се е сражавал добре в тази война, ще изкупи греха си, че е бил хедонист и експлоататор, син и облагодетелстван от грабители и потисници.

Това вярва, проповядва и практикува Толстой. Неговото „обръщане“ променя възгледите му за това какво е добро и какво е зло. То не отслабва вярата му в необходимостта от действие. Вярата му в самите принципи никога не се разколебава. Врагът влиза през друга врата: Чувството му за реалност е твърде неумолимо, за да не допуска мъчителни съмнения относно това как тези принципи – колкото и да са верни – трябва да се прилагат. Дори и да вярвам, че някои неща са красиви или добри, а други – грозни и зли, какво право имам да възпитавам другите в светлината на моите убеждения, когато знам, че не мога да не харесвам Шопен и Мопасан, а тези далеч по-добри хора – селяни или деца – не? Нима аз, който съм в края на дълъг период на развитие – на поколения цивилизован, неестествен живот – имам право да докосвам душите им?

Да се опитваш да влияеш върху някого означава да се занимаваш с морално съмнително начинание. Това е очевидно в случая на грубото манипулиране на един човек от друг. Но по принцип то важи и за образованието. Всички възпитатели се стремят да формират съзнанието и живота на възпитаваните към дадена цел или да ги уподобят на даден модел. Но ако самите ние – изтънчените членове на едно дълбоко покварено общество – сме нещастни, нехармонични, заблудени, то какво друго можем да правим, освен да се опитваме да променяме децата, родени здрави, в собственото си болно подобие, да ги превръщаме в инвалиди като самите нас? Ние сме това, в което сме се превърнали, не можем да се въздържим от любовта към стиховете на Пушкин, към музиката на Шопен. И тогава откриваме, че децата и селяните ги намират за неразбираеми или скучни. Какво правим? Упорстваме, „възпитаваме“ ги, докато се окаже, че и те се наслаждават на тези произведения или поне разбират защо ние ги харесваме. Какво сме направили? Намираме произведенията на Моцарт и Шопен за красиви само защото самите те са били деца на нашата упадъчна култура и затова думите им говорят на нашите болни умове; но какво право имаме да заразяваме другите, да ги правим толкова покварени, колкото и себе си? Можем да видим недостатъците на други системи. Твърде ясно виждаме как човешката личност се унищожава от протестантското настояване за послушание, от католическото наблягане на подражанието, от призива към личния интерес и значението на социалното положение или ранг, на които се основава руското образование според Толстой. Не е ли чудовищна арогантност или перверзна непоследователност да се държим така, сякаш нашите собствени предпочитани системи за образование – нещо, препоръчано от Песталоци, или Ланкастърския метод [известен в България като „взаимоучителен“], тоест системи, които просто отразяват цивилизованите и следователно извратени личности на своите създатели – са непременно по-добри или по-малко разрушителни от това, което осъждаме толкова лесно и справедливо у повърхностните французи или глупавите и надути германци?

Как може да се избегне това? Толстой повтаря уроците на „Емил“ на Русо. Природата: само тя ще ни спаси. Трябва да се стремим да разберем какво е „естествено“, спонтанно, некорумпирано, здраво, в хармония със себе си и с другите обекти в света, и да разчистим пътища за развитие в тази посока; не да се опитваме да променяме, да насилваме, да вкарваме в калъп. Трябва да се вслушваме в повелята на задушената ни изначална природа, а не да гледаме на нея като на обикновена суровина, върху която да налагаме уникалните си личности и силна воля. Да се противопоставяме, да бъдем Прометей, да създаваме цели и да изграждаме светове в съперничество с това, което нашето морално чувство разпознава като вечни истини, дадени веднъж завинаги на всички хора – истини, благодарение на които те са хора, а не зверове. Това е чудовищният грях на гордостта, извършван от всички реформатори, всички революционери, всички хора, оценявани като велики и ефективни. И не по-малко от държавните чиновници или от селските управници, които от либерални убеждения или просто от каприз, или от скука се намесват в живота на селяните. Не учи, учи се: това е смисълът на есето на Толстой, написано преди почти сто години: „Кой от кого трябва да се научи да пише? Да се учат ли селските деца от нас, или ние да се учим от селските деца?“, както и на всички публикувани през 60-те и 70-те години на XIX век разкази, написани с присъщата му свежест, внимание към детайла и недостижима сила на непосредственото възприятие, в които той дава примери за приказки, написани от децата в неговото село, и разказва за страхопочитанието, което е изпитвал, когато е бил в присъствието на акта на чистото творчество, в което, както ни уверява, той самият не е участвал. Тези приказки биха били развалени само от неговите „поправки“; те му се струват много по-дълбоки от всички произведения на Гьоте; той обяснява колко дълбоко се срамува от собствената си повърхностност, суета, глупост, ограниченост, липса на морално и естетическо чувство. Ако човек може да помогне на децата и селяните, то е само като ги улесни да се движат свободно по собствения си инстинктивен път. Да насочваш, означава да разваляш. Хората са добри и се нуждаят само от свобода, за да осъзнаят своята доброта.

Възпитанието – пише Толстой през 1862 г. – е действие на един човек върху друг с цел да го накара да придобие определени морални навици. (Казваме: възпитали са го да бъде лицемер, разбойник или добър човек. Спартанците са възпитавали смели мъже, французите възпитават едностранчиви и самодоволни хора).“ Но това е говорене за – и използване – на човешките същества като суров материал, който моделираме. Това е, което означава „възпитание“, тоест да бъдеш такъв или онакъв. Очевидно сме готови да променим посоката, която спонтанно следват душите и волята на другите, да отречем тяхната независимост – в полза на какво? На нашите собствени покварени, фалшиви или в най-добрия случай несигурни ценности? Но това винаги е свързано с някаква степен на морална тирания. В един див момент на паника Толстой се пита дали крайният мотив на възпитателя не е завистта, защото коренът на страстта на възпитателя към неговата задача е „завистта към чистотата на детето и желанието да направи детето като себе си, т.е. по-покварено“. Каква е била цялата история на възпитанието? Всички философи на образованието, от Платон до Кант, са се стремили към една цел: „да освободят образованието от гнета на оковите на историческото минало“. Те искат „да отгатнат от какво се нуждаят хората и след това да построят новите си училища върху това, което, по-малко или по-правилно, приемат за такова“. Те са свалили едно иго само за да поставят на негово място друго. Някои схоластични философи са настоявали за гръцкия език, защото това бил езикът на Аристотел, който знаел истината. Но, продължава Толстой, Лутер отрича авторитета на отците на Църквата и настоява да се внушава оригиналният иврит, защото знае, че това е езикът, на който Бог е открил на хората вечните истини. Бейкън търси емпиричното познание за природата, а теориите му противоречат на онези на Аристотел. Русо провъзгласява вярата си в живота, както той го схваща, а не в теориите.

Но в едно нещо всички те са единодушни: че трябва да се освободи младежта от слепия деспотизъм на старите; и всеки от тях веднага заменя тази догма със своята фанатична, заробваща догма. Ако съм сигурен, че знам истината и че всичко останало е заблуда, то дава ли ми право да ръководя образованието на друг? Достатъчна ли е тази увереност? Независимо дали е в противоречие с увереността на другите? С какво право поставям стена около ученика, изключвам всички външни влияния и се опитвам да го оформя, както на мен ми харесва, по свой или чужд образ?

Отговорът на този въпрос, страстно заявява Толстой на прогресистите, трябва да бъде „Да“ или „Не“: „Ако е „Да“, тогава еврейската синагога, църковното училище, има също толкова законно право на съществуване, колкото и всички наши университети.“ Той заявява, че не вижда морална разлика, поне по принцип, между задължителния латински език на традиционните учебни заведения и задължителния материализъм, с който радикалните професори индоктринират своята пленена аудитория. Може би наистина има какво да се каже за нещата, които либералите с удоволствие осъждат: например домашното образование. Със сигурност е естествено родителите да искат децата им да приличат на тях. Отново има основание за религиозно възпитание, тъй като е естествено вярващите да искат да спасят всички останали човешки същества от това, за което са сигурни, че е вечно проклятие. По същия начин правителството има право да обучава хора, тъй като обществото не може да оцелее без някакъв вид правителство, а правителствата не могат да съществуват без някои квалифицирани специалисти, които да им служат.

Но каква е основата на „либералното образование“ в училищата и университетите, в които работят хора, които дори не твърдят, че са сигурни, че това, което преподават, е вярно? Емпиризъм? Уроците на историята? Единственият урок, който историята ни дава, е, че всички предишни образователни системи са се оказали деспотизъм, основан на лъжа, и по-късно са били категорично осъдени. Защо двадесет и първият век да не погледне към нас през деветнадесетия със същото презрение и забавление, с което сега гледаме на средновековните училища и университети? Ако историята на образованието е само история на тиранията и грешките, какво право имаме да продължаваме този отвратителен фарс? И ако ни кажат, че винаги е било така, че това не е нещо ново, че не можем да се справим и трябва да направим всичко възможно – не е ли това все едно да кажем, че убийствата винаги са се случвали, така че можем да продължим да убиваме, въпреки че вече сме открили какво кара хората да убиват?

При тези обстоятелства би трябвало да сме злодеи, ако не кажем поне това: че тъй като, за разлика от папата, Лутер или съвременните позитивисти, ние самите не претендираме, че основаваме образованието си (или други форми на намеса в човешкия живот) върху познанието на абсолютната истина, трябва поне да спрем да измъчваме другите в името на това, което не знаем. Всичко, което можем да знаем със сигурност, е какво всъщност искат хората. Нека поне имаме смелостта да признаем своето невежество, своите съмнения и несигурност. Можем поне да се опитаме да открием от какво се нуждаят другите, деца или възрастни, като свалим очилата на традицията, предразсъдъците, догмите и си дадем възможност да опознаем хората такива, каквито са в действителност, като ги изслушаме внимателно и със съчувствие и разберем тях, техния живот и техните нужди, един по един, индивидуално. Нека поне се опитаме да им осигурим това, което искат, и да ги оставим възможно най-свободни. Да им дадем Bildung (за което той представя руски еквивалент и с гордост посочва, че такъв няма на френски или английски език) – т.е. да се опитаме да им въздействаме чрез напътствия и чрез примера на собствения си живот; но да не прилагаме спрямо тях „възпитание“, което по същество е метод на принуда и унищожава най-естественото и свещеното у човека – способността да познава и действа сам в съответствие с това, което смята за вярно и добро – силата и правото на самонасочване.

Но той не може да остави въпроса на самотек, както са се опитвали да направят мнозина либерали. Защото веднага възниква друг един: как да се справим, за да оставим ученика и студента свободни? Като сме морално неутрални? Като предаваме само фактологични знания, а не етични, естетически, социални или религиозни доктрини? Като представяме „фактите“ пред ученика и го оставяме сам да си направи изводите, без да се опитваме да му влияем в каквато и да е посока, опасявайки се, че можем да го заразим със собствените си болни възгледи? Но възможно ли е наистина между хората да има такова неутрално общуване? Не е ли всяко човешко общуване съзнателно или несъзнателно въздействие на един темперамент, отношение към живота, ценностна скала върху друг? Нима хората могат да бъдат толкова добре изолирани един от друг, че внимателното избягване на повече от минималната степен на социално общуване ще ги остави неопетнени, абсолютно свободни да виждат истината и лъжата, доброто и злото, красотата и грозотата със собствените си и само със собствените си очи? Не е ли това абсурдно схващане за индивидите като същества, които могат да бъдат запазени чисти от всякакво социално влияние – абсурдно в света дори на средните години на Толстой – дори, тоест, без новите знания за човека, които сме придобили днес в резултат на труда на психолози, социолози, философи? Живеем в изродено общество: само чистотата може да ни спаси. Но кой ще възпитава възпитателите? Кой е толкова чист, че да знае как, камо ли да може, да излекува нашия свят или когото и да било в него?

Между тези полюси – от една страна, фактите, природата, това, което е; от друга страна, дългът, справедливостта, това, което трябва да бъде; от една страна, невинността, от друга, възпитанието; между изискванията на спонтанността и тези на задължението, между несправедливостта да принуждаваш другите и несправедливостта да ги оставиш да вървят по своя път, Толстой се колебае и се бори през целия си живот. И не само той, но и всички онези популисти, социалисти и студенти-идеалисти, които в Русия „отиват при народа“ и не могат да решат дали отиват да преподават, или да учат, дали „народното благо“, за което са готови да пожертват живота си, е това, което „народът“ всъщност желае? Или може би той е нещо, което само реформаторите знаят, че е добро за него, което „народът“ би трябвало да желае, но всъщност, в своето бедно състояние, често отхвърля и жестоко му се съпротивлява.

Тези противоречия и непоколебимото признаване на неспособността му да ги примири или промени са в известен смисъл това, което придава особен смисъл както на живота на Толстой, така и на морално агонизиращите, дидактични страници на неговото творчество. Той яростно отхвърля компромисите и алибитата на либералните си съвременници като обикновена слабост и уклончивост. И все пак той вярва, че трябва да съществува окончателно решение на проблемите как да се прилагат принципите на Христос, макар че нито той, нито някой друг го е открил напълно. Той отхвърля самата възможност някои от тенденциите и целите, за които говори, да са буквално едновременно реални и несъвместими. Историцизъм срещу морална отговорност; квиетизъм срещу задължението да се противопоставим на злото; телеология или каузален ред срещу играта на случайността и ирационалната сила; духовна хармония, простота, народна маса, от една страна, и неустоимата привлекателност на културата на малцинствата и нейното изкуство, от друга; покварата на цивилизованата част от обществото, от една страна, и нейният пряк дълг да издигне народните маси до собственото си ниво, от друга; динамизмът и фалшифициращото влияние на страстната, проста, едностранчива вяра, срещу ясновидското усещане за сложните факти и неизбежната слабост в действията, което произтича от просветения скептицизъм – всички тези напъни получават пълноценна изява в мисълта на Толстой. Придържането му към тях се явява като поредица от несъответствия в неговата система, защото може да се окаже, че конфликтите съществуват в действителност и водят до сблъсъци в реалния живот. Толстой не е способен да потисне, да фалшифицира или да обясни чрез позоваване на диалектически или други „по-дълбоки“ нива на мисълта всяка истина, когато тя му се представи, независимо от това какво означава това, докъде води, колко разрушава това, в което той най-страстно копнее да вярва. Всеки знае, че Толстой поставя истината най-високо от всички добродетели. Други също са го казвали и са я отбелязвали не по-малко запомнящо се. Но Толстой е сред малцината, които наистина са заслужили това рядко право: защото е пожертвал на нейния олтар всичко, което е имал – щастие, приятелство, любов, мир, морална и интелектуална сигурност, а накрая и живота си. А в замяна тя му е дала само съмнения, несигурност, презрение към себе си и неразрешими противоречия.

В този смисъл, въпреки че би отхвърлил това с насилие, той е мъченик и герой – може би най-богато надареният от всички – в традицията на европейското просвещение. Това изглежда парадоксално; но тогава целият му живот свидетелства за тезата, на чието отричане са посветени последните му години: че истината рядко е напълно проста или ясна, или толкова очевидна, колкото понякога може да изглежда в очите на обикновения наблюдател.

 

Източник: „ Tolstoy and Enlightenment“.
In: Isaiah Berlin, Russian Thinkers, Penguin Books, 1979, pp. 238-260.

 

Pin It
Исая Бърлин
Сър Исая Бърлин (1909–1997) е британски социален и политически теоретик, философ и историк от руско-еврейски произход, считан от мнозина за един от най-важните социални учени на своето поколение.
Други статии от този автор

Посетители

55

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 8 часа
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 10 часа
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 3 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици