Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Политически контекст на „Обесването“

Великобритания завоюва Бирма в продължение на шестдесет и две години (1824–1886), през които провежда три Англо-бирмански войни, след което я включва в своята Индийска империя. Бирма е управлявана като индийска провинция до 1937, след което става самостоятелна колония. Бирманската независимост е получена в резултат на споразумението Онг-Сан (1947). Самият Онг-Сан е убит след подписването на споразумението, така че официалната дата на бирманската независимост е 4 януари 1948.

Силно интересуващ се от живота на работническата класа, Джордж Оруел е помощник-суперинтендант в Британската Имперска Полиция от 1922 до 1927. Задължен да привежда в сила законите на една имперска сила, с която все повече е в несъгласие, той постепенно започва да развива омраза към тоталитарните режими.

Това беше в Бирма, едно разкиснато утро през дъждовния сезон. Хилава светлина, сякаш процеждаща се през станиол, падаше косо през високите стени върху затворническия двор. Ние чакахме пред килиите на осъдените, редица от навеси с двойни решетки отпред, прилични на малки клетки за животни. Всяка килия беше около три на три метра и беше напълно гола отвътре, с изключение на един нар и кана с вода за пиене. В някои от килиите кафяви мълчаливи мъже клечаха до вътрешната решетка, завити в одеялата си. Това бяха осъдените, които трябваше да бъдат обесени през следващите една-две седмици.

Един от затворниците беше изведен от килията си. Беше индиец – дребен, хилав мъж с бръсната глава и размити воднисти очи. Имаше плътни, буйни мустаци, абсурдно големи за тялото му, доста приличащи на мустаците на някой комик от филмите. Шестима високи индийски пазачи го заобикаляха и подготвяха за бесилката. Двама от тях стояха наблизо с пушки с окачени щикове, докато останалите му слагаха белезници, прокарваха през тях верига и я закачаха за коланите си, след което завързаха ръцете му тясно до тялото. Тя стояха много близо до него, ръцете им постоянно върху него във внимателна, гальовна хватка, сякаш през цялото време се опитваха да се уверят, че той е все още тук. Изглеждаха като мъже, опипващи риба, която е все още жива и може да скочи обратно във водата. Но той стоеше без всякаква съпротива, вяло предавайки ръцете си на въжетата, сякаш почти не забелязваше какво се случва.

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Удари осем часа и сигналът на военна тръба, отчаяно писклив във влажния въздух, се понесе от далечната казарма. Главният надзирател на затвора, който стоеше настрана от нас, мрачно ровейки чакъла с бастуна си, вдигна глава при звука. Той беше армейски лекар, със сив мустак-четка и прегракнал глас. „За Бога, побързайте, Франсис“, каза той раздразнено. „Човект трябваше да бъде вече мъртъв по това време. Още ли не сте готови?“

Франсис, главният тъмничар, дебел индиец в бяла униформа и златни очила, помаха с черна ръка. „Да сър, да сър“, изклокочи той. „Всичко е добре подготвено. Палачът чака. Започваме.“

„Добре тогава, марш. Затворниците не могат да получат закуската си докато тази работа не е свършена.“

Тръгнахме към мястото на бесилката. Двама пазачи вървяха от всяка страна на затворника, с пушки на рамо; двама други маршируваха непосредствено до него, държейки го за ръката и рамото, сякаш едновременно бутайки и поддържайки го. Ние останалите, длъжностни лица и подобни, следвахме зад тях. Внезапно, след като бяхме изминали десетина метра, процесията спря без каквато и да било команда или предупреждение. Беше се случило нещо странно – едно куче, Бог знае откъде, се беше появило в двора. То се спусна подскачайки сред нас с шумен залп от лайове и заподскача наоколо, махайки с цялото си тяло, лудо от радост да намери заедно толкова много човешки същества. Беше голямо космато куче, наполовина териер, наполовина помияр. За момент то залудува около нас а след това, преди някой да успее да го спре, се хвърли към затворника и подскачайки, се опита да го близне по лицето. Всички стояха втрещени, твърде изненадани, за да се опитат да посегнат към кучето.

„Кой е пуснал тоя проклет звяр тук?“, каза главният надзирател гневно. „Някой да го хване веднага!“

Един пазач отделно от ескорта тромаво подгони кучето, но то танцуваше и подскачаше под носа му, приемайки всичко като част от играта. Млад тъмничар сграби шепа чакъл и се опита да замери кучето, но то избегна камъчетата и отново дойде след нас. Джавкането му отекваше сред стените на затвора. Осъденият, в хватката на двамата пазачи, гледаше с безразличие, сякаш това беше някаква друга формалност от бесенето. Изминаха няколко минути преди някой да успее да хване кучето. След това завързахме моята носна кърпичка за нашийника му и потеглихме отново, заедно с опъващото се и скимтящо животно.

До бесилката оставаха около тридесет и пет метра. Гледах голия кафяв гръб на затворника, вървящ пред мен. С вързани ръце той се движеше тромаво, но много равномерно, с онази клатеща се походка на индиеца, който никога не изпъва колене. С всяка крачка мускулите му се движеха спретнато, кичурът коса на скалпа му танцуваше нагоре-надолу, краката му оставяха отпечатъци по чакъла. И веднъж, въпреки мъжете, които го държаха за рамената, той стъпи леко настрана, за да избегне една локва по пътеката.

Странно, но до този момент аз никога не бях осъзнавал какво означава да се унищожи един здрав, осъзнаващ всичко човек. Когато видях затворника да стъпва настрана, за да избегне локвата, аз разбрах мистерията, неизразимата несправедливост на отрязването на един живот, намиращ се в разцвета си. Този човек не умираше, той беше също толкова жив колкото и самите ние. Всички органи на тялото му функционираха – вътрешностите смилащи храна, кожата обновяваща се, ноктите растящи, тъканите оформящи се – всички те работещи мълчаливо в акт на тържествена глупост. Ноктите му все още щяха да растат когато той щеше да стои на поставката под бесилката, когато щеше да пада във въздуха с една десета от секундата оставаща за живот. Очите му виждаха жълтия чакъл и сивите стени и мозъкът му все още запомняше, предвиждаше, размисляше – размисляше дори за локви. Той и ние бяхме група мъже, вървящи заедно, виждащи, чуващи, чувстващи, разбиращи същия свят; а след две минути, с внезапно хлопване, един от нас щеше да си е отишъл – един разум по-малко, един свят по-малко.

Бесилката се намираше отделно от главния плац на затвора, в малък двор, обрасъл с високи бодливи плевели. Тя представляваше тухлена конструкция като трите страни на навес, покрита с дъски, над които се виждаха две греди с напречна греда огоре, от която се поклащаше въжето. Палачът, сивокос затворник в бялата униформа на затвора, чакаше до машинарията си. Когато влязохме, той ни поздрави със сервилен поклон. По знак на Франсис двамата пазачи, държейки затворника още по-здраво, наполовина го поведоха, наполовина го забутаха към бесилката и тромаво му помогнаха да се изкачи по стълбата. След това палачът се покачи и постави въжето около врата му.

Ние стояхме и чакахме на около пет метра разстояние. Пазачите бяха оформили полукръг около бесилката. И тогава, когато примката беше поставена, затворникът започна високо да се моли на бога си. Това беше силен, повтарящ се вик „Рам! Рам! Рам! Рам!”, не настоятелен и боязлив като молитва или вик за помощ, а постоянен, ритмичен, почти като звън на камбана.

Палачът слезе долу и застана в готовност, държейки лоста. Стори ми се, че минаха минути. Постоянното, приглушено викане на затворника продължаваше все така, „Рам! Рам! Рам!“, без да се поколебае дори за момент. Главният надзирател, с глава забучена в гърдите, бавно ровеше земята с бастуна си; може би той броеше виковете, позволявайки на затворника един определен брой – петдесет, може би, или сто. Всички бяха сменили цвета си. Индийците бяха посивели като лошо кафе, а един или два от щиковете трепереха. Ние гледахме овързания, закачулен човек върху поставката и слушахме виковете му – всеки вик още една секунда живот; всички споделяхме една и съща мисъл: о, убий го бързо, свърши го най-после, спри този отвратителен звук!

Внезапно главният надзирател се реши. Изправяйки глава той направи бързо движение с бастуна си. „Чало!“, извика той почти свирепо.

Дочу се тракащ звук, а след него мъртвешка тишина. Затворникът беше изчезнал, а въжето се увиваше около себе си. Аз пуснах кучето и то незабавно изтича към задната страна на бесилката, но когато стигна там спря като заковано, залая, а след това избяга в един от ъглите на двора, където се свря сред бурените, гледайки боязливо към нас. Ние завихме зад бесилката, за да проверим тялото на затворника. Той висеше с палци, сочещи директно надолу, въртейки се много бавно, мъртъв като камък.

Главният надзирател се пресегна с бастуна си и побутна голото тяло; то се поклати леко. „Наред е“, каза надзирателят. Той се отдръпна от бесилката и изпусна дълбока въздишка. Мрачният изглед внезапно беше изчезнал от лицето му. Той погледна към ръчния си часовник. „Осем и осем минути. Е, това е всичко за тази сутрин, слава Богу.“

Пазачите свалиха щиковете си и отмаршируваха. Кучето, осъзнаващо, че се е държало неподходящо, се помъкна подире им. Ние излязохме от двора на бесилката, покрай килиите на осъдените с техните очакващи обитатели, към големия централен двор на затвора. Затворниците, под командата на пазачи въоръжени с бамбукови палки, вече получаваха закуската си. Те клечаха в дълги редици, всеки човек държащ тенекиено канче, докато двама пазачи с казани обикаляха наоколо, раздавайки ориз; всичко изглеждаше съвсем като някаква уютна, весела сцена, след обесването. Беше ни обхванало огромно облекчение сега, когато работата беше свършена. Човек изпитваше импулс да запее, да хукне, да се разкикоти. Внезапно всички се разбъбриха весело.

Момчето което вървеше до мен кимна към пътеката, от която бяхме дошли, с разбираща усмивка: „Знаете ли, господине, нашият приятел (той имаше пред вид мъртвия), когато чу, че апелацията му не е била одобрена, се напика на пода на килията си. От страх. Моля, вземете си цигара, от моите, господине. Не ви ли харесва новата ми сребърна табакера, господине? От амбулантния търговец, за две рупии и осем ана. Шик европейски стил.“

Няколко души се разсмяха – никой не знаеше защо.

Франсис вървеше до главния надзирател, бърборейки. „Е, господине, всичко премина с максимална задоволителност. Всичко свърши – щрак! – ей така. Но не винаги е така – о не! Знам случаи, при които докторът трябваше да отиде под бесилката и да дърпа осъдения за краката, за да осигури смъртта. Много неприятно!“

„Гърчеха се, а? Това е лошо“, каза главният надзирател.

„Ах господине, по-лошо е, когато те станат непокорни! Един човек, спомням си, се вкопчи в решетките на килията си, когато отивахме да го изведем. Едва ли ще повярвате, господине, но бяха необходими шест пазачи, за да го откъснат, по трима на всеки крак. Опитахме се да го вразумим. Драги човече, казахме му, помисли само за мъките и неприятностите, които ни причиняваш! Но не, той не искаше да слуша! Ах, той беше много досаден!“

Установих, че се смея много високо. Всички се смееха. Дори главният надзирател се ухили по толерантен начин. „Я елате всички и пийте по едно“, каза той доста приятелски. „Имам бутилка уиски в колата. Май имаме нужда от това.“

Минахме през големите двойни врати на затвора, на пътя. „Да го дърпат за краката!“, каза внезапно един от бирманските служители, и избухна в силен смях. Всички започнахме да се смеем отново. В този момент анекдотът на Франсис ни изглеждаше ужасно смешен. Пихме по едно, местни хора и европейци, заедно, много приятелски. Мъртвият човек беше на сто метра от нас.

(1931)

Източник

Джордж Оруел
Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.
Други статии от този автор
Посетители: 160

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Мюмюн Кемал Тахир писа Още
    Чудесен текст!... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Благодаря за... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Текстът наистина... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Точно пък интелекта... преди 2 дни
  • Пиер писа Още
    "Сабина" е платила с... преди 3 дни
  • Сухи писа Още
    Има противоречия и в... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ще трябва да изминат... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Искрено се надявам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Моля обърнете... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    ...ползвам клавиатура... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    ...Ми аз ще ги кажа... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Интересно какво си е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Струва ми се, че е... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Но то е било... преди 2 седмици
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Не съдете за да не... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Почти във всеки... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, Анатоли, в хода на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Гърдев, разбира се, НЕ... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Струва ми се, че... преди 2 седмици
  • Анатоли Кирилов писа Още
    "Забележките" на... преди 2 седмици
  • Румен Петров писа Още
    Аз се опитвам да кажа,... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Анализа на Траянов е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Самият аз започвам да... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Може би все пак има... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Вижте, хора,... преди 2 седмици