Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

Зверската болка, която е изпитал Спасителят, не е била съвсем напразна. Ние невинаги намираме смисъл в саможертвата, а наопаки, ние, милионите простосмъртничета, повече сме склонни да обиждаме Господ като виновник за личната ни участ на вечно недоволни неудачници. Иначе си я караме както си знаем, вървим през просото, защото ни е по-напреко. И по-леко. Пътят към Храма не мината оттам, но ние пердашим през житейската нива, сякаш всичко ни е безпощадно ясно: него изобщо Го няма. И никога не Го е имало.

Спомням си един необичаен помен – станаха 40 дни, откакто бай Йордан Радичков за пръв път пренощува под земята. В парцел номер едно на Централните софийски. Тоя парцел е нещо като ВИП участък – само за хора на изкуството, културата и науката. Деснофлангови и почетен доайен е Николай Хайтов. До него е милата Катя Паскалева. Следва идалгото Христо Фотев. Той едва ли е сънувал, че ще легне на един ред до рамото на Радичков. Или до костите на Константин Павлов. Както и родопският единак Хайтов едва ли е подозирал, че ще се наложи да дели мегдан с човека, когото кой знае защо заядливо ненавиждаше. Радичков отнесе доста хули от него по свой адрес – още докато авторът на „Диви разкази“ бе жив, особено в предсмъртните мемоари, в които той съсече колегата си по перо...

На 40-ия ден, откакто изпратихме шестопръстия вълшебник от Калиманица, отидох сам на гроба му. Спрях се пред смълчаната стража от венци, чиито безброй още след многохилядното погребение, по пътя от храма до гробето, кой знае как се смали до учудващо малък брой люде...

Сега в нозете на венците припламваха с розови и сини сияния няколко предпролетни букетчета от зюмбюли. И няколко траурни по своему кокичета. Явно децата и внуците на писателя, любопитен като питанка, бяха току що минали оттук – свещиците им още плачеха за пламъче, виновни и недогорели. Дадох им един кибрит.

Огледах се – нямаше жива душа. Само онова самотно бяло псе, което по време на погребението изникна сякаш от небитието като материализиран дух, което тогава дойде до ръба на трапа, надникна с любопитство в покойницата, каза нещо нечуто на покойника и се отдръпна сякаш за почест на почетно разстояние, та същото това бяло куче сега притича през погледа ми и се стопи в задаващата се мрачина.

Стърчах и си мислех колко много свободни места има в тоя парцел. Ето го народния певец Константин Гугов – и той е склопил очи отляво на Радичков, но преди това е „циклопът“ Генчо Стоев, лека му пръст. Лежат, сякаш са кацнали и наредени като лястовици на жицата на живота, а всъщност душите им летят из небесния Йерусалим, плават леки и прозрачни из сияйната вселенска шир, оцветени от бяло до синьо – всеки с цвят според греховете си.

Дали и там се разминават мълчаливо, дали Хайтов е хартисал, или въобще не му се немее? Или пък всички са заедно и карат общ курс по още по-висша духовност?

Кой знае, ще мине време и ще узная лично. И слава Богу, че последната загадка на тоя и оня свят няма да ми се размине. След толкова лъжи, заблуди и манипулации на Земята, хубаво е човек сам да се самопровери на Небето. И след триста години пак да се върне долу, да си доизкара висшето образование по читавост и човещина, по добрина, достойнство и доблест...

Защо ли ме нападна тази паметна гледка, заседнала някъде в шепнещия поток на съзнанието ми? От где внезапно се възкреси туй „Дали Го има или Го няма, но ти живей така, сякаш съществува“... Може би защото тогава, от години насам, това бе първия Великден, който посрещнах без моя по-възрастен побратим и другар, без благия мъдрец, бащата на „Ние, врабчетата“, таткото на българските верблюди, тенци и суматохи... Може би защото не е утешително, че този необикновен дух напусна белия ден и остана до живее в тъмнината на полунощните ми молитви – какво от туй, че в моя малък, безтелесен свят от скъпи души се засели още един особено важен за мен споменик, а земният мир за пореден път обедня откъм чудаци. Откъм чудотворци на словото като този българин, окъпан в името на реката Йордан...

Дали е достатъчно съмнението ни, че богочовекът Иисус Христос, невинен, но осъден за богохулство, е успял, без помощта на НАТО, да победи не само егото в себе си, но и тленността? Имаме ли право и в края на линията на живота си да сме неверници и оскърбено недоверчиви?

За себе си знам – няма никакъв смисъл да чупя кръст пред олтара и да се кръстя като обсебен, ако никога не съм вярвал в Бога на скромността и състраданието, на щедростта и добродушието, на трудолюбието и търпението.

Или с една дума – каквото и да ми е струвало, отдавна не вярвам, че мракът не съществува, а има само отсъствие на светлина.

 

Малкият човек

Живи ли са националните ни типажи от късния комунизъм? Те присъстват навсякъде като нравствени утайки в обърканото ни общество, просмукано от българско безбожие, безсмислие, бедност, безделие, безпомощност, безпросветност, бездарие, безбъдност и бесовщина. По-голяма част от това малко общество живее в миналия век.

Малкият човек от комунизма и днес не смята за нужно да се радели с навика да краде от собствената си държава, да мисли само за началото и края на собственото си дебело черво. Той не ще да възприема завистта като нещо осъдително и не ще да се раздели с покорността си пред силния на деня, пред по-силния физически мутроид, но едновременно с това малкият човечец е готов с нечовешка жестокост да размаже всеки, който е по-слаб или просто различен.

Днешният малък мрази българската си участ, българската държава. Той е християнин на думи, но бие и рита люде по време на молитва. Инак ходи на черква и сторва кръстния знак, пъчи се със златни кръстове, които има за модни медальони. Той не познава националната си история и духовните си водачи. Не му вършат работа. И понеже не вижда нито близкото, нито по-далечното си бъдеще, е склонен да възприема героичното ни минало като фанатично право да изисква уважение от нации и общества, които за разлика от нас са си оставили цървулите в Средновековието, докато той не е излязъл от примитивните си навици, от робското малодушие.

И отказва – уж като патриот – да приеме поведението на по-цивилизованите, които отдавна са се научили да подреждат йерархиите и държавностите си, без непременно да отхвърлят родното и специфичното. С една дума – малкият човечец е голям подлец. Той е жалък, но непобедим. Защото винаги го откриваме у ближния, но никога у себе си.

Не сме народ от джуджета, а от малки хора. Джуджето се оказа по-симпатично от великана. Джуджето е добро същество. Малкият човек се оказа нищожество. Партийно. Амбициозничко. Жалко.

Народът ни е добър като джудже, но е противен с липсата си на вълшебство.

Затова сме народ от малки хора. Има ли изход?

Има. Но не е там, където го търсим.

 

Ще назнача смъртта си за сценарист и ще умра от скука

Вече не съм сигурен, че знам какво е литература.

Когато бях (само)уверен в познанията си за съдържателните характеристики на това прекрасно по своему понятие, бях обсебен от религията на текста и стакатото на доброволното стажуване. Удоволствието да бъдеш в темпото на собствената си душевна шевна машина, попаднала в невидимите ръце на въображението, е част от еротичната страст на човека да се самодокаже.

Част от естествения порив да следваш и да изследваш механизма на извисяването, полета над себе си, сам да осъзнаеш нуждата да прекултивираш естетическия нагон, субективния сбор от представи, различния избор, цивилизационните ценности, без да подозираш, че без тях си нищо.

Сега си с тях, но дали си нещо повече от ненужно нищо?

Любопитството към живота – може би това е литературата. Удовлетворението, че си допуснат до тайната на зачатието, да надникнеш като природолюбител и боготърсач в озаряващата геена на генезиса. Всичко това е толкова привлекателно, опиумно, алхимично, че не ти остава миг да се замислиш – ти ли си сричка от тази дословна, условна и словесна верижна реакция, или ти си я възбудил/предизвикал, с какво и как, как става преизвикателството (ама че дума), кой натиска бутона за отприщването на тампонираната интелектуалност, коя ръка дърпа шалтера на студиото и го превръща в пивница за расови души.

Както виждате, уважаеми колеги, не само наистина съм далеч от истинската истина за това що е литература и има ли тя нужда от мен, ами от онова време, когато знаех това-онова за литературата, ми е останала само онази, позната и на теб, лилава чашка от здрач, от която съм отпивал жизнената жидкост на заблудата. Че аз съм част от литературата и тя е част от моята частност.

Изпитвам угризението (само за пред теб, разбира се), че вече не се вълнувам от подобни базисни въпроси. Виж колко съм извратен: чуя ли нещо, свързано с базисно, веднага се сещам за нашите американски бази, които могат да бъдат и обект на литературата, но мога и да не бъдат никакви обекти, освен фундаментални площадки за основна почивка, подготовка, пощене и презареждане на идейната материализация на фундаменталните демократи.

Може ли съзнание като моето, което допуска да диша с подобна политическа подметка в подсъзнанието си, да притежава свръхсъзнание за доброволна литературнотрудова повинност, за лична лирическа мисия, за устойчива публична вярност към изяществото на мигновеното съвършенство.

Може ли? Не може.

Може други неща, но не може да прави, да знае или да не знае дори, какво е литература и какво не е.

Знам само какво ми е. Че литературата тясна за моята душа е. Че карам на джанти. Че някога, когато държах педала на газта натиснат до ламарините, съм поел в правилната посока. Която обаче ме отдалечи задълго (и завинаги?) от праведната празничност на високото писане.

И още нещо. Вече ме отблъскват художественото самообяснителство в поезията, продължаващите опити литературата да се обяснява пред живота, при това пред надменната тълпа на пируващата в своята нищета прагматична публика. Обществото ни няма нужда от нас, защо да му се натрапваме със своята различност, със своята дружелюбна другост, когато към литературната ни работилница има нулев интерес; и всеки път, щом нещо издадем, първо се чудим как по най-морален начин да излъжем просветените около нас да ни купят книжките.

Имам млад съсед, обущар, частник, всеки ден го виждам в чистия си гащиризон как стои надвесен над машината в своята модерно оборудвана кондурджийница и му се радвам, че има работа. Че знае качеството на своя труд. Че знае количеството и качеството на своите читатели. Че знае цената на своя делник и затова работи в събота и по възкресение. Че останалите имат нужда от него. И че имат какво да си разменят – те своите кожи, с увиснали гуши и разпрани усти. Той – хартиени бележки с тяхното име и адрес, и с цифрички, които са безапелационни. Всички сказват, че бил скъпчия, но през дюкянчето му минават върволици.

Когато българският писател стане толкова скъп на читателя скъпар – поне колкото този обслужващ обществото обущарник, може би ще се сетя какво беше това литература. И ще ти отвърна смислено на твоя базисен въпрос.

И накрая един циничен цитат:

„Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата „народ“ означава съвкупността от всички граждани, а думата „олигархия“ означава само част от гражданството.

Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре да бдят над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети; и че мнозинството взима най-добри решения, след като бъде осведомено“. (Вж. Тукидид, „История на Пелопонеската война“, VI, 39, „Наука и изкуство“, 1979 г., прев. Милко Мирчев.)

Мисля, че днес, вместо да ме водят, най-вече по медиите, за писател, по-читав и щастлив по своему щях да бъда като неизвестен на зяпачите на телевизори невинен за нищо обущар. Утре обущарят може да напише роман и този роман дори да се изкупи. Но нито ти, нито той, нито аз утре можем да дебютираме дори в квартала с чифт току-що ремонтирани обувки, защото сме доживотно обречени да бъдем клиенти. А не признати от махалата майстори, заради чийто майсторлък мнозинството само да ни идва на крака.

Когато пишещото литературно малцинство у нас си събере мислите и реши, че има право на права като малцинство. И да си ги отвоюва – виж как са се организирали глухите, слепите, инвалидите, душевно болните, болните от СПИН и жените с рак на гърдата. Да не говорим за хлебарите, млекарите, зърнопроизводителите, месарите, пчеларите... Нужен ни е професионално организиран профсъюз.

Инак до края на дните си ще чакаме да ни викнат в БНТ и да ни заставят да правим всяка събота по 60-минутно предаване за българската словесност. Всъщност това ще ми се случи, ако стана генерален директор на телевизията, която обаче засега може и без мен. Но когото удари часът, ще назнача смъртта си за сценарист и ще умра от нейната скука.

Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

19
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 19 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019