Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

“Who’s that, then?”
“Must be some kind of king.”
“How do you know?”
“He must be a king;
he hasn’t got shit all over him…”

Цитираният диалог е от култовия британски филм Monty Python & the Holy Grail. Разговорът е между двама средновековни селяни, облечени в мърляви дрипи, ровещи се в калта. Покрай тях минава крал Артур, целият в бяло. Бива разпознат от селяните като крал по бялото си облекло – по бельото: „Ще да е някакъв крал, защото не е целият оплескан в лайна...“

Докато те, селяните, са в кал и лайна до ушите, Артур се появява на сцената – според леко архаичния английски израз, „in hiswhites“ – в бельото си, целият в бяло.

В английския (и френския) не съществува термин, еквивалентен на нашето съвременно „бельо“. Онова, което днес имаме предвид там се нарича „underwear“ – под-дрехарник. Всъщност пълният термин дори на български е „долно бельо“ (т.е. намиращо се под горния пласт дрехи), за разлика от горното – от онова бяло (whites), което се носи видимо за всички, за да се даде сигнал, че ти не си от онези, които трябва, за да имат какво да ядат, да се ровят в лайна. Направо страшен е руският еквивалент – „исподнее белье“, с неговата очевидна препратка към Преизподнята.

Понятието за бельо се оформя тогава, когато нито българите, нито русите са ползвали подобни луксове; и затова трябва да се пренесем на запад, във Франция, по времето на „есента на Средновековието“. Някъде по онова време се оформя понятиетоlingerie, обозначаващо всичко онова, произведено от лен (lin), което се белосва (впоследствие – колосва), когато бива изпирано. Lingerieобозначава всичките форми на онова бельо – бяло – което е характерно за онези, които не работят кална работа: ризи, ръкави и ръкавели, чорапи и якички, под-ризици и фусти, гащи и дантели и дори – калъфки за възглавници, чаршафи и пешкири.

Бельото, прочее, не опира само до белите ви гащи.

Бельото, бялото в смисъла на lingerie има много функции, но социално-политическата е може би най-очевидната. Бельо, бяло може да си позволи да носи само онзи, който не е принуден да се оплесква с мръсотиите на селския труд: да копае и плеви, да полива и прекопава, да изгриба на домашните животни и да им изражда малките. Носенето на бельо е очевидна демонстрация на статус и затова, докато мъжете от средата на крал Артур парадират с бели чорапи, ръкавели, ризи и гащи, техните жени влачат по земята след себе си шлейф от бели фусти. Показват на света, че не ходят по кал – а дори и да си окалят фустите, има кой да ги пере и белосва. По-късно този статусен разделител мутира в разликата между „сините“ и „белите“ якички. И двата вида „якички“ си изкарват прехраната с труд, но първите се мърсят и потят (и затова яките им са тъмни), а вторите са достатъчно началници, за да могат да поддържат якичките си бели до края на работното време.

Селските – и доскоро войнишките – български униформи се свеждат до шаяк с цвета на кал тъкмо защото селяни и (наборни) войници прекарват времето си в кал и лайна. Това им е работата. В бяло са техните началници. Тяхната работа е да дават ценни указания на селяните и на войниците, как по-резултатно да се ровят из калта.

Социално-политическият смисъл на разделението между кално и бяло е толкова силен, че в имперския руски език дори формира най-базисните социални понятия. „Черная кость“ (за по-кратко – „чернь“) – това е простолюдието, прекарващо своя живот в океана от кал, каквато е Русия – тогава, когато не е снежна пустиня. „Белая косточка“ – това са господарите, благородниците. Бялото, да се отбележи, не се обвързва с вулгарното „кость“; а с деликатното, изящно дори „косточка“. Не е допустимо дебелите глезени на селските моми да бъдат бъркани с фините глезенчета на младите дами от висшето общество.

Когато, през 1917 година руската „чернь“ се подрежда зад червеното знаме и се превръща в Червената армия, не е случайно че срещу нея се изправя Бялата гвардия на благородниците.

Бялото е социалната горница, а черното и кафявото – социалната долница. Френската революция се провежда от „санкюлоти“ – от хора, които нямат „кюлоти“, т.е. онази комбинация от три-четвърти бричове и бели чорапи до коляното, която отличава онези французи, които не се мърлят, докато работят. Санкюлотите не могат да си позволят да фланират из Париж с бели чорапи до коляното, тъй като те се мърлят. Затова носят онова, което вече носим всички – тъмни панталони до обущата. Тъмното носи на кал.

Социално-политическият смисъл на делението между онези с бельото и онези без бельо прави (по ненадминат и до днес начин) още в края на ХІХ век американският икономист и социолог Торстийн Веблен[1]. Според него разделението между онези, които могат да си позволят да носят бельо, и онези, които не могат, се появява веднага, след като разделението на труда прави така, че не всички хора да трябва през цялото време да копаят, поливат и изгрибат, за да се изхранят. Появилата се възможност за свобода от ръчния селски труд веднага е монополизирана от една прослойка, която запазва за себе си правото да не работи земята с ръцете си. Срещу тази привилегия въпросната прослойка поема два важни ангажимента: да воюва – т.е. да пази останалите; и да ловува – т.е. да храни останалите.

Когато тази прослойка се закрепва трайно под формата на аристокрация, към воюването и ловуването се добавя още едно доброволно поето задължение: да управлява от името на всички. Все пак онези, които по 16 часа дневно се ровят в калта нямат нито възпитанието, което да им позволи да разберат и обслужват общото благо, нито пък разполагат с времето да правят това.

Така се ражда съвременната европейска политика. Аристокрацията управлява почти навсякъде до Френската революция, а до средата на ХХ век доминира в управлението на Великобритания. Както Уинстън Чърчил, така и наследилите го след Втората световна война Антъни Идън и Харолд Макмилан са от благороднически семейства.

Ще рече: управляват онези, които могат да си позволят да носят бяло.

Докато управлява аристокрацията, всичко е наред. Дори когато един вид бельо изпадне от употреба, на негово място се появява друго; дистанцията от калта е запазена. Така, след като под влиянието на Френската революция изчезват белите чорапи до коляното, на тяхно място се появяват spats – английско изобретение, един вид бели гамаши, покриващи черните обуща на аристокрацията. „Дори обущата си не каляме“ – е съобщението на тези гамаши във времена, когато дори в центъра на Лондон страничните улици са непавирани и следователно – кални, а по централните има купища конски лайна. Spats изчезват заедно със слизането на аристокрацията от власт (Чърчил, Идън и Макмилан са последните британски премиери, които ги употребяват). Смъртта на spats, според големия английски писател Уудхаус, както и според още по-големия съвременен английски философ Роджър Скрутън, води до трайна деградация на британската цивилизация.

Когато управлението на държавите преминава в ръцете на простолюдието, нещата откъм бельо започват да се усложняват. Там, където преходът е плавен, не се наблюдават големи сривове, въпреки оплакванията на Уудхаус и Скрутън. Когато на власт във Великобритания идва лейбъристът (буквално – „трудещият се“) Рамзи Макдоналд, той веднага слага върху себе си всички отличителни белези на управляващия – от цилиндъра и белите ръкавици, до колосаната яка и неизбежните тогава spats. В страните обаче, в които преходът на властта в ръцете на простолюдието е внезапен и съпътстван с насилие, бельото е една от първите жертви.

В първите 30-40 години от своето господство съветските болшевики например открито презират всички форми на бельо. Носят зелени куртки, брезентови ботуши и партенки. Долното бельо, доколкото продължава да съществува, се превръща в „черньо“ (каквито са и до днес повечето долни гащи в Русия). Цялото великолепие на lingerie се свежда до прословутия потник, чиято функция е изцяло телесна: да обира потта на неумитото болшевишко тяло, за да може връхната куртка да се пере възможно по-рядко. Едва през 1960-те години, с възстановяването на някои рудиментарни форми на цивилизован живот, в Съветска Русия се връщат белите ризи, станали парадна униформа за сватби, тържества, официални посещения и погребения.

В България, след края на „каскетния“ социализъм, комунистическата номенклатура, заместила в управлението градските буржоа, развива вкус към пембето, бледовиолетовото, сивото, жълтото и керемиденочервеното. Средностатистическият член на ЦК, освен ако не е на сватба или погребение, дефилира из коридорите на властта, решен в тези цветове. Керемиденочервеното сако е съчетано със светлопембяна риза, бледовиолетова вратовръзка, тъмносиви панталони и обуща в цвят „говнян“ (както по едно време пишеше на етикета на тъмнокафявата блажна боя).

Тъй като в този ансамбъл бельо по същество няма (както в Съветска Русия, то е сведено предимно до мрежестия потник, който лъсва в цялото си великолепие, когато неговият притежател се труди на вилата си), от целия ансамбъл отсъства основната му характеристика: да бъде сменяно всеки ден, за да остава бяло. Доминиращата класа на комунистите слагаше розовата риза в понеделник и я сваляше, добре вмирисана, след края на петъчния работен ден.

Затова всеки, преживял този исторически период, неминуемо се съгласява с Вацлав Клаус, когато той казва, че основните му възражения срещу комунистите са от естетическо естество.

По времето на социализма заедно с бельото изчезват и онези свързани с него характеристики на аристократическата градска цивилизация, които са в основата на цивилизования начин на живот изобщо: добрите маниери и способността да погледнеш отвъд собствените си интереси, за да можеш да схванеш общия интерес (за чието обслужване изобщо си на власт).

Работата е там, че при бельото не може да има градации на бяло. Няма по-бяла и по-малко бяла lingerie. Бельото е или бяло – или не е. Сивотата на яката и раздърпаните краища на ръкавелите са сигурен знак, че техният собственик или не е онзи, за когото се представя, или се е пропил и се е запуснал – както помни всеки ентусиазиран читател на приключенията на Шерлок Холмс.

Носенето на бельо ангажира неговия собственик с постоянната му поддръжка в изискуемото бяло състояние – т.е. с доброволното спазване на високи и трудни за поддържане стандарти на външен вид. Тези стандарти на свой ред са част от цял поведенчески пакет, изработен в Западна Европа и известен със съкратеното название „джентълмен“.

Джентълменът според Веблен е онзи, който полага усилия да поддържа висок социален статус, като се издига над всекидневната рутина и се занимава с изучаването на философията и изящните изкуства например – все неща, които нямат сами по себе си стойност по отношение на изхранването и възпроизводството.

За разлика от аристокрацията, статутът на джентълмен не е по рождение, а е продукт на собствените усилия. Всеки може да стане джентълмен, ако се посвети на спазването на определени стандарти. Още през 1710 година в английското списание „Татлър“ се появява дефиницията, според която „статутът на джентълмен никога не е свързан с условията, в които е роден и живее даден човек – а с неговото поведение в тези условия“. И обратно: дори ако си аристократ, но не спазваш необходимите стандарти, можеш никога да не станеш джентълмен. Известна е историята с английския крал Джеймс II, който съобщава следното на една придворна дама, която го моли да направи сина й джентълмен: „Аз мога да му дам благородническа титла, но дори самият Господ Бог не може да направи от него джентълмен“.

Поддържането на стандартите на поведение на джентълмена има същата функция, като поддържането на бельото: показва, че съответният човек е способен да се издигне (и да се задържи) над елементарното ниво на изхранване и възпроизводство. Само хората, които стигнат до това равнище, са годни да управляват дадено обещство; защото, както посочва още Аристотел, само те са развили разума си до такава степен, че да могат да погледнат отвъд личното си благополучие и да схванат, какво е общото благо и как то да бъде постигнато. Затова в „Енциклопедия Британика“ от 1856 година се разяснява по отношение на понятието „джентълмен“, че това е „титла, давана чрез общо съгласие на всички хора с ранг, по-висок от този на обикновения търговец, когато техните маниери разкриват определена рафинираност и интелигентност“.

Най-кратката, почти телеграфна съвременна дефиниция на „джентълмен“ е: „онзи, който знае как да общува на равни начала в доброто общество“. Онзи, който няма нито титла, нито статута на джентълмен е „вагабонт“ (никаквец), както пък става ясно от дискусията по въпроса в пиесата на Шекспир „Укротяване на опърничавата“.

Очевидно е, че след като не спазват елементарни стандарти по отношение на бельото, членовете на комунистическата господстваща класа преди 1989 година не могат да постигнат и стандартите за джентълмени. Те са класически вагабонти – никакъвци. Нито демонстрират рафинираност и интелигентност, нито пък – още по-малко – могат да общуват на равни начала в доброто общество. Напротив, всяка среща на комунистически функционер със западен държавник беше – и продължава да е (Георги Първанов е очевидният продължител на тази традиция) – позорно посмешище. По отношение на философията и изящните изкуства (виж Веблен по-горе) комунистическата господстваща класа не успя да отиде по-далеч от диалектическия материализъм на видния тодорживковски философ Грую Манафов, нито пък – от плагиатския соц-реализъм на Светлин Русев. Образоваността пък, необходима на джентълмена, за да може да схване общото благо, комунистите сведоха до селяндурщината на тодорживковския речник и до провинциалната папагалщина на „художествено-творческата интелигенция“.

Стандартите за джентълменство се появяват много по-късно от стандартите на бельото (които са разработени от аристокрацията далеч преди да има джентълмени). Стандартите на бельото са, следователно, първични. Именно от степента на тяхното възстановяване в следкомунистическия период зависи успехът на прословутите „преходи“ в Източна Европа – т.е. на възстановяването на отговорното управление и следователно – на цивилизования начин на живот.

Там – в Централна Европа – където скъсването с комунизма беше внезапно и решително, стандартите в бельото и в поведението на власт-добилите се възстановиха за броени месеци. Централноевропейските елити си поставиха за цел да се откъснат от простотията на комунизма в максимално кратки срокове – и по максимално демонстративен начин. Затова още в началото на 90-те години техните държавници по нищо видимо не се отличаваха от западните си колеги, а в края на десетилетието в тези страни цивилизованите форми на живот бяха, в общи линии, възстановени. И никого не удиви фактът, че през 2001 година тези държави станаха членки на ЕС – т.е. успяха да започнат да общуват на равни начала в доброто общество. Нещо повече: някои, като поляците например, успяха да постигнат общуване на толкова равни начала, че започнаха да поставят ултиматуми и да диктуват условия на старите страни членки, в които стандартите на бельото никога не са били изоставяни.

Тук, в България, стана друго. Липсата на решителност при скъсването с комунизма доведе до липса на решителност при възстановяването на стандартите както на бельото, така и на доброто управленско поведение.

Това се видя още когато в началото на 1990 година започнаха приемите в западните посолства в София, с които се ознаменува началото и на позакъснелия български преход. На фона на своите белосани домакини новите български елити приличаха на пътници, свалени от влака за Червен бряг. Константин Тренчев се плъзгаше по паркета, издокаран в жълтеникава едроплетена вълнена жилетка с големи кафяви копчета. Желю Желев така и не сложи бяла риза, преди да стане президент, а тогавашното ръководство на СДС беше решено предимно в карирани пуловери. Провинциалните сини функционери се нахлузваха в абитуриентските си костюми, които не се отличаваха съществено от розово-виолетово-керемидената гама, ползвана от преименувалите се в социалисти комунисти.

И всички вкупом хищно се втурваха върху „шведската маса“, замествайки дискусиите със западните си домакини (с цел обсъждане на общото благо) с удовлетворяването на текущите си лични интереси (безплатната манджа). В първите години дори спазването на най-елементарния стандарт – на прием да стоиш прав, за да можеш да „циркулираш“ и да поговориш с повече хора – беше на практика неприложим. Българските елити винаги намираха начин да съберат столове покрай масите и да разперят лакти върху белите покривки – да обърнат западната форма на общуване „коктейл“ във фамилиарната  социалистическа форма на наяждане „банкет“. От онези времена датира и историята, според която цъфнал на прием Гошо Тъпото (виден земеделски политик), седнал на „шведската маса“ и започнал да се храни. Друг представител на българския елит, вече понапреднал с материала, му направил забележка: „Абе Гошо, ставай от тази маса, не виждаш ли, че е шведска“ (т.е. че покрай нея не се седи). „Добре, де – отвърнал Гошо Тъпото – като дойдат шведите, ще се преместя...“.

През 1991-1992 година Филип Димитров се опита да възстанови стандартите на бельото и на цивилизованото управление, но доста бързо се оказа, че единствено той, министър-председателят, прави това усилие. Половината от неговите министри продължиха да дефилират все едно са на прием в американското посолство в зората на 1990-та, а другата половина се отдаде на крадене на обществен ресурс – вместо да обслужват общото благо, преследваха своето си. Последва връщането на розово-виолетовите гами по времето на Любен Беров и Жан Виденов, а управлението на Иван Костов стартира със зелените ризи и оранжевите сака на провинциални нувориши като Данчо Ментата.

Едва в самия край на десетилетието силовото налагане на стандарти в управлението доведе до началото на възстановяване на стандартите на бельото при самите управляващи. Министрите от Костовия кабинет престанаха да се отличават от прииждащите от Запад техни колеги – започнаха да могат да общуват равноправно в добро общество. Приемите на премиера в Бояна престанаха да бъдат посмешища, тъй като престана да има разлика между визитиращите западни държавници и приемащите ги техни български колеги. И едните, и другите бяха решени в еднакви официални костюми с бели кърпички в джобовете, дизайнерски италиански вратовръзки, качествени бели ризи и стилни обувки. Стилът „Данчо Ментата“ беше заменен със стила „Асен Агов“. За известно време дори изглеждаше, като че вълната на възстановяване на цивилизацията ще стигне чак до БСП. Първо Николай Камов, а сетне Ирина Бокова и други престанаха да бягат от бялото и започнаха да полагат видими усилия да общуват като равни в доброто общество.

Внимателните наблюдатели още тогава обаче констатираха, че не всичко е наред. Българският елит категорично отказа да се раздели със социалистическия потник, упорито прозиращ и под най-дебелото сако, и да го замени със западния „ти-шърт“, който не създава потникообразни релефи по плешките на носещия. Така елитът демонстрира, че за българските държавници бельото продължава да е просто онзи пласт от облеклото, който попива мръсотията на тялото, за да предпазва от вмирисване горния, видимия пласт.

За повечето от тях остана скрито разбирането, че носенето на бельо задължава носещия да спазва високи стандарти на поведение. И затова не е учудващо, че тези стандарти бяха изоставени в началото на следващото столетие, което пък силно улесни метаморфозата на цар Симеон Втори в министър-председател на Република България. Неговите министри демонстрираха видими усилия за спазване на стандартите на бельото, но това се оказа имитативно упражнение. Докато управлението на НДСВ демонстрираше привързаност към европейските стандарти на поведение и маниери, зад кулисите продължаваше корумпираното преследване на собственото благополучие посредством присвояването на обществен ресурс и търговията с влияние.

Друг тревожен признак, видим още в самия край на 1990-те години беше необяснимият триумф в средите на българските държавници на белите памучни чорапи. Съвсем доскоро (помним случая с министър Румен Петков, който поради всеобщите медийни подигравки беше принуден да излъже, че нито носи, нито притежава бели чорапи) белият чорап беше знакът, с който българският политик най-силно искаше да бъде идентифициран. А и до днес след всеки парламентарен избор идващите в София новоизбрани депутати от дълбоката провинция все гледат да комбинират новия си костюм с бели чорапи.

Това е озадачаващо, тъй като въпросният бял чорап не носи съобщението нито на средновековните „кюлоти“, нито на последвалите ги spats – т.е. че носещият ги може да ходи из калта, без да се цапа (или, че ако се оцапа, има кой да чисти). Единственото възможно съобщение, което може да излъчва човекът, носещ бели чорапи в съчетание с официален костюм, е: „Вече си мия краката под чешмата всяка вечер и затова не са ми кални“.

Свеждането на сложната система от стандарти и съобщения, закодирана в lingerie, до социалистическия потник и пост-социалистическите бели чорапи, убеден съм, илюстрира (може би дори обяснява) устойчивия неуспех на българския опит за „прехождане“ към по-висок вид цивилизация след 1989 година. Връзката с потника е толкова интимна и трудно преодолима, колкото е продължаващата емоционална връзка на нацията с „бай Тошо“. А фасцинацията с белите чорапи пък е нагледна илюстрация за това какво са разбрали българските политици за цивилизования свят: че там си мият краката.

Със социализма не е скъсано, защото отношението към него остава интимно-фамилиарно. А към капитализъм не е преминато, тъй като целият сложен пакет стандарти, който го прави възможен, е сведен до един-два откъснати от контекста елемента. Крайният резултат е невъзможността на българския управленски елит да общува равноправно в доброто общество на Европа – т.е. да постигне стандарта на джентълмена, който единствен е годен да управлява, тъй като само той е способен да види отвъд своето благополучие и да схване общото благо. Което на свой ред обяснява трайната корумпираност на държавния елит, както и упорития отказ на повечето министри да прилагат европейски стандарти в поверената им област и дори – да участват в съответните европейски форуми, институции и организации.

Нещо повече. В сферата на властта, както и в природата, не може да има вакуум. Ако не се прилагат едни стандарти – появяват се други, които да ги заместят. От тази гледна точка крайно тревожна е тенденцията, припламнала в началото на управлението на ГЕРБ, цялата проблематика на бельото да бъде премахната и заместена с проблематиката на „черньото“ – да се премине от униформата, характерна за държавата (бели ризи, ръкавели и кърпички в джоба на сакото) към униформата на мутрите: черни костюми, черни фанелки и черни очила.

Спазването на стандартите, характерни за европейската цивилизация, изключва възможността за лично облагодетелстване в управлението. Затова съпротивата срещу тези стандарти е предимно съзнателно направен избор. Но тъй като всеки избор, съзнателен или не, неизбежно произвежда своите външни опознавателни знаци, ние можем да стигаме до легитимни заключения, просто наблюдавайки и декодирайки тези знаци.

Ще добием, прочее, надежда, че България става (по израза на Филип Димитров) „нормална западна страна“ едва тогава, когато видим, че сред управленския ни елит проблематиката на бельото престане да бъде свеждана до потника и белите чорапи.

Публикувано за пръв път в сборника „Дискурсите на бельото“ –
проект на НБУ, осъществен под ръководството на проф. Георг Краев.
Публикува се със съгласието на автора.

Източник



[1] Имам предвид, разбира се: Veblen, Thorstein (1994) [1899]. The theory of the leisure class. Penguin twentieth-century classics. introduction by Robert Lekachman. New York, N.Y., U.S.A.: Penguin Books. ISBN 9780140187953.

Евгений Дайнов
Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ. Роден е на 11 май 1958 г. в Пловдив, възпитаник на университета Оксфорд. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985). Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).
Други статии от този автор

Посетители

43
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 21 часа
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 1 ден
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици