Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Владимир Свинтила, „Многоликият столичанин“
Изд. „Изток-Запад“, 2011 

2012_04_Svintila_stolica

Наистина, защо дават нови форми на локомотивите, защо се променя вида на леките коли, защо се правят нови машини? Мания, мания! Защото на Запад са „преситени“ и си „изострят вкуса“ с такива работи!

Нищо не стига до тази глуха буржоазна провинция, нито учението за функционалната архитектура, нито каквито и да било сведения за промишлена естетика. Българският буржоа, който следва на Запад, е негоден да види нищо,ю освен XVIII в. Един-единствен прогрес е направен може би в хирургията.

В училището все още преподават Кант-Лапласовата хипотеза и не като хипотеза, а като доказана теория. Имаше слухове, че преподаваната наука за устройството на атома не е вярна, че е стара и преодоляна. Някой казваше, че преподаването в гимназията за Африка и Азия не е вярно, че това са представи от преди едно столетие – и в Африка и Азия е станало значимо развитие.

А в университета? Плахи гласове казваха, че и там „е същото“. Любознателният може да прегледа различните тогавашни курсове в областта на точните науки и да сравни тези курсове със съвременните им на Запад.

Аз си спомням в Алианса студенти, които наричаха себе си „еретици“, които идваха да вземат някаква книга по химия, по работа на мозъка или по биохимия с някакъв свян, с чувството, че правят нещо нередно, а може би и опасно.

Сега се разказват разни блестящи спомени за софийския университет от 30-те години. Аз искам да разкажа един неблестящ. Един професор, от тия дето късаха всички студенти по три пъти и така си създаваха авторитет, тъй като научна продукция те нямаха, един от тях бе станал известен с това, че постоянно цитираше някакъв изследовател, Доктор Дерс.

Действието става в Юридическия факултет.

Търсеха студентите д-р Дерс в Далос, търсеха го в юридически речници и енциклопедии и не можеха да го открият. А д-р Дерс, както сочеше българският професор, бе „магистрален учен“, защото пишеше и по гражданско и по наказателно право и по теория и по история на правото. Каква ерудираност! И нийде за д-р Дерс ни думичка.

Тази тайна я разкри един друг професор. Студентите го запитаха след лекция: „Кой е д-р Дерс?“ Отговорът бе гръмогласен смях: „Колеги, вашият професор знае много скромно немски. Съкращението под линията „дерс“ означава „дер зелбе“, ще рече „същият“. Вашият преподавател го приема за собствено име“.

В университета дълго след това бе особено приятно да се поговори за д-р Дерс.

В университета мразеха тези студенти, които не се задоволяваха с Хволсоновата физика. На част от професурата новите идеи се струваха често пъти и смешни. Помня тирадата на един професор в коридорите: „А пък, господа, русинът Павлов говори за кортико-висцерални заболявания. Язвата в дуоденума не се образува вследствие на въздействието „ин локо“ за концентрирани стомашни киселини, а, представете си, имат своя причинител в мозъка, в мисленето, в процеси, които не са материални“.

Моята майка бе биолог, аз живях в медико-биологическите среди. Помня този манталитет: основното в науката е приключено. През грандиозният XIX в. е решено почти всичко. И ако сега се говори примерно за ендокринология, то това е мода и не бива да се приема сериозно.

Това го говореха млади лекарки, които носеха мъжки ризи и вратовръзки, бяха еманципирани и обожаваха университетското преподавателско тяло.

„Светът е изчерпан“ – това бе дълбокото убеждение на „Моя гръцки профил“.

Той има едно кредо, с което тормози подрастващите: антисептиците ще сложат край на заболяванията. Хигиената сама ще ни предпази от останалото. Дъвчи всеки залък тридесет и два пъти. Само след като направим храната „на кашичка“, ще я пуснем в стомаха. Това е край на стомашните и чревните заболявания.

В лятната детска колония на чиновническото дружество ми се бе случило да попадна под такъв един контрол: един учител идиот заставаше пред някой от нас и казваше: „Сложи тази хапка в устата. Ха сега да видим: тридесет и два пъти!“

Това бе една наивистична редакция на европейския позитивизъм – тя засягаше еднакво университета и бита, науката и живота.

Още имаше случаи, когато прането се сушеше в стерилизирано помещение, за да не попаднат в него болестотворни бацили. Още не можеха да смелят краха с туберкулина на Кох. Защо принципът на ваксинацията да не може да се проведе „с последователност“? Каква е природата на имунитета?

Отнасяха се скептично към всичко ново в науките. Когато бе внесен в аптеките първия сулфонамид, пронтозила, какви вълнения бяха! Не е ли това просто мошеничество? И когато резултатите се оказаха фантастични за онази епоха, какъв възторг! Неизвестно защо с пронтозил ме лекуваха от малария!

Българската буржоазия ставаше неадекватна към времето, не само към общоисторическите процеси. Тя бе неадекватна за по-новите обществени практики.

За нея ранният позитивизъм и вулгарният материализъм бяха единствени синоними на науката. За нея развитието бе разбираемо само като минало време. За нея прогресът бе станал, отминал, „консолидирал се“ процес. Българските буржоа не можеха да приемат идеята за развитие като бъдеще, в което да бъдат вплетени и те. Първо защото те бяха „романтици“. Второ, и това бе решаващото, защото тяхната реалност бе измислена. В политиката, както и в науката, те живееха с митове.

Единият мит бе наследствеността.

Човек не може да си представи днес до каква степен тази тема владееше умовете. Проблемите на наследствеността се третираха в брошури, в статии, но най-вече в прословутите сказки. Буржоата предпочиташе пред четенето говоренето. И ако някой професор чете сказка в някакво читалище, нашият трътльо бе обезателно там да събира ум!

Идеята за съдбата и предопределението бяха минали в това биологично понятие: наследственост. Буквално като при Жак фаталиста на Дидро. Всичко, което ще стане с теб, развитие, страдание, смърт е предопределено от наследствеността. На наследствеността човек сляпо се подчинява. Тя е неговата орисница.

Този мит бе станал популярен главно чрез Емил Зола: „Творбата“, „Човекът звяр“, „Вертеп“. Навсякъде у Зола е доказано как човекът е наследствено предопределен.

Другият мит бе крайният детерминизъм. Буржоазният интелигент се мяташе между Зола и Мендел, между Халбвахс и Огюст Конт. Крайният детерминизъм играеше също роля на богинята Фортуна. Защото Халбвахс, мисля, беше предсказал за 50 града на Прусия (за 10 години напред!) броя на самоубийствата и техния вид (отрова, светилен газ, хладно оръжие) на базата на чисто статистически данни (гъстота на населението, среден доход, и стойност на живота). Що се касае до италианската антропологическа школа, тя бе още по-категорична. Човек бе абсолютно детерминиран. „Човек не може дори да убие по желание, както не може да полудее по желание“ (Енрико Ферми).

Българският буржоа бе хванат в капана на посредствения позитивизъм. Понеже тази доктрина е донесена също от прословутия Запад, където досега не е станало нищо погрешно, то и тези позиции и тези становища, естествено, не подлежат на критика.

Какво струваше този ужасен догматичен дух на новите поколения? Истините на науката по нищо не се отличаваха от божествените истини. Само че тук нямаше персонален бог. Имаше само една зловеща неопровержима доктрина, насочена против личността, но „ползваща рода“, това, което в науката се нарича, мисля, номокрация, властта на „закона“.

Затова ни съветваха: „Не поглеждайте към Хегел!“ Той е поет, абсолютно неудобен за каквато и да било научна методология. Брадатият и мустакат лекар, приятел на семейството, сякаш още размахва пръста си под носа ми: „Никога не съм изпускал случай да пиша против вашия бог Хегел, млади момко“ (докторът бе и свирач на цигулка).

Човешкото същество го няма в тази „обективна“ научна атмосфера. Изучава се природата, елиминира се човека. Това значи да се посветиш на науката: да престанеш да съществуваш.

Трябва да се признае, те имаха този идеал да се жертват за им-персоналната наука. Вкъщи постоянно се чуваха разкази за трагедиите на ранните рентгенолози, „дали живота си за човечеството“. Или за трагедията на тази прекрасна жена Мария Кюри, която обаче защо настоява, че атомът е делим? Какво собствено означава това?

Имаха ужаса от движението, от хода напред. Нито крачка навън от познатата наука на XIX в., единствена, която заслужава името наука.

На новите големи научни центрове, на Пастьоровия институт, на Едисоновия, на института Маркони гледаха като на „престаравания“. Не можеха да допуснат работата в екипи – какво означава това? Учените са Фарадей, ловците на микроби, Рьонтген, какво е това „смешение на науките“? По-благородна от офицерско-еснафската среда, много по-благородна несъмнено, научната среда имаше същия нисък, тесен, близък хоризонт.

Деперсонализиране в науката и индивидуализмът на изследователя – тези крайности се съчетаваха у тях. Но имаше случаи, когато лекарят гледаше „имперсонално“, обективно на себе си, когато правеше опити, неопасни за живота, но опити върху собствения си организъм, и то от истински научен интерес. И това дори бе по-разпространено, отколкото се мисли. В моето семейство се разказваха доста такива случаи, върху които сега не мога да се спра.

Аз не казвам, че в България нямаше научни среди, които бяха в крак с времето си. Но веднага искам да кажа, че това бяха самотници, че нямаха особено обществено отражение.

Така че тук се разглежда масовият случай, хората, които бяха направили от научната си подготовка тип практика.

И все пак нека припомня някои неща. През 30-те години известното списание „Философски преглед“ не даде информация нито за съществуването на Хусерл, нито въобще за феноменологичната философия. Аз попаднах случайно на изложението на Гурвич, в който той представяше Хусерл. Проблемът за Хусерловата редукция не ми бе много ясен и попитах в едно кафене един професор по философия за разяснения. Професорът се разхили: „Понятие редукция, млади човеко, не съществува. Вие сигурно имате предвид дедукцията“. Обожателите на професора се изсмяха с цяло гърло на моята неграмотност. Но очевидно неграмотни по въпроса бяха всички те, начело с професора.

И офицери, и търговци, и научната интелигенция имаха още един мит: мита за простотата.

Българският буржоа се отличаваше по това от европейския позитивист, че той бе довел изискването за яснота до крайност. В името на тази яснота той бе отхвърлил и развитието, защото каква яснота може да има в едно развитие? А българският буржоа искаше яснота преди всичко. Той искаше пълна яснота, а пълната яснота – това е простотата. Той си бе създал един постулат, че всичко велико е просто. Прост е Нютон, прост е Архимед, прост е Евклид, прост е Платон (трудни са коментаторите му!), просто е евангелието, прост е Омир. Цялата голяма култура е непременно общодостъпна.

Буржоазията се бореше инстинктивно за един лесен живот. На нея и се искаше всичко да е лесно, обяснимо, достъпно, решимо, защото така нейното съществуване би било вечно. Днес, след толкова години, изправен пред една песен от Илиадата, как бих искал да повярвам, че това творчество е лесно, просто, достъпно, като диханието на боровия лес за дробовете на детето!

Българската буржоазия, влезнала по-късно в „европейското“ развитие, възприемаше буквално Гьотевия оптимизъм. Още едно, още две десетилетия и царството на разума на Кант и на Огюст Конт ще се установи на българската земя. (Ако не беше този демонизъм на диалектиката!)

Духовният консерватизъм в науката, носталгията по „златните времена“ е еднотипна с „романтиката“ на офицерското съсловие и на двореца. Това е доверието, с което е възприет познатия, четен в учебника по история урок, който гласи, че всички събития в политиката са еднотипни и познати. Политиката е дала всичко, което е можела да даде. Не може да възникне никаква нова непозната на историята политическа или обществена ситуация.

Тука са съгласни офицерите, царските съветници и университетските среди.

Така за България пак се оказваше необходимо само едно: възприемане на европейското минало. Това минало не бе вече XVII в. и „романтиката“, независимо от това пак беше минало, златният XIX в. Заедно с „романтичния“ XVII в., той трябваше да се реализира в нашия живот. И понеже обичаха „простотата“, решенията на проблема бяха прости: да се разпространи и в селата носенето на „европейско облекло“ като възражение срещу простащината; да се разпространи образованието, разбира се, съразмерно с възможностите (няма да правим „нормалиени“ от шопите, я!); да се разпространят идеалите на търпимостта, които възпитават хората да не действат с насилие, ако имат апетити.

А политическият XIX в., демокрациите, парламентите?

Тук също може да бъде отговорено с простота: принудени сме да ограничим свободите, правата, да организираме и поддържаме само видимостта на парламента. Но това е само временно, докато трае кризата (коя криза?). Като потъпкваме старите свободи, ние продължаваме да вярваме в тях. Като суспендираме търновската конституция, спасяваме устоите на държавата.

Но нали вече се каза, че всичко е просто: Омир, Шекспир, конституционното право?

– Е-е-е-делвайс цъфти с-а-амотен...

Бившата добронамерена позитивистично мислеща буржоазия се разделяше с конституцията „неусетно“. Тя бе поддържала Търновската конституция, а днес поддържаше суспендирането на политическите права. Тя по принцип вярваше в републиката, но сега намираше, че за България била „по-подходяща“ монархията. Тя бе говорила за индивидуализма, правата на личността, а днес посрещаше с нескривани симпатии личния режим на Борис III. Тя се „адаптираше“ към новата обстановка (тя, която винаги е била принципен враг на тиранията). По начало бе имала славянофилска ориентация, но след като немците влязоха в Прага и Варшава, какво да се прави? И професорът, който бе водил студентските демонстрации против немското нападение срещу Чехия, същият стана министър на просветата. С простото обяснение, че „такава била сега политиката!“, което пък е част от мита за простотата.

У тази късна буржоазия, родена и възпитана в кризи от всякакво естество, нещата странно се смесваха. Тя пазеше още много идеи от буржоазния прогресизъм на миналото столетие. Тя искаше да бъде патриархална, но се зачиташе във „фашисткото учение за държавата“.

Тя водеше борба с маларията, но борба с хинин, не с пресушаване на блатата. По стар тертип тя се бореше е невежеството чрез разпространение на европейския бит и на европейските „привички“. И вероятно в името на мита за простотата водеше борба срещу изостаналостта, чрез поддържане на изоставането – еднокраве стопанство, поощрения не за индустрията, а за „индустрията в занаятите“. Тя искаше „напредък“ за България и същевременно даваше своя ултиматум, че нашата страна ще остане селска, защото предстои да влезем в европейското минало, което е наше бъдеще.

И тази обърканост на движението, в това смешение от понятия читателят вероятно ще види благоприятната почва за разпространението на комунизма!

В тази обстановка се пазеха от всичко ново. В тази обстановка бе прогресивно да изповядаш дори възгледите на Лок. В тази обстановка бе престъпление да четеш примерно Кроче и Уйлям Джеймс, защото те не са устои на толкова стария, толкова романтичния, български буржоазен свят.

Гледани бяха с подозрение всички, които се отклоняват от „традицията“, а това бяха предимно младите. Младите откриваха новите книги, донасяха научните новости, говореха за Макс Планк и за Нилс Бор и се опитваха да създават от новата физика доктрини, които в края на краищата поставяха под съмнение „съществуващия строй“.

Полицейското наблюдение върху младите започваше от дома (в този свят всичко бе просто!). Таткото с хюкел, сладък и убедителен, не може да склони сина си за истините на своя свят. Тогава започваше знаменитото тръшкане „умори баща си“, мръсните, недостойни семейни сцени, отровили живота на цели поколения, в които се искаше да признаем за несъстоятелна новата критика на физиократите!

И ако младият студент по право или политическа икономия не признаеше, тогава започваха репликите: „Далече няма да идеш“, „Ще се мъчиш за кора хляб?“, „Върви при червените“. И разбира се „Ще се откажа, от тебе чрез „Държавен вестник“ (Начин за върховно въздействие!).

Колко бе глупаво и уморително всичко това. Младите хора в оная обстановка не можеха да не търсят лъха на някакви нови идеи, някакви хоризонти. Но всичко бе запретено, защото трябваше да се поддържа чувството за сигурност в живота (а това значи да се поддържа съзнанието, че няма нови неща!), за да може буржоата да излиза тържествено от дома си на главата с хюкел.

В онази задуха единственото, което можа да проникне на нещо ново, незапретено, бяха романизираните биографии, често излезли от перото на спекулативни автори – въпреки това те носеха предчувствието за едно ново събуждане на човека. Те се четяха навсякъде и в бедните квартали бяха единствената култура на гимназистите, От тези биографии можеше да се почерпи само един стимул към действие, но колко бе важен той! Когато цензурите усетиха това, те започнаха да насочват издателите към биографиите на малко по-стари и по-безопасни люде. Не Робеспиер, а Цезар, не Русо, а Метерних. В името на своята сигурност.

Колкото повече търсеше сигурност буржоазията, толкова повече губеше всяка сигурност. За нея тя направи ужасната грешка – премахването на политическите партии в България. За своята сигурност тя предприе военни действия, които не и бяха по кесията.

Тя проведе мобилизация в името на националната сигурност, а това я разстрои стопански и разголи – войниците вече носеха платнени обувки с дървени подметки. Движението на войсковата част в населено място бе гръм от налъми, което предизвикваше горчиви и иронични усмивки. Какво казвам аз? Тези налъми будеха ужас в душите.

За да бъде сигурна, буржоазията посегна на собственото си бъдеще. Буржоазията, така да се каже, се хранеше, като режеше и ядеше от собствения си труп, собствените си меса.

С книгите на Конт в ръката, с теориите на Дюги и Есмен, с доктрините на физиократите, тя бе стара, осъдила се и същевременно бе за окайване.

По време на войната българската буржоазия нямаше вече нищо позитивно в касата на духа. Нямаше надежди, нямаше възможности, нямаше нищо реално, на което да се опре. Години подред са култивирали смешни възгледи. Години наред са „създавали“ в царската алхимическа лаборатория празни, глупави, за нищо негодни хора, които можеха само да се подписват и да казват: „да“. Нито индустрия, нито търговия. Пайовете от знаменитите клирингови спогодби се определяха най-напред в двореца, преди да стигнат до търговската камара. Царската канцелария! Отново! Тук се определяше коя фирма колко ще изнесе, какво ще изнесе. Ако някоя фирма не е доволна, ще и се отнеме и това, което и е дадено.

Вървеше и корупцията. За подписването на тръжните книжа индустриалецът трябваше да даде 400-500 хиляди лева. После той ще си ги изкара от работниците, защото при този подкуп той наистина не може да спечели. Така се смъкват допълнително работническите надници. Ако работниците протестират, индустриалецът се обръща към полицията не защото има вкус към доноса, а защото няма друга възможност. Законната му печалба я е прибрал висшият бюрократ, който е назначен в Министерството на търговията от двореца.

Никой (с изключение на промишлениците, разбира се) нямаше съзнанието за този ад. Всички се тъпчеха и газеха помежду си като животни. И ако човек ги запиташе: „Добре, за какво е всичко това? Какъв е тогава смисълът на живота?“ – какво можеха да кажат. Това било така, защото животът бил „борба“, животът бил „сражение“, животът бил „битка“. Разбира се, за никаква борба не може да става въпрос, освен за борбата за просъществуване. И тя ставаше все по-страшна с всеки изминат ден.

В това напразно бъхтане, буксуване, тичане на едно място, в цялата тази привидна динамика нямаше капка истински живот, капка истинско съществуване. Вече нито професиите бяха „призвание“, нито предприемачеството представляваше някаква дейност. Всичко бе грабеж.

Лекарят не те лекува, а граби, прилага ти терапия, която не ти е нужна. Адвокатът не се грижи за твоите работи, а те граби, учителят не те просвещава, а те лъже (а лъжата е съществена форма на грабеж!), търговецът не ти продава, а те обира, предприемачът не строи за тебе, а те изтупва като брашнен чувал.

Социалната сигурност ставаше възможна за все по-тесен кръг. Пауперизацията продължаваше, но не я признаваха. Преправяха старите дрехи, кърпеха грижливо обувките, но продължаваха „продаването на важност“. Ще мине лошото време, ще грейне едно слънце, че ще видите...

Дейността на радикалната интелигенция, на младежта не я вразумяваха, не и се струваха никакъв изход. Българската буржоазия бе получила условен рефлекс министрите да идват от Двореца. Тя бе с опериран мозък, Тя не можеше вече да прояви никаква самостоятелност, най-малко да съди здраво за събитията.

Вече не разбираше събитията, само се страхуваше от тях. Изпитваше само едно чувство – ужас. И внезапно един ден сякаш някакъв клапан се отваря и започват признанията: Дворецът, престъпленията, мизерията ни убиват (при Багрянов всичко се коментираше!). Но никой не е виновен за това. Виновни са престъпленията и мизерията. Буржоата имаше алиби. По време на войната е „помнел“ демокрацията, по времето на диктатурата на Борис III бе спастрил някакво „възпоминание за републиканизъм“.

Българската буржоазия се нуждаеше от такава сигурност, каквато българската нация и българската държава по традиция не можеха да и дадат. Това бе твърде характерна особеност за българския буржоа и същевременно бе една загадка за психологията.

Българските буржоа търсеха една икономическа и политическа сигурност, каквато могат да дадат само империите във възход. И понеже българският народ не можеше да даде такива гаранции на българския буржоа, той биваше оплют.

Буржоазията мразеше българския народ, тъй като очебийно той не бе създал една империя като например английската. „Не сме народ, а мърша“ е известна ругатня. Защо мърша? Защото не влязохме в Цариград и Дарданелите?

Българският народ не можеше да осигури, да гарантира перспективите на българския буржоа, имащите в България не можеха да си отдъхнат с една надежда от три столетия пред себе си -три столетия, през които никой да не посяга на наследствените имоти и те да се увеличават постоянно за радост на поколенията. Българският народ не носеше никаква сигурност и исторически, защото бе „ирационален“ – той не искаше да се подчини на интересите на бюрократичната йерархия и също така не даваше на йерарсите в бюрокрацията никаква сигурност за две столетия напред. Буржоазията не можеше да живее „като хората“, ще рече, като френските или английските си събратя.

Затова презираше българския народ и се денационализираше, защото не виждаше в българския народ гаранции за това, че правнуците и ще живеят в благоденствие и на топло.

Буржоата обичаше други народи, които според него давали на собствената си буржоазия такива гаранции. Това бе Германия на Кайзера, Англия на Чърчил. В тези страни човек наистина можел да вярва, че неговата винарска изба ще има трайността на католическата църква или на малтийския орден. Тази надежда буржоазията наричаше традиции, „Ние нямаме традиции, ние сме народ без традиции“ – тези думи можеха да се чуят всекидневно до революцията. Защо да сме народ без традиции? Нима нямаме хилядолетна традиция в живописта, музиката, литературата? Да, но нашите държавни образувания не представляват такава непрекъсната линия в историята. И попречило ли е това на запазването и развитието на традициите ни?

Тайно някъде в гънките на душата си българската буржоазия пазеше страха, че ще изчезне и ще се стопи безвестно като някога българското болярство, че ще изчезне по най-лошия начин: като се слее с народа и бъде „обезличена“. А можеше да бъде обезличена, защото не беше творец. А не беше творец буржоата, защото бе „човек на делото и реалността“. Не искаме мечти, картини и стихове, научни теории и революции във физиката, а политическа и социална сигурност. И тука ние се натъкваме пак на нейния Хекел: „Добър ден!“

Всичко е така просто.

Много странно, но буржоазията не разбираше основни неща. Примерно че сигурността се създава в действието. Архитектурата е сигурност, фабриките са сигурност, всичко, което човешката ръка направи, носи или прибавя сигурност. Но българската буржоазия искаше най-напред сигурност, след което само тя ще запретне ръкави. Ако вие и кажехте, че такава сигурност в историята няма, тя се усмихваше обидено. Българската буржоазия познаваше една страна, където имаше такава сигурност. Това бе Англия.

Не Англия, каквато съществува, а една митологична Англия. В продължение на няколко столетия либералната пропаганда на континента, която се е опирала предимно на примера на английския двукамерен парламент е създала цяла една митология. В някакви невероятни книжки от англицисти, които не могат да бъдат намерени в нито една енциклопедия, са се родили необичайни описания на английската история и на английските институции. Част от тия книжки – пет-шест на брой – бяха преведени и разпространени у нас. Те носеха такива едни заглавия: „Мъглива Англия“, „Далечна Англия“, „Загадъчна Англия“.

Според тези книжки английският народ е народ вълшебник, точно какъвто трябваше на всяка буржоазия. Той бе непроницаем за каквато и да било социална пропаганда. Той стачкуваше наистина, но никога против господарите.

Английският народ живееше съобразно закони, създадени преди осем столетия и бе много доволен – не искаше ново законодателство. Английският народ тачеше перовете като традиционна безсмъртна институция на английската земя. Англия бе невъзможна без перове и това бе ясно на английския народ.

На улицата човекът, който стои социално по-долу, поздравява пръв. Работникът е доволен от заплатата. Господарят е справедлив и дава на работника необходимото. Най-талантливите хора от народа получават меценатство и стават също така буржоа. Това също тъй се разбира и се поощрява от самия народ. Когато бившия пролетарски син се върне на посещение вкъщи, баща му го нарича „сър“, а братята и сестрите целуват покорно ръка на преуспелия и талантливия човек.

В тази Англия вестникарите бяха умни, а политиците – „тънки“. Тя печелеше всички войни и ако понякога си позволяваше да загуби, то бе с цел да заблуди. Но тя командваше света. С нея се съветваха всички, включително и нейните противници.

Ако изгубеше нещо, то бе, за да спечели двойно.

Това се казва страна! Там политиците могат да разчитат на едно постоянно настроение на народа, който е търпелив и обича скуката (мрази промените, което е най-важно!). Там генералите могат да разчитат на истински войници, които не само се бият, но не критикуват началството. Ако генералът е направил някакъв пропуск, войниците плащат за този пропуск с живота си, при това шегувайки се.

В тази утопична Англия политиците разказваха остроумни вицове, а вестникарите съобщаваха тия вицове в печата. В парламента се произнасяха само мъдри речи. Там буржоазията бе гарантирана за няколко столетия напред...

Тази Англия бе създадена изцяло от вътрешните нужди на българските пасмантеристи. „Ах, каква сигурност, просто да се пукнеш“. А на въпроса защо не се устрои „такава Англия“ и другаде, отвръщаха, че всичко зависи само от темперамента на хората. Бедата е, че българите сме такива дръвници...

Българската буржоазия бе англофилска, приятелка на своята митична Англия. Но тъй като тая митична Англия съществуваше само в идиотски книги (последната от които, за съжаление, е „История на Англия“ от Андре Мороа), българският буржоа бе митичен англофил.

Вторият начин, по който българската буржоазия преодоляваше липсата на сигурност, бе вярата в една бъдеща световна държава, която на първо време ще се реализира като Европейски съединени щати. Тези Щати ще отворят за българските търговци всички врати.

Калпавото ни производство ще се котира задължително на високи цени. България ще внася самолети срещу домати. Бензин за тези самолети пак ще добива с домати и въобще доматите ще заменят златото като всеобщ еквивалент.

Така поколения се хранеха с фалшив „космополитизъм“. Не правеха вече разлика между романски и германски култури, за тях всичко бе „европейско“. После с изненада научаваха, че в самата Европа работите не стоят точно така, че там национализма съвсем не е преживян и че за англичанина френския писател или философ си оставаха все така недостъпни, както по времето на кралица Виктория.

Тази българска буржоазия имаше странен, почти съмнителен произход. Тя идеше предимно от компрадорски среди. Да си припомним увода към „Строителите на съвременна България“, тезата на Симеон Радев за изключителната омраза спрямо българския чорбаджия. В зората на българското Възраждане сред тази буржоазия имаше много гръкомани. Когато пробуждането на духовете доведе до чудото на българското книгопечатане, до създаването на цяла една нова култура, без да съществува държавна и национална самостоятелност, компрадорската буржоазия не капитулира. Една част от нея стана туркоманска, ламтеше за ордените на турския султан, постове в империята, в най-висшата администрация.

По-късно компрадорската част от българската буржоазия разви един опасен политически дуализъм. И най-накрая, като докара Фердинанд, се успокои: зад нея застана Прусия. Компрадорската българска буржоазия никога не е вярвала в българския народ и никога не бе искала да действа чрез него. Тя разчиташе на външни сили. И те и помагаха повече или по-малко да отстрани националната буржоазия от живота. По време на Втората световна война такава като да не съществуваше. Компрадорската буржоазия си бе разчистила терена.

Тя винаги е плакала и търсила сигурност. Тя бе търсила сигурност в султанска Турция, този палач на българския дух, на българската култура. Тя бе искала от Русия да гарантира търговията и. От Германия тя бе търсила пак „липсващата и опора“. Всичко друго, само не самостоятелни действия от страна на българския народ.

Тя никога не му бе вярвала. Тя не вярваше на нрава му, не вярваше на характера му. Той е бил вечно един подсъдим пред нея, тя го обвиняваше, „четеше му конско“, искаше подчинение от него и не искаше да чуе мнението му.

Класическата буржоазия ние не срещахме, не срещахме в живота. За нея знаехме почти само от „Строителите“ на Симеон Радев.

Буржоазията, която знаехме, бе анархистична, нихилистична прослойка, която не бе имала никога други идеали и цели освен голия прагматизъм и безумните военни съюзи. Тя бе късогледа и късоумна. И тъй като сама чувстваше, че „нещо не е в ред“, носеше идънка, за да изглежда „по-солидна“.

Бе скапана от мързел, спеше до обед. Към обед само тия рентиери, тия собственици на недвижими имоти, тия участници в съмнителни предприятия в разни дружества с ограничена отговорност, за които никой не можеше да каже с какво точно се занимаваха, към обед само тия мързеланковци се раздвижваха: по пижами или по бретели подаваха дебели вратове през прозорците и се прозяваха в лицето на света. Ядяха оставеното от дедите им. И каквото не успяваха да изядат, проваляха.

Беше време на глад, но тези синковци добре си похапваха. И след една порция следобеден сън, опреснени и освежени, тръгваха с бодра стъпка нанякъде си – с тържествения хюкел на главата.

Хюкелът или идънката (тъй като хюкел носеше известният английски държавник Идън!) играеше много голяма роля в нашия обществен живот. На всякъде тази шапка бе претенция за сигурност. Тя бе много по-тържествена от някогашното буржоазно бомбе. Бомбето бяха носили с рединготи. Хюкел носеха с шлифери или с костюми. Той придаваше на човека някаква особена, почти властна осанка. Пред човек с идънка се чувстваш, как да кажа, по-нисш.

Хюкелът ги придружаваше във всичките им безумни начинания. Сякаш се бяха заклели да разтворят вратата пред комунизма. Но когато засвириха сирените, хюкелите се понесоха бързо-бързо по улиците. Човек имаше впечатлението,че хюкелите се спасяваха.

И после хюкелите се понесоха по пътищата на евакуацията. От конските вагони надничаха хюкели, сякаш оглеждаха тревожния зимен пейзаж. После се носеха каскети.

После хюкелите възкръснаха тревожно върху главите на пенсионирани комунистически генерали и червени „бизнесмени“, отново с претенция за сигурност, за непреходност...

Историята не предлага нищо ново.

Владимир Свинтила
Владимир Свинтила е роден на 29 април 1926 г. в София. През 1949 е въдворен в концлагера Богданов дол, след това Куциян. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.). Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в. “София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в. “Софийска правда” (1974-1977 г.). Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Умира в София на 15 януари 1998 г.
Други статии от този автор

Посетители

12
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 2 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 3 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици