Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011
Причините са няколко.
Първата е липсата на обединителна личност. Лична личност, която рязко да се откроява между останалите с безспорния си авторитет, народополезност и държавническо себераздаване. Нямаме извисен духовен водач, който да стане обединяващ център за себеподобни същества, чиито нравствени матрици да са проверени в един или два века назад.
Къде се дянаха внуците и правнуците на онези храбри момчета, млади мъжища, юначни български чеда, които въстанаха, за да обединят разкъсаното Отечество? Няма ги. Хич ги няма.
Може би защото природата си почива?
Може би защото нацията ни е вече ялова?
Може би защото нямаме национален дух, който да оплоди майка България и тя, милата, да се сдобие с по-читави младенци?
А може би е редно да престанем да се вглеждаме единствено в безнадежното мъжествено многоточие от безволеви, но лакоми неудачници, които си избираме да ни управляват.
Отвращението от политиката е масово, на пръсти се броят онези, които са с чиста съвест, с чисти помисли и чисти сърца. След като ние, мъжете, не можем да съберем един отбор, в който да няма мухльовци или мижитурки, значи е ред на слабия пол да покаже силата си.
Отблъсваща е липсата на автентични лидери, воеводи, ако щете, от липсата на съзнание за необходимостта от такова воеводство, вместо това се нагледахме на мъжкарска самовлюбеност, суетност, надменно ежене и тесногръда дребнавост.
За малките ни политически мъже, повечето от които са духовни пигмеи, държавата е голяма играчка, която може безнаказано да бъде употребена и потрошена. За тях обществения живот е част от игричката на стражари и апаши, които тарикатски си делят плячката за сметка на мнозинството от безгласни балами.
Ще речете, абе така е било винаги, така май е и на всякъде по света.
Не ме интересува къде как е, единствено ме интересува, че етносът ни линее, генофондът ни се топи, нацията ни е в духовна и икономическа безпътица, която кара част от нас да озверяват, да се точат като остриета и да искат мъст, ревизия, реванш.
Справедливият гняв на хиляди наши сънародници обаче днес е умело пренасочен не към малцинството, което лошо ни управлява, а към малцинствата, част от нашата нация. Затова си задавам въпроса: как ще празнуваме Съединението, без да сме постигнали помежду си единението? Без да сме се издигнали от механичното спояване на териториите ни до духовните територии на взаимното вливане, до дифузното взаимопроникване на душевността ни!
Българинът днес живее не само бедно и трудно, но и невъзможно – на всички ни е по-лесно да се увълчим срещу бедните, а не срещу бедността, срещу следствието, а не срещу причината, срещу различния, а не срещу нашия, който често пъти е по-лош и по-некачествен от не нашия.
Липсата на пълна осъзнатост ни прави народ от лумпени. Ниско образование, ниска обща, „най-обща“ култура, нисък праг на духовност, липса на духовна и физическа хигиена, нехайно отношение към физическото и душевно тяло, презрителното отношение към животното Живот, тоталната ни цигания – ден да мине, друг да дойде, да почакаме смъртта.
Невеселата психоатмосфера в страната, липсата на ясна визия за личния ни, семеен и национален просперитет – всичко това и още поне дузина фактори и факти – гнетят и взривяват търпението на редовите ни сънародници, за които вече нямаме общи празници, свети общонационални дати. Те за мнозинството са просто дати, към които нямат никакво отношение. Камо ли за някакво озарение.
Ние много живеем, но малко мислим. Навикнали сме някой друг да мисли вместо нас. За подредбата на държавата, за политиката – външна и вътрешна, за правилата в обществото, за отношенията между нас...
Единението на нацията не е само хармония между управлявани и управляващи. Ние сами се държим като роби, а не като граждани.
Какво означава като граждани ли?
Означава да се самоуважаваме, да държим на достойнството си, да не допускаме да ни манипулират с кресливи националистически лозунги, да не вървим като стадо метиляви овце след всеки медиен герой.
Да разпознаваме лъжата от полуистината, да имаме собствени проверени истини, по-различни от истината на тълпата.
Безразличието на околните към общото ни смалява като етнос. Обичаме народа си, но народът, който е бил вчера, онзи ден, но не и народа днес. Всеки от нас познава десетки иначе незнайни същества, които са пръсната из страната ни и извън нея, за които сте готови да се закълнете, че са стойностни българи и българки.
Готови ли сте да целунете хляба и да се прекръстите, че говорите истината, готовите ли сте ръката си в огъня да сложите за тях?
Тези български синове и щерки обаче са разпилени като златни мъниста из сегашните силози на родната ни реколта. И те ще минат под валяка на времето, на мелницата, наречена бит, и ще стигнат до нас не като съхранени стойности, а като размазани и безформени частици от някакъв уж благороден метал.
Ако тези златни същности не се разпознаят, ако частиците в тази страна не се Съединят и не наченат общото Духовно единение на нацията, нашият народ, братя и сестри, е обречен на самостопяване. А територията ни – на отдаване на пожизнен наема на съседни страни и народи.
Съобщаването на проблема не го решава. Обратно – поражда нов: не се казва как да се решат нещата с липсата на цивилизованост у циганите, нито с неграмотността на младите българчета, нито с бездействието на църквата, нито с цинизма на някои от озверелите лекари, с нищетата в здравеопазването, с допотопните знания на повечето учителки, нито със съживяването на съвременната ни култура.
Но това друга тема. За която някой друг път ще стана дума.
Ако ни остане време, защото никой не знае, колко време му остава.
Не можем да си спрем личните часовници. Но сме длъжни да не спрем часовника на България, ако и часовете да й са може би преброени. И сме длъжни да й дадем от своето животоспасяващо време.
Инак язък за ония луди глави, които изгоряха за род и родина – и без които нямаше как днес да се наричаме българи.
