Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Понякога, подмамван от крилатата фраза „и аз съм човек“, си позволявам това-онова – и така тази вечер, запленен от сладкодумието на бат’ Румен, попрекалих с мавруда, та сега се виждам принуден да стана посред нощ и да затракам по клавишите, защото ме цепи глава, та се не трае. Имала глава да учи, ясна работа. Но, разбира се, ако това беше всичко, то нямаше да ви занимавам аз със себе си и с непотребните си мисли, ами щях тихомълком да си взема един аспирин и да си трая под юргана, като всички прилични хора. Но не е само това, не еееее, братя и сестри. Другички неща ме тормозят, други дяволи на ръжен ме въртят, в сравнение с които маврудът и последствията му са като разходка из райска градина… Лоши, тежки, зли мисли, от които друго отърваване няма, освен човек да запретне ръкави и да затрака, пък оттам нататък – каквото сабя покаже. И тъй, както виждате, съм се засилил тук да говоря и на себе си, и на вас, което пък означава: дупе да ми е яко. Хем знам какво следва от всичко това, хем, уста кучешка, не мога да я затворя и това е. Хайде, нека наречем всичко това „съдба“ и да приключваме с празните приказки, че след малко пак ще съмне и ще стане време за ставане. Allons travailler, както били казвали хората по разни чужди места.

Понякога, като ме налегнат тия, си мисля, че господ сигурно много ни мрази това нас българите (или много ни обича – знае ли го човек каква му е работата господня?) Защото, как иначе да си обясня преизвестния на всинца ни факт, че, ако и поотделно да сме си повече или по-малко нормални, свестни хора, то като съвокупност комай всичките сме надарени с доста патологичната способност да подаваме от себе си някакъв доловим сигнал само и единствено когато се сблъскаме с нещо грозно, дразнещо и агресивно? Красивите, хубави, възвисяващи неща на тоя свят се отплисват от нас като водица от плочки за баня. Грозните, виж, полепват и си остават по нас като кал – не са измислени против тях никакви плочки, братко, спасение от грозотата и агресивността няма! И така си се разхождаме всичките насам-натам като таралежите от притчата на Шопенхауер, дето пълзели из някаква замръзнала равнина, студено им било и се притискали едни о други, за да се стоплят – в резултат на което пък се бодели с бодлите си. „Спасение няма, действай!“, за да си го кажем по нашенски.

Същото май се отнася и до паметта ни българска – и индивидуална, и колективна. Инак всеки от нас, независимо от умствения багаж, така си мисля, рано или късно научава, че едно от най-големите изкуства на тоя свят е човек да се научи да забравя хем всичко, хем нищо. Забравата е благо, тя е масълцето, което позволява на машинките ни да продължат да пърпорят там, където сухотата на убийствените спомени инак би ги довела до застой, на секундата. Паметта пък е градинар, който – доколкото го има – не допуска душевните ни градинки да буренясат и потънат в убийствената зеленина на плевела, наречен „самоизмама“, лична или колективна. И така взаимовръзката на тези неща – забравата и паметта – е оная магия, която, ако функционира, прави от нас онези толкова възвишени, благородни и голямоформатни същества, които всички бихме искали да бъдем: надраснали дребнавостта на злия спомен, но вечно носещи със себе си предупреждението на паметта, която ни предпазва от повтарянето на все едни и същи грешки.

Е да, ама не! Къде такваз благословия, къде такова блажено съчетание от забрава и спомен, което да ни позволи да вървим напред изправени, без да сме загърбили миналото по начин, който го прави вездесъщо, ако и надупчено от такива гигантски каверни на колективна забрава или фалшива идентификация, та наличието му, вместо да се превърне в богата почва, на която всички да растем, е направило от нас пленници на една непресекваща горчилка, дето спъва и вървежа, и растежа ни по-тежко от всякакви букаи, реални или фантасамагорични. Казвал съм го неведнъж, ще го повторя и тук, с риск да ви досадя: не може да върви напред една нация, чиято колективна глава, по някаква проклетия на съдбата, е поставена на раменете така, че може да гледа единствено назад. Колко народ в тая страна още живее под „турско робство“, един само господ знае! Изобщо „робството“ – византийско, турско, фашистко, комунистическо, реално или въображаемо – вероятно е единствената колективна метафора, която споделяме всички, без изключения. По някаква необяснима прищявка на колективната ни идентичност ние изглежда сме приели, съзнателно или не, да определяме себе си преди всичко като „роби“ – в нашето модерно време вече роби не на нечие чуждо потисничество, а на историята, на миналото – но все пак роби, по дяволите! И, както го обяснява всяка годна за пет пари психологическа теория, понеже съзнателното изживяване на едно толкова убийствено усещане е напълно невъзможно, ние разбира се сме се изхитрили така, че да направим от подсъзнателния източник на срама, свяна, чувството за обреченост, безизходица, безсилие и прочие, нещо точно противоположно: национална религия. Не съм нито първият, нито последният, който отбелязва, че при целия си очеваден атеизъм сегашното българско общество е избрало за религия собствената си история. Там са свещените ни крави, там са недосегаемите ни светини, там са обектите на ирационално желание, там е копнежа по някакъв непроменим идеал, там е колективната сублимация. И, ако е възможно – винаги под формата на суперлатива. Не знам дали у нас има някакви достоверни изследвания за честотата на използването на едни или други думи, но самият аз живея с твърдото убеждение, че частицата „най-“ е солидна част от онази дълбинно-потребна форма на колективна идентификация, без която днешното „българско“ е напълно немислимо. По какъвто и начин да определяме начина на колективното си себеизживяване, суперлативната форма е абсолютно неотделима от него. Помислете си само за стотиците, да не кажа хиляди медийни, „научни“ или просто разговорни парчета „информация“, в които за пореден път българското бива съпътствано от това тъй неизбежно „най-“: „най-бедните“, „най-недоволните от живота“, най-такива, най-онакива… И, разбира се, най-големите жертви на историята – хем бива ли иначе, нас някой да надмине в тази инак тъй балканска, а доскоро и европейска, пък и световна надпревара: надпреварата на жертвеността, на себесъзерцанието като „най-жертвата“ от всички възможни жертви.

Разбира се, всичко това е възможно единствено на цената на едно колективно, и по тази причина невидимо, пък дори и желано, та чак неизбежно, невежество. Невежество en gros, невежество, чийто единствен мащаб е космическо-гигантският, игнориращият подробностите, детайлите, реалното знание – по простата причина, че тяхното допускане вътре в картината на колективното себепознание би унищожило начаса огромната част от, ако ли не и всички тъй привични, тъй познати, образи на националната ни митология. Нека вземем за пример най-големия, най-определящия от всичките ни митове – онзи за робството. Единственият модус, който прави съществуването му възможно, е онзи на колективното незнание, позволяващо ни да прескачаме само с едно мисловно движение всичките, примерно, плюс-минус 400 години от падането на Второто българско царство до началото на националното ни Възраждане. Само с един удар на баданарката-уеднаквителка. Какво примерно знае днешният „среден българин“ за цялото това време? Ако попитаме за някакви конкретни исторически факти, то надали ще се намери някой, който да е в състояние да изреди повече от четири-пет събития, за цялото това гигантско парче време. Походът на Владислав Варненчик – едно. Това е 1444 г. Чипровското въстание може би – това е повече от двеста години по-късно (1688). Друго? Па знам ли… По-сведущигте (към които аз не принадлежа) може би ще успеят да споменат още нещо (за да бъда коректен, пиша всичко това без да ровя из мрежата, без да се опитвам да представям себе си като по-знаещ от всички останали.) В моята представа за „робството“ – както и в тази на всички ни, с нищожни изключения, мястото на реалното познание е заместено от дифузни картини на насилие, кървища и терор. В един напълно реален смисъл цялата история на пред-възрожденското ни минало е до голяма степен определена от образи, изградени в последните, буквално, няколко десетилетия. Всичко е „Време разделно“, друго просто няма. Другото иска работа, иска ровене из архиви, наши и чужди, иска борба за преобръщане на колективни, силно идентификационни умонагласи, което пък означава безброй камъни в собствената градина, а кой ти е луд да се заеме с нещо такова?

А нещата, оказва се, май не са съвсем такива. И то по много прости, много лесно разбираеми причини. Напоследък се зачетох в една от по-меродавните сред най-новите истории на Османската империя: „The Dream of Osman“ от Керълайн Финкел. И какво установявам? България просто не присъства в нея. Все едно че я няма. Из всичките 800 страници на книгата, България я се споменава десетина пъти, я не. И защо? Ами просто е – защото от гледна точка на имперската история, състояща се от непрестанни войни, тук не се е случвало почти нищо. От момента на завладяването му, та чак до средата на 19-ти век, това тук място е било същото, каквото е и днес – забравено и от бог, и от дявол, тихо, блатясало и безсъбитийно. Кървищата, кланетата, ужасиите са се случвали по други места, по перифериите на империята – из Влашко, в Трансилвания, на моменти пред самата Виена, твърде често в Белград. Навсякъде другаде, но не и тук. Тук раята, откак свят светува, е била спокойна, ленива, послушна и не създаваща особено много проблеми. Ами че кой ти е луд да коли кравата, която го храни? Турците може и да са били доста безпощадни завоеватели, но идиоти никога не са били – с това поне, надявам се, ще се съгласят всички. Така че, мили ми сънародници, „робството“, доколкото го е имало, не е било нещо чак толкова по-различно от животеца ни днешен – едно мижаво оцеляване сред вечна мизерия, но инак без някакви кой знае колко видими събития. Царство на безсъбитийността. Ангарийка е имало доста, то се знае, както и бой, и тормоз, и невежество, и омраза, и всичко, както си го знаем и до днес. Имало го е и кръвния данък – поне във вековете на разцвета на империята, докъм стотина години след Сюлейман Великолепни, примерно – но не и по-късно, когато самите турци започват да дават мило и драго, за да влязат в корпуса, защото какъв по-голям келепир от това да бъдеш еничарин, особено пък ако можеш да вкараш в списъците и половината си род, барабар с умрелите, та да точиш парички и за тях? Всичко това го е имало. Но от бесовете на „Време разделно“, от героично-митологичната картина на народа, който заплаща с кръв запазването на идентичността си, в течение на „безкрайния мрак на онези петстотин години“ – от това, страхувам се, не е имало и следа. Пак други са обирали и боя, и славата. Пак други са били клани, истински – поради което сигурно и затова те никога не са преставали да се бунтуват, за разлика от нас. Ние, както обикновено, сме си кротували и оцелявали. Не твърдя, че това е непременно нещо достойно за охулване и презрение. Просто твърдя, че противоположността му, която е твърдо насадена в подсъзнанието на всеки от нас, е фалш. „Робство“ няма, освен ако не се съгласим да определяме като „робство“, примерно, и днешното си настояще, защото в един много директен смисъл на думата то е повече или по-малко буквално повторение на някогашното – както тогава, така и днес ние сме част от една многонационална общност с променлива динамика, в която – както и тогава – сме последната дупка на кавала, затлачена, неизползвана, тихичка. Просто и ясно. Който иска – нека се срамува. За мен нещата са такива, каквито са – и някакви особени поводи за срам аз не виждам. Герои не сме били никога, скоро няма и да бъдем. Но пък и никога не сме били злодеи, никога от големите, във всеки случай. Както обичали да казват джуджетата, нашето дело е малко дело. Това е. Който не му харесва – да се уволнява. Така поне ни учеха в казармата.

Но дали това е единственото? Ами какво да кажем за другия голям случай на колективно митотворчество, тоест начина, по който сме свикнали да възприемаме дифузния отрязък от време между 1918 и 1989? Тук вече става малко по-сложно, защото нещата не са лишени от фактологичност, както в случая с по-дълбоката история. Тук всички знаем, с повече или по-малко факти, какво долу-горе се е случвало. Което изобщо не ни е попречило да извадим почти изцяло собствената си история от картината на общоевропейската – прост, но абсолютно ефективен трик, с чиято помощ пак сме успели да се изкараме далеч по-големи и по-жертвени, отколкото сме. Единствено в собствените си очи, разбира се, защото, освен нас самите, кой ли изобщо ни забелязва, но все пак… Впрочем както и да е. За мен работата тук отново е същата – пак опоетизиране, пак преувеличаване и „ожертвяване“ на едно време, което, погледнато през лупата на фактите, изведнъж се оказва също толкова лишено както от жертвеност, така и от някаква особена трагичност, ако бъде съпоставено с историята на останала Европа, която действително е пълен катаклизъм, но катаклизъм, който ни е подминал почти без да нанесе онези щети, които е причинил кажи-речи навсякъде другаде. Каквото сме направили, направили сме си го сами – и понеже нашето дело, нали се разбрахме вече, е малко дело, то и злините, и щетите ни – и те мънички, поне ако бъдат сравнени с реално големите. Нито българският авторитаризъм, плюс няколкото години пишман-фашизъм, нито българският комунизъм, могат да бъдат окачествени като „тиранични“ или „трагични“, в какъвто и да е що-годе реален смисъл на думата. Това е собственото ми мнение, не настоявам да се съгласявате. При нас нещата, откак свят светува, се решават по метода на „умното село“: направи някоя луда глава белята, напънат се пазвантите да му отрежат главата, но родата тозчас се мобилизира, понася цели товари от дамаджанки, плюс всевъзможни заклани и попрепечени твари, към „отговорните инстанции“ и – хоп, поглеж – току отървал главата юнака, хайде сега, хора сме, всеки прави грешки, мани ги ти ония дето се колят и бесят заради идеи и н’ам к’во си, ние тук другояче се оправяме. На неспокойните по някой и друг шамар, на тарторите им – по два, и това е. Успокои се пак селото, потече си пак животецът по нормалному. Така е било открай време, така и ще си бъде. Който не му харесва… Добре де, добре. Знам, че се повтарям.

Та така, мили мои. Наприказвах се. Не че ми олекна де, не ща да ви лъжа. За срам място не намирам, ама за гняв – ухаааа! Как пък тъй сме успели да се пръкнем толкова спокойнички, толкова заспали, толкова блатясали? Как де, кажете ми? И то откак ни има, това не е от вчера работа. И как тъй успяваме да изкараме все другите виновни, как тъй винаги се изхитряваме „на клеветата да строшим зъба“, както ни учи класикът националний – ей това не мога да го разбера и това е. Ако действително има нещо, което да може да се нарече „български национален гений“, то, да ме прощавате, за мен той се изразява в това – неизчерпаемата ни андрешковска способност да надхитрим не само съдия-изпълнителя, ами и – най-вече – самите себе си. Да се изкараме нещо по-различно от джуджета. Да си повярваме. И току да надигаме и ние крак, като жабата, дето видяла вола…

Хайде, стига толкова, че накрая ще си изпрося боя. Село умно, умно, ама и то до безкрайност няма да търпи, накрая като нищо ще ми забърше един, та да не лая чак толкова много… Така де, и ние сме хора – но само докато ни прихванат дяволите.

Хайде, със здраве, със здраве.

София, май 2012

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици