1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

Един от упреците, при това справедливи, които получих от една доскорошна читателка на вестник „Ние, жените“, беше, че не пиша за жените, а за книги, които са предмет на мъжките търсения и интереси. За жалост аз не правя разлика между мъжествения ум на жената и чувственото сърце на мъжа. Интелигентните хора нямат пол. Или по-скоро – нямат противоположен пол. Или още по-точно – имат, но той е повече противен, отколкото противоположен. Това е полът на простаците. На родените тъпанари, които делят света на свой и на чужд, на мек и твърд, на футбол и фиби…

Светът е оцелял, защото е единен, а разнополовият му състав е в непрекъснато взаимопритегляне, взаимотърсене, взаимонамиране и взаимоомръзване.

Как да пиша само за жени или само за травестити, когато хубавото и полезно четиво е събираща, а не разделяща верижка от думи, образи, мисли и метафори.

Как да определям книгите, които ме връхлитат, дали са по-угодни на по-страстните сред вас, или само на нестрастните.

Как да предвкуся апетита за четива на онези, които си похапват ячката, или на онези, които крачат с костите си като кокили и са крехки като фиданчици…

Да не говорим, че и мъжете ви надничат във вестника, който редовно четете. Но гледа да не го види съседа или свекървата, защото ще си помислят, че разглежда само снимките на заголените мацки. А човекът всъщност знае какво да чете – останалото може да го чуе и види по телевизията.

Да пиша само за чистата порода женствени женички за мен е невъзможно. И малко обидно. Този тип красавици въобще не четат. Дори и женски вестници. Разгръщат вносни списания за мода и шик и цъкат с език. Когато се наех да списвам тази рубричка, се доверих на направеното проучване, че по-голямата част от читателките ви са образовани същества. След като животът ни набута в калъпите си и от оригинални индивиди ни оформи до опротивяваща еднаквост – в родители, в детегледачи, в разносвачи на родители по болници и лекарски кабинети, в безнадеждни безработни или вечни кандидат-пенсионери – тъкмо в това уж проклето време се оказа, че е по-важно да си се самообразовал като човек, като личност, която е способна да общува с другите люде по нормален и естествен начин.

По-важно от дипломата ти е да си взел последния изпит по човещина, да си стигнал до ненаучната степен да не мразиш, да не завиждаш, да не злобееш, да не си превърнал животеца си в сметка, а да си пожизнен професор по непринудено щастие. Щастието да си като другите, но по-добър от тях, е едно от най-големите от големите щастия, които ни сполетяват на тази необикновена планета.

Не подценявам нито за миг домашната двукрака стълба на възпитанието, на образованието, на културата да речем – но идват години, в които човек замръзва дотам, докъдето е стигнал. И вече не трупа нови знания, а търси нова утеха. Нов вид почивка от борбата с Животното живот. Търси филми, в които няма насилие, стрелби и пердах, а сходни човешки проблеми, дори преодолими драми, положителна енергия, нравствени изкушения и поуки.

Знам, че някои възрастни и бедни читателки нямат кабелна телевизия и гледат само глупостите по Първа програма. Както в добрия стар, тъп и чернобял социализъм, когато гледахме това, което ни пускаха да гледаме. Ядяхме онова, което ни разрешаваха да си купим. И ни казваха какво да скандираме и да пеем, когато искаме да сме съвестни граждани.

Сега духовната скука е същата, само дето държавата нито вече ни заповядва какво да правим, нито ни казва какво да не правим, а ни е оставила да си изтлеем в оскъдицата на денонощните бдения – какво сторих с живота си, защо стана така, че само моите деца останаха на дъното, какво сбърках, Господи, кога сгреших…

Знаете ли, скъпи мои непознати приятелки, че все по-често преоткривам прелестта на скромното и прибрано житие, на опростената до минимум трапеза, в червеното, обикновено вино в стъклената чашка върху столче, останало от баба ми Райна, мир на праха й, в прелестта на ината срещу воя на плътта да изгълтаме заедно с нея всичко и всички, ако може с парцалите…

На 6 май се срещнах отново с един странен свещеник – отец Ангел, духовникът, който възкреси паметта за светицата на Македония – Преподобна Стойна. Баща е на 5 деца, едното му войник в София, самият той архиерейски наместник в Петрич. От пръв поглед ме порази чистата на лицето му, на отмерените му движения, на скромността, която светеше като струя светлина от погледа му. Този мъж ме порази с нетипичната си мъжественост, със скритата си сила и увереност в правилността на своя избор. Приличаше на герой от филм, а не на църковен деец, не бе мазен, тъмен и хитър в преяждането си, в лицемерието, с каквото сме заобиколени от всякъде.

Ще кажете: каквито са ни политиците, такива са ни и бизнесмените, тогава защо да не са такива и духовните ни отци. Брррррррр – противно! Не ми се вкусва и най-духовната храна от подобни изчадия, службогонци, които не служат на Бога, а на себе си чрез песнопения и формални молитви. Та този отец Ангел ме заплени с твърдата си кротост на личност, която знае нещо повече за смъртта и живота от другите, посветен е заради почтеното си поведение и благочестие към своите миряни, тихо, кротко и непоколебимо увещава грешните да се върнат към Твореца, да обърнат гръб на рогатия, да преодолеят изкушението да бъдат, такива, каквито не искат да бъдат.

Това не е религия, това не е богопомазаност, това не е театър за самия театър – този човек е точно част от религията на примера, който ме изкушава, която ме вълнува и въодушевява, която ми липсва днес. Като трохинка от хляба на доверието към човечеството. А може би ми липсват и не само на мен този герой на нашето безвремие. Не сивичкият, мъничък, подличък партийничък човечец, който все врещи, че е онеправдан, а е прост и мързелив за двама… И лош за трима.

Питам се за какви книги трябва да пиша, ако харесвам мъже като този свещеник, ако се възхищавам до дъното на небето си от подобен надполово положен чиляк, майстор на деца и утешения, природен грижовен баща на боговите творения около себе си. Сигурно и поп Ангел има недостатъци, сигурно е обаче, че не заради тях никога няма да ни стане патриарх. Убеден съм, че той познава своя път, защото е път сред онези хора, които го почитат, които имат необходима нужда от него.

Този приземен Ангел се е оставил в ръцете на Провидението – ако поискат по-високи отговорности от него, той ще им ги даде и те ще ги получат. Но и да не поискат нищо повече от пътя му към храма, свещеник Кочев, синът на баба Фота, извечен българин по дух, мъжко чедо на Македония, ще бъде част от материализираната святост, която ходи между нас и ни прави за малко непорочни.

Някога, когато бяхме действително непорочни, ни учеха ни, че скромността краси човека. Да, така беше. Когато имаше човечни човеци, които знаеха как да се закичат със скромността си. Сега е друго. Скромността е липса на инициативност, срамът да посегнеш пръв към единственото парче хляб е липса на бизнес нюх, ако не си нагъл и жесток не ставаш за нищо друго, освен за социална помощ. Някогашните скромни хора живееха като всички останали, но знаехме, че те са с нещо малко повече от нас – по-умни са, по-честни, по-авторитетни, по-необходими за околните. Не се страхувахме от тях, не се срамувахме от тях заради себе си, а ги обичахме с трепета на уважението. За моя чест и моя радост такъв прекалено щедър в скромността си човек бе и майка ми, учителка по руски в кварталното начално училище. Родена да роди сто деца и сто хиляди да изучи и отгледа. Но времето й стигна само за мен.

Когато будувах по цели нощи над книгата за Преподобна Стойна попаднах на странно народно свидетелство, което ми обясни ранната смърт на майка ми. Стойничка, още като ослепява деветгодишна, започва да подсказва на околните как да се излекуват от различни болести. Обаче една вечер идват нейни роднини, слагат им да вечерят, и от дума на дума се разбира, че са дошли да я молят да изпроси от светците изцеление за тяхна много близка болна жена. Стойничка се моли няколко часа, изпада дори в несвяст, примира както му казват по нейния край, разговаря гласно като будна с различни светци, пак се унася. Накрая идва на себе си и казва: „Направих всичко възможно, ходих при кого ли не, но няма да мога да й помогна. Господ има нужда от нея, защото е свята жена и е решил да я прибере да бъде около него си“.

Едва ли само синовната ми скръб ме прави прозорлив, за да проумея, че хората, които осветят работното си мястото като живи светилници, явно Господ ги прибира по-скоро. За да работят за него и до него чрез него. Когато не си имал достатъчно време да се омърсиш, но си намерил време да се очистиш, да прогледнеш наоколо и през слепоочията си дори, тъкмо когато си уравновесил бесните теглилки на амбициите си, и когато осъзнаеш величието на простосмъртните неща.

Не знам как да ви го обясня по-просто и по-ясно, за да стигне по-бързо до сърцето на разума ви – това е все едно с две думи да ви покажа как се пишат стихове – толкова е трудно да се внуши осезанието на вътрешното зрение. Виждам вкуса на живота, вкусвам от свежестта му, вдишвам несъвършенството му, идващо от човека. И все повече ми се мълчи. Не ми се говори.

Иначе нощувах в корените на десетвековния явор в двора на черквата „Св. Георги“ в с. Златолист, в която е до днес се пази одаичката на светицата Стойна. Положих морно тяло, връз него само с едно родопско одеяло през главата и свита в лакътя ръка за възглаве. И се започна: хорът на горските птички, гугукането, кукумявкането, позивите на кукувиците, невидимите сенки на умрелите, пълният със спящи хора храм, откъдето се дочуваше леко женско похъркване и мъжко среднощно сумтене, дори някакво детенце проплака изневиделица насън, рипнах и надникнах вътре, а в олтара нямаше никого, печката тихо предеше с дръвца, кой знае от кого поддържана, цялата святост на нещата бяха във въздуха и без да имаш криле политаш да помилваш околните, леко, лекокрило, с едно докосване по страните, за да не събудиш заспалите завинаги за похот, ревност и ниски страсти човешки светци, преподобни и мъченици. А от другата страна – гробието, в което спят баща и син убийци, грешникът разбойник, който се е разкаял в края на живота си и е вградил покаянието си в издигането на този божи дом, тук е и отчето, който приема незрящата Стойничка да нощува в поверения му храм, след време пръв я нарича, и завинаги, Преподобна. Тук е и самата тя, 50-годишна, споминала се на възраст колкото майка ми. И колкото сега съм аз…

Бях решил този път да ви представя три съвсем женски книжки – „Крилати мисли за любовта“, „За брака“ и „За щастието“, но се отплеснах. И място за подробности не остана, нито за тях, нито за издателите им. Които редовно си закупуват вашия вестник. И го четат.

Засега, довиждане, до следващия път. Дано поне дотогава любовта ви към ближния се превърне в брак по любов с праведното щастие…

Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

17

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 1 час
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 6 часа
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 15 часа
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 1 ден
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 1 ден
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 1 ден
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 1 ден
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 2 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 2 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 2 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 2 дни
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 2 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Това ли е нашия... преди 2 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Жалко за Костов. преди 2 дни
  • Ива писа Още
    Защо да не живеем в... преди 2 дни
  • Ива писа Още
    Точно моите мисли.... преди 2 дни
  • Димитър Николов писа Още
    Дрън Дрън ярина.... преди 2 дни
  • Борис Б. писа Още
    Господин Мадемджиев,... преди 2 дни
  • Васил Василев писа Още
    Още един, който налага... преди 2 дни
  • психеподреждане -ази писа Още
    а може би е крайно... преди 2 дни
  • Васил Антонов писа Още
    Тези простофили,... преди 2 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    ...Щом Ви яде съвестта,... преди 2 дни