1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

III.

Ритуалите на поезията

Случайните срещи –

на улицата, в кафенето – са важна част от опознаването на града. Да видиш града и през очите на местните жители – това е опит и удоволствие, от които в никакъв случай не бива да се отказваш. Заговарянето тук не е проблем – италианците винаги са готови за диалог. Носители на велика, световна култура, те много умело се дистанцират и ти „отстъпват място“, за да общуваш свободно с нея. Може малко да преувеличавам, но ми се струва, че единствената голяма култура, която не е високомерна, е италианската; ако на някоя липсва колонизаторски нагон, това пак е тя. Украшение към другите симпатични качества на италианците е това, че те „не се вземат насериозно“, а са винаги открити за среща.

Срещи, които бих искал да запомня, случили се по обичайния маршрут от Casa Leopardi до „центъра“ на Реканати.

Бръснарят Фабио: сръчен, опитен, любезен. Има хубав фризьорски салон близо до Casa Leopardi; вижда се, че има и клиентела, значи го бива. Решавам да го навестя: една tagliata italiana (италианска подстрижка) няма да ми се отрази зле в това горещо и влажно време. Фабио е симпатичен и интелигентен: заговаряме се, докато ме поогледа и ми вземе „мярката“. Започва: изглежда, че специалитетът на всеки италиански barbiere (бръснар) е своеобразният „танц с ножицата“: той се движи в полукръг около теб, като ритмично щрака с нея във въздуха – два пъти щрака, на третия път реже. Ритмично и красиво: „щрак-щрак“ и поредният кичур е вече „история“. Та докато Фабио прави откос след откос си говорим: „откъде съм, какво правя в Реканати?“ Като научава, се оживява: „Оо, разбира се, утре е празникът на Леопарди“. Оказва се, че той е напълно наясно с всичко, чел е Леопарди, знае за честванията, осведомен е дори за програмата. „Ама утре ще дойде Паола Питагора, тя е голяма звезда в Италия“ – обяснява ми Фабио. Да си призная, не я знаех, а тя наистина е много известна още от средата на 60-те години, когато цяла Италия следи епизодите на „Годениците“ по Мандзони: тъкмо младата и прелестна актриса играе там ролята на Лучия. Оттогава – десетки роли, естествено; оказа се, че била популярна и в България от участието си в сериала „Отдаденост“ (Incantesimo, което всъщност означава „омагьосване“). И не само това, ами била и писателка, автор на няколко книги, дори била получила някаква литературна награда. В качествата на актрисата-интелектуалка Питагора ще се убедя на следващия ден, а сега с Фабио продължаваме да си говорим – прескочихме футбола, та направо за вътрешното и международното положение. Фабио споделя принципите на „политическата коректност“, обаче не е особено доволен от имигрантите. „Не искам нищо лошо да кажа, между тях също има свестни хора, но голяма част от имигрантите, особено тези от бившите комунистически страни (Фабио спомена изрично само Албания) не работят, ами само се шляят по улиците“. Видях такива и аз из Реканати, където иначе е сравнително спокойно и хората все още оставят отворена входната врата без да се притесняват, че ще бъдат ограбени. Така или иначе, в Италия привикват към мисълта, че не всяка промяна е съвсем към добро.

Марко е търговец и е собственик на най-хубавия магазин за сувенири в Реканати. Той се намира малко по-горе от Casa Leopardi, но всъщност помещението е част от прилежащите към palazzo-то здания. „Сградата е от XVI–XVII век, а това точно е избата (cantina), описана в стихотворението „Събота на село“ – обяснява ми убедено Марко. Не споря с него: не е важно дали точно тази изба е описана и дали в стихотворението изобщо става дума за изба, важна е вярата на Марко: всеки иска да „придърпа“ поета към себе си. Марко е отворил магазина преди шест години и го е подредил с голям вкус; „всичко е направено с много любов“ – признава. Да, така е, любовта му се усеща и в подредбата, и в отношението; смятам, че е добре да изразяваме одобрението си към подобни предприемачи не само с думи: ето откъде в Реканати трябва да купувате подаръци за любимите си хора.

Padre Moretti е основател на училище в Афганистан, близо до Кабул. Влизам в черквицата „Сан Пиетрино“ (XIV в.; фасадата й приписват на Ванвители), а там подреждат голяма фотоизложба за децата на Афганистан. Заглеждам се в снимките и изведнъж установявам поразителна прилика между един от персонажите и свещеника, когото виждам да обяснява нещо на работниците. „Ама това Вие ли сте на снимките, отче? Откъде сте?“ – „От Кабул, а иначе – оттук, от Реканати“ – смее се отец Морети, който, не знам защо, първо ме помисли за норвежец. „От България ли? – не скри радостното си учудване той – нали знаете, че има българи в Афганистан, имам чудесни впечатления от тях!“ Показва ми изложбата, която официално се откри на следващия ден, запознава ме с фотографа Гуидо Пиккио. Отец Морети заминал за Афганистан с италианския отряд, а преди шест години основал училище за афганистанските деца. С голяма любов ми разказва за рожбата си: училището е светско, работи по програмите на държавните училища и се издържа чрез дарения и благотворителни кампании. Разпитвам го за учениците, чиято жажда за знания той изтъква; особено старателни са момичетата и тъкмо те проявяват истинска страст към учението, понеже кратко могат да се радват на плодовете на познанието: „обикновено на 14 години родителите им ги вземат от училище, за да поемат домакинството или за да се омъжат, изключителна рядкост е някое момиче да остане в училище до 16 години“ – обяснява ми отец Морети като вещ познавач на живота във високите плата на Афганистан. Разделяме се с усмивка, а моят събеседник ми сочи към неначенатата „книга за впечатления“: „Моля Ви, нека първият отзив за изложбата да бъде на български“. Написах му и после му преведох: „Благодаря Ви, отче Морети, за това, че Ви има“. Разбира се, стана му приятно.

Padre Moretti – доказателство „в плът“, че действената, жертвената любов в Христа не е „отживелица“ дори в XXI век.

Малко по-натам по същата улица (всъщност улица „Леопарди“ неусетно преминава в улица „Античи“, но то общо взето е същото, понеже Джакомо, както стана ясно, по баща е Леопарди, а по майка е Античи) от лявата страна има дърводелска работилница – просторна, но не особено модерна: личи си, че много талаш е произведен тука. Дърводелецът, мъж на около 60 години, а може би и повече, прави някаква решетка, но моят интерес привлича неговото внимание. Усещам, че и оттук ще излезе някоя култур-поучителна история; точно така и става. Човекът си има работа, но общуването в Италия също е работа, я! Съвсем спокойно той ми казва, че е от рода Балиети (Baglietti) и е 25 (двадесет и пето!) поколение дърводелец; първите стъпки в занаята на рода датират някъде от началото на XVII век. Изразявам леко съмнение в точността на родовото предание, но майсторът тутакси ме поставя на място: „Не се знае точно от коя година, но в „Сан Пиетрино“ има един надпис, че през 1625 година работилницата е изпълнила една поръчка на черквата“. Виждаш ли, бедний ми читателю: в Реканати има достоверен, верифицируем, казано научно, текст, по който може да се реконструира историята на рода дърводелци Балиети! „Винаги така е било – занаятът се е предавал от баща на син, той пък го е предавал на своя син – и така 25 поколения вече“. Разбираемо е, че и през ум не ми минава да разглаголствам за това що е традиция и „има ли тя почва у нас“? Питам майстора дали неговият син ще наследи занаята, но това, изглежда, е проблем. Очевидно, дори вековните традиции все някога се изчерпват и прекъсват. Ще ми бъде мъчно обаче, ако след време видя, че ателието на дърводелеца вече е затворено – за първи път от четири века насам; ако това стане, значи нещо наистина се е прекършило.

Реканати е град, в който нещата и хората продължават да са на своите собствени места.

Да-а, интересни събеседници можеш да срещнеш по улица „Леопарди“ – „Античи“...

 

     

 

Честванията на Леопарди (Celebrazioni Leopardiane)

са само „върхът на айсберга“; самият айсберг е последователността от инициативи и събития, разстлали се през цялата година, т.е. честванията са само празникът на делника. За илюстрация – за 1 юли, само след два дни, бе предвидено откриването на изложба, посветена на рецепцията на Леопарди от Толстой; за 16 юли – поредна поетическо-музикална вечер в градината на „Хълма на безкрайното“ и т.н.

Тази година акцентът на честванията бе върху вътрешната връзка между творчеството на Леопарди и Обединението на Италия; това обаче не беше правено натрапчиво, като дори и присъстващите политици не политиканстваха без мяра. Област Марке има особено право да си припомня събитията отпреди век и половина: тъкмо тук, недалеч от Реканати, на 18 септември 1860 г. се провежда Битката при Кастелфидардо (също прелестен città balcone), в която италианската армия нанася решително поражение над войската от доброволци на Папската държава, предвождана от френски генерали.

Celebrazioni Leopardiane са прекрасен повод за събиране на познавачи и ценители на творчеството на големия поет и мислител не само от цяла Италия, но и от чужбина. Няма как да не отбележа присъствието на професорите Лучо Феличи (Lucio Felici) от Рим – председател на Научния комитет на Центъра за изучаване на Леопарди, изключително авторитетен познавач и коментатор на неговата поезия, и Антонио Прете (Antonio Prete) от Сиена, преводач на френските символисти и автор на интересни книги за важната релация любов-поезия, на скулптора Винченцо Бианки (Vincenzo Bianchi), бивш директор на Академията за изящни изкуства във Флоренция, пряк участник или консултант при създаването на около стотина музеи из цял свят (в това число и на новия софийски музей за съвременно изкуство); имаше и известни, и не тъй прочути учени и интелектуалци, присъстваха и познавачи, и „просто“ почитатели на любимия, „техния“ поет. Все пак останах с убеждението, че на този ден – 29 юни – всяка година в Реканати се събира част от „А“ отбора на италианските интелектуалци...

Към имената на домакините бих добавил и това на проф. Недждет Адабаг (Necdet Adabag) от университета в Анкара, с когото се шегувахме, че е започнал да учи италиански точно в годината, в която съм се родил; възпитаник на университета в Урбино, той, по всичко личи, е „главният“ турски италианист: преводач на турски на „Годениците“ на Мандзони, на Canzoniere на Петрарка, на „Князът“ на Макиавели и на какво ли още не, той сега заслужи аплодисменти с първия превод в южната ни съседка на „Песни“ на Леопарди. Имаше и други гости от други страни, в това число за първи път – от Словакия и България.

Кметът на Реканати Франческо Фиордомо (Francesco Fiordomo) е млад (37 г.), симпатичен, енергичен; журналист по професия, той е взел присърце мисията на La città della poesia: не маркира присъствие, а се чувства истински домакин на Celebrazioni Leopardiane. Щом го видях, веднага го асоциирах с кмета на Винчи – също млад, симпатичен и интелигентен, който на откриването на изложбата с ръкописи на Леонардо преди няколко години в Народната библиотека (тези ръкописи за първи път напускаха Италия!) в словото си направи една неволна и трудно уловима грешка: накрая той, ентусиазиран, пожела от сърце да се развива сътрудничеството между „Винчи и България“, т.е. между едно малко градче и община в Тоскана с една (все пак) държава. Но „грешката е вярна“: може да се спори кое име по света е по-популярно. И наистина, градът-държава запазва своите прерогативи в сферите на духа: гениите и на Винчи, и на Реканати са добавили световна значимост на родните си места.

Aula Magna е залата за тържествени случаи и се намира в зданието на Общината (Palazzo comunale); за такава зала някои европейски столици биха могли само да мечтаят. Просторна, с високи тавани, червени драперии, изящни аксесоари: всичко, което се полага на подобна зала в Италия. Dress-кодът: жега – не жега, няма значение – почти строго вечерно облекло, елегантни дами и господа; официално събитие, но без скука – навярно поради мотивацията на участниците и публиката. Шегуваме се с турския колега, че днес ние сме „официалните лица“ – и на нас ни се полага поне веднъж годишно.

Ритуалът е установен: кметът е домакин и първото слово е негово; след това говорят Президентът на Центъра д-р Корвата, официални лица, между които и избраникът на Област Марке в италианския Сенат; естествено, думата бе дадена и на граф Вани (Джовани) Леопарди – „старшият“ в семейството. На този ден ежегодно се връчва наградата „Джакомо Леопарди“, давана за заслуги в изучаването и популяризирането на творчеството на поета и мислителя; този път тя беше връчена на проф. Мария де лас Ниевес Муниз (Барселона), преводач и дългогодишен изследовател на Леопарди, която сподели, че тук, в Реканати, където за първи път е дошла през 1984 година, се чувства наистина у дома си. Нейно почетно право: лекция на тема „Леопарди и съвременността“.

Общината, разбира се, после подобаващо се „отсрамва“ – не къде да е, а в „Гербовата зала“; тук наистина високите стени са почти изцяло покрити с гербовете на много градове – явно през вековете Реканати е имал доста съюзници (вярно, градът няма някакъв „вечен враг“, каквито са, например, Флоренция и Сиена или пък Асизи и Перуджа).

Но това съвсем не е всичко. Малко по-късно, на свечеряване, в градината на Colle dinfinito (да не се бърка с едноименния парк, който всъщност е „под“ градината) е концертът-рецитал на Паола Питагора и пианиста Марко Солини. Ето пространството на срещата с изкуството „под открито небе“; градината някога е принадлежала на монастира „Св. Стефан“, сега – седалище на Центъра за световна поезия:

 

        

 

Сигурно не е случайно, че предният ден един гълъб кротко ми позира в празната градина: птицата – символ на мира в градината – извечен символ на Рая:

 

 

Публиката – „народът“ в истинския смисъл на думата – не само е заела всички места, но е изпълнила и алеите за „правостоящи“; отново симпатична гледка – младежи, насядали по бордюрите, накачили се по дърветата дори. Единственото осветление – свещи на земята – маркират „светещи алеи“: много красиво, сещам се, че съм го виждал „по филмите“.

Стихотворенията на Леопарди – цели или откъси от тях – са подбрани от Паола Питагора и са свързани в напрегнато единство с музиката на Шопен; интересно и вълнуващо: съпрягат се двама романтици – „тихият“ Леопарди и бравурният Шопен, италианец и славянин, слово и мелос.

Интересно, но подобни рецитали, както научавам, имат успех в цяла Италия – вярно, не в големите, а в средните и малките градове като Реканати. Всички са притихнали, само неуморимият Роберто (Танони) „шета“ с фотоапарата – не само организатор, но и хроникьор на събитието, той го „архивира“, за да бъде удържано в колективната памет. Единствено децата на графинята по едно време се разшаваха – стана им скучно и отидоха да се закачат с дядо си – едно далеч по-приятно занимание от това да бъдат „сериозни“; така или иначе обаче те растат с поезията на Леопарди и музиката на Шопен, а не с кръшните трилероподобни въздихания на умонепостижими певачки...

След последния акорд публиката се взривява: Brava! – скандират почитателките (навярно още от 60-те години) на Паола Питагора. Не помня да съм виждал рецитатори „на бис“.

Денят на честванията завършва със скромен прием и коктейл в Casa Leopardi: семейството отделно публично отбелязва паметта на поета, като така „затваря“ празничния ден. Всичко е „като по филмите“: строг възрастен иконом те посреща на вратата, свещи в градината, залата за прием – с много картини по стените, отворени врати, та можеш да се полюбуваш на palazzo-то отвътре и отвисоко да поогледаш и площада, и града.

Маркирам още една характерна черта на италианската култура, даваща й допълнителна сила и енергия: тя не познава строгите съсловни разделения – тук еднакво „добре дошли“ бяха и „високопоставените“ гости – политици и артисти, и непретенциозните съседки.

Мисля, че Джакомо беше доволен – всяка година той се завръща в „бащината къща“.

Националният център

за изучаване на творчеството на Джакомо Леопарди (Centro Nazionale di Studi Leopardiani) е създаден през 1937 г. по случай 100-годишнината от смъртта на поета, с цел разпространение на творчеството му в Италия и по света, чрез организирането на различни научни и културни форуми, семинари, изложби и др. Центърът се грижи за ежегодните чествания на паметта на поета, а веднъж на четири години организира и международни научни симпозиуми (провеждат се от 1962 г.). Центърът разполага със собствено здание, прилепено към Casa Leopardi, в преддверието на парка на Colle dinfinito; тук, естествено, има всичко необходимо за развиваните разностранни дейности: заседателни зали, библиотека, дори музей.

 

  

 

Своята „свръхзадача“ – да отвори творчеството на Леопарди към света, както и да „затвори“ света в Реканати – Центърът изпълнява великолепно. Той се ръководи от д-р Фабио Корвата (Fabio Corvatta) – по професия лекар, бивш кмет на Реканати: добър мениджър, а това тук се цени. „Душата“ на Центъра е споменатият по-горе Роберто Танони (Roberto Tanoni): посветен човек – и на любимия поет, и на своята работа.

В Италия никога в едно място не е било концентрирано всичко – и това при столица, призната от всички за „вечен град“; така например в Рим не се намира нито най-старият (Болонският), нито най-престижният университет (за такъв сега се смята университетът в Пиза). В Италия има много „столици“: както Милано е „столица на модата“, така и Реканати е „столица“ на незримата „държава на Леопарди“. Центърът е тук по право и провинциалният Реканати му осигурява не само подслон и подкрепа, но и кадри: Центърът се управлява от местни интелектуалци, не от „парашутисти“; градчето дава и достатъчно интелигентни хора – разбираща и посветена публика на многобройните събития. А те съвсем не се случват единствено в Реканати; така например през последните години са открити четири катедри, специализирани в изучаване на творчеството на Леопарди – в университетите на Мачерата, Неапол, Бирмингам и дори ... Буенос Айрес, и в това Центърът също има пръст. Той наистина е център – не само организира, но и координира разнообразни инициативи, реализирани на различни места – в Пиза, Флоренция, Неапол и къде ли не.

В Реканати нещата са такива, каквито са техните имена.

Името на Леопарди

за мен означава нещо несравнимо повече от това на поет, чиято поезия обичам или пък съм се опитвал да превеждам (тук е мястото да благодаря на Елин Рахнев и Биляна Курташева за единствения български жест към 200-годишнината на поета; вж.: Витамин Б, 1999, № 1, с. 60–63). Впрочем, дори и първите стъпки в превода му бяха особени, белязани от някакъв „знак“: те вървяха не само успоредно с изучаването на езика на поета, но и с навлизането в тъканта на поезията, в нейния „строеж“. Така благодарение най-вече на Леопарди като че разбрах какво е поезията, от какви елементи тя се състои. И не само това: знаем, че раждането на един поет винаги е тайнство, един от „частните случаи“ на което е тайнството на срещата с голям поет...

Важните срещи само на пръв поглед са случайни, а всъщност някак са подготвени, за което си даваме сметка по-късно, когато срещата вече е свършен факт. И едва сега, ровейки се в спомените си, изведнъж обяснението изплува. Разбира се, следващото изречение ще започне с: „Когато бях малък...“

Та когато бях малък дори и по ръст и години (трябва да съм бил някъде на 9–10), вкъщи попадна нова книга, което тогава си беше събитие, понеже освен задължителната „Библиотека за ученика“ имаше само още десетина книги, между които капиталната „Книга за домакинята“. Всичките ги бях чел по няколко пъти, а „Ленко“ на Караславов и „Героите на Белица“ на титаничния Марко Марчевски направо си ми бяха като „Цитатника“ на Мао. И тогава баща ми получи като подарък „по профсъюзна линия“ една съвсем различна книга – романът на Цветан Стоянов „Невероятните приключения на Буди Будев“. Наистина, удивително е как понякога абсурдите на соца, част от които бяха и патетичните церемонии с раздаваните „преходни знамена“, снимки с началството и „възпитателна литература“, подбирана по хаотичен принцип измежду залежалите „складови наличности“, изиграваха своята благодатна роля. Та не знам на кой блестящ ум му беше хрумнало да подарява на един електротехник романа-прощъпалник на известния интелектуалец, но той се оказа с неочаквано точен адресат – синът на електротехника. Естествено, незабавно „захапах“ новата книга, въпреки предупреждението: „ти няма да я разбереш!“ И вярно, книгата бе съвсем различна – като език, сюжет, диалог. Главният герой – не твърд партизанин, знаещ „всичко за всичко“, а „мек“ интелигент, който се съмнява и търси своето място в новата действителност „след девети“, копнеещ по „цивилизацията“ и решил да стане „невъзвръщенец“, т.е. да „избяга на Запад“. Там обаче той не намери своите „корени“ и в края на книгата, изненадващо дори за невръстния читател, се завърна, за да участва в „строителството на новия живот“.

Та разказвам ви това не за да демонстрирам памет и познания, а със съвсем друга цел; убеден съм, сигурен съм, че точно там за първи път срещнах името на Леопарди, понеже героят на романа (Буди Будев) беше изкушен почитател на неговата поезия (обстоятелство, което е и исторически достоверно, понеже през 30-те години, непосредствено преди „революционните преобразования“, се публикуват първите български преводи на големия италиански поет, направени от Милко Ралчев и др.). Така научих новите думи „цивилизация“ и „Леопарди“, които се свързаха в подрастващото ми съзнание и почти станаха синоними, та оттогава насам, както изглежда, емоцията от едната дума безсъзнателно е обагряла и другата.

Ето как от „малките“ въздействия и влияния се раждат „големите“ жестове в културата.

Хълмът на безкрайното (Colle d’infinito)

е поетическото име на хълма Тавор, намиращ се в непосредствена близост с Casa Leopardi и всъщност част от нейното „жизнено пространство“. Да, детството и младостта на поета са преминали в Casa Leopardi, но ясно е вече, че самият дом е отделен свят, който чрез библиотеката си е свързан незримо и с всички пространства на културно-историческите епохи. И не само: в Casa Leopardi донякъде e инкорпорирана дори и природата. Хълмът Тавор се намира на около 200 метра от дома на поета и до него води една от алеите на парка Linfinito; десетина крачки по нея и алеята се„разтваря“:

 

 

Да припомним, че на много места из християнска Европа са пренасяни не само свети мощи, но и сакрални топоси: Тавор, планината (хълмът) на Преображение Господне е сред най-популярните. Тук младият Джакомо е обичал да се отдава на уединено съзерцание, тук е получил вдъхновение да напише два от своите шедьоври – „Към Луната / Alla luna“ и, разбира се, знаменитото Linfinito – „Безкрайното“ е стихотворението-емблема на Леопарди, а и изобщо на поезията на романтизма. И двете стихотворения – написани „на един дъх“, в ритъма на вдишване-издишване на поета – са като „изляни“: в ръкописите на стихотворенията почти отсъстват поправки, което впрочем изобщо е характерно за автора – Леопарди е „поет на беловите“. Досега нямаше как да схвана, че хълмът, за който става дума и в двете стихотворения, е един и същ. Не съм изненадан обаче, понеже неведнъж съм бил поразен от малките пространства на големите смисли. Така е и тук: „Събота на село“, „Към Силвия“, „Безкрайното“ и „Към луната“ се оказаха четири стихотворения, свързани в тясното пространство на младостта на поета – те са „поместени“, тъй да се каже, на има-няма декар-два. И, същевременно, това са четири послания, адресирани към четири различни „части на душата“ на човешкото. „Хълмът на безкрайното“ е, разбира се, „надписан“ – естествено, с най-знаменития стих на Леопарди: Sempre caro mi fu quest’ermo colle („Винаги обичах този хълм самотен“, букв.: „Винаги ми беше мил този уединен хълм“); посланието „Към луната“ също не е забравено:

 

  

 

Хълмът Тавор е хълмът на Преображението на Джакомо в Леопарди, на „поета от Реканати“ в световен поет.

А ето го преводът на „Безкрайното“, който ме доведе тук и който сега ми се струва не съвсем точен и малко поостарял:

Отколе аз обичам този хълм пустинен
и тоя плет, загърнал хоризонта
на погледа, вторачен в далнината.
Седя загледан аз в безкрая
и пространствата, разстлали се оттатък,
и тишина неземна, и покой безбрежен
в ума ми се явяват, а сърцето трепетно
от страх се свива. И когато чуя вятър
да шуми в листата, с този полъх
аз сравнявам тишината безмерна.
И спомням си и вечността,
и мъртвите сезони,
и звучното и живо настояще.
Така безмерността разтапя мисълта ми
и това море поглъща ме с наслада.

А ето я и знаменитата панорама, вдъхновила 21-годишния поет (1818):

 

 

Това само да бях видял, и то стига.

***

Не искайте мечтите ви да станат реалност.

Искайте повече: реалността да надмине, да надмогне дори и мечтите ви.

Pin It
Емил Иванов Димитров
Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.
Други статии от този автор

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 3 дни
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 6 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 6 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Смея да твърдя, че... преди 1 седмица
  • Проф. Пенка Ангелова писа Още
    Радвам се, че започва... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Пропуснах, че онова,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "лоялно към... преди 1 седмица