1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.

Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите „черни“ пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което казах е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда „ Фауст“, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо „Емил“, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези наши даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше „Пловдив пур Еа“, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървението.

Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?

Човек без спомени е куха хралупа.

Би Би Си, 20 март 1994 

Източник

Pin It
Петър Увалиев
Петър Увалиев (псевдоним Пиер Ув) е български теоретик на изкуството, критик, писател, публицист и семиотик, роден на 12 януари 1915 г. Той е почетен доктор на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Други статии от този автор

Посетители

26

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    Точни факти и научни... преди 2 дни
  • Златко писа Още


    Уважавам безкрайно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да ви припомням ли, че... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не се кахърете, явно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И още: хората, които... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Уважаеми професоре,... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Българинът е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Само след половин,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Собствената ми... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Епидемията ще си... преди 4 дни
  • Люба Александрова писа Още
    Здравейте!
    Не ми се... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Много ценна статия,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Неолиберализмът... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Съгласен напълно! По... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Аз предлагам тук... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Благодаря ви, не... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Съжалявам, че... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ако ми позволите едно... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Напълно съгласен!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Не случайно е казано... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Здравейте! Не влизам в... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Нека да не... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Нещата далеч не са... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ручилото дудне.... преди 5 дни