Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Приказвах днес с един приятел. Голям човек, голяма душа, голямо дете. Приличаме си, така ми се струва. Затова сме и приятели. Но тоя път май го жегнах яко. Слабост ми е, признавам си, да говоря с хората искрено и предизвикателно чак до болка, чак до там, където границите на доброто и злото започват да се размиват и стават неясни, размазани, омайни… Детинска ми работа, знам си се аз.

Не знам дали прекалих. Във всеки случай приятелят ми се жегна здраво. А и как ли не, при следния мой монолог: „Ти, викам му, приятелю, имаш май едно сляпо петно, едно такова нещо, дето не можеш да го видиш сам, като плешивина на въртела, точно там, където обикновено се слага гръмоотводът… Вчера ми каза, че е добре човек да се появява пред очите на обществото, да го занимава със себе си, да играе светския театър умело, защото няма как, такъв е животът. Ние, разбира се, сме готини пичове и сме далеч над тия неща, правим го само така, заради тренировката, но фактите са си факти, човек трябва да играе по правилата на света, а те са такива и никакви други. Не занимаваш ли хората със себе си, те те забравят и престават да ти обръщат внимание. Колкото и да си седиш в кулата от слонова кост, каквито и фини елегии и монолози да плетеш, не се ли осмелиш по някое време да излезеш на сцената, да им изтанцуваш под носовете сбърчени един такъв кадрил, дето да им вземе ума, свършено е с теб и книгите ти. Пуф – няма те. Тъй върви светът и още никой не е изнамерил средство против суетата, около която се въртят всички и всичко.“

Приятелят ми кипна, обясни ми на няколко пъти колко погрешна е представата ми за него, как всичко това му е през оная работа и как той е напълно наясно с това, че е тук за малко, а следователно всичко това няма как да стане част от живота му… При което аз му давах пълно право, точно така е, точно такъв човек е той, стара кримка, много видяла, много патила, на която никой или почти никой не може да продава червени сливи за сини. Инак не би бил мой приятел, поне така си мисля. И тогава, след като се укорих, че съм го наранил и засегнал незаслужено, изведнъж ми се появи неизбежният въпрос: „Добре де, но защо тогава все пак му наговори всичко това?“

При което в мисловното ми поле – бавно, ама много бавно – постепенно започна да се разплита едно такова доста заплетено кълбенце. Хм, на него ли всъщност говоря всичко това? На него – или на себе си?

Усещате вече накъде вървят нещата, нали? Отговорът сигурно ви е ясен, но преди да стигнем до него, позволете ми тук да ви поразправя още едно-друго нещо, да набъркам в нещата малко философия, защото, то се знае, без философия няма как да се мине, не и при тоя човек, не и на това място…

Та значи, аз живея с едно такова усещане – да го нарека ли убеждение, та да разголя пред вас пълната мяра на суетата си? – което считам за едно от големите просветления, големите достижения, в живота си. А то гласи така: „За да постигнеш нещо в живота, за да накараш света, вселената, хората, Бога, да те отбележат като по-различен, като – може би – достоен за някакво по-специално място там в техните си специални нещосистеми… та, за да постигнеш всичко това, номерът е да не искаш нищо. И не само да не искаш, ами, напротив, да вършиш точно обратното на искането – да даваш. Да даваш, и даваш, и даваш – без дори за миг да мечтаеш за отплата, за награда, за келепирец там някакъв, ама искрено, без номерца и тарикатлъци, просто даваш и това е – чак докато на онова нещо отсреща му писне от тебе, усети то, че е нарушен балансът вселенски, почувства, че прекалено голяма е станала тежестта все от една и съща страна (което значи, че трябва да даваш по много, и то в неизяснени, напълно неопределени отрязъци от време) – и направи то тогава „пук“, и започне да ти връща от своя страна, без да си искал нещо, без да си молил, без да си се мазнил и правил на много хрисим. Връща, и връща, и връща – колкото то намери за добро. Ти, разбира се, нямаш думата в нито един от моментите на този безкрайно сложен и деликатен процес – изясняването на балансите човешки и вселенски.

Нещата ми се виждат сравнително прости: докато искаш, ти дърпаш света към себе си, с което, по някакъв неизяснен, но интуитивно напълно разбираем закон, ти създаваш насреща си празно място, вакуум. А вакуумът, то се знае, има свойството да засмуква – и така с неизбежност се стига до състояние, при което, колкото повече искаш от света, вселената, хората и Бога, толкова повече празното пространство, което ти самият си създал чрез акта на искането, те засмуква и, вместо да ти дава, започва да ти взема. Взема, и взема и взема – колкото повече искаш, толкова повече то ти взема.

Точно обратното се случва при даването. Започнеш ли да даваш – ама без хитруване и тънки сметчици, без да криеш зад даването си някакви хитричко, андрешковско искане – то рано или късно чрез това ти нарушаваш вселенския баланс в полза на другата страна, и ако всичко казано дотук не е просто порождение на някакво фантазьорско съзнание, а реален, неизбежен и напълно понятен, ако и засега недоказуем вселенски закон, то светът просто е принуден да започне да връща, инак не би имало баланс във вселената.

Тъй. Дотук всичко ясно, да влезе убитият и прочие… Ами ти бе, аланкоолу, дето се бараш толкова безкористен и самоотвержен, и правиш всичко възможно да живееш и работиш според правилото, което си мислиш, че си достигнал след някакъв пиянски запой… Ти бе, пишман-светецо, ти какво правиш, стана вече половин година, откак си завършил тая книга? На кой Бог се молиш и за какво си мечтаеш, а, я ми кажи сега? Ама честно, не ми се усуквай, защото оня отгоре вижда през теб като през стъкло, тъй че хич не си и помисляй да хитруваш… Хайде сега, кажи, за какво си мислиш, когато си мислиш за даването?

И тук изведнъж ми става малко нещо горещо и тясно. Вярно, май успях в продължение на няколко години да живея и работя по това ми тук правило: „залудо давай, залудо не искай!“ И светът, както изглежда, действително започна да се отплаща, пак според същото това правило. Даде ми любов, даде ми спокойствие, даде ми удовлетворение, напоследък май дори и това най-нечувано от всички чудеса се напъва да ми даде – признание от хората в България, поне от ония, които имат сетива за законите вселенски. Всичко хубаво, но откак се пръкна на тоя свят тая малка книжка, това тъй неочаквано дете, за което дори вече си бях забранил да мечтая, толкова дълго време отиде оная ми ти нескончаема бременност… Та, откак се е появило това немислимо чудо, отидоха май на кино всички мои правила и прозрения, прииска ми се не на шега, ох, как ми се иска, та чак ме тресе, братя мои мили! Иска ми се тая книга да се окаже онова напълно немислимо чудо, дето още никога не го е имало на тоя свят и дето никой не го смята за възможно – една българска книга, за която говори и се дърли цяла България, ами не само тя, та и цяла Европа, целият свят се дърли и чеше където го сърби и където не… Иска ми се, та ми се реве!

И докато ми се иска така, изведнъж се улавям, че започвам да губя почвата под краката си и разума – в главата, засмуква ме вакуумът вселенски, точно по правилата, които уж съм осъзнал и дори овладял – и ме носят, братя мили, теченията засмукващи и водовъртежите вселенски точно натам, накъдето влачат и всеки друг, който като мен е забравил закона за даването и искането… Накъм празното, накъде другаде.

А уж все си мислех, че било само за малко, само така, докато отмине бурята. Върти ме животът както си иска, изпълва ме със страхове и несигурности, подмамва ме да се откажа от даването, защото, то какво ти даване – оголяхме до шушка, братя, оголяхме и обосяхме, ако и да живеем на Запад и да се перим така, ей-хей-хей! – и така вярата, вярата в неотменимия закон вселенски комай е започнала да поизтънява, изчезва в небесата сияйни яко дим, ако песничка изпята ей тъй, от сърце юнашко – и остава на нейно място само страх и несигурност, само черни мисли за утрешния ден, дето изглежда тъй мътен, неясен и заплашителен… И се започва тя.

Тъй. Изплюх си камъчето, разголих душата, дребната, показах страха, показах суетата. Ами сега накъде? Какво да правя, какво да давам, какво да НЕ искам? Книгата е тук, това е ясно. Ясно е също – уж! – че с искане доникъде няма да я докараме. Ами сега? Как да я оставя на произвола, как да се откажа от искането, как да повярвам в това, че светът и тоя път ще направи едва доловимото „пук“ точно тогава, когато съм успял да се откажа от всички очаквания, мечти и надежди? Как да повярвам, че ще мога да бъда баща на децата си, стълб на семейството модерно, безмайчино, дори и когато не печеля нито стотинка вече от близо година насам – и единствената ми факла, единствената ми светлинка в цялата тая тъмница е пак пустата тая, съща книга, от която трябва да се откажа, за да спечеля всичко?

Хайде де, кажете ми! Как, как става тоя номер? Да не искаш нищо, когато в същото време умираш от страх, че не ти е останало нищо? Има ли такава магия на тоя свят, има ли такова чудо?

Помагай, Боже, помагай, свят. Аз вече напълно се обърках в тоя лабиринт от себенадхитряния. Да бъде, каквото ще бъде. Искам, с всички сили искам, да не искам нищо повече. Да видим какво ще излезе от тая тъй засукана осморка. Да видим.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици