Драскулки – Есеистика

Нещо назаем

Вярно ли е тогава, че думите принадлежат на този, който ги е написал, така както други видове собственост принадлежат на своя притежател? Всъщност не съвсем. Както изтъква професорът по право Лорънс Лесиг в своята книга „Свободна култура“: „В обикновения език да наречеш авторското право собственост е малко подвеждащо, защото собствеността на едно авторско право е особен вид собственост… Разбирам, че съм взел нещо, ако например взема от двора на съседа си сгъваемата му масичка за пикник. В този случай аз взимам един предмет – масичка – и след това ми действие въпросният предмет вече не е на разположение на собственика си. Но какво точно взимам, ако заимствам от съседа си добрата идея да поставя масичка за пикник в собствения си двор: отивам до магазина за спортни стоки, купувам сгъваема масичка и си я слагам в градината. Какво всъщност взимам тогава?

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Изкуството на неуспеха

Човешките същества се объркват, когато са под напрежение. Пилоти катастрофират, гмуркачи се давят. В ослепителния блясък на състезанието баскетболисти не могат да улучат коша, а голфъри не уцелват дупката. Когато това се случи, казваме, че някой се е „паникьосал“, или, на спортен жаргон, че е „блокирал“. Но какво означават тези думи? И двете имат отрицателен оттенък. Прието е, че да блокираш или да се паникьосаш е равносилно на това да се откажеш. Наистина ли обаче всички форми на неуспех са равнозначни? И какво ни казват те за нас самите и за собствените ни мисли? Живеем във време, в което сме обсебени от успеха и се опитваме да документираме безброй начини, по които талантливи хора преодоляват предизвикателства и препятствия. Може обаче да се поучим много и от документирането на случаи, при които талантливи хора се провалят.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Размисли за Ганди

Светците винаги трябва да бъдат смятани за виновни, докато не докажат своята невинност, но проверките, на които биват подлагани, разбира се, не са еднотипни. В случая с Ганди въпросите, които човек е склонен да зададе, са: до каква степен Ганди е движен от суета – от представата за себе си като смирен гол старец, които седи на молитвено килимче и разклаща империи единствено с духовната си мощ – и до каква степен той прави компромиси със собствените си принципи, когато влиза в политиката, която по самата си същност е неразделно свързана с насилието и измамата. За да достигне до категоричен отговор човек трябва да изследва делата и писанията на Ганди до най-малките им детайли; целият му живот представлява поклонническо пътуване, в което всяко действие е значещо. Но тази частична автобиография, която завършва с двадесетте години на двадесети век, е силно свидетелство в негова полза, още повече, че покрива това, което той би определил като по-разпуснатия период от своя живот, и ни напомня, че вътре в светеца или в почти светеца, има един умен и способен човек, който би могъл, ако бе пожелал, да бъде блестящ юрист, администратор или дори бизнесмен.

 Автор: Джордж Оруел

Прочети още...

Давид и Голиат

„Давид и Голиат“ описва какво се случва, когато обикновени хора се изправят срещу великани. А под „великани“ имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история, на хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора, изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна ли на удара, или да простя?

Чрез тези истории се опитвам да анализирам две концепции. Първата е, че немалка част от онова, което възприемаме като ценност и добродетел, е резултат именно от подобни неравностойни конфликти, понеже възправянето срещу превъзхождащи сили е извор на величие и красота. И второ, че твърде често възприемаме този тип конфликти погрешно. Разбираме ги неправилно. Интерпретираме ги неточно. Великаните не са това, за което ги мислим. Точно онези качества, които привидно им носят сила, често се оказват източник на слабост.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Истински цветове

Когато през 1956 г. започва кампанията „Тя прави ли го, или не?“, повечето реклами, насочени към жените, преливат от блясък и изисканост – „череши в снега, огън и лед“, както коментира Брус Гелб. Един от първите телевизионни рекламни клипове с текста „Тя прави ли го, или не?“ показва домакиня в кухнята, която приготвя ордьоври за гости. Стройна и хубава, облечена с официална черна рокля и с престилка отгоре. Идва съпругът ѝ, целува я по устните, погалва одобрително русата ѝ глава, след което отваря вратата на кухнята и жената отнася таблата с ордьоври в гостната. Обичайна домашна сцена с изящна хореография – до лекото приклякане, с което домакинята докосва електрическия ключ в кухнята, за да загаси лампата.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Статуята, която не изглеждала както трябва

През септември 1983 г. един търговец на произведения на изкуството на име Джанфранко Бекина се обърнал към музея „Дж. Пол Гети“ в Калифорния с предложение. Той заявил, че притежавал мраморна статуя от VI век преди новата ера. Подобни статуи са известни като „курос“ – скулптура на изправен гол младеж с изнесен напред ляв крак и отпуснати край тялото ръце. В света са известни не повече от двеста такива статуи, като повечето са открити в лошо състояние или направо на парчета в различни гробници или в хода на архитектурни разкопки. Тази обаче била почти съвършено запазена. Висока над два метра, статуята сякаш излъчвала особено меко сияние, което я отличавало от подобни творби на древността. С други думи, находката била невероятна. Бекина поискал малко под 10 милиона долара.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Безлунния

Наричаха го Безлунния, понеже казваха, че си лягал преди мръкване и никога не бил виждал луната. Всички му се подиграваха и през междучасията го замеряха с дъвки, бонбони и гумени топчета, изобщо с каквото им падне. Дори малките aрабчета си играеха на интифада с него. Обикновено майка му го прибираше от училище, облечена в черна вълнена рокля и с омърсени от прахта гуменки, с които вървеше неизменно из жегата. Понякога го виждах как търчи по площада и влиза при турците, за да си купи халва и локуми, беше толкова смешен в окъсялата си униформа, която неизвестно защо не сваляше от гърба си.

Автор: Асен Валентинов

Прочети още...

Автобиография, антропология, меланхолия

В една своя статия, описваща трансформацията в литературната наука от края на 70-те и началото на 80-те години, известният американски критик, един от основателите на Лятната школа по критическа теория към Университета в Ървайн, Мърей Крийгър, пише следното за Цветан Тодоров: „Може би най-важният знак на тази дълбока промяна на изследователския фокус се появи в последната година от моето директорство. Изненадата на първата сесия на школата, състояла се през 1981 г. в Нортуестърн, беше курсът, предложен от Цветан Тодоров. Когато през онова лято поканихме Тодоров да преподава, мислехме, че представяме структурализма чрез една от най-известните му фигури. Но противно на очакванията Тодоров предпочете да предложи курс, посветен на испанския колониализъм. Изглежда студентите бяха по-малко изненадани от нас, защото се стичаха в рекорден брой на неговите лекции, възбудени от изместването на изследователския фокус, за което, по всичко личеше, си даваха повече сметка от нас.“

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Ах, как бързо…

Съществуват бързи и бавни методи на съкращение. Дори тези фини нюанси да нямат някаква тежест спрямо факта на съкращението, то пренебрегването им ще е още по-неудачно, тъй като впрочем даже съгласно меморандума на работодателите става дума винаги за отделни служители. Не много отдавна в една голяма банка бяха изпратени уведомления за уволнение на цяла камара девойки, обслужващи машини, като краткото им съдържание бе обратно пропорционално на продължителността на службата на персонала. При момичетата перфораторки принципно се взема предвид „естественото отпадане“; ще рече, че се очаква те сами да напуснат предприятието, усетят ли наближаването на възрастта. Въпреки че уволнените бяха минали вече тридесетте, те не се разтрепериха и не се размекнаха. Нима са възнамерявали да бъдат толкова дълго използвани, че износени от непрестанното дупчене, да си подсигурят допълнително възнаграждение? Осигурена им е била щедра компенсация, но на тяхната възраст едва ли биха си намерили отново работа.

Автор: Зигфрид Кракауер

Прочети още...

Толкова обичаме Берба

На всекиго се е случвало, опитвайки се да обясни свое пристрастие с разумни доводи, да прозвучи неубедително – не поради липса на основания, а поради вечното противоречие между разум и чувства. Пребиваваме в условия на свръхотчетност, изнемогваме от релативност, развяваме цветовете на благоразумието. Когато заговорят за Димитър Бербатов, хората, интересуващи се от футбол, често споменават необичайното съчетание от талант и липса на амбиция, от големи заложби и нехайство, тоест позовават се на едно противоречие. Не е нещо необичайно звездите да са като че обгърнати от плащ на непроницаемост. Енигмите обаче имат тази особеност да дотягат със своята енигматичност, а сприхавите отсъждания на публиката – да ги превръщат в минало.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Портокалите се ядат с корите

Спомняте ли си Ник Лийсън? Това беше онзи хитър и безотговорен младеж, който през 1995 като служител на банката „Берингс“ намери начин да използва нейните ресурси и репутация за една грандиозна спекулативна операция, чийто провал нанесе на фирмата щети равностойни на 1,3 милиарда евро. Ник Лийсън влезе в затвора, а „Берингс“ бе ликвидирана и зачеркната от търговския регистър. Само че „Берингс“ не беше каква да е банка, а най-старата инвестиционна банка във Великобритания и една от най-престижните финансови институции в страната. „Това беше краят на 250 години богатство, влияние и династичен континуитет“ – пише американският историк Дейвид Ландес в главата, посветена на фамилията Беринг, с която започва книгата му „Династии“.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

В пасажите на историята

През 1968 Хана Арент редактира „Озарения“, първия сборник с есета от Валтер Бенямин, който излиза на английски. По онова време извън Германия се знае малко за Бенямин, освен че е бил талантлив и оригинален литературен критик, който се самоубива през 1940 при опита си да се спаси от нацистите. Есетата, които Арент подбира за „Озарения“, отразяват преди всичко литературните му предпочитания, със задълбочени размишления върху Кафка, Бодлер, Пруст, Брехт и Лесков; сборникът съдържа и един великолепен текст за колекционирането на книги. Само последните две есета, относно техническото възпроизводство на произведенията на изкуство и върху философията на историята, дават известна представа за по-дълбоките философски амбиции на Бенямин.

Автор: Марк Лила

Прочети още...

Средна Европа и Балканите на пазара на геополитическите образи – част 2

На Залцбургската конференция „Образи на Средна Европа“ (май 1991) унгарският писател Дьорд Далос формулира нещо, което се оказа общо мнение на много от участниците: средноевропейската дискусия е „изпреварена“ от историята: днес съществува дискусия за Европа. По-късни конкретни изследвания на Масмедийната ситуация поставиха под сериозен въпрос съществуването на Средна Европа като стабилен имидж.

На какво можеше да се дължи това?

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Средна Европа и Балканите на пазара на геополитическите образи – част 1

През 1991 г. вървеше един виц: скоро в Европа щяло да има само десет държави. Западна Европа и Източна Европа. И освен това Босна, Херцеговина, Хърватско, Словения, Славония, Косово, Крайна, Македония, Голяма Сърбия, Малка Сърбия… Смях се много, смехът разтоварва. Фройд твърди, че смехът във вица е свързан с онази срамна, инфантилна радост, която ни обхваща, щом видим, че смисълът се разпада в безсмислица; че безсмислицата е дебнела в самата сърцевина на смисъла. В случая смисълът – политическият смисъл – беше ясен: той се наричаше Европа, общ дом, интеграция, толерантност, диалог, разбирателство… Безсмислицата – също политическа – се наричаше партикуларизъм, национализъм, дивотия, скандал, хаос, война… Накратко – безсмислицата се наричаше Балкани.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Проблемата за психологията на съвременните българи

Не е лесно да се характеризува един народ в известна епоха от неговия развой особено ако той се разбива с усилено темпо под кръстосаното влияние на чужди култури. Кои от белезите на неговата психика са резултат от чужди влияния, кои са израз на собствената му природа? Кои от тях са присъщи на няколко етапа от неговия развой, кои са характерни само за разглежданата епоха? Тия въпроси изпъкват при всяка крачка на народоведското изследване. За да стигнем до правилното им разрешение, необходимо е да разполагаме с една общеприета характеристика на разглежданата народна психика, въз основа на която бихме могли да отделим постоянното от преходното, онова, което е специфично за народа, от онова, което е случайно навярно отвън в процеса на културното му общуване с другите народи. Такава общепризната характеристика на българския народ обаче липсва и тази липса съставя главното затруднение за разрешаването на поставената ни задача.

Автор: Атанас Илиев

Прочети още...

Какво означава класическо?

През октомври 1944, когато съюзническите сили воюват в Европа, а германски ракети се сипят върху Лондон, петдесет и шест годишният Томас Стърнс Елиът произнася пред Вергилиевото дружество в Лондон своето встъпително слово като негов пръв председател. В лекцията си Елиът не споменава военновременната обстановка, с изключение на един-единствен намек – косвен, сдържан, по най-добър британски маниер – за „злочестините на сегашното време“, които го затруднили да се снабди с необходимите за подготовката на лекцията книги. По този начин той напомня на слушателите си, че в определена перспектива войната е само една, макар и масивна, кратка засечка в живота на Европа.

С лекцията си, озаглавена „Какво означава класическо?“, Елиът цели да постави отново на дневен ред и да консолидира една отдавна отстоявана от него теза: че цивилизацията на Западна Европа представлява единна цивилизация, че тя произлиза от Рим през Римската църква и Свещената римска империя, и следователно, че нейното изконно класическо произведение трябва да бъде епосът за Рим, Вергилиевата „Енеида“. Всеки път, когато поставя отново на дневен ред тази теза, това се върши от един човек с все по-голям обществен авторитет, тъй че към 1944 за него, като поет, драматург, критик, издател и културен коментатор, може да се каже, че доминира английския литературен живот. Този човек набелязва Лондон като метрополията на англоезичния свят и със смиреност, прикриваща безмилостна целеустременост, успява съвсем съзнателно да превърне себе си в повелителния глас на тази метрополия. Сега той се застъпва за Вергилий като доминиращия глас на имперската метрополия Рим – един Рим, чийто трансцендентен имперски ореол Вергилий едва ли е могъл да забележи.

Автор: Дж. М. Кутси

Прочети още...

Авангард и кич

Там, където в наши дни някой политически режим установява официална културна политика, това се прави заради демагогията. Ако кичът е официалната тенденция на културата в Германия, Италия и Русия, то това е не защото съответните правителства са ръководени от еснафи, а защото кичът е културата на масите в тези страни, както и навсякъде другаде. Окуражаването на кича е просто още един от евтините начини, по които тоталитарните режими се опитват да спечелят благоразположението на поданиците си. И тъй като тези режими не могат да повишат културното ниво на масите – дори и ако биха искали – чрез нещо по-малко от капитулация пред международния социализъм, то те ще ласкаят масите като снижават всяка култура до собственото им ниво. Именно това е причината, поради която [там] авангардът е обявен извън закона, а не защото една висша култура е по същество по-критична култура. (Дали авангардът би могъл изобщо да разцъфтява при условията на тоталитарен режим е нещо, което няма връзка с разглеждането в момента). На практика основната трудност на авангардното изкуство и литература, от гледна точка на фашистите и сталинистите, е не в това, че тези художествени видове са прекалено критични, а че са прекалено „невинни“, тоест прекалено трудни за инжектиране с пропаганда, и че кичът е далеч по-подходящ за такава цел. Кичът държи един диктатор в по-тесен контакт с „душата“ на народа. И ако официалната култура би била по-висша от общото масово ниво, то налице би била опасност от изолация.

Автор: Клемънт Грийнбърг

Прочети още...

Деветият кръг на рая

Оказа се, че къщата на съновиденията е отворена. И вътре се е настанил Хуан Мирó – милиардерът, собственикът на огромни светове и светлинни мигове. Влизам обезсмислен от умора, влизам с най-лошия вкус към нещата, влизам – и спирам: Какво е това?

Към мене лумват забравените цветове на ритъма, наречен детство, оживяват неясните контури на спомена, на тайната, на слънчевия лъч в мазето, изпълнен с невидими и видими прашинки, с милиони палави гласчета на светящи думи…
И се смалявам, и изчезвам във вълшебния хаос от предчувствия, че ще бъда отново целунат, смалявам се в собственото си ехо: кой ме вика – аз ли търся Аз-а или Той при себе си ме вика?

Автор: Румен Леонидов

Прочети още...

Садист, нарцисист, перверзник

Не мога да си представя кой друг, освен автора на този пасаж, би могъл да се присмее с такова густо на една „постмодерна“ конференция върху творчеството на Флеминг и семиотиката на Бонд. Изглежда впрочем, че дори Еймис е смятал, че романите на Флеминг не бива да се приемат според това, което предлагат на пръв поглед. Триумфът на Бонд над Лайтър в „Диамантите“ – той му казва къде да потърси скритите в един труп скъпоценни камъни – е може би пример за британска „мъзга“, а не за британска аналност. Самият Бонд почти винаги е описван, и сам се описва, като „англичанин“, но от преждевременния некролог в „Таймс“, отпечатан в гафа, наречен „Човек живее само два пъти“, научаваме, че той е имал баща шотландец и майка швейцарка, тъй че изобщо не може да минава за англичанин. И все пак няма съмнение, че човекът на ЦРУ Лайтър е направен от несмилаем картон – нужният фон за недостижимата изтънченост на Бонд. (Моят собствен съвсем скромен принос към изучаването на Бонд се свежда до това да подчертая, че „Лайтър“ е било фамилното име на богатата американка, която се омъжва за лорд Кързън – през великото време на брачни съюзи между фамилиите Чърчил, Вандърбилт и Астор, – и по този начин осигурява него финансово, а за себе си – място в обществото). Освен това, Феликс Лайтър може да се тълкува и като означител или шифър.

Автор: Кристофър Хичинс

Прочети още...

Уроците на Ханеке

Параноята е наследникът на един постепенно отминаващ вкус към съспенса. Известното обяснение на Хичкок, предложено на Трюфо – „Бомбата е под масата и аудиторията го знае“ – различава съспенса от изненадата, като превръща очакването на някакво (обикновено катастрофално) събитие, а не шока от самото събитие, в основното емоционално преживяване. Но филмите на Ханеке са прекалено ограничаващи, прекалено лишени от желание да разкрият необходимото количество екранна информация, за да могат да функционират като съспенс. Изненадата, характерна за много от произведенията на ранното филмово изкуство (експериментите на Едисън, Мелиес, братята Люмиер, Портър) са може би по-близки до този дух, макар че визията за фокуснически трик, която откриваме в „Пътуване до Луната“ на Мелиес или образът на бандита, който се прицелва и стреля право в лицето на публиката в края на „Големия обир на влака“ на Портър, се предава само в една посока: навън, към публиката. Съспенсът също разчита на едно изкривено разпределение на информацията между героите и зрителите: примерът на Хичкок прави това много ясно, тъй като неговата хипотетична бомба съществува единствено за публиката, която може да реагира по най-различни начини (да се гърчи, да ахка, да гледа настрани, да потръпва). Напротив, параноичното въображение на типичния филм на Ханеке функционира чрез минимизирането, във всеки даден момент, на целия репертоар от потенциални решения, чрез което довежда и героите, и зрителите, до едно споделено състояние на мисловна неизправност. Хладното му, анти-психологическо представяне на събитията неутрализира всякакви възможности за съспенс, с което намалява буквално всички шансове за което и да е от нещата [във филма] да постигне някакъв смисъл, надминаващ вцепеняващото му въздействие върху сетивата ни.

Автор: Рики Д’Амброуз

Прочети още...

Безотговорният разум

За любовната афера между Хайдегер и Арент научихме за пръв път от написаната от Елизабет Янг-Брюл завладяваща биография Хана Арент: от любов към света (1984), макар че при излизането си тя не предизвика широк интерес, главно поради дискретността и чувството за мярка на авторката. Преди няколко години обаче аферата стана предмет на неприятна полемика, провокирана от изследването на Елжбета Етингър Хана Арент/Мартин Хайдегер (1995). Със своята малка книжка професор Етингър се надяваше да предизвика скандал – и успя. В хода на работата си върху биография на Арент тя бе получила достъп до кореспонденцията между Арент и Хайдегер, която в съответствие с волята на изпълнителите на завещанието малцина бяха виждали и никой не бе имал правото да цитира. Етингър изчита писмата и без бавене дава за печат своя преразказ на любовната афера, като перифразира дълги откъси от писмата на Хайдегер и цитира пряко от отговорите на Арент.

Автор: Марк Лила

Прочети още...

Ерик Хобсбом и романсът на комунизма

Ерик Хобсбом е най-известният историк в света. Книгата му „Векът на крайностите“ („The Age of Extremes“, 1994) бе преведена на десетки езици, от китайски до каталонски. Мемоарите му са бестселър в Делхи; в някои латиноамерикански страни – особено в Бразилия – той е културен фолк герой. Славата му е напълно заслужена. Със самоуверена лекота той борави с цели континенти от информация. Спомням си неговия университетски наставник в Кеймбридж, който, след като ми каза, че Ерик Хобсбом бил най-умният студент, на когото бил преподавал, добави: „Всъщност не може да се каже, че съм му преподавал – това беше невъзможно. Ерик знаеше вече всичко.“

Автор: Тони Джуд

Прочети още...

Провалът – (още един) начин на употреба

Това, че започвам да мисля точно по тази тема не е случайно, разбира се. Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика. Това, както и повсеместният страх от него. Поне сред повечето от нас. Провалът – така изглежда в очите на болшинството хора – е окончателното свидетелство за житейска неспособност. Оттук и всеобщият му статус на плашило за гарги, предполагам.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Любов на Палм бийч експрес: Бракоразводното дело Пулицър

Бележки от поведенческото бунище и други неестествени истории от Палм бийч… Необуздани лъжи и невъзмутими лъжесвидетелства… Съдията-баракуда среща гола Пепеляшка… Мрачни дни на Златния бряг, безкрайни нощи за безсловесните…

Автор: Хънтър С. Томпсън

Прочети още...

Ман срещу Ман

Внушителната къща на Стоктън Стрийт в Принстън, където Томас Ман живее от 1938 до 1941, днес е собственост на католическата църква. Холът е достатъчно голям, за да побере сбирка на богомолците, и сега там са сложени скамейки и олтар. В двата края на помещението има по една красива по-малка стая с остъклени стени, едната за лятната светлина, а другата предназначена за зимата. В непосредствено съседство е кабинетът на Ман, където той е прекарвал утрините. Там се е намирало бюрото му, същото бюро, което той отнася от Мюнхен в Кюснахт, Швейцария, където живее от 1933 до 1938. „Тъй че аз съм решен“, пише той на един приятел, „да продължа неотклонно живота и работата си точно както досега, без да се влияя от събитията, които ме нараняват, но не могат да ме отклонят или унижат“. Нагоре има още два етажа, един за спалните и баните, и един за прислугата.

Автор: Колъм Тойбин

Прочети още...

Вавилонската библиотека на Монтен

Никак не е случайно, че едно от най-популярните в последните години изследвания върху живота и творчеството на Мишел дьо Монтен започва с изречение, в което се появява образът на неговата библиотека: „Един ден, някъде в средата на шестнадесети век, Мишел Екем, сеньор дьо Монтен, протегнал ръка към тавана на библиотеката си и заличил надпис, който сам бил поставил там преди няколко години“. Знаковостта на това изречение може да бъде погледната от няколко страни – всичките водещи до две важни посоки за разсъждение.

Автор: Юрий Проданов

Прочети още...

Провалът. Начин на употреба

Сещам се за един трагичен образ от ранното ми детство – Тошо Родопата. Бивш директор на училище, после управител на голямо държавно предприятие, но след поредица житейски срутвания изпаднал до тъжен пияница и хоремашки философ, Тошо Родопата приключи живота си в немилост, с петносано сако и черни, вечно накапани панталони с провиснали колене. Майка ми казва, че последният път, когато отишла да го види в сиропиталището, той пиел кафе в пластмасова чаша и гледал през прозореца хълмовете навън. От Тошо Родопата помня чифт светли, добри очи, рижавееща коса, ситни червени капиляри по скулите, както и няколко думи, които кой знае защо ми каза един ден: „Виж, моето момче. Цял живот плувах срещу течението – не успях да стигна първите. Отпуснах се обаче – задминах и последните.“

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Хораций и пактът с посмъртната слава

Както се знае, посмъртната слава се намира в бъдещето, а само на малцина се е удало да повдигнат завесата на бъдещето и да надзърнат примижали в ослепителното светило зад нея. Обикновено пророчествата се сбъдват далеч след смъртта на пророка. И едва ли има друг по-труден въпрос за бъдещето от този за съдбата на едно произведение, чийто автор е починал. Онова, което е изглеждало на съвременниците грандиозно, убедително и вълнуващо, може да се стори на следващите поколения посредствено, зле структурирано и изхабено. Никой не е в състояние да прецени какво ще стане с едно произведение, когато плацентата на съвремието, в чиято топла и защитена течност се е клатушкало, изхранвано от духа на своето време и снабдявано без подкана и съвсем естествено с всичко необходимо за самостоятелен живот, постепенно се разкъса и произведението изживее своето второ и същинско рождение…

Автор: Мартин Мозебах

Прочети още...

Ползата и вредата от биографията

Идва лятото – време за почивка, и аз се впускам в четене на биографии – било от, било на писатели, които ме интересуват. Днес човек трябва да си вземе отпуск, за да прочете една биография. На Плутарх са му били необходими няколко десетки страници, за да ни разкаже живота на Перикъл или Цезар; в своите „Животи на поети“ Самюел Джонсън е съумявал да бъде още по-сдържан; „Животът на Бетовен“ или „Животът на Толстой“ на Ромен Ролан (които сме чели в младостта си) са малки книжки от едва двеста страници; Цвайг и Андре Мороа (които също така принадлежат към неизбежните четива от младостта) са малко по-приказливи; Литьн Стрейчи – бащата на модерната биография, успява да събере четири живота на изтъкнати личности от викторианската епоха в книга от двеста и петдесет страници; „Поменик“-ът на Миличевич е заплашителен със своя обем, но пък колко живота са включени в него!

Автор: Йован Христич

Прочети още...

Как се освободих от библиотеката на моя тъст

Минавах край къщата на Едмънд Уилсън, когато отивах в Канада, на гости на родителите на жена ми. Макар на вид в не лошо състояние, домът на Уилсън винаги е изглеждал затворен, забравен, а и по някакъв начин съдбата на една такава къща, игнорирана от по-новия път, е именно да изглежда хронично забравена. Във въображението си можех да надникна в библиотеката, да видя тези лавици и лавици с красноречиви, неми книги, потънали в себе си като загниваща хартиена реколта, древните, класически автори, жестикулиращи озадачено към класическите за Новия свят названия на градове в щата Ню Йорк: Роум, Трой, Итака, Сиракюз.

Автор: Джеймс Уд

Прочети още...

Как ще ги стигнем американците?

Каквото и да разправям, както и да върви животът ми, до края ще си остана емигрант, имигрант, новодошъл, аутсайдер, пришълец, чужденец, бездомник, странник, пътешественик, непринадлежащ. Човек, който не знае в кое гробище ще бъде погребан. Дежурният въпрос, който ми задава всеки кореняк, когато чуе името и акцента ми, е: „Откъде си?“. В началото, в Монреал, казвах: „От България.“ Като се преместихме в Айова, казвах: „От Канада съм“ или „Дойдох тук от България през Канада“. След като живях дълго в Айова Сити, отговорът ми естествено гласеше: „От Айова Сити съм.“ Но лицето на събеседника почти мигновено изразяваше неверие и в повечето случаи следваше втори въпрос: „Ама все пак откъде си наистина?“. В зависимост от настроението ми отговарях късо и нелюбезно: „От тук съм“ или усмихнато и изчерпателно: „Роден съм в България, но от еди-колко си години живея в Северна Америка.“

Автор: Златко Ангелов

Прочети още...

Момчето, което живя

През март 1940, в „среднощния час на века“, който маркира дълбините на пакта Хитлер-Сталин (или, с други думи, по време, когато цивилизацията е застрашена от съюза между двама Волдеморовци или двама „Ти-знаеш-кой“), Джордж Оруел решава да отдели малко време, за да проучи състоянието на нещата в юношеската фентъзи литература. Това, което открива (в есе, озаглавено „Седмичници за момчета“), е извънредно високото равнище на пристрастеност към онзи вид истории, в които действието се развива в английските интернати…

Автор: Кристофър Хичънс

Прочети още...

Разнеси словото

Дали викторианските корифеи на мисълта са се нуждаели от по-малко сън от нас? Да се обърнем към фактите. Те бият сума път през храсталаци и трънаци преди закуска или подир следобедния чай. При единия или другия, или дори при всеки от тези два повода те поглъщат тънко нарязан бекон, печени бъбреци, най-хубав шотландски ростбиф, гирлянд овнешки котлетчета, пушена сьомга и херинга сред пасаж от други риби и половин дузина огромни чаши индийски чай. Те създават повече отрочета, отколкото библейският Яков. През гръмовните си ноздри те вдишват Омир и Катул, Платон и Вергилий, Светото писание и разписанието на влаковете на Брадшоу…

Автор: Джордж Стайнър

Прочети още...

Простото изкуство да убиваш

Белетристиката във всички нейни форми винаги е целяла да бъде реалистична. Старинните романи, които сега изглеждат толкова надути и превзети, едва ли не фарс, не са изглеждали такива на хората, които първи са ги чели. Писатели като Филдинг и Смолет могат да минат за реалисти в съвременния смисъл на думата, защото техните герои са предимно хора без задръжки, полицията е по петите на мнозина от тях, а описаните от Джейн Остин крайно потиснати личности на фона на провинциалната аристокрация изглеждат съвсем реални от психологическа гледна точка. Подобен вид светско и емоционално притворство днес се среща в изобилие. Добавете към него щедра доза интелектуална превзетост и ще получите тона на литературната страница във вашия всекидневник и добросъвестната и нелепа атмосфера, в която живеят дискусионните групи в малките клубове.

Автор: Реймънд Чандлър

Прочети още...

За остаряването

Позамислих се днес над нещо, което ме занимава сериозно, искам или не. Остаряването. Онова, което ни прави по-различни от ония, които сме били някога, което ни забавя, замъглява, довежда с още една – или няколко – крачки по-близо до Окончателно непознатото. И за това колко лесно е да регистрираме проявите му сред хората, които ни заобикалят, но ужасно трудно да ги открием, видим и евентуално да им се противопоставим – у самите себе си.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Посетители: 87

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Повярвай има голямо... преди 12 минути
  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 23 часа
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 3 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 3 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 3 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 5 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици