1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

Жена ми най-сериозно съветва китайските ресторанти да доставят ястията за вкъщи в картонени кутии. Децата ми са потискащо добре осведомени относно всичко, свързано с промяната на климата. Нашето семейство е екологическо: според неговите стандарти аз съм някаква пред-греховна останка от времето на екологическата невинност. Но кой търчи из апартамента, изключвайки лампите и проверявайки дали не капе някоя чешма? Кой обича да ремонтира и поправя развалените уреди във времената на моменталната подмяна? Кой рециклира хранителните отпадъци и запазва старата опаковъчна хартия? Синовете ми побутват приятелите си: татко е израсъл в бедност. Не е вярно, поправям ги аз: аз съм израсъл в недоимък.

След войната всичко беше в недостиг. Чърчил беше ипотекирал Великобритания и довел Съкровищницата до фалит, за да победи Хитлер. Облеклото се разпределяше до 1949, евтините и прости „практични мебели“ до 1952, храната до 1954. Тези правила бяха отменени за кратко заради коронацията на Елизабет през юни 1953: на всекиго беше позволено да получи допълнително по половин килограм захар и по 300 грама маргарин. Но това упражнение по ненужна щедрост послужи само като допълнително подчертаване на нерадостния режим, в който преминаваше ежедневието.

За едно дете купонната система изглеждаше като част от естествения ред на нещата. Действително, дълго време след като всичко това приключи, майка ми продължаваше да ме убеждава, че „бонбоните“ все още били разпределяни. И когато аз протестирах, че приятелите ми от училище изглежда имаха неограничен достъп до тази благинка, тя обясняваше неодобрително, че родителите им сигурно ги купуват на черния пазар. Приказките й изглеждаха доста убедителни, защото наследството от войната се виждаше навсякъде. Лондон беше нашарен от бомбени дупки: там, където някога беше имало къщи, улици, гари или складове, сега се виждаха големи открити пространства, покрити с мръсотия, обикновено с дупка по средата, където е паднала бомбата. В ранните 1950 години неексплодиралите амуниции бяха вече прочистени и местата на бомбите – макар и оградени – не бяха опасни. Тези импровизирани игрални площадки бяха непреодолимо изкушение за малките момченца.

Купонната система и субсидиите означаваха, че най-основните неща в живота бяха достъпни за всички. Благодарение на следвоенното лейбъристко правителство децата имаха право на цяла редица здравословни продукти: безплатно мляко, но също и концентриран портокалов сок и рибено масло – което се получаваше само в аптеките, след представяне на документ за самоличност. Портокаловият сок идваше в квадратни, подобни на медицински стъклени бутилки и тази асоциация никога повече не успя да напусне съзнанието ми. Дори и днес една пълна чаша със сок пробужда у мен някакво странно, потискано усещане за вина: по-добре да не я изпивам наведнъж. За рибеното масло, налагано на майките и домакините от доброжелателно-настойчивите органи, по-добре да не казвам нищо.

Ние имахме късмет да живеем в апартамент директно над фризьорския салон, в който работеха родителите ми, но мнозина от приятелите ми живееха в доста мизерни или временни жилища. Всяко британско правителство от 1945 до средата на 1960-те поддържаше голямомащабни проекти за обществени жилищни сгради: и въпреки това нищо не достигаше. В ранните 1950 хиляди лондончани все още живееха в „полуфабрикати“: градски паркинги за каравани, предназначени за бездомните, уж временни, но често оставащи в продължение на години.

Следвоенните предписания за новите жилищни сгради бяха минималистки: тристайните къщички трябваше да имат като минимум 85 квадратни метра жилищно пространство – долу-горе колкото някой по-просторен едностаен апартамент в днешен Манхатън. Гледайки назад, тези къщички ми се струват не само малки, но и студени, и зле мебелирани. По онова време имаше дълги списъци от чакащи: притежавани и поддържани от местните власти, тези къщички бяха силно търсени.

Въздухът на столицата напомняше за някакъв лош ден в днешен Пекин; въглищата бяха основното гориво за отопление – евтини, налични в изобилни количества и добивани вътре в страната. Смогът беше постоянна неприятност: спомням си как се навеждам извън прозореца на колата, лицето ми обвито в гъст жълт пушек, за да му кажа какво е разстоянието до бордюра – беше буквално невъзможно да се види по-далеч от една ръка разстояние, а миризмата беше ужасна. Но всички се „влачехме заедно“: Дънкирк и Блитцкрийгът се споменаваха често, без ни най-малка ирония, като един вид указание за националната издръжливост и способността на лондончани „да го поемат“ – първо Хитлер, а сега и всичко това.

Израснах в близко познанство на Първата световна война не по-малко отколкото на другата, която току-що беше отминала. Ветерани, паметници и напомняния се виждаха навсякъде; липсваше обаче показният патриотизъм на сегашното американско войнолюбие. Войната също беше сурова: двама от чичовците ми бяха воювали с Осма армия на Монтгомъри от Африка през Италия и в техните разкази нямаше нищо носталгично или триумфиращо – само недоимък, грешки и некомпетентност.

Повтарящите се напомняния за близкото минало изграждаха като мост между поколението на родителите ми и моето собствено. Светът на 1930-те все още беше с нас: Пътят към Уайгън Пиър на Джордж Оруел, Улица Ангелска на Джон Пристли, Мрачната усмивка на петте града на Арнолд Бенет – всички те говореха за една Англия, която все още беше тук при нас. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха предани напомняния за имперската слава – Индия беше „изгубена“ само няколко месеца преди моето раждане. Кутии за бисквити, острилки за моливи, учебници и кинопрегледи ни напомняха постоянно за това кои сме ние и какво сме постигнали. И това „ние“ не е просто граматическа конструкция: когато Хъмфри Дженингс засне документален филм по повод Фестивала на Великобритания от 1951, той го нарече Семеен портрет. Семейството може и да беше изпаднало в тежки времена, но всички ние все още бяхме част от него.

Именно тази „заедност“ правеше възможно изтърпяването на недоимъка и сивотата на следвоенна Великобритания. Разбира се ние не бяхме семейство наистина: и дори ако бихме били, то – както веднъж вече беше отбелязал Оруел – тонът очевидно се задаваше от погрешните му членове. Е, поне след войната богатите бяха започнали предвидливо да избягват привличането на внимание. В онези години нямаше почти никакви демонстрации на очебийна консумация. Всички изглеждаха еднакво и се обличаха в едни и същи материали: по-груби или по-меки вълнени платове, рипсено кадифе. Цветовете бяха скромни – кафяво, бежово, сиво – а животите бяха много подобни едни на други. Ние учениците приемахме без протест униформите, защото родителите ни също изглеждаха като примери за шиваческо единомислие. През април 1947 вечно страдащият от разстройство Сирил Коноли писа за нашите „раздърпани дрехи, нашите карти за купони и истории за убийства … Лондон днес [е] най-големият, най-тъжният и най-мръсният от градовете.“

Струва ми се, че доскоро не успявах да оценя истински влиянието на онези детски години. Гледайки назад от сегашната си ситуация, аз виждам много по-ясно добродетелите на онова гладно време. Никой не би приветствал завръщането му. Но недоимъкът беше не само икономическо състояние: той подбуждаше една обществена етика. Клемент Атли, лейбъристкият премиер-министър от 1945 до 1951, беше се появил – също като Хари Труман – изпод сянката на един харизматичен лидер, и по някакъв начин въплъщаваше ниските очаквания на онова време.

Чърчил подигравателно го описваше като скромен човек, който „има множество поводи да бъде такъв.“ Но именно Атли беше човекът който председателстваше по времето на най-големите реформи в модерната британска история – сравними с постиженията на Линдън Джонсън две десетилетия по-късно, но проведени при значително по-неблагоприятни условия. Подобно на Труман, той живя и умря пестеливо – без почти никакви материални облаги от един живот, проведен в служба на обществото.  Атли беше типичен представител на великото време на Едуардовски реформи, облагодетелстващи средната класа: морално-сериозен и малко неприветлив. Кой от сегашните ни лидери може да се похвали с нещо подобно – или дори е в състояние да го разбере?

Моралната сериозност в обществения живот е като порнографията: трудна за дефиниране, но човек може да я разпознае когато я види. Тя е един вид особена спойка между намерение и действие – етика на политическата отговорност. Всяка политика е изкуство на възможното. Но изкуството също има своя етика. Ако политиците биха били художници, с Ф. Д. Рузвелт като Тициан и Чърчил като Рубенс, то тогава Атли би бил Вермеерът на тази професия: прецизен, сдържан – и подценяван в продължение не много дълго време. Бил Клинтън би могъл да претендира за висините на Салвадор Дали (и да се счита поласкан от това сравнение), а Тони Блеър за обществената позиция – и жадността – на Деймиън Хърст.

В изкуствата моралната сериозност заговаря икономията на формата и естетическата сдържаност: това е светът на Крадци на велосипеди. Наскоро показах на дванадесетгодишния си син класическия филм на Франсоа Трюфо Четиристотинте удара. Идейки от едно поколение, израснало с неща като На следващия ден и Аватар, той беше поразен: „Той е пестелив. Казва толкова много неща с толкова малко средства.“ Именно. Изобилието на ресурсите, влагани в създаването на развлекателни съдържания, нерядко служи само като екран, който не ни позволява да видим бедността на продукта; същото важи и за политиката, където неспирното бърборене и бомбастичната реторика обикновено прикриват една зееща празнота.

Противоположността на недоимъка е не благополучието, а luxe et volupté[1]. Ние сме заменили обществените цели с непрестанна търговия – и не очакваме никакви по-високи домогвания от лидерите си. Шестдесет години след като Чърчил можеше да ни предложи единствено „кръв, мъки, сълзи и пот“, нашият собствен военен президент – въпреки задъхания морализъм на реториката му – не можа да намери нищо повече, към което да ни призове след 11 септември, отколкото да продължаваме да пазаруваме. Тази обедняла представа за общността – „заедността“ на консумацията – е всичко, което самите ние заслужаваме от хората, които ни управляват днес. Ако бихме искали по-добри управници, ние трябва да се научим да искаме повече от тях и по-малко за самите себе си. Малко недоимък може и да се окаже много на място.

Източник



[1] Луксът и сластолюбието. Бел. пр.

След войната всичко беше в недостиг. Чърчил беше ипотекирал Великобритания и довел Съкровищницата до фалит, за да победи Хитлер. Облеклото се разпределяше до 1949, евтините и прости „практични мебели“ до 1952, храната до 1954.
Pin It
Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

72

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 5 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 5 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 6 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 6 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... Вторник, 03 Ноември 2020