1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Когато Саря Сила скача от палатката си и тръгва, той опипва в левия джоб на анцуга си паспорта: република Гамбия, паспорт номер PC 099542. Само за в случай, че тоя път се получи нещо. Сутрешното слънце го е пробудило, може би този ден ще му донесе малко късмет. Саря Сила крачи през рядката горичка, която разделя обитаемия свят от ягодовите плантации. Толкова е тихо, че се чува пращенето на боровите игли под краката му. Толкова е рано, че даже селяните и техните камиони още не са на път – успокояващо е, че и Guardia civil все още спи.


Вече стотици пъти той е вървял по това шосе, всяка сутрин, покрай електрическите стълбове, които носят ток на испанските селяни. Покрай напоителните тръби, някои от които Саря Сила е завлякъл в гората и е използвал като колчета за палатката си; покрай пластмасовите покривала, които е използвал за покрив над колчетата; покрай водните кранове, от които потайно си е наливал вода; покрай картонените кашони, от които си е взел няколко, защото му е нужно нещо, на което да спи. Той, някогашният строителен работник от Мадрид, се е превърнал в специалист по ненаблюдаваните моменти. Той се прокрадва покрай полетата като хиена, която се приближава до ядящия лъв. Опитът подсказва на хиената, че тя трябва да чака, докато лъвът се отдалечи от остатъците.

Саря Силя, по паспорт роден на 1 януари 1966 в Мандинари, Гамбия, върви почти цял час по безлюдната улица, докато най-после стига до бензиностанцията на elf, където всяка сутрин пита за работа. „Нямаме нищо“. Пита и в телефонния магазин. „Нямаме нищо“. Пита в бара El Fresón, голямата ягода, където полицаите след малко ще пият сутрешното си кафе, преди отново да започнат да патрулират из горите и да предупреждават африканците: ако продължавате да строите палатки, ще ви съборим лагера.

В бара разказват по радиото, че всяка минута хиляди испанци губят работата си. След малко съобщението бива коригирано: на минута по испанец.

Палос де ла Фронтера, южна Испания. Коста де ла Лус, брегът на светлината. Тук през 1492 Христофор Колумб е потеглил на път. След това в продължение на 460 години не е идвало нищо, след това са дошли ягодите, които най-накрая се превърнали в масова стока в пластмасови тунели, а накрая вече и в глобализирани ягоди, попълнение за супермаркетите във Франция, Англия, Италия, Германия. Палос де ла Фронтера, европейската столица на ягодите. 80.000 работници по полята.

Един помагач на полето печели тук по 36,50 евро на ден. Това не е било особено привлекателно по времето, когато Испания все още е ималка нужда от строителни работници, келнери и кухненски помощници. Но сега, в кризата, ягодите са надеждата на Саря Сила. Той прекарва дните си на улицата, вече от ноември насам. Разхожда се и пита, трябва да се движи, да бяга срещу заплашителното отчаяние, както и всички останали в палатковия лагер. След обяд те се връщат от улиците на Испания обратно в гората. Мирише на тлеещи дървени въглища и варени пиниеви семки.

Работниците от Мали са построили палатките си близо до сметището на ягодовите селяни, Сенегал пък се развлича с футбол. Мавритания дреме, Мароко играе карти, Гамбия събира дърва за горене. Бракуваното испанско общество на услугите се е оттеглило в гората, подгрява ръждясали кофи с вода над огнища, направени от стари джанти на автомобили – вода за водните супи, подправени с червен пипер, вода за душа под дървото, зад завесата от пластмасово фолио. Една гора се е напълнила с гладни черни хора, гората на пропъдените, една скрита Африка.

Когато човек хвърли поглед към горските хора, той започва да разбира мощта на събитията. 15 септември 2008, денят, в който в Америка пропадна банката Леман и започна световната финансова криза, доведе до множество фирмени банкрути и до премии за стари автомобили. Но това са само последствията, които си пробиват път до немските вечерни новини. Всъщност финансовата криза върши много повече неща. Тя гони милиони хора пред себе си, превръща ги в нов глобален низш слой. Хора, които живеят в ламаринени колиби, в гори, една социална класа на излишни слуги, лумпенпролетариат на имплодиралата фирма Свят. Хора, които просят за проста работа и задават прости въпроси.

Защо, пита Саря Сила от Гамбия, селяните зад високите огради дават работа само на жени, само на бели жени?

Остават още три дни, казва селянинът Франсиско Калехо Родригес, докато ягодите узреят, меките и сладки Вентана, и чувствителните дебелички Камароза, ония дето не са пръскани, за чувствителните немци. „Ако изпратя за беритбата африканци на полето, ще имам само ядове.“ Който прави такова нещо, само си навлича Guardia civil на врата, която пък прави нервни румънските работнички, които са старателни и на които може да се разчита. Някои от африканците в палатковите лагери нямат разрешителни за работа, други са с фалшиви документи. Който пусне такъв човек да бере ягоди, рискува глоба до 60.000 евро – работа на правителството. Цветът на кожата сега е предупредителен сигнал.

Светът отново се сортира по цветове и произход.

Ягодата, казва селянинът, е плод за нежните ръце на румънските жени. Само без натиск, с много чувство, с поливане три пъти на ден. Ягодата е нежно, луксозно растение, сякаш създадена за хората на изобилието от богатия край на Европа. Ягодите са два пъти по-скъпи от доматите, по-скъпи от киви – и ако икономическата криза достигне и хранителните стоки, то ягодите ще са едни от първите й жертви. Ако само северът престане да купува ягоди, то положението сигурно ще е много сериозно, казва селянинът, но той все още не усеща нищо. Защо, пита той, правителството иска да ни отнеме и румънките?

Остават още четири месеца, казва работният посредник Едуардо Домингес Кано, след това той отново ще пътува до Букурещ и ще наеме нови берачки, така поне е планирал. Но правителството планира другояче, то сортира вече не по желанието за работа, а по националност. Рецесията следва селекцията. Правителството рекламира по станции на метрото и по автобуси за една „програма за доброволно завръщане“. Защо тогава да се търсят в Румъния помагачки за реколтата?

Посредникът Кано никога не е имал нужда да си задава този въпрос. Той познава министерството на труда в Букурещ по-добре от онова в Мадрид. Той се движи в граничната зона между капитал и труд, но е по-отзивчив към капитала, защото селяните му плащат за осигуряването на берачки. А и някои от румънките са толкова благодарни, че на края на сезона му подаряват по някоя картинка на Исус, Божият син с голямо червено сърце, което изглежда като презряла ягода.

В офиса му виси почетна диплома, украсена с румънско знаме, на компютъра му има скрийнсейвър, изобразяващ коне от Трансилвания. Там той е издавал хиляди работни договори, назначавал преводачки, осигурявал транспортни автобуси. „Аз съм нужен“, казва той постоянно, „аз съм нужен спешно“. Кано звучи като човек, който не иска да се подчинява на новите времена.

Остават още седем дни, докато Алберто Гарачо Роблес започне да праща следващите писма, които ще заплашват посредника и неговите румънки. Правителството го изисква от него. Той е вече не просто селянин, а избран президент на организацията Fresón de Palos, най-големият съюз на ягодови производители в целия свят. „Трябва да съм пример за селяните“, казва кралят на ягодите.

Профсъюзите са притиснали правителството да предпочита местни хора при разпределянето на работни места. Ето защо в писмата си кралят на ягодите предлага на безработните испанци полска работа. Те трябва да заместят румънките. От първите 180 испанци, на които е писал, са дошли да огледат работата 72, но само двама са приели да работят. Който бере ягоди, може да спечели най-много 1.000 евро на месец. А който има две деца, но е безработен, може да си докара почти 1.400 евро помощи. „Мисля, че черната дупка тепърва ще идва“, казва кралят на ягодите и се смее. Времената на криза не са лоши за хора като него. С всяко заплашително писмо се увеличава броят на хората, които са готови да се навеждат над ягодите.

В Америка фалира една инвестиционна банка. Половин година по-късно румънките трябва да се питат колко ли още ще им бъде разрешено да берат ягоди по испанските полета. В Германия безработицата се е покачила и през месец март – за пръв път, откак се водят статистики. Една исландска верига от супермаркети не разполага с достатъчно валута, за да закупи в чужбина хранителни стоки. Британският архитект Сър Норман Фостър затваря берлинския си офис. Земята не се нуждае от нови летища, големи гари и луксозни хотели. Над земята се носи чувството за световна криза. Изглежда така, сякаш всичко е спряло, за да може след това да се срути: търговски потоци, валути, начини на живот.

Има още пет часа докато се получи следващата електронна поща. Пет часа, които преди време Дитмар Файрер изобщо не е чувствал, защото винаги е изхождал от това, че светът не може да му навреди за такова кратко време. Но след това финансовата система се е срутила, а оттогава насам пет часа вече не са пет часа. Как ще изглежда светът когато дойдат следващите новини от сушата? И какво ще се е случило когато той стигне до следващото пристанище? Лоцманът току-що е напуснал кораба и Файрер, на 59 години, капитан на контейнеровия кораб MS Conti Jupiter, гледа с присвити очи към морето. Пред него блести Южнокитайско море, зад него Хонконг потъва в омарата. Той никога не е вярвал, че кратките съобщения за икономика и политика, които Deutsche Welle изпраща ежедневно на кораба му, биха могли да имат нещо общо с него. Сушата винаги си е била суша, а морето – море.

„Но сега цари такъв глад за новини“, казва Файрер.

Сутринта в Хонконг два гневни като кучета влекачи са изтеглили Jupiter. Водата в пристанището се пенела и корабът на Файрер започнал бавно да се извръща към Хамбург, по посока на родината. Трептейки, най-големият немски контейнеровоз – с два метра по-дълъг от Queen Mary 2поел пътя си. Едно товарно магаре на консуматорското общество с място за 11.000 контейнера, пуснато на служба едва през миналата есен (в 2007 г., Бел. пр.) През нощта кранове са натоварили на борда шевни машини, четки за зъби, дигитални термометри и уреди за масаж на стъпалата. Под светлината на прожекторите още веднъж се разиграл големия, изпълнен със заетост спектакъл, наречен Глобализация.

Файрер е пътувал в продължение на дълги години из източното полукълбо: Хамбург – Ротердам – Малта – Суец – Сингапур – Хонконг – Далян – Хонконг – Сингапур – Суец – Малта – Ротердам – Хамбург. Една безкрайна обиколка от 26.000 морски мили, едно кръвообращение, което е изглеждало предпазено от всякакъв колапс. В края на краищата, все някъде би трябвало да остане някоя страна, която да изкупува стоките на някоя друга.

Дитмар Файрер и светът – те и двамата са се лъгали. В тази утрин Jupiter е натоварен само наполовина, той лежи високо във водата. Файрер знае: газенето на един товарен кораб е добър барометър за състоянието на икономическата конюнктура, по него могат да се разчетат търговските баланси на цели континенти. В китайската крайбрежна провинция Гуангдонг, която току-що е изчезнала от радара, са затворени 60.000 фабрики.

„Да“, казва внезапно Файрер и сочи към хоризонта, „тя е и там също, рецесията.“ Там, където безконечните китайски острови се губят окончателно в морето, във водата плуват едва доловими силуети. Те още не са били там, когато Файрер е минал оттук за последен път. 40, може би 50 кораба стоят тук на котва. Товарни кораби без товар. Дебелите им туловища стърчат високо във водата, червени и закръглени като пиянски носове. По света вече около 500 кораби чакат товар, в сингапурския проток, между филипинските острови, в Гелтингския залив в Шлезвиг-Холщайн. Файрер почти не може да откъсне поглед от празните кораби. „Не разбирам как е възможно няколко банки да причинят такова нещо“, казва той. „С един удар целият свят застина.“

26 души на борда, седем германци, 19 филипинци. Собствениците на кораба ги ценят като евтини, непретенциозни моряци. Най-горе в списъка на екипажа стои името на Дитмар Файрер, капитан, роден през 1949 в Саксония. Най-долу – Роналд Пиласпилас, машинист, роден през 1960 на остров Лузон, Филипините. Между тях имена като Килман и Коронадо, Деде и Дидикан, Майстренко и Мартинес. Понякога безмълвни, но обвързани чрез знанието, което този кораб носи.

Роналд Пиласпилас разказва на развален английски в каютата си на палуба С за това как е заменил „простия живот“ срещу „добро заплащане“. Той е срамежлив човек, който говори само когато бъде запитан за нещо. За децата, за жена му, за живота на сушата, който той се опитва да осигури в морето.

200 милиона жени и мъже са напуснали семействата си – за да се грижат за семействата си. Никога досега в историята не е имало толкова много хора на път, без те да са били принудени на това от войни или глад. Брутният национален продукт на държавата Таджикистан се състои наполовина от преводите на нейните работнически емигранти. Всеки втори пълнолетен молдавец работи в чужбина. Едно преселение на народите, наречено глобализация. Тези 200 милиона души работят като градинари в САЩ, като чистачки в Саудитска Арабия, като медицински сестри в Англия, като строителни работници в Дубай, като машинисти на Jupiter. Само от Филипините са излезли осем милиона души. В Гърция детегледачките по принцип се наричат Filipineza.

Емигрантите превеждат в родните си страни повече от 300 милиарда долара годишно. Това е почти три пъти повече, отколкото богатите страни отделят за помощи. Борбата срещу бедността се води от самите бедни.

Машинистът Пиласпилас печели по 1500 долара месечно, голяма част от тях фирмата превежда директно на жена му във Филипините. Той се е запознал с нея в Хонконг – в тази вечер един матрос в отпуска се запознал с детегледачка. Когато Пиласпилас телефонира на жена си, първият му въпрос винаги е: „Наред ли е всичко?“ А след това: „Пристигнаха ли парите?“

Тези дни курсът е на юг, покрай Виетнам и Малайзия към Сингапур. Капитан Файрер води кораба и екипажа си с бащинска строгост, униформата добре изгладена, гърбът изправен. Годините в морето са направили изреченията му кратки. „Не мога да го променя“ е любимото му.

Файрер е роден в младата ГДР, започнал е в държавното параходно предприятие Росток и е пътувал с хладилни кораби за Южна Америка. Държавата се сринала, стената паднала, но едно нещо си останало непроменено: един кораб винаги е изглеждал като сигурно, дори опортюнистично място. Той винаги се носел по търговското течение, винаги отгоре.

Файрер спечелил от един бум, който изглеждал като самозадвижващ се, един вечен двигател на икономиката. От 2000 г. насам международният търговски обем се е удвоил, а почти всички стоки са се транспортирали по море. Параходните компании се борели за свободни места в корейските корабостроителници, те търгували с опции за строеж на кораби като с акции. Юпитер принадлежи на мюнхенската Conti GmbH, една параходна компания с разпръснато притежание. 2900 инвеститори от цяла Германия участват в нея. Лекари и адвокати, чиновници и служители, немският среден човек. Корабите, които водел Файрер, ставали все по-бързи.

Сега параходните компании предлагат на корабостроителниците милиони, за да могат да се откажат от поръчките си. В Корея не е бил поръчван нито един кораб от половин година насам. Файрер е получил нареждане да пътува колкото се може по-бавно. Maersk, най-голямата параходна компания в света, вече изпраща някои от корабите си не през Суецкия канал, а покрай нос Добра надежда, за да забави пристигането им в следващото пристанище.

В машинното отделение на Jupiter Роналд Пиласпилас се бори машината да работи само на 83 оборота. На капитанския мостик капитан Файрер казва: „по-малко не може“. Светът го е принудил да бъде бавен. И все пак той е по-бърз от празните кораби на котва. Колкото по-малко кораби пътуват, толкова по-голяма част от останалите стоки е за него. Файрер повтаря това вече няколко пъти. Товарът, който не се превозва от конкуренцията, се превозва от него.

„Не мога да го променя.“

Deutsche Welle съобщава, че някой си господин цу Гутенберг се опитва да спаси Опел. Когато Файрер е бил в Германия за последен път, министърът на икономиката все още се е казвал Михаел Глос. Файрер, заедно с Jupiter, е доста по-бавен от новините. На борда си той носи миналото – стоки от фабрики, които вече не съществуват.

Остават още две седмици докато посреднкът каже как ще върви оттук нататък животът на виетнамеца Ноай Нам. Удаде ли се на посредника да му осигури виза и да я залепи в зеления паспорт със златен герб, виетнамецът може да остане в малкото чешко градче Пилзен. Ако посредникът не успее, виетнамецът ще трябва да опразни стая номер 179 в общежитието, да опакова джинсите и компактните си дискове в куфара на колелца, да заключи и да предаде ключа. След това да отиде на гарата, да си купи билет за Теплице, да се обади на братовчед си и да се опита да стане невидим. Той ще трябва да премине в нелегалност. Вероятно ще проклина посредника си, но онзи пък ще прехвърли вината на различните служби, на чешката държава и в края на краищата на един човек, който твърди, че просто си върши работата: Томас Хайсман, шефът на службата за чужденците в Прага.

Хайсман седи в офиса си и говори с дълбок, спокоен глас. Бръчката между веждите му е дълбоко прорязана, той сигурно е размишлявал изключително много през живота си. Томас Хайсман казва, че кризата е променила страната му. Че кризата е променила и самия него той не споменава.

Пазарната икономика без прилагателни, безусловният капитализъм, в който чешкият президент се кълнеше в годините на подем, е направила от 57-годишния Хайсман един отзивчив портиер, канещ в страната чуждестранни работници. Възникнали са хиляди агентури за осигуряване на работа, които са осигурявали без проблеми визи на чужденците. Най-много за това са плащали виетнамците, до 12.000 долара.

Имало е агенти, които са подкупвали чиновниците от държавните служби и така са получавали онова, което са искали: валидни документи за работа. Имало е и посредници, които са осигурявали на имигрантите мизерни жилища, от които не се интересувала никоя служба. Сенчестата икономика процъфтявала, за всекиго имало по някаква печалба. Оттогава насам е изминала около половин година. „Имахме две възможности“, казва Хайсман, „или бавно развитие, или бързо, безогледно, за което ни бяха необходими множество чужденци“. Възникнал робски пазар, „но ние нямаме никаква вина за това, Ония, които са спечелили толкова много пари от това, те са виновниците.“

Неговият шеф, министърът на вътрешните работи, е наредил възможно най-много чужденци да напуснат страната възможно най-бързо – и Хайсман се среща на всеки два дни с шефа на чешката полиция за чужденците, за да уговаря начина на действие. На няколко пъти е заседавал и с виетнамския посланик. „А не може ли, вместо да се изпращат безработните обратно у дома, те да бъдат преобразовани?“, питал посланикът. „А кой ще плати за това?“, питал Хайсман. „Вие“, отговарял посланикът.

Хайсман е изнамерил значително по-евтина програма: 500 евро за всеки, който си тръгне. И безплатен полет. „Това е първата част на решението“, казва той.

Втората част се излъчва всяка вечер по телевизията. Шефът на Хайсман, министърът на вътрешните работи, говори там за „опасност“ от безработни чужденци, за „организирана престъпност“, за „търговия с наркотици“. Полицаи в черни униформи щурмуват жилища, в които живеят украинци и виетнамци, контролират документите им. Странно, при това на място винаги се оказва и екип на държавната телевизия CT1. Възникват картини, които се възприемат като послание. Не, казва Хайсман, за такова нещо той не знае. „Аз не работя нито в полицията, нито в телевизията. Нямам влияние върху тяхната работа.“ Отзивчивият портиер на Чешката република се е превърнал в бияч, който трябва да пресмята: вече 900 чужденци са си отишли. През тази година страната ще трябва да напуснат около 70.000 души, защото визите им не се удължават.

Остават още седем дни, докато самолетът го пренесе обратно в Дака, обратно в Бангладеш. Суман Саркар крачи из Сингапур, той почти бяга. На 28 години той търси някого, комуто да разкаже историята си. Но Сингапур, градът, от който той е очаквал толкова много, се е превърнал във враг, а законите му са негови противници: ако тук за политика или икономика дебатират повече от трима души, те попадат под ударите на закона. А в момента животът на Суман Саркар се състои само от политика и икономика.

Сингапур, глобалният град, бива ръководен като концерн. Тук еднопартийната система и капиталистическата държава са сключили много безусловен брак: пазарни центрове, големи като катедрали, са скъпоценните бижута на този град. Всяко десето домакинство притежава повече от един милион долара в наличност – толкова много богаташи на такова малко пространство няма никъде другаде по света. И никъде другаде не се изпълняват, пропорционално на броя на жителите, толкова много смъртни присъди. Растеж в замяна на покорност, благоденствие в замяна на послушание.

Суман Саркар е искал да получи своя дял от това богатство – и агентът от Бангладеш, който осигурявал работната виза, искал за нея 4.000 долара. Това било през 2008.

И така бащата на Суман подал всичката си земя.

Саркар разказва за това с приведен поглед, в сянката на един малък парк, в който пеят птици. По онова време Сингапур имал множество от така наречените „3-D-Jobs“ – dirty, difficult и dangerous .

Саркар се качвал сутрин на каросерията на един камион, който го карал, заедно с други тъмнокожи работници, в корабостроителницата. Сега той бил част от персонала, работел като заварчик. Спял заедно с други 120 мъже в една зала някъде в това море от сгради. Бил част от една система, в която дори експлоатираните били на печалба.

А след това корабите престанали да пристигат.

Саркар не е разбрал, че вестниците наричат Сингапур „сеизмограф на световната икономика“. Той виждал само, че все по-малко кораби пристигали или отплували в морето – и все повече стояли на котва.

Промяната е проникнала чак до жилищните комплекси на богатите, носещи имена като Lucky Tower, Parkview и Cosmopolitan. Саркар ги е виждал само от каросерията на камиона. Седмица след седмица там – сред палми и плувни басейни – се отпразнували сантиментални прощални празненства. На тези празненства мениджърите разказват как завършва професионалният им живот: угасват дисплеите на Блакберитата им.

Във фоайетата на жилищните сгради висят обяви за продажби на скъпи автомобили. Индийското училище в Сингапур е изгубило една пета от учениците си, корейското – една трета. Треньорите във фитнес-студиата отново имат свободни часове за частни клиенти. Вестниците са пълни с обяви на търсещи работа детегледачки от Бирма и Индонезия, „с гаранция в случай на недоволство“. А в пазарния мол Golden Mile Tower е затворило бюрото за женитби, което е осигурявало на богати сингапурци млади булки от Виетнам. Сега не е време за търсене на булки. Жилищата стоят празни. Работници без работа трябва да си отиват. Сингапур няма нужда от слабите. Слабите само те отслабват повече.

Скоро ще дойдат хората от UTR Services и ще изведат Суман Саркар от неговата спална зала. UTR Services звучи безобидно като някоя фирма за изпращане на пакети, но всъщност това е фирма за изхвърляне на хора. Ако бъдат изхвърляни бангладешци, идва група индонезийци. Ако наред са индонезийци, идва група бангладешци. Глобалният град се разпада на отделни националности.

Шест и половина месеца след банкрута на банката Леман в Америка, бедните се завръщат обратно в бедността, границите се затварят. Виетнам е обявил пълна забрана за приемане на нигерийци. В Бангладеш се пише за убийства: завръщащите се обратно влизат в конфликт с някогашните си агенти. Узбекистан складира запаси от 25.000 тона хранителни продукти – картофи, ориз, брашно.

* * *
А утре може би повечето от тези хора отново ще поискат да заминат нанякъде. Но накъде този път?

Източник